№ 5047
гр. Варна, 05.11.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на пети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Диана К. Стоянова
Елина Пл. Карагьозова
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20253100502299 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
А. В. Т., ЕГН **********, срещу решение №2555/07.07.2025 г., постановено
по гр.д. № 13594/2023 г. на ВРС, допълнено по реда на чл.248 от ГПК с
Определение 11314/20.08.2025г., с което е отхвърлен предявеният от
въззивника срещу Я. М. М., ЕГН ********** и И. М. К., ЕГН **********, иск
за установяване на вземане по заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 03.08.2023 г., издадена по ч.гр.д. № 9881/2023 г. на РС
Варна, с която е разпоредено ответниците да заплатят солидарно на ищцата
сумата 8439.00 лева, представляваща главница по Договор за наем на
търговски обект – магазин в гр.Варна, бул.“Сливница“ 45 от 25.10.2013 г.,
дължим за периода 05.8.2020 г. - 31.3.2023 г.; сумата 815,14 лева,
представляваща законна лихва върху главницата за периода 05.08.2020 г. -
31.03.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда - 02.08.2023 г. до окончателното изплащане
на задължението, на осн.чл.422 ГПК.
В жалбата се твърди, че съдът неправилно е приложил правилата за
разпределение на доказателствената тежест и за недопустимост на
свидетелски показания и е възприел неточно и превратно събраните
доказателства. Поддържа се, че в решението неправилно е прието, че
заповедта е за плащане на наем за периода от април 2022г. – август 2023г., като
в действителност периодът по заповедта е 05.08.2020г. до 31.03.2023г. В
исковата молба се претендира наем за периода август 2020г. – март 2023г., но
периодът август 2020г. – март 2022г. изобщо е убягнал от вниманието на съда,
като изводът за разпределението на доказателствената тежест и за резултата от
доказването е погрешен. Налице е вътрешно противоречие в мотивите
относно това дали ищцата е страна по процесния договор или го е сключила
като пълномощник на своя внук. Неправилно е прието, че ищцата е страна по
анекс от 01.03.2022г., при условие, че същият не е подписан от нея. Не са
анализирани и възпроизведени представените по делото анекси от 20.08.2015г.
1
и 15.02.2021г., с които размерът на наема се намалява. Не са обсъдени
противоречията между представените по делото два протокола за предаване
на наетия имот от ответниците на наемодателя М. К., което е от значение за
определяне на действителната дата на освобождаване на имота. За доказване
на вземането си ищцата е представила договор за наем от 25.10.2013г., според
който дължимият от ответниците наем е 1000 лева месечно. Договорът не е
оспорен. Няма спор, че на ищцата се полага ½ от наема. Ответниците са
представили два анекса за намаляване на наема и един за прекратяване на
договора, като първите два изобщо не са обсъдени от съда, а последният е
възприет неправилно. След като никой от анексите не е подписан от ищцата и
тя дори не е била уведомена за тях, следва да се приеме, че е налице
неуспешно проведено насрещно доказване. Свидетелските показания за
прекратяване на договора считано от 01.04.2022г. са недопустими съгласно
чл.164, ал.1, т. 3 от ГПК. Показанията на свидетеля за освобождаване на имота
са недопустими съгласно чл.164, ал.1, т. 6 от ГПК, тъй като са за
опровергаване на съдържанието на изходящ от ответниците частен документ.
Всички решаващи изводи на съда са в противоречие с материалния закон.
Ищцата е сключила договора за наем лично, а не като пълномощник на своя
внук. Действала е в хипотезата на чл.292, ал.2 от ЗЗД – в изпълнение на
договор за поръчка, от свое име и за сметка на доверителя. Ищцата, която е
страна и сънаемател по договора за наем, не е подписала трите допълнителни
споразумение, поради което същите нямат целения с тях променящ и
прекратителен ефект спрямо нея. Те могат да имат само ефекта на частично
опрощаване на задълженията на ответниците към наемодателите, които са ги
подписали. След отказа на последните от правата им, дори се повдига
въпросът за дължимост на целия наем на ищцата. Фактическото
освобождаване на имота от ответниците при непрекратен договор не ги
освобождава от задължението да плащат наем до момента на валидното му
прекратяване. В случая моментът на освобождаване на имота от ответниците е
неустановен - представени са два приемо-предавателни протокола с
идентично съдържание и с различни дати, един от които очевидно е с невярно
съдържание.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна
Я. М., в който се излагат доводи за правилност на обжалваното решение. В
доклада съдът правилно е възприел каква е исковата претенция и правилно е
разпределил доказателствената тежест с доклад неоспорен от ищеца.
Цитираните от съда твърдения на ищцата и приетите доказателства не са
констатации на съда и следователно не е налице вътрешно противоречие в
мотивите кой е страна по процесния договор. Възраженията на ищеца срещу
анексите и протокола от 01.04.2022г. са уточнени в първото по делото
заседание, като изрично е посочено, че не се оспорват датите, а само
авторството. Вторият протокол е представен извън сроковете по ГПК в трето
съдебно заседание и е недопустим по чл.159 от ГПК. Не са представени и
доказателства за твърдяните основания по чл.147 от ГПК. Същият не
представлява част от доказателствения материал. Неотносим е и с оглед
неоспорването му от ищеца. Ангажирани са и гласни доказателства за
намаляване на наема, за прекратяване на договора с анекс от 01.03.2022г. и за
освобождаване на имота на 01.04.2022г. Свидетелските показания са
допустими, тъй като свидетелят е допуснат за предаването на имота, а в
останалата част, доколкото са свързани с установяване на факта на
подписването на трите анекса. Те не са насочени към опровергаване
2
съдържанието на приемо-предавателния протокол от 26.08.2022г. Такъв
документ не е приет като доказателство по делото и е недопустим, а с оглед
изявлението на ищеца в о.с.з. на 03.12.2024г. не е и изрично оспорен.
Ответницата е била изряден платец и е плащала редовно на тримата
наемодатели съобразно техните квоти наемната цена в годините -
първоначално наемната цена от 1000 лева, впоследствие намалена на 800 лева
с анекс от 20.08.2015г. и на 600 лева с анекс от 15.02.2021г. Наемът е плащан
по сметка на ищцата, а от 04.09.2017г. по изрично нейно желание по сметка на
нейната дъщеря. Ищцата е приемала тези плащания в продължение на осем
години от 01.09.2015г. до предявяване на иска. Не може да се споделят
възраженията на ищцата, заявени за първи път с исковата молба, че е приемала
тези плащания като частични. Не са представени доказателства, за отправяни
извънсъдебни възражения, въпреки предоставената възможност.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна И. М. К..
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от активно
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално
допустима е и отговаря на останалите съдържателни изисквания на чл. 260 и
чл. 261 ГПК.
Направеното във въззивната жалба оплакване за неправилно приложение
на правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът намира за
неоснователно. В дадените в първото по делото заседание указания по чл.146,
ал.1, т. 5 от ГПК не е налице посоченото в жалбата темпорално ограничение
на претенцията. Исковият период е посочен правилно в доклада на делото, а
дали в мотивите на решението липсва произнасяне по част от него, е въпрос,
по който въззивният съд дължи произнасяне с решението. Въпреки
използваната лаконична формулировка разпределената доказателствена
тежест кореспондира на направените твърдения и не са налага допълване или
промяна на доклада в посочения в жалбата смисъл. Не се констатира
необходимост във въззивното производството да се предоставя възможност за
предприемане на процесуални действия от страните, поради релевирани
нарушения съдопроизводствените правила. Доказателствени искания не са
направени.
Предвид допустимостта и редовността на въззивната жалба и на основание
чл.267, ал.1 ГПК съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА за разглеждане, като допустима и редовна въззивна жалба от
А. В. Т., ЕГН **********, срещу решение №2555/07.07.2025 г., постановено
по гр.д. № 13594/2023 г. на ВРС, допълнено по реда на чл.248 от ГПК с
Определение 11314/20.08.2025г.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
16.12.2025 г. от 13,30 часа, за която дата и час да се призоват страните с
препис от настоящото определение, като на въззивника се връчи и препис от
отговора на въззивната жалба.
3
ПРИКАНВА страните към спогодба и възможността да уредят
доброволно отношенията си чрез медиация или друг способ за доброволно
уреждане на спора, като им указва, че при приключване на делото със
спогодба половината от внесената държавна такса се връща на ищеца.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4