№ 4504
гр. София, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100508325 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от П. Й. М. срещу решение №
20113980/23.01.2024г., постановено по гр. д. № 27323/2018г. на СРС, 54 с-в.
С цитираното решение СРС е допуснал на основание чл. 34, ал. 1 ЗС да
се извърши делба между П. Й. М.а и И. В. И., на следния техен собствен
недвижим имот: апартамент № 61, находящ се в гр. София, ж.к.“*********,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със
Заповед № РД- 18-14/06.03.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, с
адрес на имота: гр. София, ж.к.“*********, ет. 8, ап. 61, находящ се в сграда
10, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.4358.165, с
предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на
обекта: едно, с площ: 83.81 кв. м., с прилежащи части: избено помещение №
21 и 2.707 % идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж върху мястото, при квоти, по ½ ид. ч. за всеки от тях.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено, а
искът за делба отхвърлен.
1
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество за основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
По правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд
намира следното.
Предмет на конститувния иск за делба е потестативното право да се
иска, от всеки съсобственик, прекратяване на съсобствеността върху опре-
делено имущество. Според чл. 344, ал. 1 ГПК, в решението с което се допуска
делба съдът следва да се произнесе по въпросите между кои лица и за кои
имоти ще се извърши тя, какви са правата на съсобствениците, както и каква е
частта на всеки съделител в имотите. В първа фаза на делбата се установяват
страните и обектите на делбата.
При извършване на делбата важи общият принцип в гражданския
процес за спазване на диспозитивното начало, като съдът не може да из-
върши делба на обекти, за които тя не е поискана – (в този смисъл решение №
117 от 07.05.2012 г. по гр. д. № 1098/2011 г., ГК, ІІ ГО на ВКС). В случая
предмет на делбата е единствено жилището – апартамент № 61, находящ се в
гр. София, ж.к.“*********
Основното оплакване във въззивната жалба е, че СРС неправилно е
приел, че въззивницата не е придобила имота на основание изтекла
2
придобивна давност.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ОСГК
по тълкувателно дело № 4/2012г. придобИ.е на правото на собственост или на
друго вещно право настъпва автоматично с изтичане на установения в закона
срок. Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал.1 ЗС включва
както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и
субективния елемент вещта да се държи като своя. Обективният елемент на
владението – упражняването на фактическа власт – съвпада с този при
държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа
власт върху имот като владение. Чл. 69 ЗС предполага наличието на
намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира
фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия,
съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване
на последиците от придобивната давност.
За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна
собственост по отношение на един недвижим имот, разпоредбата на чл. 79 ал.
1 от ЗС установява, че претендиращият собствеността на имота следва да е
упражнявал в период - по-дълъг от 10 години, фактическата власт по
отношение на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне и без
прекъсване и да е демонстрирал по отношение на собственика на вещта
поведение на пълноправен собственик (animus), т. е., че упражнява
собственическите правомощия единствено за себе си. Доказването на
условията на закона - елементите от фактическия състав на чл. 79 ал. 1 от ЗС,
за признаване право на собственост на основание изтекла придобивна давност
следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност, за която и да е от
законовите материално правни предпоставки, изключва придобИ.ето на
собствеността.
От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че
жалбоподателката е владяла имота /лично и чрез родителите си/ в
продължение на 10 години. И тримата свидетели на ответницата са
категорични, че от 2007г. в имота са живели майката и бащата на П. и детето,
както и П., докато е пребивавала в България. Действително св. Ц. посочва, че
част от времето И. живеел в Ботевград при родителите си, а в друга част – в
3
апартамента, предмет на делбата. Същевременно обаче същата не може да си
спомни конкретен период - къде и кога И. е живял в апартамента и в
Ботевград, поради което в тази част, както и поради изложените по - долу
причини, съдът не кредитира показанията й. С оглед изложеното, съдът
приема, че след напускането на жилището през 2007г. И. не е живял в него,
нито го е посещавал, а фактическата власт се е упражнявала от М. – лично и
чрез родителите й.
В настоящия случай, е била налице съсобственост между страните. В
отношенията между съсобственици не е изключено приложението на
презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки
от съсобствениците има право да ползва вещта /чл. 31, ал.1 ЗС/. Когато след
възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ,
той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите
съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е
необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на другите
съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си.
В ТР № 1/2012г. ОСГК приема, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага
на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато
съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от
наследяването. Прието е, че независимо от какъв юридически факт произтича
съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява
фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност
за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е
извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици
намерението да владее техните идеални части за себе си. Завладяването на
частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред
тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи
своене, освен ако това е обективно невъзможно. Преценката дали такива
действия са били извършени от съсобственика е конкретна по всяко дело.
От събраните по делото доказателства, съдът намира, че упражнявайки
самостоятелна фактическа власт върху имота в продължителен период от
време /лично и чрез родителите си/, М. е извършила действия, с които в
достатъчна степен е демонстрирала своето намерение да владее целия имот
4
като свой. За да достигне до тези изводи, съдът съобрази следното.
Видно от решение от 13.03.2006г. на РС Павликени по гр. д. №
100/2006г. ползването на семейното жилище е предоставено на И.. Установява
се обаче, че същият е напуснал жилището и от 2007г. не живее там. Не се
доказва И. доброволно да е „пуснал“ родителите на М. в имота, за да се грижат
за детето, както се твърди в отговора на въззивната жалба. Действително св.
Ц. посочва, че И. допуснал родителите на П. за отглеждането на детето, но
същата не пресъздава преки и непосредствени впечатления. Твърди, че за тази
уговорка знае от И.. Нещо повече, в представената от ищеца жалба до СРП
самият ищец е посочил, че родителите на М. живеят в апартамента без негово
съгласие.
Свидетелят А. посочва, че в апартамента са живели майката и бащата на
П. и детето, както и П. – докато е била в България. Свидетелят е посещавал
апартамента 1 – 2 пъти годишно, за да извършва ремонти по възлагане от П..
За тях заплащала П., а когато тя не била в България – изпращала пари на баща
й, за да плати. При посещенията на свидетеля от 2007г. никога не е виждал
ищеца в имота. Св. Ч., съсед на апартамента, също твърди, че от 2007г. в
апартамента са живели майката и бащата на П. и детето, а след заминаването
на детето – само родителите на жалбоподателите. От 2007г., когато се
прибирала в България, П. живеела в апартамента по 3 – 4 месеца всяка година.
Свидетелят е категоричен, че от 2007г. И. не е идвал в имота. Всички ремонти
в апартамента и общите части се организирали от П.. Таксите за входа също се
заплащали от П., която изпращала пари на родителите си. Св. Д. посочва, че И.
напуснал апартамента през 2007г., а родителите й и детето останали да живеят
там. Ищецът никога не е имал претенции към апартамента и не го е ползвал.
П. изпращала пари за всички ремонти, включително задължения за общи
части. И. никога не е посещавал апартамента.
Действително само по себе си заплащането на консумативи и поддръжка
на имота не може да установи промяна в намерението за своене на имота. В
съвкупност с останалите събрани доказателства обаче, съдът приема, че
всички тези активни и явни действия съдът представляват демонстрация на
намерението на ответника да владее имота за себе си. Същите са били
достояние на съседите на имота и на трети лица. Ищецът е напуснал имота,
въпреки че по силата на съдебното решение, същият му е бил предоставен за
5
ползване, поради което напускането на жилището от И. и установяване на
фактическа власт от М. – лично и чрез родителите й, също са индиция за
намерението на жалбоподателката. Както беше посочено, не се установи да е
налице договорка да им предостави семейното жилище, за да отглеждат в него
детето, чиито родителски права са били предоставени на майката. Още повече,
че решението за развод е от 2006г., а още 2007г. И. напуска жилището и М.
установява фактическа власт.
Съдът приема, че промяната в намерението е достигнала и до ищеца –
въззиваем. Така свидетелката Ц. посочва, че родителите на М. са „отказали“ да
напуснат имота, което означава, че до него е достигнало намерението на
жалбоподателката. В представената от ищеца жалба до СРП, същият е
признал, че достъпът му до имота е ограничен.
Съдът изцяло кредитира показанията на свидетелите на
жалбоподателката. Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на
спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение,
всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за
установяване на съответния факт или обстоятелство. Казаното се отнася и до
гласните доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват
от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната
заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172
от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се
предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните
факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към
онзи момент, физиологични особености, паметово-интелектуални
способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за
възпроизвеждане и др. При противоречие в показанията на свидетелите съдът
трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и
възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са
възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по
различно време, доколко показанията са подкрепени или отречени от
останалите събрани по делото доказателства.
Свидетелите А.ски и Ч. не са заинтересовани от изхода на спора.
Единият е извършвал ежегодно ремонти и поддръжка в апартамента по
възлагане на въззивнцата, а другият е съсед на жилището на ответницата. И
6
двамата имат преки и непосредствени наблюдения. Показанията им са
последователни и непротиворечиви.
Действително свидетелката К. е сестра на М.. Законодателят е създал
едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 от ГПК лица
за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това,
е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението
на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е
повлияла на достоверността на по-казанията му /Решение № 79 от 12.07.2017
г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК/. При преценка на хипотезата на
чл. 172 ГПК, въззивният съд кредитира показанията и на тази свидетелка, тъй
като същите не противоречат на показанията на останалите свидетели на
ответницата. Същите изцяло кореспондират относно времето, в което И. е
напуснал апартамента, както и относно действията, извършвани от
ответницата. Показанията и на тримата свидетели са непротиворечиви,
последователни и изчерпателни.
От друга страна показанията на свидетеля на ищеца, също следва да се
преценяват с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, доколкото същата заявява, че
живее на семейна начала с въззиваемия. За някои от поставените й въпроси
свидетелката заявява, че не си спомня и не може да каже например дали и кога
И. е живял в гр. Ботевград и кога в жилището в Люлин. За част от отговорите
на въпросите посочва, че знае от И., тоест няма преки и непосредствени
впечатления. На последно място, следва да се има предвид и, че показанията й
противоречат на тези, дадени от тримата свидетели на ответницата.
Преценени в съвкупност, тези обстоятелства дават основание на въззивния
съд да не кредитира показанията на тази свидетелка в частите, в които се
разминават с показанията на останалите свидетели.
От събраните по делото доказателства категорично се установява, че
след 2007г. И. не е идвал в имота. Ето защо, дори да се приеме, че промяната в
намерението не е демонстрирана пред ищеца, то причина за това е единствено
обстоятелството, че същият не е проявил интерес към имота. Когато
невладеещият съсобственик е с известно местожителство, но по никакъв
начин не изразява воля да упражнява правата си в съсобствеността, е налице
обективна невъзможност за манифестиране на намерението за своене.
Съдебната практика приема, че владеещият целия имот не е изпълнил
7
надлежно задължението си да обективира спрямо другия съсобственик
намерението да владее идеалните му части за себе си, само в случай, че
местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал
интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да упражнява
правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, но въпреки това
позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е извършвал
действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да
бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал
открито спрямо него намерението си да свои целия имот. Ако невладеещият
съсобственик не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот,
манифестирането на подобни действия е обективно невъзможно. В подобна
хипотеза и ако не е установено трайното отсъствие на невладеещия
съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той да не е в
състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била
демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението да се
осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го
възприеме, както се установи в настоящия случай от събраните по делото
доказателства. Това, че имотът е бил ипотекиран не е пречка същият да бъде
придобит по давност, при условие, че са налице предвидените в закона
предпоставки за това.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че неоснователни са
твърденията на въззиваемя за недопустимост на възражението за придобИ.е на
имота по давност. В производството по гр. д. № 11941/2017г. СГС съдът се е
произнесъл единствено по иск с правно основание чл. 21 СК.
С оглед на изложеното, налага се извод, че М. е придобила имота на
основание изтекла придобивна давност, поради което искът за делба следва да
бъде отхвърлен.
По разноските:
На въззивника следва да се бъдат присъдени сторените във въззивното
производство разноски в размер на 1200 лв., на основание чл. 273 ГПК вр. чл.
78, ал. 3 ГПК.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
8
ОТМЕНЯ решение № 20113980/23.01.2024г., постановено по гр. д. №
27323/2018г. на СРС, 54 с-в, като вместо това постановява
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС за
допускане на делба между П. Й. М., ЕГН ********** и И. В. И., ЕГН
********** на следния недвижим имот: апартамент № 61, находящ се в гр.
София, ж.к.“*********, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.
София, одобрени със Заповед № РД- 18-14/06.03.2009г. на Изпълнителния
директор на АГКК, с адрес на имота: гр. София, ж.к.“*********, ет. 8, ап. 61,
находящ се в сграда 10, разположена в поземлен имот с идентификатор
68134.4358.165, с предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент, брой нива на обекта: едно, с площ: 83.81 кв. м., с прилежащи
части: избено помещение № 21 и 2.707 % идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху мястото.
ОСЪЖДА И. В. И., ЕГН ********** да заплати на П. Й. М., ЕГН
**********, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1200
лева, представляващи направените във въззивното производство разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9