№ 20437
гр. София, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20251110123008 по описа за 2025 година
Ищецът М. Д. твърди, че на 22.4.2024г. е сключила с ответника договор за
потребителски кредит , при който й била предоставена в заем главница от 1000лева, за срок
12 месеца, при 52,68 % фиксирана годишна лихва, 0,1443% лихва на ден, ГПР 67,46 %, обща
сума за погасяване 1307,76 лева, като съгласно чл.6 е задължена да предостави обезпечение
на кредитора, а съгласно § 7, в случай, че същото не е предоставено, потребителят е
задължен да плати на кредитора обезщетителна неустойка от 812,28 лева, платима на равни
вноски на падежите на вноските по кредита. Твърди, че е платила към исковата молба
1703,68 лева. Счита, че договорът за кредит е нищожен, тъй като съдържа неравноправни
клаузи – неустойката следва да се включва в ГПР с цел заобикаляне на закона.
Разпоредбата за неустойка е нищожна – противоречие със закона и добрите нрави, като се
стига до неверен ГПР, нарушена е разпоредбата на чл.19,4 ЗПК, както и чл.11,ал.1,т.10 ЗПК,
и клаузите са неравноправни.
Предявява иск за признаване на договора за кредит за нищожен, а при условията на
евентуалност, се атакува клаузата на чл.7 от договора, и клаузата на чл.1 от договора.
Предявява се и осъдителен иск, на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, за връщане на дадената
сума 703,68 лева над чистата стойност на задължението.
Ответното дружество в срока за отговор, с отговор № 189409/30.5.2025г., сочи, че е
сключен друг договор за кредит на 13.11.2024г., съгласно който Д. следва да върне главница
1300 лева на 16 равни месечни вноски от 114,05 лева, на 13- то число всеки месец, с
последна вноска на 13.3.2026г. Сочи се, че по него е заплатила 787,45 лева, както и че
съгласно §8 от договора, кредитополучателят е уведомен, че кредиторът може да обяви
1
кредита за предсрочно изискуем, като с отговора и насрещния иск, кредиторът упражнява
изявление, с което обявява кредита за предсрочно изискуем, заявява,че Д. му дължи сумата
512,55 лева главница, като прави искане, в случая, че съдът уважи първоначално предявения
иск, то прави искане да се извърши прихващане със сумата от 512,55 лева, и всички
евентуално дължими суми на ищцата, до размера на по – малката сума. Едновременно с
това, се сочи, че се предявява осъдителен иск за тази сума, като се прави искане за осъждане
на Д., да му заплати сумата – неплатена, предсрочно изискуема главница.
На същата дата е подаден отговор № 189303/30.5.2025г., с който ответното дружество
оспорва допустимостта на предявения установителен иск – сочи, че при твърдения, че
ищцата е платила 703,68 лева по договора, няма интерес от него, и основателността, при
твърдение, че при сключване на договора, ищцата е била наясно с всички условия по него,
имала е право на отказ, а главницата, лихва и срок на договора са посочени в СЕФ. Оспорва
се твърдението, че евентуалната нищожност на неустойка и ГПР би довела до нищожност на
целия договор, като се сочи, че ищцата е имала правото да не го сключи. Неустойката не е
сред съществените параметри на заема, а е договорена между страните, като изначално е
невъзможно да се включи в ГПР. Не е налице противоречие с добрите нрави, а предвидената
неустойка е уговорена индивидуално. Твърди се извършвани плащания на 14.6.2024г. /176,67
лева/, на 24.7.2024г.- 353,34 лева, на 12.9.2024г.- 176,67 лева, на 3.10.2024г.- 177 лева и на
13.11.2024г.- 820 лева – рефинансиране, с нов договор, от 13.11.2024г. – общо сумата 1703,68
лева, с която, се твърди, че погасени са 1000лева главница, 235,53 лева договорна лихва,
468,15 лева неустойка. В срока за отговор е предявен насрещен иск , като ищецът по него
твърди, че на 13.11.2024г. е сключен ДПК, с който Д. се е задължила да върне 1300 лева на 16
месечни вноски, от 13.12.2024г. до 13.3.2026г, заплатена е 787,45 лева, като се сочи, че се
прави изявление за обявяване на остатъка за предсрочно изискуем, като се претендира
512,55 лева – главница разликата до пълния размер, като се прави искане да се извърши
съдебно прихващане с всички евентуално присъдени суми на ищцата,
В становище по отговора, първоначалната ищца Д., оспорва доводите за
недопустимост на претенцията, което, в рамките на преценка на допустимостта на
производството, се споделя от съда, без да се разглеждат изложените доводи по съществото
на спора.
Препис от отговор № 189409/30.5.2025г, е изпратен на Д., в срока за който отговор, е
предявен инцидентен установителен иск, ведно с подаване на отговор № 236929/7.7.2025г. С
него се цели прогласяване нищожността на договор за кредит на 13.11.2024г., като с
вземането по него се направи и възражение за прихващане. Твърди се, че по този договор,
ищцата е заплатила сума в размер 1300 лева, договорът е недействителен, на основание
чл.22 във връзка с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК, като в него не е посочено какви разходи включват
ГПР, неправилно е посочен размерът на същия, тъй като неустойката, предвидена в него,
следва да се включи. В частта, съставляваща отговор на предявения насрещен иск, се сочи,
че Д. е заплатила общата сума 1300 лева по този договор, което съставлява чистата стойност
на вземането на ищеца, поради което и вземането не се дължи. Не следва да се присъжда
2
законна лихва.
С определение от 10.7.2025г. СРС прие, че искането на Д. за отделяне на насрещния
иск е неоснователно.
С разпореждане от 10.7.2025г., препис от инцидентния установителен иск е връчен на
първоначалния ответник, който в срока за отговор, оспорва същия, като счита същия за
недопустим, защото счита, че за да има интерес от иска, предметът на същия следва да е
преюдициален спрямо спорното право / цитира се теория/ - довод, който съдът не споделя,
поради свързаността на двата договора, и твърдението на самия ответник, че вземането по
първия договор, от 22.4.2024г., е погасено частично, чрез рефинансиране, сторено именно по
договора, който е предмет на инцидентния и насрещния иск.
Оспорва се основателността на същия иск, като се сочи, че вземането, предмет на
инцидентния иск, не е установено съдебно, следователно – спорно, не може да се извърши
прихващане с него, сумата 1300 лева е заплатена след като на първоначалната ищца е връчен
препис от насрещния иск. Оспорват се доводите за нищожност на договора.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
С определението доклад по делото в о.с.з. е отделено за безспорно и ненуждаещо се
от доказване, че на 22.4.2024г. ищцата Д. е сключила с ответника договор за потребителски
кредит , при който й била предоставена в заем главница от 1000лева, за срок 12 месеца, при
52,68 % фиксирана годишна лихва, 0,1443% лихва на ден, ГПР 67,46 %, обща сума за
погасяване 1307,76 лева.
Не се спори, че ищцата е извършвала плащания в полза на ответника: на 14.6.2024г.
/176,67 лева/, на 24.7.2024г.- 353,34 лева, на 12.9.2024г.- 176,67 лева, на 3.10.2024г.- 177 лева,
че на 13.11.2024г., страните са сключили втори договор за потребителски кредит, при който
със сумата 820 лева е извършено рефинансиране на остатък от задължение по договора от
22.4.2024г., посочено е, че в заем се предоставя сумата 1300 лева, от които 820 лева за
рефинансиране, а сумата 480 лева е предоставена на каса на ИзиПей АД, в договора е
посочено, че Д. следва да върне общата сума за 16 месеца, при вноска 196,85 лева на месец –
обща сума 1824,80 лева с възнаградитгелна лихва от общо 524,80 лева, фиксиран лихвен
процент 51,60 %, ГПР 65,74 %, и дължима неустойка 1324,80 лева, платима ведно с
месечните вноски.
Съдът е съобщил на страните, че му е известно служебно, че към датата на сключване
на договора за кредит, размерът на законната лихва възлиза на 10 %.
Видно от представения писмен договор за кредит, сключен на 22.4.2024г. чрез
използване на средства от разстояние, кредиторът предоставя на потребителя кредит от
1000лева, за срок 12 месеца, 52,68 % фиксирана годишна лихва, 0,1443% лихва на ден и ГПР
67,46 %, при посочена обща сума за погасяване – 1307,76 лева. Извършено е препращане
към приложение 1 към ЗПК за начина на изчисляване на ГПР, като е посочено, че включва в
3
себе си договорна лихва. Предвидено е заемът да се върне на 12 равни месечни вноски от по
108,98 лева, като с § 6 от договора е предвидено задължение на потребителя да осигури на
кредитора в тридневен срок от сключването му, едно от обезпеченията: поръчителство с
конкретизация, а в случай, че същото не бъде предоставено, потребителят не упражни
правото си на отказ от договора, страните приемат, че настъпват вреди от намаляване на
кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни
мерки за регулиране на финансовия риск, затова се съгласяват, че потребителят заплака на
кредитора обезщетителна неустойка от 812,28 лева, платима на 12 равни части от 67,69 лева
на падежите, посочени по – горе, като в този случай, общото плащане по договора възлиза
на 176,67 лева на месец.
Ищцата е представила платежни нареждания за заплащане на: 176,67 лева на
14.6.2024г. в полза на кредитора, като основание е посочено „вноска по кредит“, на
24.7.2024г. – сумата 353,34 лева с посочено основание „погасяване на кредит“, на
11.9.2024г.- сумата 176,67 лева , с посочено основание „погасяване на кредит“, и на
3.10.2024г.- сумата 177 лева превод по микросметка.
Представен е договор за кредит, сключен на 13.11.2024г. чрез използване на средства
от разстояние, съгласно който кредиторът предоставя на потребителя кредит от 1300лева, за
срок 16 месеца, 51,6 % фиксирана годишна лихва, 0,1414% лихва на ден и ГПР 65,74 %, при
посочена обща сума за погасяване – 1824,80 лева. Извършено е препращане към приложение
1 към ЗПК за начина на изчисляване на ГПР, като е посочено, че включва в себе си
договорна лихва. В разпоредбата на § 1 от договора е посочено, че страните приемат, че по
договор за кредит от 22.4.2024г. потребителят дълги на кредитора сума 820 лева,
кредитополучателят изразява изричното си съгласие и желание с част от сумата по кредита,
да бъде погасено това задължение, както и кредитът се предоставя чрез 480 лева чрез
система за разплащане Изипей и 820 лева – чрез приспадане за погасяване на задължението.
Предвидено е заемът да се върне на 16 равни месечни вноски от по 114,05 лева, като
с § 6 от договора е предвидено задължение на потребителя да осигури на кредитора в
тридневен срок от сключването му, едно от обезпеченията: поръчителство с конкретизация,
а в случай, че същото не бъде предоставено, потребителят не упражни правото си на отказ
от договора, страните приемат, че настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на
потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на
финансовия риск, затова се съгласяват, че потребителят заплака на кредитора обезщетителна
неустойка от 1324,80 лева, платима на 16 равни части от 82,80лева на падежите, посочени
по – горе, като в този случай, общото плащане по договора възлиза на 196,85 лева на месец.
Договорът за кредит, сключен на 22.4.2024г. е сключен при действието на ЗПК,
като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило
заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът има
качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП. Съгласно
разпоредбата на чл..22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, т.7-12 ЗПК,
договорът е нищожен. Общото между всички цитирани основания за нищожност на
4
договора е, че за да е нищожен договора, то за тези задължения по договора в него следва да
липса информация, така че при сключването на договора както и при неговото изпълнение
от длъжника, за последния да е неразбираемо на първо време, каква част от месечната
вноска, която дължи, ще се разходва за ГПР, каква част за погасяване на вземането по
главница, дали се дължи лихва. Същевременно, ако има други разходи, такси по договора, те
следва да са посочени в него. Поради възмездният характер на договора за потребителски
кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и
задълженията на потребителите и за по - пълна защита на интересие им, трябва да бъдат
уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), който изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че
кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално
определените срокове.
Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В договора за кредит не е посочено, че неустойката се включва както в общия разход
по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на посочените
легални дефиниции на ЗПК.
Неизпълнението на задължението на потребителя да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора по договора за заем
да се удовлетвори на крайния падеж на договора.
Вследствие на неизпълнението на това задължение от страна на потребителя,
кредиторът не получава реален обезпечителен ефект- не получава обезпечение на
задължението си. Следователно, предвиждането, изначално в договора, на задължение за
неустойка за непредоставяне на обезпечение, е инструмент за генериране /пряко и косвено/
на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало
да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1
ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 67,46% не формиран само от възнаградителна лихва,
5
като в ГПР следва да се включи освен възнаградителната лихва, и сочената неустойка.
Следователно, вписаният ГПР не е действителен, тъй като в него не е отчетена неустойката,
която е само по наименование неустойка, а по естеството си представлява още едно
възнаграждение за кредитодателя: Това възнаграждение съставлява част от разходите по
кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което реалният ГПР по
договора, видно от заключението на вещото лице, многократно надхвърля позволения от
закона процент, стигайки до процент над 50. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19,
ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на
разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с
изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр,
тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите,
когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които
обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да бъдат отчетени при
изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг.
Решение от по дело № С-714/2022г. на СЕС/. Само това обстоятелство е достатъчно, за да
бъде прогласен за нищожен договорът за кредит. Начинът, по който е установена
конструкцията за обезпечаване на заема, реално съставлява механизъм за заобикаляне на
нормите за защита на потребителите и допълнително натоварване на заемателя с
допълнителни плащания. Неоснователно е възражението на ответната страна, че поради
сключването на два договора за кредит, то конкретните разпоредби са уговорени
индивидуално. На основание чл.154,ал.1 ГПК, ищцовата страна, която се ползва от този
факт, следва да го докаже, като по делото не са ангажирани никакви доказателства в
подкрепа на това твърдение, а простото посочване на различни стойности на ГПР в двата
СЕФ, както и посочването на размера на неустойката в него, не означава индивидуално
договаряне. Ето защо, договорът е нищожен изцяло, на основното, главно основание.
Даденото на основание недействителен договор, освен чистата стойност на
вземането, следва да се върне от страна на ответника, на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД. От
представените към исковата молба доказателства е видно, че ищцата е заплатила в полза на
ответното дружество общата сума 883,68 лева чрез плащане, и сумата 820 лева, чрез
рефинансиране със сключване на договор за кредит на 13.11.2024г. Това твърдение се излага
и от ответника – кредитор в отговор на исковата молба № 189303/30.5.2025г., на страница
131 от делото. Следователно, над сумата 1000лева – главница, дадена в заем, на основание
чл.23 ЗПК, ответното дружество дължи връщане на платената в повече сума.
Изложеното обуславя основателността на иска за връщане на горницата над
1000лева, и осъдителният иск е основателен.
С отговор на исковата молба № 189409/30.5.2025г., ответното дружество упражнява
правопогасяващо възражение за прихващане с дължимата на ищцата Д. сума, и негово
вземане против нея по договор за кредит от 13.11.2024г., по който сочи, че получената от нея
главница възлиза на 1300 лева, същата сума следва да се върне на 16 месечни вноски от по
114,05 лева, с падежи от 13.12.2024г. и последна – 13.3.2026г., че ищцата Д. е платила сумата
6
787,45 лева по този договор, както и че обявява кредита за предсрочно изискуем, като след
предсрочната изискуемост, Д. има задължение към него от 512,55 лева, с което осъществява
прихващане, в случай на основателност на първоначално предявения иск против него, с
всички евентуално присъдени на ищцата суми . При основателност на осъдителния иск,
съдът е длъжен да разгледа възражението за прихващане. Разпоредбите на ЗЗД предвиждат
следното:
чл. 103. Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи,
всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу
задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло
да бъде извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да
прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.Анотирана
съдебна практика
104. Прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата. То
не може да бъде направено под срок или под условие освен под условието, че предявеното в
съд вземане ще бъде уважено.
Двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от
деня, в който прихващането е могло да се извърши.
Цитираните разпоредби налагат извода, че за да се извърши валидно погасяване на
задължение чрез прихващане, следва двете страни в правоотношението да си дължат
взаимно пари, като активното вземане / вземането, с което се извършва прихващането/
следва да е изискуемо и ликвидно, а пасивното / вземането, с което се прихваща/ е
възможно да не е изискуемо, нито ликвидно, но следва да е поне изпълняемо. В мотивите
по т.1 от ТР № 2/2020г. от 18.3.2022г. по тълкувателно дело № 2/2020г. на ОСГКТ на ВКС
подробно беше разяснено това обстоятелство, като ВКС прие буквално следното: „
изискването вземането да е и ликвидно и изискуемо, се отнася само за активното вземане /
вземането на прихващащия/, като за „ликвидно“ се приема активното вземане, определено
по основание и размер, което е безспорно (установеното с влязло в сила решение или
заповед за изпълнение), но и неоспореното от длъжника, срещу когото се прихваща.
Изискването за пасивното вземане е същото да бъде поне изпълняемо. „ СРС намира,че
ответникът – кредитор няма вземане против ищцата, поради следното. Към датата
30.5.2025г., когато кредиторът упражнява правото си да обяви вземането за предсрочно
изискуемо, в неговия патримониум не е възникнало правото да отнеме преимуществото на
срока, дадено на длъжника. За да възникне такова право в полза на ответното дружество,
следва ищцата да е в забава в плащането по кредита. Не е налице такава забава, защото към
30.5.2025г., по изложеното от самия ответник, в негова полза ищцата е заплатила общата
сума 787,45 лева , която самият ответник твърди, че съставлява чиста стойност по кредита.
7
Към тази дата, ищцата е имала задължения за главница по вноски от първа до шеста
включително, в размер на общата сума 388,62 лева. Ето защо, ответното дружество няма
вземане по отношение на ищцата Д., с което да прихване. Поради изложеното, на основание
чл.298,ал.4 ГПК, възражението за прихващане следва да бъде отхвърлено с решението.
По договора за кредит от 13.11.2024г. , предявения насрещен и инцидентен иск.
Потребителят Д. предявява инцидентен иск за прогласяване нищожността на договора.
Договорът е недействителен по абсолютно същите съображения, изложени за договора от
22.4.2024г. – двата договора са идентични, като единствената разлика е в броя месечни
вноски, както и размерите на главници и лихви. Отново, в договора от 13.11.2024г. е
предвидена, вече приетата от съда по договора от 22.4.2024г. неустойка, като отново е
посочено, че ГПР се формира само от възнаградителната лихва, което отново не е верно. Ето
защо, инцидентният установителен иск за прогласяване нищожността на договора от
13.11.2024г. е основателен и следва да се уважи.
По насрещния иск, предявен от кредитора против потребителя за връщане на сумата
512,55 лева – по твърдение, чистата стойност на кредита по договора от 13.11.2024г.
Ответникът – кредитор е посочил, че Д. се е задължила да върне 1300 лева на 16 месечни
вноски, от 13.12.2024г. до 13.3.2026г, заплатена е 787,45 лева. Разликата от общо дължимата
главница 1300 лева, и 787,45 лева, действително възлиза на 512,55 лева, но същата не
подлежи на връщане на кредитора, на основани ечл.23 ЗПК, защото кредиторът, по договора
за кредит от 13.11.2024г. е предоставил реално на ищцата не цялата сума 1300 лева, а
единствено главницата от 480 лева. За горницата – сумата 820 лева, е извършено счетоводно
погасяване на задължението по договора от 22.4.2024г., сумата не е получена от
потребителя, поради което и връщането й пряко противоречи на разпоредбата на чл.23 ЗПК.
Ето защо, насрещният иск е неоснователен и следва да се отхвърли изцяло.
По разноските. При този изход на спора, право на присъждане на разноски има само
ищецът, който доказва разноски за 285лева заплатена държавна такса, както и присъждането
на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗАдв.
Възраженията на ответното дружество по присъждането на възнаграждение,
направени в отговор, както и в становища по делото, включително преди о.с.з. са, както
следва: прави се възражение за прекомерност, сочи се, че защитата по тези дела е
стандартна, цитира се решение на СЕС по дело 438/2022г.
Относно доводите против списъка, същите са основателни, доколкото съдът не е
обвързан от посочения от адвоката размер, а адвокатското възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на страна, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв, се
присъжда от съда, като определяща е фактическата и правна сложност на делото.
Съдът не споделя доводите против присъждане на възнаграждение изобщо.
Решението на СЕС по дело С - 438/22г. няма предвид, че съдът следва изобщо да не
присъжда възнаграждение при безплатно процесуално представителство – това би
ограничило правото на защита на материално – затруднени лица.
8
При съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото,
обстоятелството, че спорният въпрос, разгледан от съда, е относно ГПР, в която посока е и
защитата на ищеца, но същата защита, предвид въвеждането на втория договор за кредит,
направеното възражение за прихващане и предявения инцидентен установителен иск,
изисква множество процесуални действия и отделна защита по тях, поради което и при
съобразяване, че разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание /
без присъствие на страните/, макар да формира три спорни правни въпроса, следва да се
определи възнаграждение за защита на ищеца от общо 800 лева. СРС намира, че по този
начин се спазва Решение по съединени дела C-427/16 и C428/16 ЧЕЗ Електро България и
Решение по дело C‑438/22 , че съдът не е обвързан с минималния размер в Наредбата, а
възнаграждението се определя с оглед фактическата и правна сложност на делото. По
въпроса за дължимостта на ДДС върху адвокатското възнаграждение и предпоставките за
заплащането му от насрещната страна като част от разноските по чл. 78 ГПК е формирана
трайна практика на ВКС, съгласно която начисленото ДДС се счита неразделна част от
възнаграждението, а ако е установено по делото, че адвокатът, за чието възнаграждение
страната е направила разноски, е регистриран по ЗДДС и че страната е платила на адвоката
и сумата за дължимия ДДС, тази сума се счита за неразделна част от дължимото адвокатско
възнаграждение и следва да се съобрази при присъждането на разноските по делото
определение № 782/12.12.2014 г. по ч. т. д. № 3545/2014 г. на ІІ т. о.; определение №
149/27.02.2018 г. по ч. т. д. № 2589/2017 г. на ІІ т. о. и др.и Определение № 534 от 19.02.2025
г. на ВКС по к. ч. т. д. № 136/2025 г. /, включително и при определяне на възнаграждение по
чл.38,ал.2 ЗАдв, като ВКС аргументира позицията си със субекта – регистрирано по ДДС
данъчно –задължено лице – адвокат, а не с доставката, поради което общо дължимото
възнаграждение възлиза на 960 лева с ДДС.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от М. И. Д. ЕГН ********** с постоянен
адрес *** , против СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, ЖК ДИАНАБАД, УЛ.ВАСИЛ КАЛЧЕВ, бл.58, ап.ат. 6 иск,
че договор за паричен заем , сключен на 22.4.2024г. е нищожен, на основание
чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД във връзка с чл.22 ЗПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения евентуален иск за прогласяване на
разпоредбата на чл.7 от договор за паричен заем , сключен на 22.4.2024г. е нищожна, на
основание чл.26,ал.1, пр.1 ЗЗД, евентуалния иск за прогласяване на разпоредбата на чл.1 от
договор за паричен заем , сключен на 22.4.2024г. е нищожна, на основание чл.26,ал.1, пр.3
ЗЗД.
ОСЪЖДА СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, ЖК ДИАНАБАД, УЛ.ВАСИЛ КАЛЧЕВ, бл.58, ап.ат. 6 да
9
върне на М. И. Д. ЕГН ********** с постоянен адрес *** , на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД
сумата от 703,68 лева – погасена от Д. при липса на основание – нищожен договор за
паричен заем , сключен на 22.4.2024г, заедно със законната лихва от 22.4.2025г., като
ОТХВЪРЛЯ възражение за прихващане, упражнено от СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП
АД ЕИК ********* с негово вземане в размер 512,55 лева – предсрочно изискуема главница
по договор за кредит, сключен между М. И. Д. и СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД на
13.11.2024г.
ПРИЗНАВА за установено, по предявения от М. И. Д. ЕГН ********** с постоянен
адрес *** против СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, ЖК ДИАНАБАД, УЛ.ВАСИЛ КАЛЧЕВ, бл.58, ап.ат. 6
индидентен установителен иск, че договор за кредит, сключен между М. И. Д. и СОФИЯ
КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД на 13.11.2024г. е нищожен, на основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД
във връзка с чл.22 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, ЖК ДИАНАБАД, УЛ.ВАСИЛ КАЛЧЕВ, бл.58,
ап.ат. 6 против М. И. Д. ЕГН ********** с постоянен адрес *** насрещен иск за
заплащане на сумата 512,55 лева - изискуема главница по договор за кредит, сключен между
М. И. Д. и СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД на 13.11.2024г..
ОСЪЖДА СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, ЖК ДИАНАБАД, УЛ.ВАСИЛ КАЛЧЕВ, бл.58, ап.ат. 6, да
заплати, на основание чл.78,ал.1 ГПК на М. И. Д. ЕГН ********** с постоянен адрес ***
сумата от 285 лева разноски за държавна такса.
ОПРЕДЕЛЯ, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв, възнаграждение за процесуално
представителство на М. И. Д. ЕГН ********** по делото, от 960 лева.
ОСЪЖДА СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, ЖК ДИАНАБАД, УЛ.ВАСИЛ КАЛЧЕВ, бл.58, ап.ат. 6, да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „А. Д.“ БУЛСТАТ *********, дело №
20221100800041 на СГС, със седалище и адрес на управление град София, ж.к. Яворов,
улица Хан Омуртаг № 74, етаж 1, ап.1, чрез адвокат А. З. Д., САК, личен номер **********,
сумата от 960 лева адвокатско възнаграждение.
Ответникът СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД може да заплати доброволно
сумите по банков път, по адвокатска сметка по чл.39 ЗАдв, с титуляр адвокат А. З. Д. –***.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10