№ 6727
гр. София, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Анелия Й. Груева
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100513089 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 15169/05.08.2024 г., постановено по гр.д. № 57322/2021 г.
по описа на СРС, 162 състав, са отхвърлени искове, предявени от Д. А. П.,
ЕГН **********, с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, 2 и 3 вр. чл. 4, ал. 1 и
ал. 2 ЗЗДискр. и чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. за задължаване ответника
ЦЕНТРАЛНО ВОЕННО ОКРЪЖИЕ да анексира сключения валиден
договор, да бъде осъдено ЦВО да заплати обезщетение за неимуществени
вреди вследствие на дискриминация по признаците „образование“ и „лично и
обществено положение“ в размер на 1000 лв. и да бъде осъден да заплати
обезщетение в размер на 1000 лв., представляващо разликата в трудовото
възнаграждение за длъжността, заемана от него и за длъжността, за която е
кандидатствал.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищецът е
осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 100
лв.
По гр.д. № 57322/2021 г. по описа на СРС, 162 състав, е постановено и
1
Определение № 38480/24.09.2024 г., с което е оставено без уважение
искането на ищеца по делото за изменение на постановеното решение в частта
за разноските.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
ищеца в първоинстанционното дело – Д. А. П..
В жалбата се твърди, че решението е нищожно, неправилно и
незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон. Твърди
се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че липсва неравно
третиране по признака „образование“ предвид наличието на влязло в сила
Решение № 7662/05.12.2019 г. на Административен съд София-град, с което
бил отменен административен акт, съдържащ се в Писмо № 25-05-
440/04.12.2018 г. на началника на ЦВО. Този отменен административен акт
бил в причинно-следствена връзка с Писмо с вх. № 151310/09.05.2024 г.
Ставало ясно, че имало и друго лице, което участвало в процедурата по
смисъла на обява с Рег. № 25-04.85/22.01.2018 г., респективно със Заповед №
1224/29.11.2017 г. и Заповед № 1296/12.12.2017 г. на министъра на отбраната.
Поддържа се, че жалбоподателят следвало да бъде назначен на длъжност
„младши експерт“ със звание капитан/лейтенант. Така мотивиран, моли
решението на районния съд да бъде отменено, а исковете – уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Въззиваемият счита,
че е правилен изводът на съда, че ищецът не бил поставян в по-неравностойно
положение. Правилно било прието, че липсвала дискриминация по признака
„образование“, тъй като по делото било установено, че ищецът следвало да
премине курс за квалификация, като се оказало нерентабилно предвид
стойността на обучението и краткия срок, в който той следвало да заеме
длъжността. Иска се оставянето на жалбата без уважение и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу определението по чл. 248 ГПК е депозирана частна жалба от Д.
А. П., в която се твърди, че определението е неправилно като противоречащо
на материалния закон, тъй като в ЗЗДискр. било посочено, че държавни такси
не се събирали от съда, а разноските били за сметка на решаващия орган.
Прави се позоваване на чл. 7, ал. 1 от Директива 2000/43/ЕО от 29.07.2000 г.
относно прилагане принципа за равно третиране на лицата и на аналогичните
2
чл. 9, ал. 1 Директива 2000/78/ЕС от 27 ноември 2000 г., чл. 17 от Директива
2006/54/ЕО за прилагане принципа за равните възможности. Поддържа се, че
неправилно съдът е приел, че под разноски не се включват и разходите за
адвокат, респ. юрисконсулт. Моли съда да отмени обжалваното определение.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ЦВО е депозирало отговор на частната
жалба, с който я оспорва като неоснователна.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, уточнена с молби
от 22.10.2021 г. и от 13.06.2022 г., с която са предявени от Д. А. П. искове с
правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, 2 и 3 вр. чл. 4, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДискр. и
чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. за установяване на по-неблагоприятно третиране от
страна на ответника ЦЕНТРАЛНО ВОЕННО ОКРЪЖИЕ на ищеца в
сравнение с други лица, кандидатстващи за същите длъжности, за които е
кандидатствал ищецът, на основание защитени признаци „лично или
обществено отношение“ и/или „образование“, както и да бъде задължен
ответникът да анексира сключения валиден договор, да бъде осъдено ЦВО да
заплати обезщетение за неимуществени вреди вследствие на дискриминация
3
по признаците „образование“ и „лично и обществено положение“ в размер на
1000 лв. и да бъде осъден да заплати обезщетение в размер на 1000 лв.,
представляващо разликата в трудовото възнаграждение за длъжността,
заемана от него и за длъжността, за която е кандидатствал.
Ищецът твърди, че е кандидатствал по команден ред с рапорт с вх. № 2-
997/27.09.2018 г. и по общия ред със заявление с вх. № 857/28.09.2018 г. за
длъжност „младши експерт“ във военни формирования, подчинени на ЦВО в
гр. Силистра, в гр. Търговище и в гр. София. Сочи, че процедурата по
предварителен подбор и класиране на кандидатите е незаконосъобразна и
опорочена и в противоречие със закона на ищеца са върнати книжата му за
кандидатстване от ВО-Добрич, въпреки че е отговарял на всички общи и
специфични изисквания. Ищецът излага подробни съображения как
незаконосъобразно Началникът на ЦВО е променил тези общи и специфични
изисквания.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор, с който оспорва
предявените искове. Твърди се, че със Заповед на министъра на отбраната №
ОХ-547/19.07.2016 г. е обявен прием за служба в доброволният резерв. На
14.09.2016 г. Д. П. е подал заявление за кандидатстване във ВО-Добрич, ВО-
Силистра и ВО-Кърджали за длъжността „младши експерт“. След проверка на
медицинската годност на ищеца, назначена комисия е разгледала документите
на П. и го е допуснала до участие в конкурса за трите длъжности. Д. П. е
класиран от комисията по провеждане на конкурса съответно на трето, на
четвърто и на четвърто място, а договорите за длъжностите „младши експерт“
са сключени с кандидатите, класирани на първо място. За длъжността
„специалист“ във ВО-Монтана не е имало кандидати на П. било предложено
тази длъжност да бъде заета от него, за което същият се съгласил писмено.
Със заповед на министъра на отбраната № ОХ-1296/20.12.2017 г. е обявен
прием за служба в доброволният резерв на лица, които са били освободени от
военна служба. Д. П. е кандидатствал отново за длъжността „младши експерт“
във военните окръжия в Силистра, Търговище и София, като към момента на
кандидатстването е бил страна по сключен договор за служба в доброволния
резерв. След подаване на заявлението отново е извършена преценка за
медицинска годност на ищеца, която била положителна, и ВО-Добрич
изпратило документите на П. до ЦВО през ВО-Варна. Документите на Д. П. са
4
върнати до ВО-Добрич, защото текущата процедурата е била за освободени от
военна служба български граждани, а ищецът е имал сключен договор за
служба в доброволният резерв. След подаден рапорт до Началника на ЦВО
чрез ВО-Монтана последният е изразил становище П. да бъде назначен на
длъжността „младши експерт“ във ВО-Силистра, като не е отчел краткия
период (до 31.12.2019 г.), през който ищецът може да служи на тази длъжност.
Впоследствие се установило, че ищецът следва да премине курс за
квалификация в срок до една година. Началникът на сектор „Бойна готовност,
анализ на военният отчет и комплектуване“ е изразил становище, че не е
целесъобразно Д. П. да бъде преназначен на нова длъжност, с основание:
краткия период (до 31.12.2019 г.), през който той може да служи като „младши
експерт“ във ВО-Силистра.
За уважаване на предявените искове ищецът следва да установи при
условията на пълно и главно доказване, че при провеждането на процедура, в
която ищецът е кандидатствал за длъжността „младши експерт“ във военни
формирования в гр. Силистра, гр. Търговище и гр. София, той е третиран по-
неблагоприятно от други лица, кандидатстващи за същите длъжности, по
признаци „лично или обществено положение“ и „образование“; вида и
размера на неимуществените и имуществените вреди, претърпени от ищеца,
както и причинно-следствена връзка между поведението на ответника и
причинените вреди.
При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже наличието на законово основание за отказ за назначаване на ищеца на
кандидастваната от него длъжност „младши експерт“ поради
нерентабилността на назначаването му с оглед краткия срок, в който може да
заема длъжността, и средствата, които трябва да бъдат заплатени за
обучението му за заемането на тази длъжност.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така, както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят
така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да
5
се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Дискриминацията по смисъла на Закона за защита от дискриминацията
(ЗЗДискр.) представлява различно, по-неблагоприятно третиране на
физическо лице, основано на признак, описан в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. – пол,
раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство,
произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа
принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст,
сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на
всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по
който Република България е страна.
Последователна е съдебната практика по въпроса, че за да е налице
дискриминация, трябва да бъде установено не само по-неблагоприятно
третиране, но и това че то се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4,
ал. 1 ЗЗДискр.
От значение при установяването на дискриминация е обективно
съществуващият недопустим противоправен резултат при упражняване на
дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на
нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при
осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни
изисквания. ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне
в неравностойно положение според признаците, изброени в чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр. Това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на
признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с
начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго
лице при сравними сходни обстоятелства. В този смисъл Решение № 3 от
22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 244 от
14.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., IV г. о., ГК.
Съгласно чл. 9 ЗЗДискр. в производство за защита от дискриминация,
след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти,
въз основа на които може да се направи предположение, че е налице
6
дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на
равно третиране не е нарушен.
Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр. установява специално правило за
разпределяне на доказателствената тежест в процеса. То изисква фактите на
дискриминация да бъдат първоначално установени в съдебния процес от
ищеца, който провежда по отношение на тях насрещно доказване /което може
да бъде и непълно/. Едва след това тежестта на доказване се прехвърля
върху ответника, който следва да установи чрез провеждане на пълно
доказване, че не е налице неравенство в третирането. Тежестта на доказване
по този закон е възложена на ответника и това изцяло важи за последните две
предпоставки на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. – наличието на преследвана
правомерна цел и пропорционалност на средствата за постигането . В този
смисъл Решение № 274 от 14.05.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1939/2007 г., II г. о.,
Решение № 85 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 4328 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 74 от 25.05.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 4046/2021 г., III г. о., ГК.
Следователно, за да бъдат доказани фактите, от които може да се направи
предположение, че е осъществена форма на дискриминация, следва тези
факти първо да бъдат твърдени от ищеца в производството по чл. 71 ЗЗДискр.
В исковата молба ищецът е навел твърдения, че е бил неравноправно
третиран на основание „лично или обществено положение“ и „образование“,
изразяващо се в отказ на началника на ЦВО да назначи ищеца на длъжността
„младши експерт“ във военните окръжия в гр. Силистра, гр. Търговище и гр.
София.
Във въззивната жалба въззивникът ищец търси отмяна на
първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове, като моли
съда да установи дискриминационно отношение на основание признаци
„лично или обществено положение“, „образование“ и/или „възраст“.
Защитеният признак „възраст“ е въведен за пръв път като твърдение едва с
въззивната жалба. Съдът се произнася само в рамките на диспозитивното
начало по см. на чл. 6 ГПК, като предметът на делото е ограничен от
посоченото в исковата молба и уточненията към нея. Доколкото защитен
признак „възраст“ не е бил въведен като основание за неравноправно
третиране с исковата молба, нито първоинстанционният съд се е произнесъл
7
по този признак, въвеждането му едва с въззивната жалба е недопустимо и не
следва да бъде разглеждано от въззивния съд.
Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на
тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху
валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното
решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния
спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба –
така Решение № 17 от 14.09.2022 г. по гр. д. № 1926 / 2021 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 60210 от 07.10.2021 г. по гр. д.
№ 4110 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение №
190 от 07.02.2018 г. по гр. д. № 180 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то
гр. отделение, Решение № 124 от 06.07.2016 г. по т. д. № 2057 / 2014 г. на
Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение и др. Поради тази причина
невъведени с исковата молба или при условията на чл. 214 ГПК основания на
иска не следва да бъдат разглеждани от съда, тъй като същият е ограничен от
принципа на диспозитивното начало, очертан в чл. 6 ГПК.
По отношение на другите два признака, редовно заявени от ищеца с
исковата молба и уточненията към нея, въззивният съд споделя изводите на
първоинстанционния съд. По отношение на оплакванията във въззивната
жалба въззивният съд намира следното:
По делото се установява, че със Заповед № ОХ-1224/29.11.2017 г. на
Министъра на отбраната на основание чл. 31, ал. 1 ЗОВСРБ, чл. 25, ал. 5
ЗРВСРБ и чл. 2, ал. 2, чл. 4, ал. 8 и ал. 9, чл. 4а и чл. 4б ППЗРВСРБ e била
създадена организация по приемане на служба в доброволния резерв на
освободени от военна служба български граждани, без приемане на конкурс.
Правилен е изводът на съда, че процедурата по чл. 4б ППЗРВСРБ касае
български граждани, освободени от военна служба, като ищецът не
принадлежи към тази категория, доколкото е имал действащ договор за
служба в доброволния резерв.
Първоинстанционният съд правилно е установил, че ищецът е
кандидатствал с Рапорт от 27.09.2018 г. за преназначаването му на вакантна
длъжност „младши експерт“ във военните окръжия – гр. Силистра, гр.
Търговище и гр. София, обявени със Заповед № ОХ-1296/20.12.2017 г.
От доказателствата по делото е видно, че с положителна резолюция от
8
15.10.2018 г. на Началника на ЦВО е разпоредено преназначаване на ищеца
във ВО Силистра, в резултат на което е издадено Писмо рег. № 25-05-
440/04.12.2018 г. При осъществената проверка е установено, че ищецът е
отговарял на изискванията на чл. 24, ал. 1 ЗРВСРБ за сключване на служба в
доброволния резерв за длъжността „младши експерт“ във военните
формирования, за които е кандидатствал. Към датата на кандидатстване
ищецът не е навършил пределна възраст за служба в доброволния резерв,
която съгласно чл. 160, ал. 1, т. 2 ЗРВСРБ е 55 години. Доколкото ищецът не е
притежавал ВОС за категория военнослужещ „офицер“, която била
необходима за заемане на длъжността „младши експерт“, е следвало да
завърши курс за повишаване на военната квалификация съгласно чл. 51, ал. 1,
т. 4 ППЗРВСРБ.
С оглед горните констатации с Писмо рег. № 25-05-440/04.12.2018 г.
Началникът на ЦВО се е произнесъл, че рапортът на ищеца няма да бъде
удовлетворен поради малкия срок, в който следва да бъде назначен на
длъжността „младши експерт“ във военните окръжия след преминаване на
необходимия едногодишен курс за квалификация. Излага, че старши сержант
П. е роден на ******** г. и навършва пределна възраст за служба в
доброволния резерв на 01.01.2020 г. В писмото е посочено и че завършеното
образование от старши сержант П. не се приравнява на придобитото
образование по определена военна специалност. С Решение №
7662/05.12.2019 г. по адм. д. № 674/2019 г. на АССГ писмото е било отменено
с мотив, че преценката на административния орган по рапорта следва се
простира до изискванията на закона към кандидатите резервисти, но не и по
целесъобразност.
Правилен е и изводът на съда, че ищецът е могъл да заеме длъжността
„младши експерт“ във ВО Силистра до навършване на пределна възраст с
преминаване на съответния курс за повишаване на военната квалификация,
тъй като е отговарял на необходимите изисквания за заемане на длъжността.
В случая постановеният от началника на ЦВО отказ да бъде уважен
рапортът на ищеца е мотивиран единствено от съображения за
целесъобразност, тъй като ищецът е щял да навърши пределна възраст само
няколко месеца след преназначаването си. Противно на твърденията на
въззивника ищец, същият е отговарял на изискванията за заемане на
9
длъжността, като единствено възрастта му е била причината да не бъде
назначен. В исковата молба обаче не е посочен защитеният признак „възраст“,
а защитените признаци „лично или обществено положение“ и „образование“.
Въззивният съд, както и районният, не установява ответникът ЦВО да е
третирал неравноправно ищеца на база заявените в исковата молба признаци,
поради което искът за установяване на дискриминация правилно е бил
отхвърлен. Както бе посочено по-горе, недопустимо е да се релевират нови
признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. едва с въззивната жалба.
Доколкото исковете по чл. 71, ал. 1, т. 2 и 3 ЗЗДискр. са обусловени от
уважаването на иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., то същите подлежат на
отхвърляне, както е сторил районният съд.
В допълнение към горното и във връзка с оплакванията на въззивника в
съдебно заседание, следва да се посочи, че видно от Доклад от В.Л.Г., главен
инспектор на МО от 14.02.2019 г. курсът за квалификация за новоназначени
офицери е с продължителност 3 месеца, а не 1 година, както е посочено в
писмото на началника на ЦВО. Това обстоятелство обаче не променя изводите
на въззивния съд, доколкото след съобразяването му единствената причина за
постановения отказ остава възрастта на ищеца, не образованието или
квалификацията му.
Поради съвпадение в изводите на въззивния съд с тези на районния
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на изявлението на въззивника във въззивната жалба, че
липсва произнасяне на районния съд по искането му, направено с писмената
му защита, за обезщетение в размер на 10 000 лв., дължимо от ответника и от
съда поради достигане на пределна възраст от 60 г. в рамките на
производството, съдът намира, че такова искане представляват изцяло нови
искове – ново основание и нов петитум за осъждане на ЦВО и СРС да
заплатят на ищеца сума от 10 000 лв., които искове не може да бъдат
предявявани в рамките нито на производството пред СРС, нито във
въззивното производство пред СГС. Въззивният съд не следва да се произнася
по това искане.
ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА:
По частната жалба:
10
Частната жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК, срещу
подлежащ на обжалване първоинстанционен съдебен акт, от процесуално
легитимирана страна, отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и
261 ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
В частната жалба е посочено, че обжалваното определение е неправилно,
тъй като в производство по ЗЗДискр. не се дължат такси и разноски,
включително такива за адвокат и юрисконсулт, а районният съд
незаконосъобразно е отказал да освободи ищеца от такси и разноски по реда
на чл. 83, ал. 2 ГПК.
Като се запозна с материалите по гр.д. № 57322/2021 г. по описа на СРС,
162 състав, съдът намира обжалваното определение за правилно.
Съгласно чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. за производствата пред съд по този закон
не се събират държавни такси, а разноските са за сметка на бюджета на съда.
Цитираната разпоредба се отнася за държавни такси и за разноски по
производството за свидетели и вещи лица. Същата обаче не освобождава
страната от отговорността за разноски, понесени от насрещната страна
вследствие на неоснователно заведеното от ищеца дело. По отношение на
разноските за адвокатско/юрисконсултско възнаграждение приложими са
общите правила на ГПК за присъждането им – чл. 78 ГПК.
В този смисъл са се произнесли върховните съдии в Тълкувателно
решение от 06.06.2016 г. по тълк.д. № 2/2015 г. на ОСГК, ВКС, по въпроса за
дължимост на разноските в производството по Закона за установяване на
трудов и осигурителен стаж по съдебен ред, в който е налице разпоредба,
сходна на тази по чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. – чл. 9 ЗУТОССР.
Определението на районния съд е правилно и подлежи на потвърждаване.
По разноските:
С оглед казаното по-горе при обсъждането на частната жалба и с оглед
изхода от настоящото производство право на разноски за юрисконсултско
възнаграждение има въззиваемата страна, която е претендирала такова. На
основание чл. 78, ал. 8 ГПК следва да бъде определено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., което да бъде възложено в тежест на
въззивника.
11
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 15169/05.08.2024 г., постановено по гр.д.
№ 57322/2021 г. по описа на СРС, 162 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 38480/24.09.2024 г., постановено по
гр.д. № 57322/2021 г. по описа на СРС, 162 състав.
ОСЪЖДА Д. А. П., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал.
3 ГПК на ЦЕНТРАЛНО ВОЕННО ОКРЪЖИЕ сумата от 100 лв.,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното
решение, подлежи на обжалване чрез Софийски градски съд пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок, считано от връчването му на
страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Решението в частта, с която се оставя без уважение частната жалба,
подлежи на обжалване чрез Софийски градски съд пред Върховния
касационен съд с частна касационна жалба в едномесечен срок, считано от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12