№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 9270 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
75099/25.03.2019г., постановено по гр. д. № 16649/2018г., Софийски районен съд е отхвърлил изцяло предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове от „Т.С.“ ЕАД срещу А./Н. съгласно съдебно решение
от 2002г./ Н.А. за установяване дължимостта на следните суми: 3 124,45лв.,
представляващи стойността на доставена топлинна енергия за периода
01.03.2013г.-30.04.2013г., ведно със законна лихва; 605,92лв., представляващи
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2014г.-31.08.2017г.;
55,38лв., представляващи такса за услугата дялово разпределение за периода
м.05.2013г.-м.04.2016г., ведно със законната лихва; 12,49лв., представляващи
лихва за забава върху стойността на услугата дялово разпределение за периода
15.09.2014г.-31.08.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 62652/17г. по описа на СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с която се обжалва постановеното решение. В жалбата се поддържа, че ответникът
е собственик на топлоснабдения недвижим имот и като такъв има качеството
потребител и дължи заплащане на потребената топлинна енергия. Сочи се, че
обстоятелството дали върху имота има учредено вещно право на ползване е
ирелевантно, но дори да е налице, то същото е погасено, тъй като ползвателите
са починали. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението, уважаване на
предявените искове и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемия ответник, с който се оспорва същата. Поддържа се, че върху
имота има учредено вещно право на ползване за трети лица, поради което
ответникът не притежава качеството потребител на топлинна енергия и не следва
да отговаря по предявените претенции. Претендират се разноски.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че ищецът не е доказал
в хода на производството ответникът да притежава качеството потребител на
топлинна енергия, за да отговаря за заплащане на потребената топлоенергия в
процесния имот. Счел е, че върху същия има учредено ограничено вещно право на
ползване за трети лица, като по делото не са събрани доказателства то да е
погасено. Изложил е съображения, че за процесния период партидата е била
открита на името на дарителя, както и че всички съобщения и отчети са издавани
на и подписвани от същото лице, което е допълнителен аргумент, че това лице е
страна по облигационното правоотношение, а не ответникът.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите му.
Независимо от това, с оглед
направените оплаквания във въззивната жалба,
е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ
„потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съгласно §1, т. 2а от ДР ЗЕ
(ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г.) „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди, а съобразно §1, т. 41б ДР ЗЕ „потребител на енергийни услуги“ е:
краен клиент, който купува енергия или природен газ, и/или ползвател на
преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен
газ.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в ТР № 2/17.05.2018г. по тълк. дело № 2/2017г., ОСГК на ВКС,
собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите
на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на
Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения
имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните
общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
(„битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.
От представения по делото нотариален акт за
дарение на недвижим имот /л. 18/ се установява, че А.Н.А. и Ф.Е.А.са дарили
процесния имот на ответника – А./Н./ Н.А.. В нотариалния акт е отбелязано, че дарителите
си запазват правото на ползване върху имота пожизнено. При учредено
вещно право на ползване върху недвижим имот, ползвателят упражнява фактическа
власт върху същия и извлича полезните свойства от него. Собственикът притежава
само така наречената „гола собственост“, като е лишен от правомощията владение
и ползване, а разполага единствено с възможността да се разпорежда с имота.
Именно поради това в чл. 57, ал. 1 ЗС е вменено задължението на ползвателя да заплаща
разноските, свързани с ползването на имота, които несъмнено включват
консумативните разходи, каквито са разходите за топлоенергия. При наличието на вещно право на ползване, логиката на
закона е, че доколкото вещният ползвател ограничава правата на собственика, то
именно той е задължен по договора за покупко-продажба на топлинна енергия,
освен когато голият собственик е сключил индивидуален договор с ищцовото
дружество, но такива доказателства по делото не са налице.
Твърдения за погасяване вещното право на
ползване и направено искане за допускане на доказателства за установяване на
това обстоятелство са направени за пръв път едва пред въззивната инстанция,
като жалбоподателят не е обосновал наличието на обстоятелства, преодоляващи
преклузията по чл. 266 от ГПК, поради което доказателствените му искания са
оставени без уважение, а твърденията му в тази насока не следва да бъдат
обсъждани.
С оглед липсата на доказателства за
погасяване на ограниченото вещно право, съдът приема, че същото е съществувало
за процесния период, поради което облигационното правоотношение е било учредено
именно с вещния ползвател. Тоест, ответникът не е пасивно материалноправно
легитимиран да отговаря по предявените искове. Индиция, че облигационното
правоотношение е съществувало с вещния ползвател, е и обстоятелството, че
партидата е открита на негово име, както и че във фактурите, съобщенията и
отчетите същият фигурира като клиент.
Като е достигнал до същите изводи, районният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход
на спора, право на разноски за въззивното производство има ответникът, на който
следва да бъде присъдена сумата от 100лв., платено адвокатско възнаграждение
/л. 31/.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 75099/25.03.2019г., постановено по гр. д. № 16649/2018г. по
описа на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 164-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на Н.Н.А., ЕГН: **********, са адрес: ***, ж. к. ********, сумата
от 100 /сто/ лева, представляваща сторените
разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице – помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.