Р Е Ш Е Н И Е
№120
гр.
Велико Търново,
28.04.2021
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд гр. ВЕЛИКО ТЪРНОВО – шести състав, в открито заседание на втори
април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН
БУЮКЛИЕВ
при
участието на секретаря С.М.и прокурора Илиан Благоев, като разгледа докл***аното
от председателя адм. дело №289 по описа на Административния съд за 2020 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 285 от ЗИНЗС.
Ищецът
И.К.З., ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“
в затвора в гр. Ловеч, е предявил искова претенция по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС
срещу ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Исковата претенция
е да бъде осъден ответникът по иска да заплати на ищеца обезщетение за
причинени му в нарушение на разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС неимуществени
вреди в размер от 456 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на предявяването на иска, и мораторна лихва върху главницата от момента
на прекратяване на увреждането, до окончателното им изплащане. В
обстоятелствената част на молбата се сочи, че в периода от 06.03.2015 г. до
31.03.2015 г., от 15.06.2015 г. до 19.06.2015 г., от 07.07.2015 г. до 08.7.2015
г., от 11.09.2015 г. до 15.09.2015 г., от 12.02.2016 г. до 15.02.2016 г. и от
27.07.2016 г. до 28.07.2016 г. З. е бил задържан в Следствен арест, гр. Велико
Търново за различни периоди от време, сборът от които се равнява на 38 дни.
През това време е бил настаняван в различни килии, условията в които са били
изключително неблагоприятни за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода
или задържането под стража. Като такива ищецът твърди липса на достатъчно
жилищна площ; липса на проветрение и естествено осветление на помещенията; крайно
занижена хигиена; липса на адекватна аспирация, отопление и климатизация;
изкуственото осветление е било слабо, недостатъчно, дразнещо и постоянно; предоставеният
постелъчен инвентар е бил мръсен и недостатъчен; в килиите е имало дървеници; килиите
не са разполагали с баня, тоалетна и течаща вода; телефонирането се извършвало
по предварителна писмена заявка, а служителите на НОС слушали провежданите
разговори, дори когато са с ***окат. Тази обстановка е рефлектирала негативно
върху човешкото достойнство на З., действала потискащо на психиката му и го
карала да се страхува, да се чувства унизен, отритнат, отхвърлен и незащитен.
Всичко това му е причинило яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желани за
живот. За посочените периоди, за които се твърди, че е налице пребиваването на
ищеца в ареста, се претендира присъждане на обезщетение. В открито заседание,
чрез назначения по реда на ЗПП процесуален представител, искът се поддържа в
цялост, като се прави уточнение, че се претендира обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на 456 лева, ведно със законната лихва от
прекратяване на увреждането на 28.07.2016 г. до окончателното изплащане на
сумата. Претендира за присъждане на разноски по делото.
Ответникът
по иска ГД „ИН“, чрез процесуалния си представител, изцяло отрича основателността
на иска. Подробни съображения за това излага в представено по делото писмено
становище. По отношение на ищцовата претенция за периода от 06.03.2015 г. до
24.03.2015 г. намира иска за погасен по давност на основание чл. 110 от ЗЗД и
ТР №3/22.04.2005 г. по гр.д. №3/2004 на ВКС. В останалата част отрича
основателността на иска с аргумент, че не са доказани твърденията на ищеца за
престоя му в ареста във Велико Търново. Моли за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Прокурорът
дава заключение за неоснователност на иска. Според него не е доказано
нехуманното третиране на ищеца в следствения арест в гр. Велико Търново. Счита,
че режимът в мястото за изтърпяване на мярката налага ограничения спрямо
стандартния начин на живот, но въпреки това са осигурени хигиенни условия, а
допуснатите нарушения, касащи жилищната площ и ползването на тоалетна са
инцидентни.
По допустимостта: Искът
е допустим. Ищецът сочи в исковата си молба, че определен набор от
обстоятелства – малка площ на килията, лоша хигиена и лоши битови условия,
неосигуряване на течаща вода, тоалетна и баня в килията, недостатъчна дневна
светлина, липсата на тайна на телефонните разговори, са довели до емоционални
болки и страдания. Твърдението за наличието на тези обстоятелства и за връзката
им с презюмираните от закона неимуществени вреди /чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС/
легитимира ищеца да предяви искова претенция, основана на разпоредбата на чл. 284,
ал. 1 от ЗИНЗС. Искът е насочен към надлежен ответник по аргумент от чл. 12,
ал. 2 от ЗИНЗС с оглед обстоятелството, че служителите на тази дирекция
осъществяват и отговарят за дейността на следствените арести – чл. 16, ал. 1 и
чл. 16а, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗИНЗС.
По същество: Исковата претенция е частично
основателна по съображенията, изложени по-долу.
Най
– напред, с оглед принципа за процесуална икономия, съдът следва да обсъди
възражението за изтекла погасителна давност за част от релевантните периоди, за
които се претендира обезщетение по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС.
Както
правилно поддържа ответникът приложимо в случая е ТР №3/22.04.2005 г. по ТД
№3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Според т. 4
от диспозитива му при незаконни актове на администрацията началният момент на
забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване
на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят
унищожаемите административни актове, при нищожните – това е моментът на тяхното
издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи –
от момента на преустановяването им. Видно от обстоятелствената част на исковата
молба, твърдените нарушения по презумцията на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС касаят
бездействие, състоящо се в неосигуряването на съответните санитарно-битови
условия от страна на администрацията на следствения арест, служителите на който
са част от персоналния състав на ответника ГД „ИН“. Следователно тези нарушения
са обективирани чрез бездействие, от преустановяването на което започва да тече
петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД. Няма данни за обстоятелства, които да
водят до спиране на давността. При това положение и с оглед потвърдените от
ответната администрация периоди, през които ищецът е бил в ареста, условията в
който са причинили претендираните неимуществени вреди, следва обоснованият
извод, че при приключването на престоя на ищеца за всеки един от посочените
периоди са приключили по обективни причини и бездействията /а и действията/ на
администрацията на следствения арест, които се състоят в неосигуряването на
съответните санитарно–хигиенни и битови условия, третирани от нормата на чл. 3,
ал. 2 от ЗИНЗС като нарушения. Предвид датата на депозирането на исковата молба
чрез пощенски оператор в Административен съд – Ловеч /видно от пощенското
клеймо на плика на л. 13 от адм.д. 153/2020 г. по описа на АС – Ловеч –
24.03.2020 година/, то следва да се приеме, че искът е погасен по давност за
периода от 06.03.2015 г. до 24.03.2020 г., за който също се претендира
обезщетение.
Какво
показват фактите с оглед събраните от съда доказателства по делото досежно
непогасените по давност периоди, през които ищецът твърди, че е пребивавал в
следствения арест във Велико Търново, където са му причинени неимуществените
вреди?
Според
представената от ответника справка вх. №2478/16.07.2020 г., данните от която не
се оспорват от ищеца, последният е пребивавал в килия №6 в периода от
25.03.2015 г. до 31.03.2015 г. /включително от 06.03.2015 г., за който период
вече се посочи, че е неотносим към исковата претенция поради изтичане на
погасителната давност за предявяване на иск/. В същата килия е бил настанен от
15.06.2015 г. до 19.06.2015 г. В килия №8 е пребивавал от 07.07.2015 г. до
08.07.2015 г., а в килия №4 – от 11.09.2015 г. до 15.09.2015 г. З. е бил
настанен в килия №7 последователно от 12.02.2016 г. до 15.02.2016 г. и от
27.07.2016 г. до 28.07.2016 година. През посочените интервали ищецът винаги е
обитавал килиите с други арестанти, като най-малко са били по двама в помещение
/в периодите 11.09.2015 г. – 15.09.2015 г., 12.02.2016 г. – 13.02.2016 г. –
общо пет дни/, най-много – четирима /в периодите: 25.03.2015 г. – 31.03.2015
г., 18.06.2015 г. – 19.06.2015 г., общо 7 дни/. З. е бил в помещение с още
двама в периодите 15.06.2015 г. – 17.06.2015 г., 07.07.2015 г. – 08.07.2015 г.,
14.02.2016 г. – 15.02.2016 г. и 27.07.2016 г. – 28.07.2016 г., общо 5 дни/
Видно
от Писмо на РС „ИН“ вх. №4615/30.11.2020 г. за времето от 09.03.2015 г. до
19.03.2015 г. И.З. е споделял едно помещение със свидетеля С.К.А.. Въпросният
период обаче попада в обхвата на периода, погасен по давност, поради което изслушаните
свидетелски показания относно събитията, на които е бил очевидец А., не следва
да се обсъждат и анализират.
От
показанията на свидетеля Г.Г. – служител на ГД „ИН“, към процесния период
изпълняващ длъжността началник-сектор „Арести“ в ОС „ИН“ – Велико Търново, и Писмо
рег. №1983/15.07.2020 г. на ОС „ИН“, се установява, че сградата на ареста във
Велико Търново е в експлоатация от 1982 г. и според тогава действащите
изисквания е без външни прозорци, светлината се осигурява от луминисцентни
лампи, проветрението и естествената светлина се осигуряват през прозорци над
вратите на килиите и през самите врати. Помещенията в арестния блок са с масивни
дървени врати, като всяка врата е подсигурена с втора решетъчна врата, а над тях
са прозорците с решетка, които се отварят само към коридора. Отоплението на
сградата е чрез централно парно през деня в делничните дни и чрез климатици –
през нощта, почивните и празничните дни, при отваряне на плътните врати, тъй
като отоплителните уреди са разположени в арестния коридор. Посочено е, че
арестните помещения са еднотипни с площ от 8 кв.м, като това се установява и от
приложената по делото схема на сградата. В тях са разположени по две вишки с по
две легла, неподвижна метална маса, два неподвижни метални стола и пластмасов шкаф.
Леглата са стандартни, единични, с метални шини, здравината на които се
проверява ежедневно. На задържаните се полага одеяло, калъфка за възглавница,
горен и долен чаршаф, като при необходимост се раздава второ одеяло. В килиите няма
самостоятелен санитарен възел, но арестът разполага с обща баня и тоалетна, което
е видно и от приложената схема на сградата. Санитарното помещение се
дезинфекцира и хигиенизира ежедневно. Няма практика тоалетните нужди на
задържаните да се удовлетворяват в пластмасови бутилки и ако има такива случаи,
те се дължат на нежелание на съответните лица да посетят тоалетната. Според
свидетеля Г. арестантите не са били принуждавани да уринират в бутилки и той не
е виждал такива случаи, а същевременно бутилките са сред разрешените вещи. Достъп
до вода и тоалетна се осигурява денонощно и няма констатирани случаи желаещ за
тоалетна да не е изведен. Възможност за къпане и пране се обезпечава най-малко
два пъти седмично, а през лятото и ежедневно по предварителен график. Топлата
вода е от електрически бойлер и е достъпна само в мокрото помещение. Спалното
бельо се сменя и пере веднъж седмично, одеялата – минимум веднъж на три месеца.
Хигиената в спалните помещения се поддържа от арестантите под контрола на дежурен
служител. Медицински специалист извършва периодични проверки. За престоя си в
следствения арест З. не е изявил желание и не е преглеждан от медицинско лице
във връзка с ухапвания от дървеници. Осъществени са му единствено задължителни
предпътни медицински прегледи преди конвоиране до затвора в гр. Ловеч, на които
не е споделил оплаквания. До 2017 г. телефонните разговори са осъществявани на
мястото за престой на свеж въздух, чрез монтиран телефонен апарат, който се е
използвал с лични фонокарти за предплатени телефонни услуги, съхранявани от
служител на ГД „ИН“. Разговорите са провеждани след предварително заявление на
желаещия. По време на разговорите е присъствал постови служител, който е регистрирал
обажданията и е следял за спазване на вътрешния ред в „карето“. И.З. е провел
два разговора на 11.09.2015 г. и един на 12.02.2016 г. Това се потвърждава от
приложения Дневник за проведени телефонни разговори от задържаните лица. Видно
от извадка от Дневник за санитарна обработка чрез дератизация, дезинсекция и
дезинфекция в рамките на процесния период такава е извършване периодично – на
30.09.2015 г., 23.10.2015 г., 26.11.2015 г., 26.01.2016 г., 26.02.2016 г. и на
14.03.2016 г. Свидетелят Г. не отрича, че е имало дървеници и съобщава, че ГД
„ИН“ ежегодно сключва договор с фирма, която провежда мероприятия по
дезинфекция.
Въпреки,
че показанията на свидетеля А. са неотносими, доколкото касаят погасен по
давност период, следва да се отчете фактът, че по отношение на битовите условия
в арестните помещения те кореспондират с другите безспорни доказателства по
делото и отразяват трайни факти и обстоятелства от значение за спора. В този
смисъл А. описва килията, в която са пребивавали със З., като малка, без
никакви условия – без прозорци с дневна светлина, само една светеща лампа. Споменава,
че е имало дървеници. Относно провеждането на телефонни разговори обяснява, че
това е било възможно само „в каре“ – стая за разходки, като по време на
разговора, в близост винаги е имало охранител, който чува всичко.
Съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3.
Безспорно е и в теорията и в практиката, че отговорността по чл. 284, ал. 1 е
деликтна и безвиновна. Фактическият състав на нормата изисква на първо място наличие
на установени нарушения на чл. 3, ал. 1 и/или ал. 2, и/или ал. 3 от ЗИНЗС в
редакцията, релевантна за процесните непогасени по давност периоди, респ. с
оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ, установени нарушения
на чл. 3 от КЗПЧОС /която е част от вътрешното право и е приоритетно
приложима/, причинно-следствена връзка между тези нарушения и настъпилите вреди
имуществени и/или неимуществени. Нарушенията следва да са допуснати и/или
извършени от персоналния състав на юридическото лице ГД „ИН“ по аргумент от
разпоредбата на чл. 205 от АПК, вр. с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС. Всички елементи
от състава следва да се установят от ищеца, с изключение на претендираните от
него неимуществени вреди, настъпването на които законът предполага до доказване
на противното – арг. от чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.
Все
пак следва да се посочи, че тежестта на доказване в производството не бива да
се абсолютизира, преграждайки пътя на проявлението на принципа на ефективност,
който изисква упражняването на правата, които субектите черпят от
международните актове, по които България е страна, да не е невъзможно или
крайно затруднително. Впрочем законодателят е отчел тази специфика на
конкретните производства – арг. от чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС.
Съдът
намира, че по силата на посочената оборима презумция, неимуществените вреди,
претърпени от ищеца следва да се приемат за безспорно установени. В правната
теория за понятието неимуществени вреди са изведени две основни групи, които
попадат в обхвата на понятието – физически болки и емоционални страдания,
неудобства и дискомфорт. От обстоятелствената част на молбата е видно, че
ищецът претендира именно такива емоционални страдания и неудобства. Ответникът
не ангажира никакви доказателства и доказателствени средства, които да
опровергаят посочената презумпция, въпреки изричното указание, дадено от съда в
определението по хода от 20.07.2020 г., постановено в закрито заседание.
Нормата
на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС в релевантната към събитията редакция разпорежда, че осъдените
не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение.
Видно е от тази норма, че тя дава защита единствено на осъдените лица. Въпреки
това, с оглед изискването на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, безспорно е, че задържаните лица
са адресати на задължението, визирано в чл. 3, ал. 1 от националния закон в
приложимата му редакция. Според презумпцията на чл. 3, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС за
изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат: унизително отношение,
което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да
приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или
малоценност, а според чл. 3, ал. 3 от този закон в приложимата му към
релевантните към случая факти: за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се
смятат действията или бездействията по ал. 2, извършени от длъжностно лице или
от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно
или мълчаливо съгласие. Конкретните обстоятелства, които могат да се разглеждат
като проява на унизително отношение, водещо до чувство на незащитеност и на
унижение, които се проявяват при бездействие на съответните длъжностни лица са
именно неосигуряването на достатъчна площ за задържания, липсата на
проветряване и естествено осветление на мястото, където е задържан, хигиенно-битовите
условия, които затрудняват поддържането на елементарна лична хигиена –
обстоятелства, които се навеждат в исковата молба на ищеца.
В
част Четвърта
на ЗИНЗС е регламентиран реда на изпълнение на мярката за
неотклонение "задържане под стража". Според чл. 240, ал. 1 ЗИНЗС приложими спрямо изпълнението на тази мярка са разпоредбите
относно осъдените на лишаване от свобода, доколкото изрично не е предвидено
друго. Съгласно чл. 43, ал. 4 ЗИНЗС /ал. 3
до 07.02.2017
г./ минималната жилищна площ на един лишен от свобода не може да бъде по-малка
от 4 кв.м. Всъщност изискването за осигуряване на минимална жилищна площ в
редакцията на нормата от 2012 г. е отложено от законодателя за след 01.01.2019
г. /§13 от ПЗР на закона/, поради което тя не е била част от действащото
законодателство в рамките на исковия период. Нормата на ал. 3 е отменена
считано от 7.02.2017 г. и е приета ал. 4 с идентично съдържание, която влиза в
сила от 7.02.2017 г. Тоест хипотезисът на тази норма също не обхваща
претендирания период, който приключва на 28.07.2016 г. Независимо от горното,
по силата на нормата на чл. 5, ал. 4 от КРБ следва да се приеме, че за процесния
период предвид общите принципи, залегнали в чл. 3 от ЕКЗПЧОС администрацията на
ответника е била длъжна да осигури в ареста в гр. Велико Търново нормални
условия за задържаните лица в това число и за ищеца.
Всъщност
на първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведен в Женева през 1955 г. са
приети минимални стандарти за третиране на лишените от свобода, които са
утвърдени от Икономическия и социален съвет с Резолюция 663 С (ХХІV) от
31.07.1957 г. и 2076 (LХІІ)
от 13.05.1977 г. Те нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за
зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите. Те
регламентират: 10. Всички помещения, в които живеят и работят лица, лишени от
свобода, и особено помещенията, в които спят, трябва да отговарят на всички
санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на
климатичните условия, отопление и проветряване; 11. Във всички помещения, в
които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците трябва да имат
достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна
светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват
приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на вентилационна
уредба; 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице
лишено от свобода да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато
изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност; 13. Къпалните помещения
и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице лишено от
свобода да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за
съответния климат температура и толкова често, колкото това се изисква от
общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, т.е. във всеки
случай поне един път седмично в районите с умерен климат.
От
представените от ищеца справки е пределно ясно, че площта на помещенията, в
които е пребивавал ищецът през релевантните периоди, е крайно недостатъчна и
противоречи на изискването за нормална обитаема площ, която понастоящем е
приета като площ с квадратура от 4 кв.м на едно задържано лице. Единствените
периоди, през който може да се приеме и то условно, че тази норма е спазена, са
периодите: 11.09.2015 г. – 15.09.2015 г. и 12.02.2016 г. – 13.02.2016 г., през
който ищецът е бил настанен в килии №4 и №7 само с още един арестант.
Съгласно
чл. 20, ал. 3
от ППЗИНЗС в релевантната редакция на лишените от свобода се осигурява
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Настоящият съд приема, че
това задължение на администрацията на ответника в случая не е изпълнено за нито
един от процесните периоди. Необходимостта от извеждането на арестантите във
всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това,
несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, вкл. и на ищеца,
безспорно нарушава посоченото нормативно изискване. Съобразявайки това
обстоятелство, съдът намира за неотносимо обяснението на свидетеля Г., че
арестантите не са принуждавани да уринират в бутилки и че ако има такива
случаи, то поведението се дължи на нежеланието на лицата да посетят тоалетната.
Невъзможността да се ползва тоалетна при нужда сама по себе си е равносилна на
принуда дори при липса на изрично волеизявление в този смисъл.
Съгласно
приложимата редакция на нормата на чл. 20, ал. 2 от Правилника в спалните
помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за
естествено проветряване. Количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от изискванията
на съответните стандарти за обществени сгради. За нито един от релевантните
периоди в процесния случай на ищеца не е било осигурено естествено проветрение
на килията и достъп до дневна светлина – информация за което се черпи от
справката на ответника, свидетелските показания и приложената схема.
Според
показанията на свидетеля Г. лишените от свобода сами се грижат за чистота на
килиите, като имало отговорни лица за почистването, а необходимите консумативи
и препарати се осигурявали от администрацията на ареста. Тези твърдения дори не
индикират изпълнение на задължението по чл. 21, ал. 2 от ППЗИНЗС, при липсата
на каквито и да е доказателства за предоставяне на консумативи и препарати,
нито на поименен график с дежурства за почистване за определен период от време.
Непредоставянето им е предпоставка за лоша хигиена. Най-сетне съдът също намира
за неподкрепено с доказателства от ответника твърдението, че спалното бельо се
сменя и пере ежеседмично. Не се установяват действия по хигиенизиране на
спалното и постелъчното бельо чрез изпиране, дезинфекция и подмяна на чаршафи,
одеяла, дюшеци и възглавници. Липсват доказателства за ангажираност на арестната
администрация в тези хигиенни дейности.
От
събраните доказателства по делото не се установява за периодите, необхванати от
давността, ищецът да е лишен от правата си на телефонна връзка с роднини,
близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор на Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" по чл. 256, ал. 1, т. 2 от
закона. Видно от представения от ответника Дневник за проведените телефонни
разговори на задържаните лица на З. е осигурено правото на телефонна връзка,
включително и с ***К.С.. По делото обаче нито се твърди, нито се доказва, че
това лице, упражняващо ***окатска професия, е защитник или повереник на З. и че
телефонните разговори, проведени с него, са в това му качество и респективно
попадат под особена защита с оглед принципа за професионална привилегированост
и изключва всякакъв вид слушане и записване от други лица по смисъла на чл.
254, ал. 3, изр. второ от ЗИНЗС. Действително по делото е доказано, че по време
на провеждане на телефонни разговори в ареста в гр. Велико Търново през цялото
време лице от надзорно-охранителния състав стои в непосредствена близост с цел
да наблюдава задържания, но поради ограничение в мястото, няма възможност да
застане така, че да не чува разговора. Присъствието обаче на служители на
ответника по време на провеждане на телефонни разговори с лица от другите
категории по чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС – извън защитници и повереници, не
може да се приеме като неправомерно поведение. В ЗИНЗС и в правилника за
неговото приложение липсва разпоредба, регламентираща неприкосновеност на тези
разговори, подобно на разговорите със защитник или повереник. Поведението на
охранителния състав в тази хипотеза не е довело до унижаване на човешкото
достойнство на ищеца. Няма данни да е нарушена тайната на разговорите между
ищеца и негов защитник, като не му е позволено да упражни правото си на
неприкосновеност на тези разговори. Освен това, презумпцията за доказаност на
претърпените неимуществени вреди по смисъла на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС не се
отнася за такива вследствие на подобно поведение от страна на служителите на
ответника.
Недоказани
са и твърденията за наличие на дървеници в килиите, доколкото същите се
опровергават от събраните по делото доказателства. От изслушаните свидетелски
показания се установява, че са предприемани мерки по обработване на помещенията
в ареста против паразити, насекоми и всякакви други вредители, за което има
договорни взаимоотношения със специализирана компания, която е ангажирана с регулярна
дезинсекция и дератизация. Това се потвърждава от представената от ответника
Тетрадка за извършване на дератизация и дезинсекция в „Арест“, гр. Велико
Търново, от която е видно, че в рамките на престоя на З. там 6 пъти е
осъществена обработка против вредители. От друга страна, въпреки че ищецът
поддържа, че е бил хапан от дървеници, то няма никакви данни последният да е
търсил медицинска помощ или да е заявявал оплаквания в този смисъл.
Въпреки,
че част от описаните в исковата молба обстоятелства не са доказани за всички
периоди, необхванати от давността, съдът намира, че останалите посочени по-горе
аспекти на условията, при които ищецът е изтърпявал наложената му мярка
"задържане под стража" в Ареста в гр. Велико Търново сочат на липса
на основни елементарни хигиенни и битови условия, които взети заедно могат да
бъдат квалифицирани като унизително отношение и третиране по смисъла на чл. 3 от
КЗПЧОС и чл. 3, ал.
2, т. 2 и т. 3 и чл. 3, ал. 3 от ЗИНЗС в
приложимите към датите на пребиваването на ищеца в следствения арест във Велико
Търново. Кумулативният ефект от липсата на условия за живот, съобразени с
хигиенни изисквания, необходими за опазване здравето и човешкото достойнство,
несъмнено са причинили на ищеца неудобства, които надхвърлят обичайните такива,
свързани с изпълнение на мярката, и които са довели до понесени от него
трудности и негативни емоционални преживявания.
Съдът
не намира друга релевантна причина извън посочените обстоятелства, които да са
повлияли за уроненото човешко достойнство и за чувството за малоценност на
задържаното лице извън нормалното негативно изживяване, характерно при
ограничаването на правото на свободно придвижване. Наличието на причинно
следствена връзка изисква верига от събития и състояния, без чието сбъдване не
би следвал конкретен резултат. Такава връзка от събития и състояния е налице
понастоящем с оглед констатираните неблагоприятни фактори, въздействали върху
психиката на ищеца и при липса на други факти и обстоятелства, които да са
логична предпоставка за презюмираните от закона неимуществени вреди.
Съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема
предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е
изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за
правилното решаване на спора. Тази норма сочи неизчерпателно обстоятелствата,
които следва да се съобразят на плоскостта на изискването за установяване на
ефекта на неблагоприятното им въздействие в имуществената или неимуществената
сфера на задържаното лице.
В
процесния случай се установява от материалите по делото /предвид посочените в
справките на ответника периоди, през които ищецът е пребивавал в ареста/, че
ищецът, извън обхванатия от давността период, е пребивавал в следствения арест 19
дни. Неблагоприятното въздействие, състоящо се в уроненото чувство за
достойнство и в придобитото чувство на малоценност и незащитеност в резултат от
неспазването на изискването на чл. 20, ал. 2 и ал. 3 от ППЗИНЗС е продължило
през посочените по-горе периоди. Неблагоприятното въздействие върху психиката
на ищеца, довело до посочените чувства и изживявания по повод неспазването на
изискването за обитаема площ в помещението за задържането на ищеца в ареста, е
продължило малко по-кратък период, а именно около 13 дни. Вредата,
представляваща притесненото състояние на ищеца заради липсата на площ при
задържането му в ареста и оттам чувството му на малоценност и незащитеност
съдът с оглед на субсидиарно приложимата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД оценява на
3 лева на ден или общо сума от 39 лв. с оглед кумулативният период, през който това
състояние е преживяно. Вредата, представляваща породено чувство за малоценност
и незащитеност у ищеца заради липса на елементарни хигиенно-битови условия,
включително течаща вода и тоалетна в килиите, в
които е бил задържан, както и заради липса на проветрение и на дневна светлина в
тези килии съдът оценява на 10 лв. на ден или общо 190 лв. при наличие на вече
посочения времеви критерий, през който е преживяно съответното емоционално
състояние. Общото обезщетение, което следва да бъде изплатено на ищеца е в
размер 229 лв., като върху тази сума се дължи
и лихва, която следва да се начисли от прекратяване на увреждането на
28.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата си част искът
е неоснователен и недоказан и подлежи на отхвърляне.
Разноски
за ответника не се следват по аргумент от чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС.
Разноски
на ищеца не се следват, тъй като същият е представляван от ***окат, назначен по
реда и при условията на ЗПП.
Водим
от изложеното по-горе, Административен съд – Велико Търново, шести състав
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА
Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ – гр. София, да заплати на И.К.З.,
ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в
затвора в гр. Ловеч, сумата от 229 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди в следствие на допуснато от органите по
изпълнение на наказанията нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС при изпълнение на
наложената на мярка "задържане под стража" в следствения арест в град
Велико Търново за периодите от 25.03.2015 г. до 31.03.2015 г., от 15.06.2015 г.
до 19.06.2015 г., от 07.07.2015 г. до 08.7.2015 г., от 11.09.2015 г. до
15.09.2015 г., от 12.02.2016 г. до 15.02.2016 г. и от 27.07.2016 г. до
28.07.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
прекратяване на увреждането на 28.07.2016 г. до окончателното изплащане на
сумата.
ОТХВЪРЛЯ
иска на И.К.З., ЕГН **********, в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд – Велико Търново в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: