РЕШЕНИЕ
№ 1069
гр. Пловдив, 19.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300501330 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК: *********, подадена чрез пълномощника му юрисконсулт М.,
против Решение № 703 от 05.03.2022 г., постановено по гр. дело № 309 по
описа на РС – Пловдив за 2021 г., с което е признато за установено в
отношенията между жалбоподателя и Г. З. Х., ЕГН: **********, че
сключеният между тях Договор за потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт № *** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за
недопустимост и неправилност на атакуваното решение. Поддържа се, че за
ищеца не е налице правен интерес от предявения иск, тъй като при наличие на
платени от негова страна без основание суми същият разполага с възможност
да предяви осъдителен иск за връщането им. Оспорва се като неправилен и
необоснован изводът на районния съд за недействителност на сключения
между страните по делото договор. Отправя се искане до въззивния съд за
обезсилване на обжалвания съдебен акт и прекратяване на производството по
делото, а в условията на евентуалност се иска неговата отмяна и
постановяване на друг по съществото на спора, с който предявените искове да
бъдат отхвърлени.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия Г. З. Х., подаден чрез пълномощника му адв. М., в който
жалбата се оспорва като неоснователна и се отправя молба за потвърждаване
на първоинстанционното решение като валидно, допустимо и правилно.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск на Г. З. Х. против „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за прогласяване нищожността на сключен
между страните по делото договор за потребителски кредит поради
противоречие на същия с императивни разпоредби на ЗПК, както и с предявен
в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузите в
договора, предвиждащи заплащане на възнаграждение за допълнителни
услуги.
С обжалваното решение районният съд е уважил главния иск за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, като е приел, че
договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като от съдържанието му не става ясно по какъв начин е формиран ГПР и
кои точно разходи включва, а освен това в него е уговорено заплащане на
възнаграждение за допълнителни услуги, представляващи такива по
усвояване и управление на кредита, която уговорка е постигната в
противоречие с чл. 10а ЗПК и с нея реално се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от същия закон. Посочено е, че с това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият
размер би надхвърлил законовото ограничение, тъй като с тази сума реално се
увеличава печалбата на кредитора с допълнително възнаграждение и по този
начин посоченият в договора годишен процент на разходите от 48, 96% не
отговаря на действителния такъв. В мотивите си съдът е приел още, че
доколкото не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане
на евентуалния иск, не дължи произнасяне по него.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК въззивният съд намери, че същото е
валидно и допустимо. Неоснователни са изложените във въззивната жалба
доводи за недопустимост на решението. Така предявения иск съдът не намира
за лишен от правен интерес, доколкото в конкретния случай се твърди, че
ищецът е страна по недействителен договор за потребителски кредит, поради
което има интерес да внесе яснота в отношенията си с кредитодателя, а и с
оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че при обявяване на
договора за недействителен потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва и други разходи по него. На следващо място, на
основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена правилността на
обжалвания съдебен акт съобразно посоченото в жалбата, като се следи
служебно и за спазването на императивните материалноправни норми – т. 1
2
от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и посочените предели на въззивната проверка,
съдът приема за установено следното:
По делото не е спорно, а и от събраните по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *** г., по силата на който
ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1000 лв. със задължението на
последния да я върне на 36 месечни вноски при годишен лихвен процент от
41,00 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 48,96 % или общата
дължима сума по кредита възлиза на 1717,98 лв. В договора е уговорено и
закупуването на две допълнителни услуги, за които е предвидено
заплащането на възнаграждение, както следва: възнаграждение за
допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 300 лв. и възнаграждение за
допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 700 лв.
Основният спор между страните е правен и се концентрира върху въпроса
действителен ли е процесният договор за кредит. Тъй като възникналото
между страните правоотношение е такова между търговец и потребител, в
случая приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. Съгласно разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит
е недействителен. В чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено изискването
договорът да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на неговото сключване, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Процесният договор за кредит формално отговаря на посочените изисквания,
доколкото в него са посочени ГПР и общата сума, дължима от потребителя, а
в общите условия към договора, представляващи негова неразделна част, са
отразени взетите предвид допускания при определяне на ГПР. Въззивният
съд намира обаче, че размерите на посочените величини не съответстват на
действителните такива. Констатираното несъответствие се дължи на това, че
при изчисляването им в тях не са включени разходите за заплащане на
възнагражденията на заемодателя за закупените допълнителни услуги „Фаст“
и „Флекси“, чийто общ размер от 1000 лв., следва да се отбележи, се равнява
на отпуснатия кредит. Посочените допълнителни услуги включват, както
следва: приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски
кредит и при одобрение нареждане на отпуснатата сума до 24 часа след
получаване от кредитора на подписаните от клиента договор и приложенията
към него - услугата „Фаст“, и възможност за промяна на погасителния план
при изпълнение на определени изисквания, описани подробно в общите
условия към договора - услугата „Флекси“. Възможността за събиране от
потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Законът
3
обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2
ЗПК. Настоящият състав на съда намира за правилен извода на
първоинстанционния съд, че посочените по-горе услуги са именно такива по
усвояване и управление на кредита. Същите не представляват същински
допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Предвиждането на
възнаграждение за закупуване на тези услуги на практика осигурява на
кредитора едно допълнително възнаграждение за предоставяне на заетата
сума по кредита (т.нар. скрита възнаградителна лихва). Това възнаграждение
е следвало да се включи в ГПР, тъй като за потребителя то представлява
разход по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това
не е сторено и така е направен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР до
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Съгласно чл.
21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. От
заключението на вещото лице по приетата в хода на първоинстанционното
производство съдебносчетоводна експертиза се установява, че като разход в
ГПР е включена само договорната лихва, а процентът, с който се оскъпява
кредита с уговореното възнаграждение за допълнителни услуги е 33,33 %.
Така, като не е включил задължението за заплащане на посоченото
възнаграждение в ГПР и в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът
е нарушил изискванията на закона за точно, ясно и разбираемо посочване на
финансовата тежест на кредита, въвел е потребителят в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати, и е ограничил
възможността му да прецени икономическите последици от сключването на
договора. По тази причина нищожни се явяват клаузите от договора,
отнасящи се до общата сума за погасяване и ГПР. Това, от своя страна, налага
извода, че в настоящия случай не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК влече след себе си недействителност на
целия договор за потребителски кредит.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
въззивната жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното
решение следва да се потвърди.
При този изход на спора полза на въззиваемия следва да бъдат
присъдени направените в производството пред въззивната инстанция
разноски. С представения списък по чл. 80 ГПК същият е претендирал
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., като е
представил надлежни доказателства за направата им. От страна на
жалбоподателя е наведено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което съдът намира за основателно, тъй като размерът му се
явява завишен с оглед на фактическата и правна сложност на делото, а и с
обема на извършената от процесуалния представител работа в настоящото
въззивно производство. По тази причина при съобразяване с материалния
4
интерес по делото същото следва да бъде намалено до сумата от 430 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 703 от 05.03.2022 г., постановено по гр.
дело № 309 по описа на РС – Пловдив за 2021 г.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, да
заплати на Г. З. Х., ЕГН: **********, сумата от 430 лв. – разноски за
производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5