№ 3906
гр. С., 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:В.Р.Д.
при участието на секретаря Д.А.Л.
като разгледа докладваното от В.Р.Д. Гражданско дело № 20211110152738 по
описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Предявени са от „ДРУЖЕСТВО ЕАД срещу ЕМ. СТ. М. искове с правна квалификация
чл. 422 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сумата от 436.00 лв., представляваща главница за потребена
топлинна енергия, доставено до имот – магазин .., находящ се в гр. С.., с аб. № .., с която
ответникът се е обогатил неоснователно за периода от 01.05.2017 г. до 30.11.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
/22.04.2021 г./ до окончателното плащане, сумата 132.08 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 31.07.2018 г. до 20.04.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 23154/2021 г. по описа на СРС, 145 състав.
Ищецът „ДРУЖЕСТВО ЕАД твърди, че ответникът ЕМ. СТ. М. е потребявала
топлинна енергия за стопански нужди за топлоснабден имот, представляващ магазин ..,
находящ се в гр. С.., за периода от 01.05.2017 г. до 30.11.2018 г. Сочи, че между страните не
бил подписан договор за продажба на топлинна енергия, поради което длъжникът се е
обогатил неоснователно и дължи връщане на онова, с което се е обогатил неоснователно до
размера на обедняването. Твърди, че ответникът не е изпълнил задължението си във връзка
със сключването на договор за продажба на ТЕ за стопански нужди, съгласно действащото
доказателство в сферата на енергетиката. Твърди, че ищцовото дружество е изпратило до
ЕМ. СТ. М. писмо-покана-II-../02.04.2021 г за заплащане на задълженията, но погасяване на
задълженията не било настъпило. Ето защо, моли съда да признае за установено, че
ответникът му дължи заявените суми.
Ответникът ЕМ. СТ. М., чрез пълномощника си адвокат К.С., оспорва предявените
искове като неоснователни. Твърди, че ответникът има качеството „битов клиент“, както и
че между страните е налице договорно правоотношение по силата на закона, поради което
1
не е налице неоснователно обогатяване. Оспорва да е била доставяна и потребявана
топлинна енергия за процесния период в имота, имот, представляващ магазин ... Релевира
възражение за погасяване по давност на задълженията. Оспорва претенцията за мораторна
лихва, тъй като счита, че поканата за плащане е била връчена след подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. Моли исковете да бъдат отхвърлени, като претендира
сторените по делото разноски.
Третото лице-помагач е представило писмени доказателствени средства, като взема
становище за основателност на предявените искове.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното:
По иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД извън случаите на чл. 55 - 58 ЗЗД всеки,
който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се
е обогатил, до размера на обедняването. Общият фактически състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД включва следните елементи: обогатяване на едно лице за чужда
сметка, обедняване на друго лице, свързано със съответното обогатяване, липсата на правно
основание за обогатяване и липсата на друга правна възможност за защита на обеднелия.
Следователно, наличието на възможност за ищеца да защити правата си чрез друг иск, както
такъв на договорно основание, така и такъв, основан на друг извъндоговорен факт,
например деликт, изключва възможността за този правен субект да се защити чрез
субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и в този случай последният трябва да бъде отхвърлен
от съда. Ето защо, съдът следва да отговори на въпроса дали между страните по спора е
сключен договор, както и дали той обвързва страните за спорния период, през който се
твърди, че е настъпило разместване на блага, за което липсва правно основание, доколкото
ответникът изрично е навел възражение в отговора на исковата молба, че страните са
обвързани от облигационно правоотношение.
От представения по делото договор за покупко-продажба недвижим имот от 23.04.2010
г. се установява, че в процесния период ответникът е собственик на процесния имот, като не
се спори, че магазинът се намира в сграда в режим на етажна собственост. Съгласно чл. 149,
ал. 1 ЗЕ /в редакцията, действала към процесните отношения/, продажбата на топлинна
енергия за небитови нужди се осъществява въз основа на писмени договори при общи
условия, а съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Доколкото в чл.
153, ал. 1 ЗЕ не се сочи конкретно, че разпоредбата се прилага единствено за битови
клиенти на топлинна енергия, то следва, че всички собственици/ титуляри на вещно право
на ползване на имоти, намиращи се в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост,
са потребители на топлинна енергия, без оглед на това дали ползват енергията за битови или
за небитови нужди. Следователно и по силата на чл. 153 ЗЕ, имаща характер на специална
спрямо нормата на чл. 149, ал. 1 ЗЕ, от момента, в който ответникът е придобил
собствеността върху процесния имот, между страните е възникнало договорно
правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството на собственик на имота в
топлоснабдената сграда /респ. на потребител на топлинна енергия/, има задължение да
заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Ако се
приеме обратното – че за търговци облигационното правоотношение възниква едва с факта
на сключване на писмен договор /осъществяването на който зависи единствено от волята на
търговеца/, то в случая той би бил в по-благоприятно положение от битовия клиент –
физическо лице, от потребителя. Това е така, защото всеки потребител-битов клиент, става
страна по облигационното правоотношение с факта на придобиването на имот с
2
топлоснабдена сграда. А за търговеца, професионалист, който законът никога не толерира
като по-слаба страна, би се дало право на избор – сам да реши да сключи или да не сключи
договор с доставчика на топлинна енергия. Такъв подход на законодателя не е мислим,
поради което и съдът несъмнено счита за правилен и законосъобразен горния извод за
еднакво положение на собствениците на имоти в сграда в режим на етажна собственост,
независимо дали са търговци ли не.
Нещо повече, в случая на л. 18 от делото е представено заявление-декларация от
12.05.2010 г., подписано от Е.С. А. (с настояща фамилия М.) и входирано при ищеца, с
което ответникът е поискал от „ДРУЖЕСТВО АД да му бъде открита партида аб. № .., за
доставка на топлинна енергия за стопански нужди в недвижим имот, находящ се в гр.С..,
магазин ... Заявлението представлява по своето правно естество предложение (оферта) за
сключване на договор за доставка на топлинна енергия – арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това
заявлението и е продължил да доставя топлинна енергия до процесния имот, ищцовото
дружество е приело предложението от ответника за сключване на договор за доставка на
топлинна енергия – в този смисъл т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС
по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.
С оглед приемането на офертата, настоящият съдебен състав намира, че заявлението до
ищеца удовлетворява изискванията на чл. 149, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗЕ, като същото има характер
на писмен договор за доставка на топлинна енергия за „стопански нужди“. В случая не се
спори, че заявлението е подадено след придобиване на процесния топлоснабден имот от
ответника, поради което със сключването на договора се изключва възможността за
непрестативната кондикция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като пасивно материалноправно
легитимиран да отговаря по иска е контрахентът на ищеца, но на договорно основание.
Тоест, когато е налице облигационно отношение по сключен договор, пасивно
материалноправно легитимиран по претенцията е страната по договора. Следва да се изясни,
че съгласно правилото на чл. 59 ЗЗД, вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се
защити. Тоест, съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД правото да се търси обезщетение извън хипотезите
на чл. 55 ЗЗД възниква именно когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити
– така Решение ..9 от 26.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 871/2009 г., I т. о. Искът по чл. 59, ал. 1
ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той
не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск.
Дори и да се приеме, че с това не е спазена писмената форма на договора (изискуема в
хипотезата на доставка на топлинна енергия за стопански нужди по арг. от нормата на чл.
149, ал. 1, т. 3 ЗЕ), ищецът не може да се позовава на нищожността, тъй като от
последващото му поведение по доставка на топлинна енергия (в какъвто смисъл са
изявленията му в исковата молба) след подаване на декларацията, може да се заключи, че не
е оспорил действителността на сделката - арг. от нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ. В конкретния
случай продажбата на топлинна енергия по аргумент от обратното основание от
разпоредбата на чл. 318, ал. 2 ТЗ е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ (касае се
за обект, който безспорно е предназначен да задоволява небитови нужди), поради което
нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ следва да намери приложение.
Предвид гореизложеното, при наличието на възможност за топлопреносното
предприятие да защити правото си с искове за реално изпълнение на договорно основание,
субсидиарната претенция по чл. 59 ЗЗД за плащане на претендираната сума като резултат от
неоснователно обогатяване следва да се отхвърли – по делото се доказва наличието на
основание за извършеното разместване на имуществени блага – договор между страните,
поради което предявеният въз основа на извъндоговорен източник иск е неоснователен.
На следващо място, дори да не се приемат по-горните мотиви на съда, искът отново би
3
бил неоснователен, тъй като от представените доказателства не се установява обогатяване
на ответника. Ищецът, който носи тежестта не доказа, че в процесния период именно
ответникът е ползвал имота /доколкото това обстоятелство не се признава от последния/,
респективно – че именно той реално е ползвал доставената от ищеца топлинна енергия и
услугата дялово разпределение. Нещо повече, от приетите по делото писмени доказателства
и изслушаното заключение на СТЕ не се доказа при условията на пълно и главно доказване
реално доставеното и потребено количество топлинна енергия. Съгласно заключението
на СТЕ, което съдът кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено, в процесния
имот има един брой радиатор с ИРРО, като за процесния период абонатът не ползва и не
заплаща топлинна енергия за отопление на имот. Абонатът заплаща топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, разпределяна от ФДР между всички абонати,
пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите им по проект. Посочено е, че за
периода 2017/2018 г. на абоната е начислена служебна ТЕ „на брой лица“ с разходна норма
140 л/денонощие за един брой потребител за 360 дни, но нито на вещото лице са
представени каквито и да е документи за неосигурения достъп, нито пък третото лице-
помагач представя такива. Начисляването на служебна енергия представлява изключение от
общото правило за отчитане въз основа на уредите за дялово разпределение и водомерите за
топла вода. Именно поради това в тежест на претендиращата страна се поражда
задължението да установи при условията на пълно и главно доказване факта на спазване
изискуемия ред за отчитане на средствата за измерване, а оттам – и за служебно начисляване
на топлинна енергия поради неосигурен достъп до процесния имот от страна на потребителя
(ответник), като в случая съдът намира, че такова пълно и главно доказване не бе проведено
от страна на „ДРУЖЕСТВО ЕАД, тъй като ищецът не е ангажирал никакви доказателства за
спазване на процедурата по чл. 69, ал. 2, т. 2 и чл. 70, ал. 4 от Наредба № 16-334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването /отм., но приложима за исковия период/ – по делото няма никакви
данни да са съставяни протоколи за неосигурен достъп, нито пък, че абонатът е бил писмено
информиран, че следва да осигури достъп до имота си на служителите на ФДР. Ето защо,
начислената сума за топлинна енергия за БГВ за периода м.05.2017 г. – м.05.2018 г. в размер
на 446.27 лв. се явява недължима, а оттам недължима се явява и начислената сума за
доплащане в размер на 447.59 лв. Видно от изгответното заключение на ССчЕ пък, налице е
плащане в размер на 57.29 лв. – главница и отстъпка от 0.30 лв., които следва да се вземат
предвид. Що се отнася до остатъка от периода – от м.06.2018 г. до м.11.2018 г., вещото лице
е посочило, че за този период сумата от изготвената от ФДР изравнителна сметка е с
отрицателен знак -166.38 лв., т.е. сума за връщане, поради което няма как да се приеме, че
ответникът се е обогатил за сметка на ищеца за исковия период с каквато и да е сума.
Предвид изложеното съдът намира, че за ищеца не е възникнало претендираното
срещу ответника вземане. Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД:
Вземането за лихва има акцесорен характер и за дължимостта му следва да се установи
както възникването на главния дълг, така и забава в погасяването на същия за процесния
период. Доколкото съдът не достигна до извод за наличие на главен дълг, то неоснователна
е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се следват
своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение за правна защита в
исковото производство в размер на 300 лв., видно от представения по делото договор за
правни услуги от 28.01.2022 г.
Така мотивиран, съдът
4
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ДРУЖЕСТВО ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на
управление в гр. С. срещу ЕМ. СТ. М., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. С., ул. „К.“ .
искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 436.00 лв., представляваща главница
за потребена топлинна енергия, доставено до имот – магазин .., находящ се в гр. С.., с аб. №
.., с която ответникът се е обогатил неоснователно за периода от 01.05.2017 г. до 30.11.2018
г., както и сумата от 132.08 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
31.07.2018 г. до 20.04.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 23154/2021 г. по описа на СРС, 145 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „ДРУЖЕСТВО ЕАД, ЕИК .., със седалище и
адрес на управление в гр. С. да заплати на ЕМ. СТ. М., ЕГН **********, с постоянен адрес
в гр. С., ул. „К.“ ., сумата от 300 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач „ФИРМА“ ЕООД
на страната на ищеца „ДРУЖЕСТВО ЕАД.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщението с
въззивна жалба пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5