РЕШЕНИЕ
№ 22491
..................., 08.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА
при участието на секретаря ЮЛИЯ К. ГРУДОВА
като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Гражданско дело
№ 20251110141694 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.
Ищецът Н. Д. С., твърди, че на 19.5.2025 г. в ..................., на кръстовището
на ................. е настъпило ПТП между л.а. марка .................. и л.а. марка
................. Виновен за настъпване на произшествието бил водачът на л.а.
марка .................., чиято гражданска отговорност към датата на ПТП била
застрахована при ответното дружество. Вследствие на удара на л.а. марка
................, собственост на ищеца, били причинени материални щети, подробно
описани в описи, изготвени от служители на застрахователя. Ищецът завел
претенция/щета № .............. при ответника. След извършените огледи и
представяне на исканите от застрахователя документи във връзка с
настъпилото застрахователно събитие, ответникът изплатил на ищеца
застрахователно обезщетение в размер на 1758,99 лева. Поддържа, че
платеното застрахователно обезщетение не съответства на причинените
повреди по автомобила на ищеца за възстановяването, на който били
необходими 5 758,99 лева. От тях след извършеното доброволно плащане от
застрахователя преди завеждане на исковата молба, останали непогасени 4000
лева. Моли съда да осъди ответника да й заплати сумата от 1000 лева –
частичен иск от 4000 лева, представляваща обезщетение за претърпените
имуществени вреди, ведно със законната лихва от депозиране на исковата
молба – 25.07.2025 г., до окончателното плащане. Претендира разноски.
С протоколно определение от 26.11.2025 г. съдът е допуснал на
основание чл. 214 ГПК изменение на размера на предявения иск от
сумата от 100 лева на сумата от 2591,01 лева, представляваща пълния
1
размер на предявения иск, според заявеното от ищеца.
Ответникът .................. в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на
исковата молба, с който оспорва иска по размер. Не оспорва наличието на
сключена застраховка гражданска отговорност при него по отношение на л.а.
марка ................... Не оспорва описания механизъм на ПТП и вината на
застрахования при него водач, както обстоятелства и причини за ПТП. Не
оспорва причинната връзка между събитието и настъпилите увреждания.
Посочва, че е изплатил на ищеца застрахователно обезщетение в размер на
1758,99 лева, до който размер счита, че е отговорността му. Счита, че
претенцията е необоснована и завишена по размер, като надхвърля дори
действителната стойност на автомобила. Излага, че към датата на ПТП
автомобилът е бил в експлоатация от 17 години, поради което не се налага
възстановяването на автомобила да бъде в официален сервиз, при цени на
предоставяните там услуги значително надвишаващи средните за пазара.
Посочва, че ищецът не е представил на застрахователя доказателства за
ремонтиране на автомобила, фактура или друг разходен документ, поради
което счита че обезщетението следва да бъде определено съобразно
методиката за уреждане на претенции за обезщетение за вреди, причинени на
МПС, приета с Наредба по чл. 504, ал. 2, т. 2 КЗ. Излага, че няма направена
експертна оценка, която да доказва, че щетата на автомобила е тотална, нито
издадена фактура от сервиз. Счита, че при определяне на обезщетението
следва да се приспадне и стойността на запазените части на увредения лек
автомобил. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По иска по чл. 432, ал. 1 КЗ:
За основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна
връзка с противоправно деяние на лице, чиято гражданска отговорност към
датата на деянието е застрахована при ответника, е претърпял вреди и
техния размер.
С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните,
съдът е обявил за безспорни и с това ненуждаещи се от доказване в
настоящото производство на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 вр. чл. 153 ГПК
следните обстоятелства: наличието на валидно сключено застрахователното
правоотношение по застраховка ГО между ответника и делинквента, валидно
към датата на ПТП; че на посочените в исковата молба дата и място по
твърдения начин е настъпило ПТП; наличието на причинно-следствена връзка
между претърпените от ищеца имуществени вреди и противоправното деяние;
отправянето на извънсъдебна претенция от ищеца към ответника;
заплащането от ответното дружество в полза на ищеца на сумата от 1758,99
лева, които обстоятелства се установяват и от събраните по делото писмени
доказателства.
Видно от приетите по делото като писмени доказателства документи, към
датата на ПТП – 19.05.2025 г., ищецът е собственик на л.а. марка .................
Спорът между страните по делото се съсредоточава върху обстоятелството
2
какъв е размерът на причинените имуществени вреди при настъпване на
процесното застрахователно събитие, породено от виновното противоправно
поведение на делинквента, чиято гражданска отговорност е била обезпечена
през релевантния период от застрахователното дружество – ответник.
Разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното
обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на
настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на
вредоносните последици, което обстоятелство обуславя наличието на
застрахователния интерес. Следователно, от съществено значение е размерът
на действително причинения вредоносен резултат. Според споделяната от
настоящия състав константна практика на ВКС (Решение № 165 от 24.10.2013
г. по т. д. № 469/2012 г., ІІ ТО на ВКС, Решение № 52/08.07.2010 г. по т. д. №
652/2009 г. на ВКС, ТО, Решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г., ІІ
ТО на ВКС) при съдебно предявена претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното
обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на
настъпване на застрахователното събитие – 386, ал. 2 КЗ, а не съгласно
прилаганата от застрахователя методика към Наредба № 24 от 2019 г.
Обезщетението също така не може да надвишава действителната (при пълна
увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на
застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество (чл.
400, ал. 1 КЗ), съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи
разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка (чл. 400, ал. 2 КЗ). Застрахователното обезщетение не може да
надвишава действителната стойност на имуществото към момента на
застрахователното събитие, а от своя страна действителната стойност не може
да надвишава пазарната му стойност. Делинквентът/застрахователят на
неговата отговорност следва да заплати обезщетение, което да постави
увредения в положение от преди реализирания деликт.
Според постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 400, ал. 2
КЗ, съответно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.) и чл. 203, ал. 3 КЗ (отм.), обективирана в
Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. дело № 667/2008 г., І т. о., ТК,
Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК,
Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК,
основният елемент на непозволеното увреждане е вредата. Същата подлежи
винаги на репариране, когато е в причинна връзка с противоправно и виновно
деяние. Отговорността на застрахователя за вреди по застраховка „Гражданска
отговорност“ има договорен характер спрямо застрахования, като в
хипотезата на чл. 432, ал. 1 КЗ отговорността на застрахователя към третите
увредени лица е тъждествена по обем и съдържание с отговорността на
прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, поради което застрахователят дължи на
увредения това, което му дължи деликвентът по правилата на деликтната
отговорност, при ограниченията, въведени от специалните правни норми. По
своята правна същност застрахователното събитие при застраховка
3
„Гражданска отговорност“ съставлява юридически факт, който поражда
гражданската отговорност на застрахования. Следователно към този момент
се определят и стойностите относими към размера на дължимото
застрахователно обезщетение, което е функция на деликтното обезщетение и е
пряко обвързано от стойностния адекват на всички претърпени вреди –
имуществени и неимуществени.
Според Решение № 63 от 01.02.2024 г. на ВКС по гр. дело № 362/2023 г., І
г. о., ГК, при непозволено увреждане, довело до повреждане на вещ, вредите
настъпват в деня на увреждането (когато вещта е повредена), а не когато
собственикът на вещта е заплатил сума за ремонт и поправка на увредената
при това непозволено увреждане вещ; размерът на обезщетението също не
зависи от това дали ремонтът на вещта е извършен или все още не е: този
размер се определя със заключение на вещо лице, съобразно това каква сума
ще е необходима за поправката на повредената при непозволеното увреждане
конкретна вещ.
За установяване размера на подлежащите на репариране имуществени
вреди е прието заключение на САТЕ, неоспорено от страните, което съдът
кредитира като компетентно и обективно дадено. От приетото заключение на
САТЕ се установява, че стойността необходима за възстановяване на л.а. марка
................, изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП е
5516,63 лв. Действителната стойност на процесния лек автомобил марка
................, определена към датата на настъпване на застрахователното събитие
е 5800 лв. Стойността, необходима за възстановяване на процесното МПС
надхвърля 70% от неговата действителна стойност, поради което е налице
тотална щета на превозното средство. Размерът на действителните вреди на
лек автомобил марка ................, определен при условията на тотална щета и
след приспадане на запазените части е 4350 лв.
Съдът кредитира заключението на експертизата, доколкото същото не е
оспорено от страните, подробно и пълно отговаря на поставените задачи,
отчитайки и времето на експлоатация на МПС. Съгласно заключението на
САТЕ стойността, необходима за възстановяване на л.а. марка ................,
изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП е 5516,63 лв., която
стойност надхвърля 70% от действителната стойност на самото МПС към
датата на ПТП – 5800 лв., поради което и при съобразяване с разпоредбата на
чл. 390, ал. 2 КЗ, съдът приема, че е налице тотална щета на МПС. При
формиране на дължимото от ответника обезщетение, съдът намира, че от
пазарната стойност на процесния автомобил към датата на ПТП – 5800 лв.,
следва да бъде приспадната стойността на запазените части на автомобила в
размер на 25% или сумата от 1450 лв. (съгласно заключението на САТЕ),
доколкото същите нямат качеството на увредено имущество и на увредения не
се дължи обезщетение за тяхната равностойност. С оглед изложеното, съдът
приема, че размерът на дължимото обезщетение е 4350 лв., представляващо
действителната стойност на л.а. марка ................ към датата на ПТП, след
приспадане на запазените части. Съгласно решение № 44 от 02.06.2015 г. по т.
д. № 775/2014 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, дължимостта на обезщетението за
настъпила тотална загуба не е обусловена от факта на прекратяване на
4
регистрацията на превозното средство. Изпълнението/неизпълнението на
задължението за дерегистрация има значение за началния срок на забавата на
застрахователя по имуществена застраховка, но не и за дължимостта на
застрахователното обезщетение за настъпилия застрахователен риск.
Не се спори между страните, че ответното дружество по повод
настъпилото застрахователно събитие е изплатило по щетата обезщетение в
размер на 1758,99 лв., при което се получава остатък на дължимото
обезщетение от 2591,01 лв. Или претенцията, следва да се уважи за пълния
предявен размер от 2591,01 лв. като основателна и доказана.
По искането за присъждане на законна лихва от датата на подаване на
исковата молба – 25.07.2025 г.:
Съгласно даденото тълкуване в решение № 128/04.02.2020 г. по т. д. №
2466/2018 г. на ВКС, І т. о., в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ лихвите за забава се
включват в застрахователното обезщетение по силата на нормата на чл. 429,
ал. 2, т. 2 от КЗ, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред
увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 от КЗ, като това са тези лихви,
които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване
на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от
застрахования на основание чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ, или от датата на
уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от
увреденото лице, или от датата на предявяване на претенцията на увредения
пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение. След
предявяване на претенцията по чл. 498 от КЗ за застрахователя е налице
нормативно предвиден срок за произнасяне по чл. 496 от КЗ, като
непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е
свързано с: 1) изпадане на застрахователя в забава – чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2 от
КЗ, в който случай той дължи лихва за собствената си забава, и 2) с
възможност увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда
на основание чл. 498, ал. 3, във връзка с чл. 432, ал. 1 от КЗ. Съгласно
посоченото решение КЗ, в сила от 01.01.2016 г., изрично диференцира
отговорността на застрахователя за собствената му забава – чл. 497 КЗ, от
отговорността му за забава, като функционално обусловена от отговорността
на делинквента – „когато застрахованият отговаря за тяхното (на лихвите)
плащане“ – чл. 494, т. 10 КЗ, чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 вр. с
ал. 3 вр. с чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ. От кумулативното приложение на посочените
разпоредби следва, че застрахователят следва да покрие спрямо увреденото
лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на
уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното
събитие (в срока по чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ) или от датата на уведомяване или на
предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от
двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при
липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият
дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за
собствената си забава (така и: решение № 72/29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021
г. на ВКС, I т. о., решение № 50135/11.11.2022 г. по т. д. № 2026/2021 г. на
5
ВКС, I т. о.).
От приетите по делото – свидетелство за регистрация, част I и II (л. 48 от
делото) се установява, че процесният л.а. марка ................ е с прекратена на
основание чл. 18а, ал. 2, т. 4 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за
регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно
отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните
превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на
данни за регистрираните пътни превозни средства (Наредба № I-45 от
24.03.2000 г.) регистрация на 14.07.2025 г., видно от отбелязването им за
невалидни чрез перфориране и надпис „Прекратена регистрация – частен
имот“, а не на основание чл. 18а, ал. 8 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. – на
основание взето решение за изплащане на тотална щета, тъй като в този
случай част първа от свидетелството за регистрация се отбелязва като
невалидна чрез перфориране и надпис „Прекратена регистрация – тотална
щета“.
Действително, разпоредбата на чл. 390, ал. 1 КЗ, предвижда преди
изплащане на обезщетение, определено като тотална щета на моторно
превозно средство, регистрирано в Република България, застрахователят да
изисква от ползвателя на застрахователна услуга удостоверение от
компетентните регистрационни органи за прекратяване на регистрацията на
моторното превозно средство, в което е отбелязано, че прекратяването на
регистрацията е поради настъпилата тотална щета. Както се посочи
дължимостта на обезщетението при тотална щета не е поставено в зависимост
от представянето на посоченото удостоверение, но условие за изплащането на
застрахователно обезщетение при настъпила тотална щета на МПС е
предоставяне на документи, удостоверяващи прекратена регистрация на
превозното средство. В случая обаче следва да се направи корективно
тълкуване на цитираната разпоредба с оглед конкретната фактическа
обстановка установено по делото, а именно – че представянето на
доказателства за дерегистрация на МПС поради тотална щета е условие за
изплащане и именно от този момент застрахователя изпада в забава при
условие, че същият е подал съответното уведомление, че е приел тотална щета
на МПС независимо дали има спор относно конкретния размер на
обезщетението (така и: решение № 119 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. №
191/2023 г., II г. о., ГК, решение № 30 от 27.01.2025 г. на ВКС по т. д. №
2115/2023 г., II т. о., ТК на ВКС). В случаите, в които е налице спор за вида
и/или размера на нанесените вреди и това дали същите определят, че е налице
тотална щета по смисъла на КЗ – чл. 390, ал. 2 от КЗ, важат общите правила за
поставяне в забава на застрахователя. Това е така, тъй като основание за
редовност и основателност на писменото заявление за започване на
процедурата пред компетентните органи, завършваща с акт за дерегистрация
на МПС на основание „тотална щета“ и съответно възможност за издаване на
удостоверението по чл. 390, ал. 1 от КЗ, съгласно разпоредбата на чл. 18а ал. 7
от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г., е лицензираният застраховател да е
изпратил уведомление до Гаранционния фонд за взето решение за изплащане
на тотална щета. В случая по делото няма нито твърдения, нито данни
6
ответникът да е приел щетата за тотална по предявената от ищеца в качеството
му на увредено лице застрахователната претенция, нито да е изпратил
съответното уведомление до ГФ, въпреки че пред него е заявена претенцията
по чл. 380, ал. 1 от КЗ на 20.05.2025 г. В този смисъл с отправянето на тази
претенция, застрахователят следва в сроковете по чл. 497 от КЗ да се
произнесе и при приемане на наличие на тотална щета да изпрати
уведомление по реда на чл. 18а ал. 7 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. до ГФ.
След като няма данни застрахователят да е извършил посоченото, като с
протоколно определение от 26.11.2025 г. съдът е обявил за безспорно между
страните, че ответникът не е изпратил съответното уведомление до ГФ, то
ищецът е бил в обективна невъзможност да подаде заявление за дерегистрация
на основание „тотална щета“ и да получи удостоверението по чл. 390, ал. 1 от
КЗ т. е. забавата е именно на застрахователя, а не на претендиращото
обезщетение лице. Противното тълкуване би означавало застрахователят да
бъде освободен от последиците на собствената си забава, въпреки че не
съдейства за издаването на удостоверение за прекратяване на регистрацията
поради наличие на тотална щета, и така да черпи благоприятни правни
последици от собственото си противоправно поведение.
В случая ответникът признава, че не е приел наличието на тотална щета,
както и че не е изпратил уведомление до съответните органи по отправената
до него застрахователна претенция. Тук следва да се посочи, че тоталната
щета не възниква със съдебното решение по определяне на застрахователното
обезщетение. Тя е съществувала още към момента на ПТП респ. на
уведомлението за настъпило застрахователното събитие. По делото не са
налице данни и не се твърди, застрахователят да е поискал от увреденото лице
представяне на допълнителни доказателства, вкл. удостоверение за
прекратяване регистрацията на МПС съгласно чл. 390, ал. 1 КЗ.
Спрямо увреденото лице по отношение на лихвите за забава при плащане
на застрахователното обезщетение по прекия иск, кумулативно, а не в
конкуренция и съотношение на обща и специална разпоредба, приложение
намират: регламентираната в чл. 493, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 във
вр. с ал. 3 КЗ отговорност на застрахователя, който покрива спрямо
увреденото лице (с оглед функционалната обусловеност на отговорността на
застрахователя от отговорността на делинквента) отговорността на
застрахования делинквент за дължима лихва за забава от най-ранната измежду
датите на уведомяването му за настъпване на застрахователното събитие било
от застрахования, било от увредения, респ. от последния чрез завеждане на
застрахователна претенция (чл. 493, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 във
вр. с ал. 3 КЗ); правилото, че за собствената си забава след изтичането на срока
по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на определяне или плащане на обезщетението,
застрахователят дължи лихви за собствената си забава по чл. 497 КЗ (решение
№ 44 от 02.06.2015 г. по т. д. № 775/2014 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 59
от 12.06.2015 г. по т. д. № 1256/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и решение № 140
от 01.08.2018 г. по т. д. № 2278/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС).
Разпоредбата на чл. 429, ал. 2 във вр. с ал. 3 КЗ включва в обема на
застрахователното покритие отговорността на застрахования за лихви за
7
забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увредено
лице, които лихви се дължат при условията на 429, ал. 3 КЗ - т. е. в тази
хипотеза застрахователят покрива отговорността на застрахования за лихви за
забава и отговаря за забавата на застрахования в очертаните рамки.
Съгласно разпоредбата на чл. 497 КЗ застрахователят отговаря вече за
собствената си забава, ако не е изплатил или определил застрахователното
обезщетение. Следователно отговорността на застрахователя по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ за лихви за забава спрямо увреденото
лице включва: както покритата от застраховката отговорност за забава на
застрахования – лихвите за забава, за които той отговаря пред увреденото
лице; така и отговорността на самия застраховател за забавено плащане на
застрахователното обезщетение, ако не е определено и изплатено в срок.
Следва да бъде посочено, че в определение № 50513 от 24.07.2023 г. на
ВКС по т. дело № 858/2022 г. по описа на ВКС, Първо ТО, е прието, че
разпоредбите на чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ указват, че
след уведомяване на застрахователя (независимо дали от застрахования или от
увредения, съотв. от предявяване на претенцията от увредения, като
релевантна е най-ранната дата) на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, вр. с чл.
429, ал. 1, т. 2 КЗ застрахователят покрива спрямо увредения отговорността на
делинквента за дължимата лихва за забава от датата на предявяване на
претенцията пред него, а след изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ при липса
на произнасяне и плащане, дължи законна лихва върху обезщетението за
собствената си забава, като дължимостта на лихвата не е поставена в
зависимост от наличието на допълнителни обстоятелства.
Не на последно място, в посоченото определение изрично се подчертава,
че практиката на ВКС по приложението на чл. 390 КЗ е постановена по
спорове, възникнали по повод изплащане на обезщетение по имуществена
застраховка, тип „Каско“, а не по спорове с предмет пряк иск на пострадало
лице срещу застраховател по „Гражданска отговорност“. Решенията са
постановени в отговор на въпроса: „Има ли решаващо значение
прекратяването на регистрацията на притежавано от застрахования увредено
при тотална щета МПС, съгласно изискванията на чл. 193 КЗ (отм.), респ. чл.
390 КЗ за евентуална основателност на иска срещу застрахователя?“. Този
въпрос не се явява ключов за поставените в настоящото производство
въпроси. От друга страна, в цитираните решения състави на ВКС са дали
разяснение, че дължимостта на застрахователното обезщетение не може да се
поставя под условие, че при тотална щета регистрацията на МПС ще бъде
прекратена. Наред с това, се посочва, че директен отговор на поставените
въпроси се съдържа в разпоредбата на чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, вр. с чл. 429, ал. 2,
т. 2 КЗ, разяснена с практиката на ВКС в решения по дела № 2273/2018 г. на II
т. о., 2466/2018 г. на I т. о., 1191/2021 г. на II т. о., № 2530/21 г. на I т. о. и др.
Цитираните разпоредби указват, че след уведомяване на застрахователя
(независимо дали от застрахования или от увредения, съотв. от предявяване на
претенцията от увредения, като релевантна е най-ранната дата) на основание
чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, вр. с чл. 429, ал. 1, т. 2 КЗ застрахователят покрива
спрямо увредения отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава
8
от датата на предявяване на претенцията пред него, а след изтичане на срока
по чл. 496, ал. 1 КЗ при липса на произнасяне и плащане, дължи законна лихва
върху обезщетението за собствената си забава, като се заключва, че
дължимостта на лихвата не е поставена в зависимост от наличието на
допълнителни обстоятелства.
На последно място, следва да бъде посочено, че основанието за издаването
на удостоверение за дерегистрация съгласно чл. 18а, ал. 7 от Наредба № I-45 от
24.03.2000 г. (в редакцията й към датата на ПТП) е лицензираният
застраховател да е изпратил уведомление до Гаранционния фонд за взето
решение за изплащане на тотална щета.
В този смисъл с отправянето на претенция към ответника, застрахователят
е фактически поканен да вземе становище по настъпилото събитие и дали
приема същото за реализиран застрахователен риск, съответно да подаде и
уведомление по реда на чл. 18а, ал. 7 от Наредбата. С отказа или
бездействието на застрахователя да подаде такова уведомление за настъпила
тотална щета следва да се приеме, че същият не е определил и изплатил
пълното застрахователно обезщетение в сроковете по договора за застраховка
или тези по чл. 497 КЗ. Противното тълкуване би означавало застрахователят
да бъде освободен от последиците на собствената си забава, въпреки че не
съдейства за издаването на удостоверение за прекратяване на регистрацията
поради наличие на тотална щета. Както се посочи, тоталната щета не възниква
със съдебното решение по определяне на застрахователното обезщетение. Тя е
съществувала още към момента на уведомлението за настъпило
застрахователното събитие.
С решение № 50001/03.02.2023 г. по т. д. № 2530/21 г. на ВКС, I т. о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, е даден отговор на въпроса от кой
момент застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите дължи по прекия иск на увреденото лице
лихва за забава върху застрахователното обезщетение. С него е прието, че
застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите дължи по прекия иск на увреденото лице лихва за забава
върху застрахователното обезщетение от датата, на която е уведомен за
настъпване на застрахователното събитие, ако лихвите са в рамките на лимита
на отговорност на застрахователя, а на основание чл. 497, ал. 1 КЗ дължи
законна лихва за собствената си забава върху размера на застрахователното
обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок. С Определение №
50513/24.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 858/2022 г., I т.о., е разяснено, че в тези
хипотези дължимостта на лихвата не е поставена в зависимост от наличието
на допълнителни обстоятелства.
В настоящия случай не е спорно, че ищецът е отправил към ответника
писмена застрахователна претенция по реда на чл. 380 ГПК, като е заведена
щета № **********/20.5.2025 г. при ответника, както и че след разглеждане на
представените документи по претенцията ответникът е установил, че всички
изискуеми документи са били представени и ликвидационната преписка е
била приключена с решение за изплащане на застрахователно обезщетение в
размер 1758,99 лева. Не се твърди застрахователят да е изискал допълнителни
9
документи от ищеца, нито да е изпратил уведомление за наличие на тотална
щета. Напротив, същият е пристъпил към изплащане на застрахователно
обезщетение.
С оглед на гореизложеното и предвид диспозитивното начало в процеса –
ищецът претендира заплащането на законна лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на исковата молба, като взе предвид разрешението в
практиката на ВКС (Решение № 50001/03.02.2023 г. по т. д. № 2530/21 г. на
ВКС, I т. о., Определение № 50513/24.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 858/2022 г.,
I т. о. , Определение № 812 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2186/2024 г., I т.
о., ТК. и други) относно началния момент, от който се дължи лихва за забава
при прекия иск по чл. 432 КЗ, както и че дължимостта на лихвата в тези
хипотези не е поставена в зависимост от наличието на допълнителни
обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца законната лихва върху главницата, считано
от 25.07.2025 г. (датата на подаване на исковата молба) до плащането.
По отношение на дължимостта на лихвата при увеличаване на
размера на предявен като частичен иск:
С Решение № 60141 от 25.11. 2021 г., постановено по т.д. № 2022/2020г. на
ВКС, I т.о. е даден отговор по въпроса: „При увеличаване в хода на процеса на
частично предявен иск, от кой момент се дължи законната лихва върху
увеличения размер – от датата на подаване на исковата молба или от момента
на увеличаването на иска?“. Според разрешението, дадено от върховната
съдебна инстанция, предявяването на исковата молба за парично притезание е
покана за изпълнение на същото, поради което от момента на подаването й се
поражда задължение за ответника да заплати законната лихва върху спорното
парично вземане за бъдещ период – от предявяване на иска до окончателното
изплащане на главницата. Правото на законна лихва е правоувеличаващо
право, акцесорно на паричното вземане за главница, дължи се поради
неизпълнение в срок на главното задължение и се изчислява като процент от
размера на главницата за определен период. Задължението за лихва възниква,
съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг, прехвърля се и се
залага заедно с него. И трите правни последици настъпват само при уважаване
на иска за спорното вземане. Следователно и трите разглеждани последици са
не само функция от предявяването на иска, но имат проявление по отношение
на спорното материално право. Следователно и за трите е от значение искът, с
който съдът е сезиран и по който трябва да се произнесе с решението, респ. по
който се формира силата на пресъдено нещо. По отношение на законната
лихва при предявен частичен иск, който в последствие е увеличен по размер,
приложение следва да намерят разрешенията, дадени с ТР №3/2016г. на
ОСГТК на ВКС. Съгласно мотивите по т.1 от ТР № 3/22.04.2019 г. по т.д.
№3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №
1/2001 г. на ОСГК на ВКС предмет на делото, образувано по частичния иск, е
само част от вземането. Прави се разграничение между иск за цялото вземане
и предявен частичен иск. Прието е, че искът е предявен за цялото субективно
материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични
притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен. Ако
10
от събраните по делото доказателства се установява, че спорното право
(вземането) е в по-голям размер от заявения с исковата молба, това
обстоятелство не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен.
Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК предоставя право на ищеца
до приключване на съдебното дирене в първата инстанция да измени размера
на предявения иск. В тази хипотеза след изменение на размера на иска
спорното право продължава да се претендира на същото основание и със
същото съдържание, като промяната е само по отношение на размера.
За да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо ищецът в
исковата молба изрично да заяви, че претендира част от спорното право, част
от вземането. С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет
на делото само част от спорното субективно материално право - при парични
притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на
която ще съответства и предметът на осъдителното решение.
Ето защо в ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в случай, че не е
предявен частичен иск, а в последствие той се измени по размер, давността за
вземането, включително и за увеличената част, е прекъсната с исковата молба
и е спряла да тече докато трае исковият процес, защото пред съда е заявено
цялото спорно право, без да е посочено, че се предявява частичен иск. Докато
при предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само за онази
част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният
иск е уважен. В хипотезата на частичен иск непредявената част от вземането
остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а
продължава да тече. Това се отнася и за хипотезата, при която частичният иск
е увеличен по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК. С увеличаване на
исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част, която
до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения
размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал.1,
изр. 3, предл. 1 ЗЗД.
С оглед на гореизложеното при частично предявен иск претенцията за
присъждане на законната лихва от момента на завеждане на иска, е само по
отношение на предявената част от вземането за главница, която част
представлява предмет на делото. Едва с увеличението на иска цялото вземане
става предмет на спора и от момента на молбата по чл.214, ал.1, изр.3, предл.1
ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху увеличената
част. Следователно при увеличаване в хода на процеса на частично предявен
иск, моментът от който следва да се присъди законната лихва върху
увеличения размер е от датата на подаване на молбата по чл.214, ал.1, изр.3,
пр.1 ГПК за увеличаването на иска.
В случая обаче, както се посочи по-горе, отправената от ищеца към
застрахователя писмена застрахователна претенция по реда на чл. 380 ГПК, е
моментът, от който се дължи законна лихва върху главницата и именно тя има
значението на покана за плащане, поради което не момента на подаването на
исковата молба поражда задължение за ответника да заплати законната лихва
върху спорното парично вземане, а моментът на уведомяване на
застрахователя от увредения чрез завеждане на застрахователна претенция.
11
Поради изложеното, постановките относно момента, от който следва да се
присъди законната лихва върху увеличения размер на частичния иск, не
намират приложение в случая, доколкото забавата на ответника е настъпила в
момент, предхождащ подаване на исковата молба, а увеличаването на размера
на частичния иск и предявяването му в пълен размер в хода на делото, не
променя извода относно дължимостта на лихвата за забава.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищецът в размер на 684 лв., представляващи заплатена
държавна такса, депозит за възнаграждение на вещо лице и уговорено и
заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА .................., ЕИК ................... да заплати на Н. Д. С., ЕГН
**********, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 2591,01 лева,
представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди на лек
автомобил марка ................, в резултат на ПТП, настъпило на 19.05.2025 г. в
..................., ведно със законната лихва от 25.07.2025 г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК .................., ЕИК ................... да
заплати на Н. Д. С., ЕГН ********** сумата от 684 лева разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12