Решение по дело №2376/2023 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК), във връзка с чл. 215, ал. 1 и чл. 219, ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ).

Образувано е по жалба на К. Д. Ч., [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица]против заповед № РД-09-217/05.04.1994 година на кмета на О. К.. Съдът констатира, че е допусната грешка при посочване на месеца в който е издадена заповедта, поради ръкописното му нечетливо изписване, поради което приема че заповедта е издадена на 05.07.1994 г.

С оспорената заповед, на основание чл. 32, ал. 1 от Закон за териториалното и селищно устройство (ЗТСУ) (отм.) е одобрено разделянето на парцел ІV-653 в кв. 63 по плана на [населено място], на парцели ІV-653 и ХХV-653 в кв. 63 по плана на [населено място], съгласно червените черти надписи и щрихи на приложената към заповедта скица-проект.

В жалбата се излагат доводи за нищожност и евентуално за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради особено съществени нарушения на установената форма, на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона. Твърди се, че оспорената заповед не е съобщавана нито на праводателя на жалбоподателя, нито на него. Сочи се, че при издаване на заповедта не са посочени фактическите и правните основания за издаването й, като не е посочено и конкретното основание на заповедта - коя от изброените хипотези на чл. 32, ал. 1 от ЗТСУ (отм.) е приложима, както и че заповедта съдържа само разпоредителна част. Жалбоподателя счита, че заповедта е в противоречие и с материалните разпоредби на закона, тъй като видно от скицата към нея са нарушени изискванията за лице на парцел /УПИ разписани в чл. 54 от ППЗТСУ (отм.), както и за отстоянията от регулационната граница на законно изградената жилищна сграда в имота. Поддържа, че описаните нарушения са дотолкова съществени, че обосновават нищожност. Иска обявяване на заповедта за нищожна, а в условията на евентуалност да бъде отменена като незаконосъобразна.

В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от процесуален представител, който поддържа жалбата на изложените в нея основания. Ангажира доказателства. Претендира присъждане на разноски. Депозира писмени бележки.

Ответникът – кмет на Община Камено редовно призован, не се явява и не изпраща представител. Представя административната преписка.

Заинтересованата страна – К. В. П., редовно призован, не се явява е не се представлява.

Заинтересованата страна – Е. Д. В. счита жалбата за основателна.

Заинтересованата страна – П. М. Д., лично и чрез процесуален представител оспорва жалбата, като недопустима, евентуално като неоснователна, тъй като оспорената заповед е влязла в сила, както и че не са налице основания за прогласяване на нищожността й. Ангажира доказателства. Претендира разноски.Представя писмени бележки.

Съдът, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

Предмет на съдебен контрол е заповед № РД-09-217/05.07.1994 година на кмета на Община Камено.

С договор за продажба на недвижим имот от 07.10.1957 г. Е. Д. Ч. е придобил от И. Б. И. дворищно място цялото с площ от 330 кв.м., находящо се в [населено място], околия Бургаска с посочени граници, заедно с построените в дворното място сгради: къща - масивна постройка с площ от 112 кв.м., навес с фурна и клозет, който имот по утвърдения регулационен план на [населено място], е съставлявало парцел № VІІ от дворището на кв. 24 (л.97).

С [нотариален акт], том VІ, дело № 1488/1957 г. на Бургаски народен съдия, Е. Д. Ч. придобил от И. Б. И. също масивна жилищна сграда, заедно с 332 [жк], върху които е построена същата жилищна сграда, намираща в [населено място], и което дворно място е част от цялото застроено и незастроено дворно място от 994 кв.м., за което има образуван парцел VІІ в кв. 24 по плана на [населено място], с посочени граници (л. 93).

С [нотариален акт], том І, дело № 21/1970 г. на нотариус при Бургаски народен съд, Е. Д. Ч. е бил признат за собственик на 225 кв.м. идеални части от парцел VІ-653 в кв. 63 по плана на [населено място], с която идеална част държавата е била съсобственик с молителя. (л. 98).

Е. Д. Ч. е починал на 01.10.1984 г. (удостоверение за наследници № 94-00-1864/19.07.2022 г.), като оставил наследници – съпруга А. С. Ч. (поч. на 08.09.2010 г.), две дъщери - И. Е. Д. (поч. на 12.10.2016 г.) и Д. Е. П. (поч. на 11.02.2010 г.) и един син Д. Е. Ч. (поч. на 18.09.2006 г.) (л.10)

С [нотариален акт], том ІІ, дело № 930/1976 г. на нотариус при Бургаски районен съд, Д. Е. Т. идентично лице с Д. Е. Ч., съгласно удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх. № 94-00-1822/14.07.2022 г. (л.100) – син на Е. Ч. придобил от П. К. Д. и И. Е. Д. – последната дъщеря на Е. Ч. 100/952 [жк], квадратни метри от празно дворно място, съставляващо парцел ІV-653 в кв. 63 по плана на [населено място] с посочени граници, заедно с целия втори етаж с площ от 105 кв.м. от построената в парцела масивна двуетажна жилищна сграда – къща и  идеална част от мазата на къщата (л. 99).

Със заповед № РД-09-106/07.05.1992 г. на основание на ЗВСОНИ и молба на наследници на В. С. С., кметът на [населено място] е наредил да се отпише от актовите книги и да се даде на правоимащите недвижим имот – дворно място от 650 кв.м., представляващ парцел ХХV-653, кв.63 по плана на [населено място]. (л.227)

С констативен [нотариален акт], том Х, дело № 5974/1994 г. на нотариус при районен съд Бургас, Х. В. С., С. В. С. и К. В. С. – наследници на В. С. С. са признати за собственици на дворно място, състоящо се от 650 кв.м., находящо се в [населено място], област Бургаска, представляващо парцел ХХV-653 в кв. 63 по плана на [населено място], с посочени граници, ведно със съответните подобрения в имота (л.78).

Д. Е. Ч. е починал на 18.09.2006 г. и е оставил наследници по закон – жалбоподателя К. Д. Ч. и Е. Д. В. (удостоверение за наследници № 1523/09.04.2024 г.) (л.96)

С нотариален акт за дарение на недвижим [имот номер], том V, дело № 687/2016 г. на нотариус с рег. № 491 на НК и район на действие РС, [населено място], К. Д. Ч. и Е. Д. В. (деца на Д. Ч., който е син на Е. Ч.) придобиват от П. П. А. и Ю. П. Д. (деца на И. Д., която е дъщеря на Е. Ч.), 42.50 кв.м. идеални части от УПИ ІV-653, кв. 63 по плана на [населено място], целият с площ от 370 кв.м., с посочени граници, както и 20.25 кв.м. идеални части от първи жилищен етаж на построената в двора двуетажна масивна жилищна сграда - къща, със застроена площ от 105 кв.м. на етаж (л.103).

С [нотариален акт], том ІІІ, дело № 472/2022 г. на нотариус с рег. № 491 на НК и район на действие РС, [населено място], К. Д. Ч. (син на Д. Ч., който е син на Е. Ч.) е придобил от Е. С. П., Й. С. И. и С. Г. П. (деца на Д. П., която е дъщеря на Е. Ч.) 167.50 кв.м. идеални части от УПИ ІV-653, кв. 63 по плана на [населено място], целият с площ от 370 кв.м., при посочени граници, както и 44.25 кв.м. идеални части от първи жилищен етаж на построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда – къща, със застроена площ от 105 кв.м. на етажа (л.101).

Съгласно разписен лист към кадастрален план на [населено място] одобрен с Указ № 836 от 04.03.1966 г. за собственик на УПИ ІV-653 е вписан Е. Д. Ч. (съгласно [НА]/1957 г.) и СНС (съгласно акт за одържавяване от 1965 г.), който впоследствие е заличен, а за собственици на УПИ ХХV-653 са вписани Х. В. С., С. В. С. и К. В. Е. (л.33, л.127).

На 29.04.2011г. П. М. Д. придобива чрез покупко-продажба от Х. В. С., С. В. С. и К. В. Е. недвижим имот – ХХV-653, кв.63 по плана на [населено място] с площ 650 кв.м. (л.61)

Съгласно актуална скица № 106 от 26.02.2024 г. на УПИ ХХV-653 и ІV-653, кв. 63 по плана на [населено място], площта на ПИ (стар ІV-653) е посочена като 986 – 1047.02 кв.м. по одобрен кадастрален план със заповед № РД-02-14-2222/27.12.2000 г. Посочено е, че ПУП е одобрен със заповед № 836/04.03.1966 г., променен със заповед № РД-09-217/05.07.1994 г. (л.41).

С процесната заповед № РД-09-217 от 05.07.1994 г. на основание чл. 32, ал. 1 от ЗТСУ (отм.) е одобрено разделянето на парцел ІV-653, кв. 63 по плана на [населено място] на парцели ІV-653 и ХХV-653, кв. 63 (л.25-26).

Преписката по издаване на заповедта не е съхранена в община Камено.

По делото са представени Решение № 751/07 от 05.06.2007 г. постановено по гр.д. № 921/2006 г. по описа на ВКС, с което е оставено в сила Решение № ІV-53/03.05.2006г. постановено по гр.д.№ 980/2005 г. по описа на Окръжен съд Бургас (л.205-209). С посочените съдебни актове е разгледан вещно правен спор за собственост – иск по чл.108 от Закона за собствеността (ЗС), като е признато по отношение на Д. Е. П., Д. Е. Ч. и И. Е. Д., че Х. В. С., С. В. С. и К. В. Е. са собственици на недвижим имот – дворно място, представляващо парцел ХХV-653, кв.63 по плана на [населено място] с площ 650 кв.м., при граници: улица, парцел ІV-653, парцел ІІІ-652, парцел ХХ-650, парцел V-654 и парцел ХІХ-655.

По искане на жалбоподателя и заинтересованата страна П. М. Д. по делото са назначени и приети две съдебно-технически експертизи (СТЕ).

В заключението по първата СТЕ, вещото лице е установило, съгласно представените по делото нотариални актове, че площта на УПИ ІV-653, кв. 63, е в размер на 370 кв.м. ([НА]/26.07.2022 г.), а на УПИ ХХV-653, кв. 63 е в размер на 650 кв.м. ([НА]/29.04.2011 г.). Поради липсата на достатъчно надлежна информация, вещото лице е използвало графичен начин за изчисления от регулационния план и е установило, че площта на УПИ ІV-653 е 350 [жк], а площта на УПИ ХХV-653 е 640 кв.м. и лице около 4.00 м. В забележка вещото лице е посочило, че при оглед на място е установено, че лицето на парцел ІV в кв. 63 преди процесното разделяне, не отговаря на отразеното в трасировъчния лист за дворищната регулация на кв. 63 по плана на Камено. В съдебно заседание допълнително уточнява, че в трасировачния лист, лицето на бившия вече парцел № 4 е записано 16 метра и 80 сантиметра, а при огледа е установено, че разстоянието е по-малко с около 2 метра. С експертизата е установено още, че към момента на издаване на оспорената заповед минимално допустимите площ и лице за малкоетажно застрояване в градовете са със следните размери: най-малко 14 м. лице и 300-1000 [жк], съгласно ППЗТСУ с изменението от 1987 г. действало към момента на издаване на оспорената заповед. Посочено е, че към настоящия момент минимално допустимите площ и лице на УПИ са уредени в ЗУТ – раздел ІІ Урегулиране и застрояване на териториите и поземлените имоти, като при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване (свободно или свързано в два имота) се спазват следните размери: най-малко 14 м. лице и 300 кв.м. повърхност. При огледа на място е установено, че новообразувания УПИ ІV-653 в кв. 63 по плана на [населено място] е застроен с двуетажна жилищна сграда, разположена на уличната регулационна линия. На основание одобрен проект на 23.09.1970 г. е извършено разширение на жилищната сграда в посока запад на името на И. и П. Д.. При извършената справка в архива на община Камено на вещото лице са били предоставени копия от следните налични строителни книжа: виза за проектиране от 09.08.1970 г.; декларация - съгласие от Я. Д. Ч.; обяснителна записка към проекта; лист 1, 3 и 4 от одобрения на 23.09.2070 г. арх. проект, които строителни книжа са приложени по делото. Вещото лице посочва, че съгласно лист 3 от приложения към делото проект – фасада изток, входът на жилищната сграда е разположен в югоизточната част на жилищната сграда. При извършения оглед е установено, че дворищната регулация между новообразуваните парцели по оспорената заповед е проведена на място. По страничната регулационна граница е изпълнена ограда от бетонови колове и оградна мрежа, а в дъното на новообразувания УПИ ІV-653 кв. 63 е изпълнена плътна ограда от газобетонни блокчета. Разстоянието между жилищната сграда/входа в началото на стълбищната площадка е 1.30 м, които размери отговарят и на графично измерените по регулационния план. Към момента на издаване на оспорената заповед минимално допустимото отстояние на сградата до страничната регулационна линия е определена в Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство в редакцията от 13.11.1990 г. Посочено е, че при свободно застрояване сградата трябва да бъде на разстояние до страничните регулационни линии, както следва: при височина на сградата до 8.50 м (до два етажа) – най-малко три метра при дълбочина на застрояването на сградата до 14 м., каквато е и жилищната сграда. Към настоящият момент е посочено, че минимално допустимото отстояние от страничната регулация е уредено в раздел ІV на ЗУТ – Правила и нормативи за разполагане на сградите на основното застрояване. Сочи се, че при ниско жилищно застрояване нормативите за разстоянията на основното застрояване до страничната граница на УПИ са най-малко 3.00 м.

При разпита на вещото лице в съдебно заседание, същото заявява, че според него допуснатото със заповедта от 1994 г. изменение на плана не е било допустимо към момента на приемането му, защото са нарушени отстоянията до масивната жилищна сграда в новообразувания парцел ІV, както по ЗТСУ, действало към момента на издаване на заповедта, така и към момента по действащия ЗУТ, тъй като е трябвало да има най-малко 3 метра отстояние.

В заключението по втората СТЕ, вещото лице е установило, че действащия кадастрален и регулационен план на [населено място] е одобрен с Указ № 836/04.03.1966 г., като в този план процесните имоти са отразени като имот с пл. № 653 за който е отреден парцел ІV-653, кв. 63. В приложение № 1 към експертизата вещото лице е изготвило комбинирана скица от действащия ПУП-ПР и геодезическа снимка на място с показани дължини и кординати на чупките на процесните имоти. Посочило е, че сега имотите не се владеят по одобрената дворищна регулация – жалбоподателят владее 324 кв.м., а останалите 703 кв.м. се владеят от заинтересованата страна. Вещото лице е установило, че лицето на стария парцел ІV-653, кв. 63 е 16.80 м по трасировъчен чертеж на място е 16.60 м, като разликата от 20 см е в рамките на допустимата точност за този вид планове.

При така установените факти, съдът достигна до следните правни изводи:

По допустимостта на оспорването:

При проверката за допустимостта на оспорването и съблюдаване на предпоставките по чл.159 от АПК, съдът намира следното:

Оспорената заповед представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 214, т. 1 ЗУТ и съответно като такъв подлежи на обжалване по реда на чл. 145 и сл. АПК вр. чл. 215 ЗУТ. Обжалваемостта на посочената заповед не е била изключена и съобразно действащата нормативна уредба към датата на издаването й като разпоредбата на чл. 138, ал. 1 ЗТСУ (отм.) изрично е предвиждала обжалваемост на индивидуалните административни актове по урегулиране на поземлените имоти пред окръжния съд.

От своя страна разпоредбата на чл. 83, ал. 1 ППЗТСУ (отм.) предвижда, че одобреният дворищнорегулационен план подлежи на обжалване пред надлежния окръжен съд съгласно чл. 138, ал. 1, т. 2, чл. 145 и следващите от закона. Доколкото в отменените ЗТСУ и ППЗТСУ не е предвиден срок, в който следва да бъде реализирано оспорването, то следва да се осъществи в 14-дневен срок по чл. 37, ал. 1 от Закона за административното производство (отм.) по арг. от разпоредбата на чл. 138, ал. 4 ЗТСУ (отм.). Към настоящия момент срокът за обжалване на ИАА по ЗУТ в общия случай също е 14 – дневен и е регламентиран в разпоредбата на чл.215, ал.4 от ЗУТ.

Според разпоредбата на чл. 295, ал. 1 от ППЗТСУ (отм.), преди изменението с ДВ, бр. 140/1998 г., дворищно-регулационният план може да се обжалва от заинтересованите собственици. Алинея 3 на същия член сочи, че заинтересовани са тези собственици, правата и интересите на които се засягат пряко от издадения акт или отказа да се издаде акт.

В жалбата освен оплакванията за пороци, касаещи валидността на акта са направени и оплаквания за незаконосъобразността на акта. Тези оплаквания жалбоподателя мотивира във връзка с липса на надлежно съобщаване на акта, както по отношение на праводателя му, така и по отношение на него.

По отношение на правния интерес. Предмет на оспорването е искането на жалбоподателя за прогласяване на нищожността на оспорената заповед, евентуално за отмяната й като незаконосъобразна (претендирана унищожаемост).

В случая следва да се определи от кой момент следва да бъде извършена преценката за наличие на правен интерес – към момента на подаване на жалбата или към момента на издаване на оспорения адм.акт.

Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 16.04.2013 г. по тълк. дело № 1/2012 г., ОСС на ВАС, при искане за обявяване на нищожността на индивидуален административен акт (ИАА) правния интерес на оспорващия се преценява към момента на подаване на жалбата. В останалите хипотези, когато административния акт се оспорва като унищожаем, следва да се извършва проверка за това дали са налице материалноправните предпоставки, обуславящи правния интерес, както към момента на издаване на акта, така и към момента на подаване на жалбата.

От събраните по делото доказателства се установява, че жалбоподателя К. Ч. е наследник на Д. Ч., поч. 2006 г. и към момента на издаване на процесната заповед – 05.07.1994 г., същия не е бил носител на правото на собственост върху парцел ІV-653, кв. 63 (предмет на заповедта), а е придобил вещни права на по-късен етап – 2006 г. – 2022 г. Установява се още, съгласно представените писмени доказателства, че към момента на издаване на оспорваната заповед собственик по наследство на ид. части от процесния недвижим имот е бил неговия баща Д.Ч.. Т.е същия е бил заинтересована страна в производството по издаване на процесната заповед и същата е следвало да бъде съобщена именно на него. В конкретния случай е безспорно, че от ответния орган не са представени доказателства за съобщаване на заповедта. По делото не е представена административната преписка по издаване на акта. Представена е единствено оспорената заповед и скицата към нея. Съдът неколкократно е указвал на ответника да представи в пълнота административната преписка, но същия е посочил че други документи освен заповедта и скицата към нея не се съхраняват в община Камено. Фактическата липса обаче в община Камено към края на 2023 г. на преписка съдържаща документи за съобщаване на заповед, издадена преди близо 30 години не е достатъчно да обоснове извод, че не е съществувала такава преписка, включваща и данни за съобщаването на заповедта, а единствено че посочените документи не се съхраняват към момента. Т. задължение и не съществува за административния орган, доколкото по арг. от чл. 10, ал. 4, т. 1 от Закона за Държавния архивен фонд (обн. ДВ, бр. 54 от 12.07.1974 г., отм., бр. 57 от 13.07.2007 г.), към момента на подаване на жалбата срокът за съхранение на такъв вид документи е бил 10 г., а съгласно чл. 46, ал. 1 от Закона за националния архивен фонд (обн. ДВ, бр. бр. 57 от 13.07.2007 г.), този срок е 20 години. Комплектоването на административната преписка по обжалването на административния акт е задължение на органа, който го е издал или на неговия правоприемник, в конкретния случай на кмета на община [населено място], но само в срока, в който същия е длъжен да съхранява документите съдържащи се в административната преписка по издаване на заповедта. С оглед на това, след 2004 г. адм. орган няма задължение за съхранение на документите по процесната преписка по издаване на заповедта, от което следва, че кмета на О. К. не е задължен да комплектова преписката. Фактът че не са съставени протоколи за унищожаване на архивни документи, не води до извода че документите по преписката не са унищожени. Сам по себе си периода от близо 30 години показва, че е малка вероятността да има съхранени документи по преписката. Развиваната теза от жалбоподателя за липса на стабилитет на акта, поради неполучаването му, въпреки посочването му в писмени документи, би довело до последиците за непораждане на действие и невлизане на адм.акт в сила безкрайно дълго във времето, независимо от неговото узнаване от адресата, каквато не е целта на закона. Приемането на противното по съществото си би разрешило злоупотребата с процесуално право, изразено във възможността неограничено във времето упражняване на правото на жалба за разлика от приложимото спрямо всички общо правило за съществуване на времеви предели за предявяване на съдебно оспорване.

По отношение на наследодателя Д.Ч. също са налице данни, видно от представените съдебни актове, че са се водили дългогодишни спорове за собственост с предмет посочените имоти, индивидуализирани с площ и граници.

С оглед изложеното, жалбата в тази част е недопустима, поради липса на правен интерес, тъй като жалбоподателя не притежава права върху имота към момента на издаване на заповедта, а по отношение на праводателя му, същата е влязла в сила.

Също така, дори да се приеме на някакво основание, че заповедта не е била съобщена на праводателя и е налице правен интерес за жалбоподателя от оспорване, то жалбата е просрочена. Жалбоподателя е знаел за заповедта и нейното съдържание още към 2016 г., тъй като видно от представените по делото нотариални актове (№ 36, том V, дело № 687/2016 г. и № 167, том ІІІ, дело № 472/2022 г.) с които К.Ч. е придобил части от имот ІV-653 е вписана процесната заповед и скицата към нея, като придобития имот е описан, включително съобразно означението си по заповед № РД-09-217/05.07.1994 година. Жалбата срещу заповедта е подадена чрез органа до съда на 30.11.2023 г., т. е. много след изтичане на 14-дневния срок за оспорване и преклудирането на срока за оспорване на административния акт по отношение на неговота законосъобразност.

Предвид изложеното, жалбата в частта относно искането за отмяна на заповед № РД-09-217/05.07.1994 година на кмета на О. К. е недопустима, поради което същата следва да се остави без разглеждане и производството в тази част да се прекрати.

Жалбата е процесуално допустима единствено по отношение на проверката за нищожност на оспорената заповед, предвид което съдът ще изложи мотиви в тази насока.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

Съобразно разпоредбата на чл. 149, ал. 5 от АПК, административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето.

С оспорената заповед е одобрено разделянето на парцел ІV-653 по плана на [населено място] на парцели ІV-653 и ХХV-653, кв. 63. От приложените по делото доказателства се установява, че жалбоподателят към момента на подаване на жалбата се легитимира като собственик на новообразувания парцел ІV-653. При това положение съдът намира, че съгласно чл. 295, ал. 1, т. 2 от ППЗТСУ, отм. и чл. 131, ал. 1, във връзка с ал. 2, т. 1 от ЗУТ, за жалбоподателя, като собственик на недвижим имот, предмет на изменението на РП (ПУП), е налице правен интерес по отношение на заявеното искане за обявяване нищожността на оспорения административен акт.

В процесуалните закони, уреждащи административното производството, вкл. приложимия към момента на издаването на оспорения акт ЗАП и сега действащия АПК, не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове. В доктрината е възприето, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. В съдебната практика принципно са възприети развитите от доктрината критерии, като липсата на компетентност на издателя всякога се приема за обуславяща нищожност на акта, а липсата на форма се разглежда като такова, само ако в акта фактически липсва волеизявление. Възприемането на процесуални нарушения и такива на материалния закон, като основание за нищожност на административен акт, е по-скоро изключение. Съобразно изложеното по-горе и предвид първоначалното искане с което е сезиран, съдът намира, че предметът на настоящето производство се свежда до проверка на компетентността на органа, издал оспорения акт, спазването на установената писмена форма, спазваното на правилата при издаването му, които биха повлияли на самото волеизявление и спазването най-общо на материалния закон

В конкретния случай не са установени такива нарушения, водещи до нищожност на оспорения акт.

В случая, видно от посоченото в заповедта правно основание – чл. 32, ал. 1 от ЗТСУ отм. се налага извод, че Заповед № РД-09-217/05.07.1994 година има за предмет изменение на подробен градоустройствен план (чл. 6, т. 7 от ЗТСУ, отм. в приложимата редакция). След като процесната заповед няма за предмет одобрение на подробен градоустройствен план (чл. 6, т. 6 от ЗТСУ, отм.), а изменение на такъв, то компетентният да я издаде орган е бил кмета на общината, при спазване на процедурата, по която е създаден плана (така Решение № 4291 от 05.07.2017 по адм. дело № 11371/2016 г. на ВАС). В настоящият случай процесната заповед е издадена от кмета на община Камено, т.е. от компетентен орган.

Заповедта е издадена и при спазване на установената от закона форма – с текстова и графична част. Сочената от жалбоподателят липса на мотиви не е сред изработените от съдебната практика критерии за нищожност на оспорения административен акт. Действително от оспорената заповед не може да се установи причината довела до разделянето на имотите, тъй като в посоченото правно основание не се сочи точката от ал.1 на чл.32 от ЗТСУ (отм.) послужила като основание въз основа на което е издадена заповедта. Това обаче не води до липсата на волеизявление, което е основание за обявяване нищожността на административния акт, а напротив волята на административния орган е очевидна и ясна, а именно разделянето на парцел ІV-653, кв. 63 на два нови имота.

Не са установени и съществени нарушения на процедурата по издаване на заповедта, довели до липса на волеизявление.

Не е налице и липсата на законова опора за издаване на оспорената заповед. Както бе посочено по-горе същата е издадена на основание чл. 32, ал. 1 от ЗТСУ (отм.), която норма предвижда именно възможността за изменение на влезли в сила застроителни и регулационни планове, планове по вертикалното планиране, кварталнозастроителни и силуетни планове, което е сторено и с процесната заповед. Възраженията се свеждат до нарушение на материалния закон, поради допускане на намалени отстояния и лице на парцела по малко от изискуемия минимум. Тук отново следва да се отбележи, че по правило нарушенията на материалния закон не касаят валидността на административния акт, а неговата законосъобразност. Нищожен на това основание би бил само административен акт, който изцяло е лишен от законова опора или когато акт с такова съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, а също ако е с явно невъзможен предмет, разпорежда извършването на явно престъпление. Ето защо в доктрината и съдебната практика е възприето, че дори противоречие на ИАА с императивни материалноправни норми, води само до унищожаемост на същия, но не може да обуслови неговата нищожност. Грешки в преценката на фактите и приложението на закона са основание не за нищожност, а за унищожаемост на акта.

Наличието на пороци в законосъобразността на издадената заповед, водещи до унищожаемост на същата, не следва да бъдат обсъждани, доколкото, както и по-горе се отбеляза, жалбата е подадена след срока за обжалване на процесния адм. акт относно нейната законосъобразност.

Само за пълнота на изложението, както и с оглед заявеното от жалбоподателя възражение относно приложимост на разпоредбата на чл.54, ал.1 ЗТСУ (отм.), касаеща минималните размери на парцелите по лице и повърхност, съдът следва да отбележи, че в случая има основание за приложение на разпоредбата на чл. 53, ал. 3 от ППЗТСУ (отм.), предвид обстоятелството, че процесните имоти са обособени към момента на издаване на заповедта като самостоятелни парцели, за да могат да служат имотните им граници за прокарване на регулационни линии.

С оглед изложеното съдът намира, че не се установява заповед № РД-09-217-583/05.07.1994 г. на кмета на община Камено да е нищожна, поради което искането на К. Д. Ч. за прогласяване на тази нищожност следва за бъде отхвърлено.

По делото страните са направили искане за присъждане на разноски. Предвид изхода на спора и съобразно нормата на чл. 143, ал.4 от АПК, съдът намира, че следва да осъди жалбоподателя да заплати сторените по делото съдебно-деловодни разноски от заинтересованата страна – П. М. Д. в общ размер на 1825 лева, от които 1000 лева, заплатено адвокатско възнаграждение и 825 лева, внесен депозит за вещото лице.

Мотивиран от горното, Административен съд - Бургас, двадесет и четвърти състав,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на К. Д. Ч., [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], в частта с която се иска отмяната, като незаконосъобразна на заповед № РД-09-217/05.07.1994 година на кмета на Община Камено.

ПРЕКРАТЯВА производството по жалба на К. Д. Ч., [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица]против заповед № РД-09-217/05.07.1994 година на кмета на Община Камено, в тази част.

ОТХВЪРЛЯ жалбата на К. Д. Ч., [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], в частта й в която се претендира нищожност на заповед № РД-09-217/05.07.1994 година на кмета на Община Камено.

ОСЪЖДА К. Д. Ч., [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица]да заплати на П. М. Д., [ЕГН] разноски в размер на 1825 (хиляда осемстотин двадесет и пет) лева.

Решението в неговата прекратителна част подлежи на обжалване в 7-дневен срок от съобщаването му на страните пред ВАС. В останалата част решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред ВАС.