Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ..........
гр.Варна, 21.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 34-ти състав, в публично съдебно
заседание, проведено на двадесет и трети
ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА
при участието на секретаря Светлана
Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 9216 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е
образувано по предявен от О.Д.Г. срещу „М.” АД иск с правно основание чл. 439,
ал. 1 ГПК, иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по
отношение на ответника, че ищецът не дължи сумите, предмет на изпълнително дело № 20138410403446 по описа на
ЧСИ Неделчо Митев, рег. № 841 на КЧСИ с район на действие СГС,
образувано въз основа на изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2143/2010г. по описа на
ВРС, а именно: 9786.31 – просрочена главница по договор за банков кредит от
18.06.2008г., 1528.79 лева – просрочена лихва върху редовната главница, дължима
за периода от 27.03.2009г. до 16.02.2010г.; 719.62 лева – наказателна лихва
върху просрочената главница, начислена за периода от 27.03.2009г. до
16.02.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда – 16.02.2010г. до окончателното погасяване на главницата,
както и сумата от 240.69 лева – разноски по делото.
В исковата молба се
твърди, че въз основа на издадения изпълнителен лист по горното ч.гр.д. в полза
на „Банка ДСК“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист, като ответното дружество е придобило вземанията по тях въз
основа на договор покупко-продажба на вземания от 27.08.2010г. Въз основа на
издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20138410403446 по описа на ЧСИ Неделчо Митев. Счита,
че правото на принудително удовлетворяне на
вземанията по издадения изпълнителен лист е погасено по давност, тъй като след
образуване на изпълнителното дело – 20.03.2013г. действия по принудително
изпълнение на вземането не са извършване. Поради това и сезира съда с искане да
се установи, че не дължи горните суми. Претендира и присъдените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „М.”
АД, депозира отговор на исковата молба, в който оспорва предявения иск.
Поддържа, че е дружеството е придобило вземането, предмет на издадената заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 2143/2010г., въз основа на сключен договор за
покупко-продажба и прехвърляне на вземания от 27.08.2010г. Твърди, че течението
на давностният срок е прекъснато с депозиране молбата
за иницииране на изпълнителното производство на 18.03.2013г., а последващо и наложените от съдебния изпълнител запор на
20.03.2013г., евентуално с получаване на запорно
съобщение – 28.03.2020г. Поддържа на следващо място, че течението на давностния срок е спряло да тече до постановяване на
тълкувателно решение № 2/26.06.2015г., от която дата до депозиране на исковата
молба давностния срок не е изтекъл, като счита, че
същият е 5-годишен, съгласно чл. 117., ал. 2 ГПК. Наред с това поддържа и че
този срок не е изтекъл от датата на перемцията на
делото – 20.03.2015г., евентуално 28.03.2015г. С оглед изложеното моли за
постановяване на решението, с което искът бъде отхвърлен, а на страната се
присъдят сторените по делото разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по
делото, съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
Със заповед № 1196/18.02.2010г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по
ч.гр.д. № 2143/2010г., по описа на ВРС, 16-ти състав, е разпоредено
длъжникът О.Д.Г. да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 12034.72 лева, дължима
на основание договор за кредит № 11/15738957 от 18.06.2008г. и съгласно
извлечение от счетоводни книги на „Банка ДСК“ ЕАД към 16.02.2010г., от която
9786.31 лева неиздължена главница, 1528.79 лева – договорна лихва за периода от
27.03.2009г. до 16.02.2010г., 719.62 лева – такса закъснение за периода от
27.03.2009г. до 16.02.2010г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 16.02.2010г., до
окончателното й изплащане, както и сумата от 730.69 лева, за направени по
делото разноски, от които 240.69 лева държавна такса и 490.00 лева юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на заповедта е издаден
изпълнителен лист (л. 2 от изпълнително дело № 3446/2013г.).
С договор за покупко-продажба на вземания
(цесия) от 27.08.2010г. „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлило на „М.“ АД е прехвърлило
вземания, посочени в проемо-предавателен протокол
(Приложение № 2), включително и процесното такова,
посочено под № 425 от приемо-предавателен протокол
(л. 42 от т.д. № 177/2020г. на ВОС).
Въз основа на горния изпълнителен
лист, е образувано изпълнително дело № 3446/2013г., по описа на ЧСИ Неделчо
Митев. С молбата за образуване на изпълнителното дело „М.“ АД, в качеството си
на взискател, е отправило искане за изпращане на длъжниците на покана за доброволно изпълнение. Отправено е
и искане за проучване имуществото на длъжника и налагане запор върху банкови
сметки, разкрити във всички банки на територията на РБългария
от длъжника О.Г..
Видно от приложеното на л. 28-29 от
изпълнително дело покана за доброволно изпълнение, че на длъжника О.Г. е връчен
препис от заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 2143/2010г., по описа
на ВРС.
От материалите по приобщената
преписка по изпълнително дело № 666/2013г. се установява, че със запорни съобщения от 20.03.2013г. е наложен запор върху
всички левови и валутни банкови сметки, открити от длъжника О.Д.Г..
По изпълнителното дело са постъпили
молба от 11.08.2015г., с която взискателят е отправил
искане към съдебния изпълнител да бъде извършена справка за наличие на
регистрирани трудови договор на името на длъжника и при наличие на такива
налагане запор върху трудовото му възнаграждение (л. 49 от изпълнителното
дело). Постъпила е и молба от 17.02.2016г., с която взискателят
е сезирал съдебния изпълнител с искане за насрочване на опис на притежавани от
длъжника движими вещи на постоянния му адрес.
С постановление от 13.04.2020г.
изпълнителното дело е пракратено на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Въз основа на горната фактическа
установеност, съдът формира следните правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 439 ГПК, длъжникът по изпълнителното производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя,
ако възраженията му се основават на факти, настъпили след издаване на съдебния
акт.
Между страните не е спорно и се
установява от приобщеното изпълнително дело, че е налице образувано
изпълнително производство с предмет оспореното вземане. Ищецът има качеството
на длъжник в изпълнителното производство, а „М.“ АД на взискател.
С оглед въведените от ищеца
твърдения за погасяване на правото на принудително изпълнение, въпросът, който
обосновава основателността на настоящия иск е свързан единствено с института на
погасителната давност и наличието на основания за нейното спиране или прекъсване.
Между страните не се спори, че
изпълнителното производство е инициирано въз основа на издаден изпълнителен
лист, като спорното право, произтичащо от договор за банков кредит, е било
удостоверено като изпълняемо и безспорен дълг в
стабилизираната (предвид липсата на твърдения и данни за подадено възражение по
чл. 414 ГПК) заповед № 1196/18.02.2010г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по ч.гр.д. № 2143/2010г., по описа на ВРС, 16-ти състав.
Съгласно нормата на чл. 110 ЗЗД исковете по
договора за кредит за вземания – главница и договорна лихва, представляваща
цената на кредитирането, се погасяват с общата петгодишно давност, а по
отношение на лихвата за забава давността е три години, съобразно правилото на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. С оглед действащата законодателна уредба относно
издаването на изпълнителен лист въз основа на заповед за незабавно изпълнение,
съдът намира, че същата има правните последици на съдебно решение. Това е така,
тъй като влязлата в сила заповед за изпълнение освен изпълнителна сила, има и
присъщите на съдебното решение последици – установително
действие, непререшаемост и стабилитет. След влизане в
сила на заповедта за изпълнение, се преклудират
всички възражения на длъжника, че вземането не съществува и не могат да бъдат
заявени с нов иск, извън извънредните способи по чл. 424 ГПК (за разлика от
исковете по чл. 252, 254 и 255 от ГПК /отм./ и в този смисъл разясненията
дадени в т. 14 от тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013г., ОСГТК не
намират приложение).
Ето защото и разбирането на съда, че по отношение установеното с влязлата в
сила заповед за изпълнение вземане следва да намерят приложение правилата на
чл. 117, ал. 1 и 2 ЗЗД.
С оглед горното становище на съда относно
правните последици на влязлата в сила заповед, следва да се приеме, че
давността е прекъсната с подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, от който
момент е започнала да тече нова давност, чийто срок е 5 години за всички
установени вземания.
Следващите спорни по делото въпроси са
свързани с въведените от ответника възражения за прекъсването и спирането на
давността и в частност кое задължително тълкуване следва да намери приложение –
това, дадено с тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.дело
№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС или на обявеното с това решение за изгубило действие
на ППВС № 3/18.10.1980г.
С решение № 170/17.09.2018г. на ВКС по гр.д.
№ 2382/2017г., ІVг.о., е прието, че извършената с т.
10 от тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.дело
№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.10.1980г., поражда действие от
датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото в цитираната
точка на тълкувателния акт разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящи към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това. Това становище е обосновано със
задължението на органите на съдебната и изпълнителната власт да зачитат
задължителното тълкуване на правната норма и да я прилагат в този смисъл, като
това задължение отпада едва с отмяната им и не може да бъде изисквано от тях да
съобразяват действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. По
нататък е прието, че макар задължителната сила на тълкувателните актова, да не
поражда такова задължително действие по отношение на другите правни субекти,
последните макар и да не са адресати на тази задължителна сила, могат да
изискват от съответния орган да съобрази решението си с тях и ако не сторят
това имат възможност да оспорват взетите от съответния орган решения по
установения за това ред. Така застъпеното становище, макар и в решение, което
не представлява задължителна съдебна практика според чл. 290, ал. 3 ГПК,
напълно се споделя от настоящия състав.
Или, за да се даде отговор на въпроса кой тълкувателен
акт следва да бъде приложен, на изследване подлежи момента на прекратяване на
изпълнителното производство.
Основанията за прекратяване на изпълнителното
производство са уредени с нормата на чл. 433 ГПК, като според т. 8 такова е
бездействието на взискателя, който в течение на две
години не е поискал извършването на изпълнителни действия.
В настоящия случай с образуването на
изпълнително дело № 3446/2013г., взискателят е
отправил към съдебния изпълнител искане освен за проучване имуществото на длъжника,
така и предприемане на съответни изпълнителни действия. Такива от страна на
съдебния изпълнител са предприети на 20.03.2013г., на която дата е наложен
запор върху запор върху банкови сметки на длъжника и от който момент следва да
бъде преценяван и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Последователно в доктрината и в съдебната
практика (тълкувателно решение № 47/01.04.1965г. по гр.д. № 23/1965г. на ОСГК
на ВС, т. 10 от тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.дело
№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС) се приема, че прекратяването на изпълнителното
производство поради т.нар. „перемция“ настъпва по
силата на закона, поради което и не е необходимо изтичането на този срок да
бъде констатиран с изричен акт на съдебния изпълнител.
Съобразно горното тълкуване на нормата на чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК следва да се приеме, че изпълнително дело № 3446/2013г. е
прекратено на 20.03.2015г., или преди постановяване на тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС. Следователно приложение в настоящия казус следва да намерят постановките
на ППВС № 3/18.10.1980г., според които след образуване на изпълнителното дело
при висящност на изпълнителния процес прекъсната вече
давност се спира. Или, за времето от образуване на изпълнително дело № 3446/2013г.
до перемирането му, давност не е текла, като новата
такава е започнала да тече с прекратяване на изпълнителното производство – 20.03.2015г.,
респ. погасителният ефект е настъпил в хода на настоящият процес - на
20.03.2020г., което съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде съобразено от
съда. Правилото на чл. 115, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ ЗЗД не могат да намерят
приложение при предявен от длъжника иск за отричане съществуването на вземането,
тъй като не се каса за действие на кредитора, с което той търси защита на своето
субективно притезателно право.
С оглед горното съдът приема, че вземането на
ответника в размер на исковата сума е погасен понастоящем по давност и правото
на принудително удовлетворяване не съществува. Предявеният иск като основателен
следва да бъде уважен.
Предвид
изхода на спора и направеното от процесуалния представител на ищеца искане по
реда на чл. 38, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 3, предл. трето от Закона за адвокатурата, в полза на адв. К.Т. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение, като съобразно направеното възражение за прекомерност от
ответника, отчитайки действителната правна и фактическа сложност, броя на
проведените съдебни заседания, съдът намира, че същото следва да бъде
определено в предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004г.
минимум от 898.26 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати дължимата за производството
държавна такса в размер на 491.02 лева.
Видим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че О.Д.Г., ЕГН **********,***,
не дължи на „М.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, сумите,
предмет на заповед № 1196/18.02.2010г. и издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. №
2143/2010г., по описа на РС-Варна, 16-ти състав, а
именно: 9786.31 лева – просрочена
главница по договор за банков кредит от 18.06.2008г., 1528.79 лева – просрочена лихва върху редовната главница, дължима
за периода от 27.03.2009г. до 16.02.2010г.; 719.62 лева – наказателна лихва върху просрочената главница,
начислена за периода от 27.03.2009г. до 16.02.2010г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
16.02.2010г. до окончателното погасяване на главницата, както и сумата от 240.69 лева – разноски по делото, поради
погасяване по давност на правото на принудително изпълнение.
ОСЪЖДА „М.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на да заплати на адв. К.Т.,***,
със служебен адрес: гр. Варна, ул. „Петко Каревелов“,
№ 3, ет. 1, офис 1, сумата от 898.26 лева (осемстотин
деветдесет и осем лева и двадесет и шест стотинки), представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска помощ и
съдействие на ищеца О.Д.Г., на основание чл. 38, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 3, предл. трето от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „М.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Районен съд – Варна, сумата от 491.02
лева (четиристотин деветдесет и един лева и две стотинки), на основание чл.
78, ал. 6 ГПК.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: