№ 9341
гр. София, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110169365 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от ....... срещу В. Х. М. при условията на обективно
кумулативно съединяване положителни установителни искове с правна
квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 30106/2023г. по
описа на СРС, 169 състав.
Ищецът излага доводи, че разполага с невлязла в законна сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника, издадена в хода на ч.гр.д. №
30106/2023г г. по описа на СРС, 169 с-в. Излага доводи, че между ....... и В. Х.
М. е бил сключен договор за потребителски кредит № ...... г., по силата на
който кредитодателят предоставил в заем на ответника сумата от 500 лв.,
която следвало да бъде върната чрез изплащането на 14 на брой погасителни
вноски, в срок до 31.01.2022 г., като била уговорена и лихва в размер на 31,56
лева, като цялата дължима сума била в размер на 531,56 лева. По силата на
сключен договор за цесия от 26.08.2021 г. и приложение №1 от 14.06.2022г.
1
към него ....... е прехвърлило вземанията си срещу ответника в полза на .......,
за което обстоятелство длъжникът бил уведомен с писмо от дата 14.06.2022г.,
изпратено с известие за доставяне. При условията на евентуалност, с цел
извършване на надлежно съобщаване на длъжника за сключения договор за
цесия, ищецът е приложил уведомлението към исковата молба. С оглед
изложеното, моли съда да признае за установено, че ответникът дължи на .......
вземанията, предмет на издадената в полза на дружеството заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, както следва: 463,30 лв. – главница по договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на
вземането; 23,78 лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода от
08.11.2021 г. до 31.01.2022 г.; 196,20 лв. – мораторно обезщетение, начислено
върху главницата по процесния договор за потребителски кредит за периода от
09.11.2021 г. до 01.06.2023 г.;. Сочи, че претендираната законна лихва за забава
по договора за кредит е съобразена с изискванията на чл. 6 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявени с
решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, не е подал отговор. В подаденото
възражение по чл.414 ГПК е направил възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на вземанията по процесния договор.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема
за установено следното:
От приложеното по настоящето дело ч.гр.д. № 30106/2023г. по описа на
СРС, 169 с-в, се установява, че в полза на ....... е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за следните суми:
463,30 лв. – главница по договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
до окончателното изплащане на вземането; 23,78 лв. – възнаградителна лихва,
дължима за периода от 08.11.2021 г. до 31.01.2022 г.; 196,20 лв. – мораторно
обезщетение, начислено върху главницата по процесния договор за
потребителски кредит за периода от 09.11.2021 г. до 01.06.2023 г.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, като в
законоустановения срок същият е подал възражение, че не дължи сумите по
2
заповедта, поради което на заявителя е указано, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата
държавна такса. Настоящите искове са предявени в указания срок.
С определение от 03.12.2024г. са отделени за безспорни между страните
следните обстоятелства: сключен между ....... и В. Х. М. договор за
потребителски кредит № ...... г., по силата на който същата е получила сумата
от 500 лева, като се е задължила да върне сума от общо 531,56 лева в срок до
31.01.2022г. на 14 вноски. Те се установяват и от представения по делото
договор за потребителски кредит № ...... г. между ....... и В. Х. М.. Видно от
същия е уговорен фиксиран лихвен процент 40,05 % и ГПР 49,83%. Съгласно
чл. 5.1 от договора е предвидено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция
или поръчители, отговарящи на условията на чл.5, ал.1, т.2 от Договора. В чл.
11, ал. 2 от договора е предвидено, че не предостави обезпечението в
тридневен срок от сключване на договора или същото не отговаря на
изискванията, то заемателят дължи неустойка в размер на 182,44 лева,
платима разсрочено съобразно погасителния план.
Установява се от представения по делото договор за цесия от 26.08.2021
г. и приложение №1 от 14.06.2022г., че кредиторът ....... е прехвърил
вземането си срещу В. Х. М. на ........ Представено е пълномощно от законните
представители на цесионера ......., с което цедента е упълномощен да уведоми
длъжника за прехвърлянето на вземането. Представено е уведомително писмо
и разписка от ....., от която е видно, че пратката не е била потърсена..
Други относими и допустими доказателства по делото не са
представени.
При така установените факти от значение за спора съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Предявени са положителни установителни искове с правна
квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 30106/2023г. по описа на
СРС, 169 с-в.
Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е
3
предоставена сумата в размер на 500 лева по сключен със ....... договор за
потребителски кредит № ...... г., удостоверено с подпис на кредитополучателя
и което не се оспорва от ответника.
Сключен е договор за цесия между ....... и ищеца по делото, с който
вземанията на кредитора по договора са прехвърлени на ищцовото дружество.
По отношение на длъжника прехвърлянето на вземането има действие от
деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор /чл.99, ал.4 от ЗЗД/.
Правнорелевантно за действието на цесията е съобщението, извършено от
цедента.
По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на
цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на
вземането, би имало значение само при условие, че ответникът е платил
своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че
ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на различно от
цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на
стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за
извършената цесия би имало значение.
В случая по делото са представени доказателства, че цедентът е
упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. От
представените доказателства се установява, че уведомлението не е било
получено от ответника, тъй като пратката се е върнала с отбелязване
„непотърсена“, но следва да се има превдид че в установената трайна съдебна
практика /в този смисъл Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.
състав на ВКС, ІІ т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
ВКС, І т. о., и Решение №78/09.07.2014 г., постановено по т.д. 2352/2013г. на
ВКС, ТК, ІІ т.о./, е възприето становището, че поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът
за извършената цесия, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато
4
уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба,
с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар и
като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено
от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235,
ал.3 ГПК. Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно
уведомен за цесията.
По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за
потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен
договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените
в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на
ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и
др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.
3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно че, когато договорът за е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е
нищожна поради противоречие с добрите нрави по следните съображения:
Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е
5
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира
заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора
условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му –
тридневен срок от сключване на договора, създават значителни затруднения за
длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената уговорка
влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на
получените гаранции. В случая е предвидено задължение за предоставяне на
обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия.
Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена
съобразно погасителния план към договора и включена в размера на
погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България.
Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите от
6
49,83% не отговаря на действителния такъв, след като стойността на
допълнителните плащания не са включени при изчисляването му. При това
положение действителният ГПР би надхвърли установената в чл. 19, ал. 4 ЗПК
горна граница. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на
процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно
договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане
целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В
тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е
необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди
7
да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на
кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от
Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата
информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата
следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от
възможността за преценка относно действителния размер на ГПР, което право
Директивата и ЗПК целят да му признаят и гарантират. Както бе посочено по-
горе, в настоящия случай е налице посочване само на цифровата величина на
ГПР (49,83%), която не обезпечава получаването на каквато и да е
информация относно вида, размера и компонентите, включени в годишния
процент на разходите.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената
и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
Следва да бъде отбелязано също така, тъй като съдът следи служебно
за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл
8
Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение №
229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/, че
уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40,05 %
годишно противоречи на добрите нрави. Ограничението на свободата на
волята на страните са именно добрите нрави, които са неписани, но трайно
утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.
Основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. В конкретния случай, уговореният лихвен
процент надхвърля с почти 4 пъти законната лихва, която е приета за периода
на действие на договора, което представлява нарушение на добрите нрави, тъй
като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, който съгласно
трайната задължителна практика на ВКС е максимално допустимият размер
на лихва, който не би накърнил добрите нрави и не би довел до нищожност на
уговорената клауза в този смисъл.
С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени
посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи. С оглед
всичко изложено, на връщане подлежи само чистата стойност на заема –
сумата от 500,00 лв. Предявена е искова претенция за сумата от 463,30 лева,
която следва да бъде уважена до пълния предявен размер. В тежест на
ответника бе да докаже, че е извършил плащане, с което да погаси главницата,
но доказателства за това не бяха събрани по делото.
Само за пълнота, настоящият съдебен състав намира, че следва да
отбележи, че с Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС,
IV г.о. се приема, че ако недействителността на договора за потребителски
кредит се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи
9
с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК. Настоящият
съдебен състав споделя изложеното в Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д.
№ 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о. становище.
Направено е възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на вземанията от страна на ответника в подаденото от него
възражение по чл.414 ГПК. Съдът намира, че същото се явява неоснователно.
Договор за потребителски кредит № ..... е сключен на 25.10.2021 г., като
съгласно приложения към него погасителен план падежът на първата вноска е
01.11.2021г. Съгласно ТР от 21.11.2024г. по т.д. №3/2023г. на ОСГТК на ВКС
давността тече за всяка вноска по отделно, но приложимият давностен срок е
петгодишен, доколкото същите не представляват периодични вземания по
смисъла на чл.111 ЗЗД. Заявлението по чл.410 ГПК е подадено на 02.06.2023г.,
към която дата не е изтекъл петгодишния давностен срок по отношение на
нито една вноска.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените разноски по делото –
държавна такса в размер на 125 лева и юрисконсултско възнаграждение
определено от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лева,
съразмерно с уважената част от исковете в общ размер на 152,56 лева, както и
разноски в заповедното производство, съобразно с уважената част от исковете
10
и представените доказателства за сторени разноски (25 лева – държавна такса
в заповедното производство и юрисконсултско възнаграждение, определено от
съда в размер на 50 лева) в размер на 50,85 лева. Доколкото ищецът не
претендира заплатено адвокатско възнаграждение, а единствено заплащане на
юрисконсултско такова, което съдът е определил в минимален размер, то
възражението за прекомерност на ответника не следва да бъде уважавано.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правна квалификация
чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявени от ......., ЕИК ....,
със седалище и адрес на управление гр. С......., срещу В. Х. М., ЕГН
**********, с адрес гр. ...., че В. Х. М. дължи на ....... следните вземания, за
които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№30106/2023г. по описа на СРС, 169 състав: сумата от 463,30 лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № ...... г.,
сключен между ....... и В. Х. М., ведно със законна лихва от 02.06.2023 г. до
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и иск по чл. 422 вр.
чл. 86 ЗЗД за сумата от 23,78 лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода
от 08.11.2021 г. до 31.01.2022 г., както и за сумата от 196,20 лв. – мораторно
обезщетение, начислено върху главницата по процесния договор за
потребителски кредит за периода от 09.11.2021 г. до 01.06.2023 г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК В. Х. М., ЕГН **********,
да заплати на ......., ЕИК ...., разноски по делото в размер на 152,56 лева,
както и разноски в заповедното производство в размер на 50,85 лева.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се
приложи по ч.гр.д. №30106/2023г. по описа на СРС, 169 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
11
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12