РЕШЕНИЕ
гр.
София, 19.02.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ІV-Б въззивен състав, в публичното заседание на осми
февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ВАСИЛ
АЛЕКСАНДРОВ
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Васил
Александров в. гр. д. № 6466/2017 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 61149/14.03.2017 г., постановено по гр. д.
№ 38139/2016 г. по описа на СРС, III Г. О., 85-ти
състав са отхвърлени предявените от И.П.Т. срещу „У.Б.“ АД искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на
чл. 11.2 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 322 от
24.06.2008 г., и чл. 9.4. от Общите условия, при които Банката предоставя
ипотечни кредити на физически лица, в сила от 27.05.2008 г., поради тяхната
неравноправност по чл. 143, ал. 1, т. 12 ЗЗП, както и за заплащане на сумата от
11071,72 лева, представляващи платени без основание лихви Договор за банков
ипотечен кредит на физическо лице № 322 от 24.06.2008 г.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба
от ищеца, в която се твърди, че последното е неправилно като е постановено в
противоречие с материалния закон и практиката на ВКС. Поддържа, че съдът
неправилно е отхвърли исковете за нищожност, като по отношение клаузата за
едностранно промяна на лихвата липсвал автоматизъм на промяната на лихвата при
намаляване на базовия лихвен индекс. Навежда довод, че нито в договора, нито в
общите условия е предвидена възможност за изменение на лихвения процент чрез
неговото намаляване, като прави подробна обосновка за неравноправността на
подобна клауза, като развива съображения, че нищожността на клаузата на чл. 9.4
от общите условия води автоматично и до нищожност на клаузата на чл. 11.2. от
договора. Твърди, че дори клаузите да не са нищожни, то отново е налице
неоснователно обогатяване, тъй като банката не била спазила договорните
условия, което било довело до събиране на недължими суми за лихва. Излага
съображения за начина на формиране на лихвата по договора, като аргументира, че
са неоснователни твърденията на банката, че получените суми съответствали на
уговорено в договора. Навежда довод, че в приетото по делото ССчЕ, вещото лице
било изчислило лихвата при спазване на уговореното в чл. 4 от договора, като
била получена разлика от 14726,81 евро. Поддържа, че на потребителят не е
дадена възможност да се откаже от договора при изменение на цената, като
единствено била уговорена възможност за предсрочно погасяване на договора без
съответна санкция за страната. Иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивна жалба, в който се твърди, че е правилен извода в обжалваното решение,
че не бил осъществен фактическият състав на чл. 143, т. 12 ЗЗП – потребителят
да нямал право да се откаже от договора. Поддържа, че в договора е уговорена
бъзусловна възжност за предсрочно погасяване на кредита, като аргументира, че
при възмездните договори отказът от договора бил свързан с връщане на
полученото, тъй като иначе се достигало до неизпълнение и неоснователно
обогатяване. Навежда довод, че в случай, че потребителят се съгласял с
увеличена цена, това го лишавало от възможността да претендира надплатените
суми. Навежда довод, че неоснователността на установителния иск за нищожност
води до извод, че банката е получила сумите на договорно основание. Излага
съображения, че в чл. 4 от договора бил предвиден метода за формиране на
лихвата към момента на сключване на договора, а не начина на формиране на
лихвата за в бъдеще след като договорът е бил подписан, за което излага обосновка
от клаузите на договора и разпоредбата на чл. 298, ал. 3 ТЗ. Твърди, че в
договора не е била предвидена ежемесечна промяна на ГЛП в зависимост от
стойността на EURIBOR. Поддържа, че дори да се
приеме, че клаузите са нищожни това не води до задължение за банката да
намалява ГЛП след спад на EURIBOR, освен
това инвокира довод, че са спазени условията договорени между страните, като
прави извод за наличие на надплатена сума съобразни ССчЕ. Иска потвърждаване на
първоинстанционното решение и присъждането на деловодни разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима.
СРС, 85-ти състав е бил сезиран с първоначално
обективни, кумулативно съединени отрицателнен установителен иск и осъдителен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
С протоколно определение в открито съдебно заседание
от 08.02.2018 г., настоящият съдебен състав е допуснал уточнение на исковата
молба по отношение периода на претенцията по осъдителния иск, като въззивника е
уточнил, че същата е предявена за периода от 03.07.2008 г. до 05.07.2016 г.
С оглед процесуалното поведение на страните и доводите
наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
уреждащ т. нар. ограничен въззив (апелация), настоящият съдебен състав намира,
че страните не спорят по отношение на следните обстоятелства: 1) че е сключен Договор за банков
ипотечен кредит на физическо лице № 322/24.06.2008 г. между „У.Б.“ АД от една
страна в качеството на кредитор и И.П.Т. от друга страна, в качеството на
кредитополучател, по силата на който договор кредиторът предоставя на кредитополучателят
банков кредит в размер на 50000,00 евро с цел покупка на недвижим имот и
строителни довършителни работи в имота, а кредитополучателят се задължава да
върне предоставената сума на месечни анюитетни вноски, съобразно уговореното в
договора и общите условия към него; 2)
че както кредитодатеолят, така и кредитополучателят са изпълнили и изпълняват
задълженията си по договора, а именно за предоставяне на уговорена сума, както
и за нейното връщане в размерите поискани от кредитодателя. Следователно,
спорът между страните се концентрира върху обстоятелството дали твърдените от
ищеца договорни клаузи са неравноправни, което обуславя тяхната нищожност,
както и дали е налице валидно правно основание за заплатените по договора и
спорни по настоящото дело парични суми. Конкретните клаузи върху които е
концентриран правния спора са следните:
- в клаузата на чл. 11. 2. е договорено, че
кредитополучателят дава съгласие си на кредитора да променя едностранно размера
на годишния лихвен процент по т. 4.1.а., съответно размера на анюитетната
вноска, при условията на чл. 9.4. от ОУ.
- съгласно чл. 9.4. от Общите условия към договора,
при кредити, погасявани чрез анюитетни
погасителни вноски, при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от
0,5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката
променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в сила
автоматично с публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс и без
за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните.
Банката може да промени размера на анюитетната вноска по нейна преценка и в
интерес на кредитополучателят, включително и към момент, различен от промяната
на лихвения процент. Кредиторът уведомява кредитополучателят и третите
задължени лица за извършената промяна чрез последващото промяната извлечение по
кредит, предоставено по реда на т. 24. 1., но не по-късно от 45-дневен срок от
промяната.
С оглед твърденията на страните за изясняване на
тяхната действителна воля е и клаузата на чл. 4 от Договора, в която е
уговорено, че годишният лихвен процент (ГЛП) се формира от базов лихвен индекс
– едномесечен EURIBOR и надбавка, който
компоненти към момента на сключване на договора са съответно 4,465 % и 2,735 %
или ГЛП е в размер на 7,20 %.
От приетото и неоспорено заключение на ССчЕ се
установява – по въпросите на ищеца, че дължимата сума по договора за кредит за
период за периода от подписването на договора при приложение на чл. 4 от договора
и коректно изменение на лихвения процент е в размер на 13086,13 евро, като
действително е заплатена сумата от 27848,94 евро. Налице е разлика от 14762,81
евро. По отношение поставения от ответника въпрос за фактически заплатените
суми за лихва , сумите по погасителен план, сумите за лихва при ГЛП към датата
на договора – 7,20 % и за разликата между трите, вещото лице е изяснило, че
фактически заплатените суми за периода от 11.07.2011 г. до 11.07.2016 г. е
17100,72 евро; за периода от 11.07.2013 до 11.07.2016 г. – 10107,22 евро,
сумите по погасителен план и сумите за лихва при ГПЛ 7,20 % за периода от
11.07.2011 г. до 11.07.2016 г. – 16838,50 евро; за периода от 11.07.2013 до
11.07.2016 г. – 9953,43 евро, като разликите между платените лихви и лихвите по
погасителен план при ГПЛ 7,20 % са, както следва: за периода от 11.07.2011 г.
до 11.07.2016 г. – 261,22 евро и за периода от 11.07.2013 до 11.07.2016 г.
154,79 евро, като в приложение № 1 към експертизата вещото лице е отразило, че
надплатената лихва за периода от 11.07.2011 г. до 11.07.2016 г. е в размер на
10173,32 евро, а за периода от 11.07.2013 г. до 11.07.2016 г. е в размер на
6323,37 евро.
Съдът при преценка на заключението на вещото лице,
съобразно правилото на чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като
е извършено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило
изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че то
е недобросъвестно или заинтересовано от изхода на правния спор.
В правилото на чл. 20 от ЗЗД е предвидено, че при
тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на
страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и
всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед
целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.
Процесният договор попада в предметния
обхват на ЗЗП. Ищецът е потребител по смисъла на § 13 т. 1 ДР ЗЗП, а банката е
търговец по смисъла на § 13 т. 2 ДР ЗЗП (с оглед действаща разпоредба към
момента на сключване на договора – 07.04.2008 г.). Следователно в отношенията
им са приложими и разпоредбите на Закона за защита на потребителите. Съгласно §
13, т. 12 от ДР на ЗЗП (действаща към момента на сключване на договора
(24.06.2008 г.) – обн. ДВ бр. 99/09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) "Финансова
услуга" e всяка услуга, свързана с банкова дейност,кредитиране,
застраховане, лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане.
Следователно, процесният договор има характер на потребителски договор, за
който се прилагат разпоредбите на чл. 143 – 146 от ЗЗП.
За пълнота е необходимо да се отбележи,
че специалната уредба на банковите кредити, отпускани към момента на сключване
на договора действително е съществувала – ЗПК (в сила от 01.10.2006 г. – отм.
ДВ, бр. 18/05.03.2010 г.). Същият закон обаче в чл. 3, ал. 3, т. 5 изрично
изключва договори на стойност над 40 000,00 лева – какъвто е процесният,
както и кредити, обезпечени с ипотека върху недвижим имот (ал. 5, т. 1) –
какъвто е процесният договор – поради което и спрямо сключения договор между
страните в настоящото производство следва да намерят приложение правилата на
ЗЗП, включително правилата за неравноправни клаузи (чл. 143 и сл., в сила от
10.06.2006 г.).
От граматическото, систематично и телеологично
тълкуване на разпоредбите на закона – чл. 143-147 ЗЗП може да се изведе, че
неравноправна е тази клауза в договора, за която са налице следните условия: 1) клаузите не са индивидуално
определени – предварително изготвени търговеца, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП; 2)
уговорени са във вреда на потребителя – накърняват се уредените в закона права
на потребителя, респ. увреждат се неговите законни интереси; 3) не
отговарят на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната
търговска практика. В ЗЗП липсва законово определение на понятието
„добросъвестност” – мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление.
Добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила, определящи
пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави; 4)
уговорката да води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя – съществено, радикално
несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до
тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора;
От буквалния прочит на чл. 143, ал.1, т.
12 следва, че значително неравновесие между страните е налице тогава, когато
клаузите в договора: предвижда цената
да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или
дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да
има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената
цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора. Цитираната разпоредба е тези, на която се позовава ищеца в исковата
молба. Диспозитивното начало е уредено в ГПК като
основен принцип на българския гражданския процес – арг. чл. 6 ГПК. Съдът се
произнася само по предявеното спорно материално право, което е очертано с
неговите правопораждащи юридически факти и предметно съдържание. Следователно,
правният спор, предмет на делото, и обемът на дължимата съдебна защита се
определят от ищеца, т.е.
волята на лицето, което е сезирало съда, предпоставя обема на търсената от съда
защита на твърдени материални права – арг. чл. 2 ГПК, във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК. Като принципът на диспозитивното начало очертава не само вида и обема на
търсената защита, но и пределите на правосъдната власт на съда – арг. чл. 2 ГПК.
Въпреки това, в случая съдът дължи служебна проверка за валидността на
клаузите, тъй като се касае за императивни материалноправни разпоредби, който
въззивният съд трябва да приложи – така т.
1 от Тълкувателно решение № 1 от
9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; Решение на СЕС по дело C-243/08; Решение на СЕС по дело C-488/11; Решение на СЕС по съединени
дела C-537/12 и C-116/13; Решение на СЕС по дело C-397/11 (по отношение
въззивното производство).
Приложимостта им към договора за банков
кредит е ограничена с оглед разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП. Съгласно
изключението предвидено в нормата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП съгласно която:
доставчикът на финансови услуги може (има право) при наличие на основателна
причина да промени и без предизвестие лихвения процент, дължим от потребителя
или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с
финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел
задължение да уведоми другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и е
осигурил преди това или едновременно с уведомяването й възможност тя да
прекрати договора незабавно. Понеже разпоредбата е изключение от цитираните
по-горе разпоредби на чл. 143 ЗЗП, тя следва да се тълкува и прилага стриктно и ограничително, т.е. само за
посочената хипотеза, вън от която изключението не намира приложение. Въпреки че
първата предпоставка е налице, аргумент се от чл. 9.4. от Общите условия към
договора възможност банката да уведоми кредитополучателя-потребител и третите
задължени лица за извършената промяна чрез последващото промяната извлечение по
кредит, предоставено по реда на т. 24. 1. от общите условия, то не е налице
втората предпоставка. В договора липсва клауза, която дава такава възможност на
потребителя. Извод в различна
насока не следва от предвиденото в чл. 9.1. от Договора за прекратяване на
договора, при предсрочното му погасяване от страна на потребителя. На първо
място, едностранното прекратяване на договора, поради промяна в условия на
сключване е нещо различно от прекратяването, поради предсрочното му изпълнение.
На следващо място, правото на потребителя едностранно да прекрати договора
съгласно чл. 144, ал.2, т.1 ЗЗП налага прекратяването да може да се упражни
свободно, т.е. без да се пораждат за потребителя насрещни неблагоприятни
последици, включително, ако подобно ограничение е предвидено чрез използване на
финансов ресурс от друга банка, каквото ограничение е предвидено в чл. 9.1. от
Договора.
Защитата на по слабата страна – т. нар.
потребителска защита е изключена и в хипотезата, когато клаузата е индивидуално
уговорена с потребителя – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.
146 ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, като когато
търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него – арг. чл. 146,
ал. 4 ЗЗП, като това обстоятелство в процесния случай е правилно
разпределена доказателствена тежест с
протоколно определение в открито съдебно заседание от 24.11.2014 г.
Настоящият съдебен състав намира, че
ответникът не е доказал пълно и главно, че спорните между страните клаузи са
индивидуално уговорени. Напротив, при проведено насрещно доказване, което по
правило не е пълно и главно ищците са установили противното, че договорът е бил
сключен при условия, които са били определени предварително от ответника. С
оглед на това и при неблагоприятните последици на доказателствената тежест,
съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
С оглед на това, въззивният съд намира,
че е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че процесните клаузи
попадали в хипотезата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Индивидуално уговорена
клауза по смисъла на чл. 146 от закона е клауза в потребителски договор, която
не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е
била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел, като
не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП от закона, особено
общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния
им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а подписването на договор за банков кредит
от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи
се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него. Включване в договор за кредит на всички факти,
които водят до „промяна на стойността на кредитните пазари“ и които са свързани
с начина на формиране на кредитния ресурс, а поради липсата на реципрочност за
намаляване на цената на услугата, като е нарушено изискването за
добросъвестност с оглед предвиденото в договора, цената на финансовата услуга
при промяна на пазарните тенденции единствено да нараства, но не и да намалява,
в който случай дори и да са налице условията, визирани в чл. 144, ал. 3,
точка 1 от Закона за защита на потребителите, валидността на клаузата, свързана
с възможност за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент,
е обусловена от добросъвестността на търговеца по смисъла на чл. 143 от Закона
за защита на потребителите - съобразно посочената норма, не съответства на
изискването за добросъвестност клауза, която води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като такава е
клаузата, с която е регламентирана единствено възможност за нарастване на
цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент (приложимия
индекс) без да се включва възможност за намаляване на същата при спадане на
лихвения процент (приложимия индекс) - прилагането на методиката, по която се
извършва увеличаване на цената, може да доведе до значително неравновесие между
правата на потребителя и тези на търговеца. – така напр. Определение № 569 от 4.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1075/2017 г., II т.
о.; Решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК. Нормата на
чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП по принцип не изключва приложението на правилото на чл.
143, т. 10 и т. 12 ЗЗП по отношение на договорите за потребителски кредит, ако
са налице други установени по делото обстоятелства. Такива обстоятелства са
дали в клаузата на договора има яснота относно методиката и математическия
алгоритъм за едностранна промяна от банката на лихвения процент, че клаузите за
изменение на лихвения процент трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин, за да се прецени дали отговорят на критерия за изключение
от общия принцип (чл. 147, ал. 1 ЗЗП), че потребителят трябва да получи
достатъчна информация как банката може да промени цената (какъвто характер има
възнаградителната лихва при договорите за кредит) – така Решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д.
504/2015 г., II т.,о., ВКС, и Определение № 379 от 03.05.2016 г. по т. д. №
2088/15 г., I т. о., ВКС. Отделен е въпросът, че с оглед изясненото,
че чл. 144 ЗЗП има характера на изключителна норма, която трябва да се тълкува
и прилага стриктно и ограничително, то при телеологическото тълкуване на
разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП понятията за сделките с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар следва да се разбират в тесен смисъл.
Отделно от това уговорената в процесния договор
възнаградителна лихва е т.нар. плаваща, тъй като нейният размер се базов лихвен
индекс – едномесечен EURIBOR и
надбавка (фиксиран компонент), които компоненти към момента на сключване на
договора са съответно 4,465 % и 2,735 % или ГЛП е в размер на 7,20 %. С
клаузите на чл. 11.2 от Договора и чл. 9.4. от Общите условия е уредена
възможност за банката да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва
(респ. размера на дължимите месечни погасителни вноски) чрез промяна на ГЛП,
която не подлежи на договаряне между страните и така да увеличи уговорената
цена, без да сочи конкретен фактор за промяната и без потребителят да има право
да се откаже от договора – в случая посочени фактори в едната си част са
абстрактни „Банката може да промени
размера на анюитетната вноска по нейна
преценка“. Посочването на EURIBOR, като
обективен пазарен индекс не може да компенсира абстрактните субективни фактори,
които са посочени при формиране на ГЛП. Тези уговорки покриват признаците на
чл.143, т. 12 от ЗЗП. За банката съществува
законово изискване при отпускане на кредит да посочи в писмена форма метода за изчисляване на лихвата и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита – чл. 58, ал.1 т. 2 ЗКИ и то не е спазено с процесния договор.
Този извод на съда е обусловен от обстоятелството, че
кредитодателят банка, принципно може едностранно да измени клаузите,
определящи размера на възнаградителната
лихва и останалите разноски по кредита при проявление на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1)
основанията за изменение на „цената” на банковата услуга (възнаградителната
лихва) - ясно и разбираемо за средния потребител – арг. чл. 147, ал. 1
ЗЗП. 2) безусловно и изцяло да се
уговорят всички разходи по кредита; 3)
едностранно изменение от търговеца – само въз основа на предвидените в
договора случаи – арг. чл. 58, ал. 2 ЗКИ – “разходите по кредита се определят изрично
и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно
погасяване”; 4) разпоредбата на
чл. 58, ал. 2 ЗКИ - частно проявление на основния принцип в гражданското право
– забрана на недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната
търговска практика на частноправните субекти. Тези изисквания са залегнали
и в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, формирана по
преюдициално запитване с Решение от 26.04.2013 г. по дело C-472/10 - „националната юрисдикция следва да прецени с
оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на
клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която
продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с
предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне
на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна.
В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери
дали… съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната
услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите
имат право да прекратят договора.“.
В случая по делото не е
доказано, че са били налице посочените предпоставки, за да възникне
възможността за едностранно изменение на уговорената между страните
възнаградителна лихва. Методиката за определяне на БЛП трябва да съдържа ясна и
разписана изчислителна процедура (формула), в която се посочват видът, количествените
изражения и относителната тежест на отделните компоненти. Тяхното
формално посочване не предоставя възможност потребителят да е наясно как се
изменя един от компонентите, който е включен при формиране на уговорената
възнаградителна лихва. Тоест, банката е обезпечила за себе си правото произволно,
при упражняване на дискреция (право на автономна преценка) да изменя ГЛП, като
го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин
се накърнява принципът на добросъвестност, тъй като е уговорено право на
банката едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва без да е
установено конкретно обективно обстоятелство, извън волята на страните,
при настъпване на което да се изменя променливият индекс, формиращ
възнаградителната лихва – с посочване конкретната стойност на
изменението (увеличение или снижаване), като тази възможност да е в
полза както на банката (при увеличаването му), така и на потребителя (при
намаляването му). С тази клаузи се създават значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка
води и до увреждането на последния.
Следователно, за да не бъдат
неравноправни оспорените клаузи, банката е трябвало да има ясна методика от
която потребителят да може да направи обосновани изводи за формирането на
цената на предоставения паричен ресурс, както и да се предвиди възможност да се
отчитат измененията на обективния пазарен фактор – при неговото снижаване и при
неговото увеличаване. С други думи, добросъвестността при уговаряне на плаващ
лихвен процент изисква същият да е обусловен от пазарните фактори или от
изричното последващо допълнителни съгласие на страните по договора. По този
начин лихвата би се определяла изцяло от пазарните условия, който са обективни,
но трябва да бъдат ясно регламентирани в методиката за формиране на лихвата, за
да може потребителят да направи икономически информиран избор при избирането на
конкретен кредитен продукт.
С оглед на горното настоящата инстанция намира, че
изводите на районният съд са неправилни, тъй като спорните клаузи са
неравноправни, поради което в частта, с която са отхвърлен исковете по чл. 26,
във вр. чл. 143, т. 12 ЗЗП, първоистанционното решение следва да бъде отменено
на основание чл. 271, ал. 1, пр. 2 ГПК, а предявените искове да бъдат уважени.
За да бъде уважена предявената обективно съединена
престативна кондикция, чиято правна
регламентация е в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е необходимо да
са налице следните материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения
комплекс на ответника и 3) това
разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е
без правно основание, т. е. без да е бил налице годен юридически факт, чийто
централен елемент е разместването на имуществени блага между страните.
В случая от
заключението на ССчЕ, както и от липсата на спор между страните безспорно се
установява, че въззивника-ищец е плащал уговорените месечни анюитетни вноски за
процесния период, които са постъпвали в имуществения патримониум на
въззиваемия-ответник. Ето защо, правният спор между страните се концентрира по
отношение на обстоятелството, какъв е размерът на дължимите суми.
Настоящият
съдебен състав намира, че размерът на дължимата сума следва да се определи,
съобразно т. 1 и т. 2 и приложение № 1 от възприетото заключение на ССчЕ, тоест
за сумата в размер на 10173,32 евро, чиято левова равностойност съобразно
фиксирания курс на БНБ е 19897.29 лева.
Преценката дали договорът може да се приложи и без
неравноправните клаузи принципно би могла да включва и обсъждане на евентуално
предположение дали договорът би бил сключен и без неравноправните му клаузи от
гледна точка на възможността на средния потребител да съобрази икономическите
последици от сделката. При невъзможност за изпълнение, но с цел запазване на
договора, неравноправните клаузи следва да могат да бъдат заместени по право от
повелителни законови разпоредби или от диспозитивни правни норми. Заместването
с императивна разпоредба, както бе посочено, е уредено изрично в чл. 26,
ал. 4 ЗЗД. Диспозитивните норми в облигационното право намират приложение при
липса на уговорка между страните, поради което след като неравноправната клауза
е нищожна, тя не се счита за част от договорното съдържание, като за уреждане
на отношенията между страните се прилага законовата норма – така Решение № 146 от 1.11.2017 г. на ВКС по т.
д. № 2615/2016 г., I т. о., ТК. В случая обаче между страните е налице
клаузата на чл. 4 от Договора, в която е уговорено, че годишният лихвен процент
(ГЛП) се формира от базов лихвен индекс – едномесечен EURIBOR и надбавка, който компоненти към момента на сключване
на договора са съответно 4,465 % и 2,735 % или ГЛП е в размер на 7,20 %,.
Трябва да бъде отчетена и клаузата на т. 9.1 от Общите условия, съгласно която
ГЛП по усвоената част от кредитите се формира от сбора на базов лихвен индекс
(в случая EURIBOR) приложим за съответния
период на олихвяване (един месец), плюс надбавка за редовен дълг, определена в
Договора. Тоест, дължимата по договора възнаградителна лихва
след обявяване на процесните клаузи за нищожни следва да се формира при
приложението на клаузата на т. 9.1 от Общите условия.
Частично основателно е направеното възражение за
изтекла погасителна давност, като неправилно се претендира, че същата е
кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Процесните вземания са за
суми платени без (на нищожно) основание, т.е. правопораждащият юридически факт
е неоснователно обогатяване, което се погасява с общия 5-годишен давностен срок
– по арг. от противното на чл. 111 от ЗЗД, във вр. чл. 110 от ЗЗД. В този
смисъл т. 7 от ППВС № 1/1979 г. – „Вземанията, произтичащи от фактическите
състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната
давност по чл. 110 ЗЗД… погасителната давност започва да тече от деня на
получаването на престацията“; Решение
№ 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т.о., ТК.
Следователно, всички вземания преди 11.07.2011 г. (с оглед датата на
предявяване на иска – 11.07.2016 г.) са погасени по давност. При това
положение, настоящият съдебен състав, като тълкува волята на ищеца, която е
изразена в уточнителна молба с вх. № 1127952/29/08.2016 г., намира, че
последният е уточнил, че за периода от 03.07.2008 г. до м.06.2010 г. се
претендира сумата от 5535,86 лева (с равностойност на сумата от 2830,44 евро),
като за останалия период от месец м.06.2010 г. до 05.07.2016 г. се претендира
сумата от 5535,86 лева (с равностойност на сумата от 2830,40 евро). При това
положение периодът от м.06.2010 г. до 11.07.2011 г. също е обхванат от
погасителната давност, но с оглед даденото заключение на ССчЕ надвзетата лихва
извън първоначално уговорения лихвен процент е в размер 10104,74 евро за
периода от 11.07.2011 г. до 05.07.2016 г. Въпреки това съд, следва да съобрази
основният принцип на българското процесуално право, като се произнесе за
периода и размера заявен от ищеца в исковата молба – арг. чл. 6, ал. 2 ГПК. С
оглед на това искът е основателен за сумата в предявения размер от 5535,86 лева
(с равностойност на сумата от 2830,40 евро) до който размер трябва да бъде
уважен предявения иск и за периода 11.07.2011 г. до 05.07.2016 г., а за периода
03.07.2008 г. до 10.07.2011 г. искът е неоснователен и трябва да бъде отхвърлен.
Този извод на съда е обусловен от обстоятелството, че очевидно вземането за
периода е в много по-голям размер от претендирания глобален размер, който факт
следва да бъде взет предвид.
Следва да се изясни, че с оглед Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014
г., ОСГТК, съдът е длъжен да съобрази уговорено от страните, като не може
да присъди сумата в различен размер. Въпреки това, решението на районния съд по
предявения иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в
чуждестранна валута не е недопустимо. Действително, съдът трябва да се
произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане
на уговорената в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда
вземането във валута, респ. в левове не се нарушава диспозитивното начало чл.
6, ал. 2 ГПК, защото не се променя предметът на делото – не се присъжда друго,
а същата стойност, която се претендира от ищеца. При това положение настоящата
инстанция счита, че искът е бил предявен с левова равностойност 5660,80 евро – за
сумата от 11071,72 лева.
Съдът намира, че не следва да обсъжда възраженията на
въззивника, че банката не била спазила договорните условия при изчисляване на
възнаградителната лихва. Подобни твърдения не са въведени с исковата молба, а
същите обуславят и друго основание на предявения иск.
При този изход на правния спор с правна възможност да
претендират разноски разполагат и двете. Последните са поискали и са доказали,
че е сторили разноски, поради което същите следва да му бъдат присъдени, съобразно
уважената и отхвърлената част от исковете.
Въззивникът е доказал, че е сторил разноски за
въззивното производство в размер на 3053,44 лева, представляваща деловодни
разноски за въззивното производство, както следва: сумата от 261,44 лева,
представляваща държавна такса за въззивната жалба и сумата от 2792,00 лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Въпреки това, въззиваемият
е направил надлежно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, което е основателно. В случая съобразно правилата
на чл. 7, ал. 1, т. 4 и ал. 2, т. 4 минималният размер на адвокатското
възнаграждение е в размер на 1162,15 лева, до който размер следва да бъде
намалено възнаграждението на процесуалният представител. Съгласно чл. 9 от ЗЗД
страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към
правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска
цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между
довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36,
ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в
договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения
в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Основният критерии при
преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и
обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на
едно производство се определя както от наличието на множество факти, които
следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства,
които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета
и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на
гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна
уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в
юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове
или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства –
напр. при отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави
преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна
сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния
представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и
тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно
развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от
правна страна. Освен това по част от повдигнатите в
настоящото производство правни въпроси е налице константна съдебна практика,
включително и задължителна такава, която е ползвана както от съда при
постановяване на съдебното решение, така и от страните по аргументиране на
техните тези. Това обуславя и изводът на съда за наличието на по-нисък
интензитет на правната сложност на делото – така т. 3 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ВКС
по т. д. № 6/2012 г. ОСГТК. Тоест, интензитетът на адвокатската защита не е
бил в така степен, че да обуслови завишения размер на уговореното и заплатено
възнаграждение. Същото има за цел да възнагради труда на адвоката, а не в
противоречи с основния принцип на българското гражданско право – за забрана на
неоснователното обогатяване, да служи като средство за получаване на нещо,
което е non
sequitur. Нещо повече, свободата на договаря на адвокатското
възнаграждение и обективната деликтна отговорност на загубилата гражданския
спор страна за разноски по делото, следва да бъда разумно съпоставени и
прилагани. Не може свободата на договаряне и облекченият режим на доказване на
плащането на адвокатското възнаграждение да служат, за да бъдат увредени
интересите на страната, която е загубила делото.
Следователно, с оглед
уважената част на претенцията, съобразно правилото на чл. 273 ГПК, във вр. чл.
78, ал. 1 ГПК на въззивника следва се да присъди сумата от 861,80 лева,
представляващи деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
По идентични на изложените
съображения, претендираното адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство от страна на въззивника ищец следва да бъде намалено до сумата от 1162,15
лева. С оглед изхода на правния спор следва да бъдат присъдени и деловодните
разноски за първоинстанционното производство в размер 1107,52 лева,
представляващи деловодни разноски за първоинстанционното производство и
заплатено адвокатско възнаграждние, или общо сумата от 1969,32 лева – деловодни
разноски за първоинстанционното и въззивното производство, като при определяне
на адвокатското възнаграждение съдът е съобразил, че изцяло е уважен
предявеният отрицателен установителен иск.
Въззиваемият е доказал, че е сторил разноски в
размер на 1440,00 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с
платен ДДС за въззивното производство. Въпреки това съдът отчита, че е изцяло
уважен предявеният отрицателен установителен иск и е частично отхвърлен
осъдителният иск, което обстоятелство следва да бъде взето предвид, като бъде
извадено адвокатското възнаграждение в размер на 360,00 лева – за адвокатската
защита по установителния иск., поради което и на основание чл. 273 ГПК, във вр.
чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно отхвърлената част от исковете следа да бъде
присъдена сумата от 540,00 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение
с ДДС.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС, при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №
61149/14.03.2017 г., постановено по гр. д. № 38139/2016 г. по описа на СРС, III Г. О., 85-ти състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от И.П.Т., ЕГН: **********,
със съдебен адрес: *** иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД срещу „У.Б.“ АД, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:***, пл. „********за прогласяване нищожността на
чл. 11.2 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 322 от 24.06.2008
г., и чл. 9.4. от Общите условия, при които Банката предоставя ипотечни кредити
на физически лица, в сила от 27.05.2008 г., поради тяхната неравноправност по
чл. 143, ал. 1, т. 12 ЗЗП, както и в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.
1 ЗЗД заплащане на сумата над 5535,86 лева до
пълния предявен размер от 11071,72 лева, представляващи платени без основание
лихви Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 322 от 24.06.2008
г. за периода 11.07.2011 г. - 05.07.2016 г., както и в частта за разноските присъдени в полза на ответника „У.Б.“
АД за сумата над 820,00 лева до пълния присъден размер от 1640,00 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
по иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 143, т. 12 ЗЗП
предявен от И.П.Т., ЕГН: **********, със съдебен адрес: *** срещу „У.Б.“ АД, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:***, пл. „*** ******, че клаузите на чл. 11.2 от
Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 322 от 24.06.2008 г., и
чл. 9.4. от Общите условия са нищожни,
поради тяхната неравноправност по чл. 143, ал. 1, т. 12 ЗЗП.
ОСЪЖДА
У.Б.“
АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, пл. „********да заплати на И.П.Т., ЕГН: **********,
със съдебен адрес: *** по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 5535,86 лева, представляващи
платени без основание начислени като възнаградителни лихви по Договор за банков
ипотечен кредит на физическо лице № 322 от 24.06.2008 г., по договора за
периода 11.07.2011 г. - 05.07.2016 г. – с равностойност на сумата от 2830,40
евро.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
61149/14.03.2017 г., постановено по гр. д. № 38139/2016 г. по описа на СРС, III Г. О., 85-ти състав в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 55, ал .1 ЗЗД за сумата до
5535,86 лева и за периода от 03.07.2008 г. до 10.07.2011 г.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК У.Б.“ АД, ЕИК: ********
да заплати на И.П.Т., ЕГН: **********
сумата от 1969,32 лева,
представляваща деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното и въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК И.П.Т., ЕГН: **********
да заплати на У.Б.“ АД, ЕИК: ******** сумата от 540,00 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДАСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.