РЕШЕНИЕ
№ 879
гр. Пловдив, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело
№ 20255300500652 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „*******,, чрез пълномощника по
делото адвокат М., против Решение № 1315 от 23.03.2024 г., постановено по гр. д.№
20392/2021 г. по описа на РС-Пловдив, с което е отхвърлен предявения от
жалбоподателя иск против „**********, за осъждане на последното да заплати
сумата от 600 лева с ДДС, представляваща уговорено възнаграждение по договор за
международен транспорт от 10.11.2021 г., за което е издадена фактура №
**********/15.11.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.12.2021 г., до окончателното
изплащане на задължението.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата
отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло.
Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „*********“ ЕООД, подаден чрез пълномощника му адвокат К., с
който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване
на първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
1
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,ал.1 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице, насочена е срещу неблагоприятното за него първоинстанционно
решение, и откъм съдържание и приложения е редовна, поради което се явява
допустима.
При извършената служебна проверка съгласно чл.269, изр.1 от ГПК
въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предвид
горното и съгласно чл.269, изр.2 от ГПК въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението и по съществото на правния спор между страните
съобразно изложените във въззивната жалба доводи, като според задължителните
указания, дадени в т.1 от 1 Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по т.д. №1/2013 г
на ОСГТК на ВКС може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правна квалификация по чл.
367 ТЗ, вр. с Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки
(CMR), предявен от „******** против „*******“ ЕООД за осъждане на последния да
заплати сумата от 600 лева с ДДС, представляваща уговорено възнаграждение по
договор за международен транспорт от 10.11.2021 г., за което е издадена фактура №
**********/15.11.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.12.2021 г. до окончателното
изплащане на задължението. В исковата молба се твърди, че между страните е
сключен договор за международен транспорт на 10.11.2021 г., с уговорено
възнаграждение от 500 лева без ДДС. С договора бил уговорен товарен пункт MOL
LOGOSTICS, SIRIUSSTRAAT 45, NL5015 BT Tilburg, с адрес на разтоварване –
България, *********. За дължимото възнаграждение била издадена фактура №
**********/15.11.2021 г. на стойност от 600 лв. с ДДС, която останала незаплатена от
ответника.
В подадения от „*******“ ЕООД отговор на исковата молба се твърди, че
предявения иск е неоснователен. Твърди, че на основание заявка № 235/10.11.2021 г.
между страните е сключен договор за международен транспорт за стока с тегло от 475
кг, с товарен пункт MOL LOGOSTICS, SIRIUSSTRAAT 45, NL5015 BT Tilburg и адрес
на разтоварване – България, **********, в срок до 15.11.2021г. Размерът на навлото,
което ответникът следвало да заплати по договора възлизало на 500 лева без ДДС или
както и че е била издаден фактура № **********/15.11.2021 г. на стойност 600 лева с
ДДС.Твърди, че стоката била разтоварена на уговорения адрес на 12.11.2021г., като на
15.11.2021г. ищецът издал процесната фактура. Сочи, че съгласно уговорките в
договора документите в оригинал следвало да бъдат получени в срок до 10 дни от
датата на разтоварване, като в противен случай срокът за изпълнение се удължава с 90
дни. Твърди, че в случая датата на разтоварване е на 12.11.2021 г., а фактурата била
получена 4 дни след изтичане на срока- на 26.11.2021г. , поради което и плащане не
било извършено веднага, а на 13.01.2022г., като същото било извършено в рамките на
предвидения в заявката удължен 90 –дневен срок.
Като безспорни и ненуждаещи се от доказване, на основание чл. 146, ал. 1, т.
3 и т. 4 ГПК, са обявени следните факти и обстоятелства: че между страните е бил
сключен договор за международен превоз от 10.11.2021 г., с договорено
възнаграждение в размер на 600 лева с вкл. ДДС и с адрес на товарен пункт MOL
LOGOSTICS, SIRIUSSTRAAT 45, NL5015 BT Tilburg и адрес на разтоварване –
България, гр. *********, както и че е издадена фактура № **********/15.11.2021 г. на
стойност 600 лева с ДДС.
2
Видно от заявка за транспорт № 235/10.11.2021 г. от страна на ответника е
отправено до ищеца искане за транспорт на превоз от Нидерландия до България. В
заявката е посочена дата на натоварване 09.11.2021 г./10.11.2021 г. с установен товарен
пункт , посочен в заявката и адрес за разтоварване в България, гр. ******** и срок на
доставка- 15.11.2021г. Уговорен е размер на възнаграждението от 500 лева плюс ДДС,
платимо от „*********“ ЕООД в срок от 30 дни след документи. С разпоредбата на чл.
19.1. от заявката е уговорено задължение за превозвача да изпрати по електронен път
веднага след разтоварване ЧМР + pods и други прилежащи документи за сканиране на
електронна поща, като в разпоредбата на чл. 19.2. е установено, че документите следва
да бъдат изпратени в срок до 10 дни от датата на разтоварване, като в противен случай
срокът за плащане бива удължен до 90 дни. Няма спор между страните, че така
договореният превоз е осъществен от страна на ищеца като превозвач по договора,
което обстоятелство се потвърждава и от съдържанието на приетата по делото
международна CMR- товарителница. По делото е представена и фактура с №
**********/15.11.2021 г. на стойност 600 лева с ДДС, издадена от ищеца с получател –
ответника, с основание за плащане извършен международен транспорт Нидерландия -
България.
От приложеното по делото потвърждение за плащане се установява, че
ответникът е заплатил претендираната от ищеца сума на 13,01.2022 г., т.е. след
завеждане на делото пред ПдРС/ делото е образувано на 23.12.2021 г./
Фактът на плащането на главницата следва да бъде взет предвид на основание
чл. 235, ал. 2 ГПК, поради което предявения иск за главница следва да бъде отхвърлен.
Основния спор между страните по делото е свързан с това кога е настъпила
изискуемостта на главницата. Със заявката за превоз изискуемостта на задължението
за заплащане на навлото е уговорено -30 дни след документи. В чл. 19.1 от заявката е
уговорено задължение за превозвача да изпрати по електронен път веднага след
разтоварване ЧМР + pods и други прилежащи документи за сканиране на електронна
поща, като в разпоредбата на чл. 19.2. е установено, че документите следва да бъдат
изпратени в срок до 10 дни от датата на разтоварване, като в противен случай срокът
за плащане бива удължен до 90 дни.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че документите
във връзка с транспорта в оригинал са представени от ищеца на ответното дружество
на 26.11.2021г.
Разпоредбата на чл. 303а, ал. 1 ТЗ предвижда, че страните по търговска
сделка могат да договорят срок за изпълнение на парично задължение не повече от 60
дни. По изключение може да бъде договорен и по-дълъг срок, когато това се налага от
естеството на стоката или услугата или по друга важна причина, ако това не
представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави.
Тази разпоредбата е императивна и дерогира клаузите на договора, които й
противоречат, освен ако не е налице изключение по смисъла на изречение второ. В
настоящата хипотеза не е налице такова изключение и спор между страните в тази
връзка не е формиран. Ето защо съдът намира, че приложение относно срока за
плащане следва да намери разпоредбата на закона. Поради това настоящият съдебен
съста приема, че срокът за плащане на възнаграждение по договор за международен
транспорт е 60 дни и започва да тече от изпълнение на задължението на ищеца да
представи документите посочени в чл. 19.1 и чл. 19.2 от договора. Такива документи
са представени на ответника на 26.11.2021 г., т.е. от 27.11.2021 г. е започнал да тече 60
дневния срок, в който ответникът е следвало да изпълни задължението си по така
3
сключения договор и да заплати на ищеца сумата от 600 лв. представляваща неплатено
възнаграждение за извършен международен транспорт. Тази сума е била заплатена от
ответника на 13.01.2022 г., т.е. в рамките на 60 дневния срок посочен в чл. 303А ТЗ.
Поради това настоящият съдебен състав намира, че ищецът преждевременно
е предявил своята искова претенция на 23.12.2021 г., преди да е настъпила
изискуемостта на вземането му. Поради това ответникът не е станал причина за
завеждане на делото. Поради това разноските следва да се понесъл от ищеца.
Като е стигнал до същия извод, районният съд е постановил законосъобразно
решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на правния спор на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на
въззиваемата страна следва да се присъдят направените разноски във въззивното
производство – 400 лева за адвокатски хонорар съгласно представен списък.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1315 от 23.03.2024 г., постановено по гр. д. №
20392/2021 г. по описа на Районен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА „*********,, да заплати на „*********, сумата от 400 лв.
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4