Р Е Ш Е Н И Е
град София, 07.03.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№9932 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №136103 от 30.06.2020г.,
постановено по гр.дело №47052/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 162-ри състав, е
отхвърлен предявения от М.НА
В.Р.срещу И.Г. Ч. осъдителен иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата от 994.50 лв., представляваща
неоснователно получени от ответника възнаграждения за изготвени експертизи по
съдебни дела в периода 01.01.2016г. -
30.06.2017г., които е следвало да бъдат
изплатени на ищеца.
С решението е осъдено М.НА
В.Р.да заплати на И.Г.
Ч. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 350 лв., разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - М.
на В.Р., чрез главен
юрисконсулт К.Р., с която се обжалва изцяло решение №136103 от 30.06.2020г.,
постановено по гр.дело №47052/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 162-ри състав, с
което е отхвърлен предявения
осъдителен иск с правно основание чл.59, ал.1
ЗЗД за сумата от 994.50 лв., като са наведени доводи за
неправилност и незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, като
постановено в противоречие на материалния закон. Твърди се, че в случая са
доказани всички кумулативни предпоставки за ангажиране на отговорността на
ответника по реда на чл.59, ал.1 от ЗЗД. Поддържа се, че първоинстанционният
съд е направил погрешен анализ на приложимия материален закон, на основание на
който е обосновал неправилен извод, че е налице валидно правно основание
ответника да получи претендираните суми като възнаграждение в качеството му на
вещо лице при явяване
пред съда за изслушване по изготвени съдебни експертизи, поради което не е налице
обедняване на ищеца по смисъла на чл.59 от ЗЗД. Твърди се, че ответникът е работил по служебно
правоотношение при ищеца, като едно от задълженията му съгласно длъжностната му характеристика е при необходимост да взема участие като вещо лице при огледи на
местопроизшествия или други процесуални действия при строго спазване на
изискванията на НПК. Сочи се, че във връзка с изготвянето на съдебни
експертизи за служителите от НИКК се прилагат разпоредбите на Наредба
№2/29.06.2015г. на М. на правосъдието за вписването, квалификацията и
възнагражденията на вещите лица, като в чл.22, ал.1 от цитираната Наредба
е посочено, че когато за извършване на експертизата е определено вещо лице –
служител на МВР, какъвто се явява ответника, органите, назначили експертизата,
заплащат на МВР направените разходи за труд, консумативи и режийни разноски. Твърди се, че явяването
си пред съд като вещи лица служителите на НИКК извършват в рамките на
установеното работно време, като тази дейност се включва в понятието
"труд" по смисъла на чл.60, ал.3 от ЗМВР, съгласно която когато за
извършването на експертиза е определен служител на МВР, ведомствата и органите,
назначили експертизата, заплащат на МВР направените разходи за труд и
консумативи и режийните разноски, съответстващо и на разпоредбата на чл.22,
ал.1 от Наредба №2/2015г.. Твърди се още, че по делото са
ангажирани достатъчно убедителни доказателства, установяващи факта, че за периода 01.01.2016г. -
30.06.2017г. ответникът е получил исковата сума в качеството си на вещо лице по наказателни дела,
образувани пред Софийски градски съд, Окръжен съд
– гр.Ловеч, Окръжен съд
– гр.Перник, Софийски апелативен съд и Окръжен съд – гр.Видин, която сума е
следвало да постъпи в бюджета на ищеца и с която ответникът се обогатил за
негова сметка. Допълнителни аргументи в същия смисъл са изложени и в
писмени бележки, депозирани по делото. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени изцяло съдебното решение и да постанови друго, с което
да уважи предявения иск като основателен и доказан.
Въззиваемата
страна - И.Г. Ч., чрез адв.Д.Р., депозира писмен отговор, в който изразява
становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са
аргументи, че правилно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за
спора факти и доказателства, законосъобразно е приложил материалния закон като
е обосновал краен извод за неоснователност и недоказаност на предявения иск. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и
законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80
от ГПК.
Предявен
е от М.НА В.Р.срещу И.Г. Ч. иск с правно
основание чл.59, ал.1 от ЗЗД.
С оглед
петутима на постъпилата въззивна жалба предмет на въззивен контрол е изцяло
постановения съдебен акт .
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявения иск с правно основание
чл.59, ал.1 от ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявения иск с правно
основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, като на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Правилно първостепенният съд е дал правна квалификация на предявения иск като такъв с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, която норма постановява, че всеки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което
се е обогатил, до размера на обедняването. За да бъде уважен искът по чл.59, ал.1 от ЗЗД следва да бъде доказан
следния фактически
състав:
увеличение на имуществото на ответника за сметка на имуществото на ищеца, липса
на друга правна възможност за ищеца да защити интереса си, обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от едни и
същи факти. Така посочените елементи от фактическия състав на сочената правна
норма следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване от
ищеца, което в случая не е сторено.
В конкретния случай от анализа на
събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин факта, по
отношение на който не е налице и спор между страните, че през исковия период от
време ответникът е бил
служител на НИК - МВР, като служебното му правоотношение е регулирано от
правилата на ЗМВР до 01.02.2017
година, а след това от ЗДСл., както и че за същия период ответникът в качеството си
на вещо лице по посочените от ищеца наказателни дела, образувани пред Софийски градски
съд, Окръжен съд – гр.Ловеч,
Окръжен съд – гр.Перник,
Софийски апелативен
съд и Окръжен съд – гр.Видин, е получил исковата сума от 994.50
лв., представляваща възнаграждения
за явяването му в съдебни заседания за изслушване на изготвени съдебни
експертизи.
В случая е спорен между страните
въпроса относно налице ли е основание
за изплащането на процесната
искова сума на ответника в качеството му на вещо лице по
посочените наказателни дела,
респ. обеднял ли е ищецът поради обстоятелството,
че сумата е следвало да бъде изплатена на него.
Неоснователен се явява
релевираният във въззивната жалба довод, че процесната искова сума е следвало
да бъде изплатена на МВР, като се позовава на чл.22 от Наредба №2/29.06.2015г. на министъра на правосъдието за вписването,
квалификацията и възнагражденията на вещите лица. Съгласно цитираната разпоредба, в редакция, действаща през исковия период, т.е. преди изменението от
05.10.2018г., когато за извършването на експертиза е
определено вещо лице, което е служител на МВР, органите,
назначили експертизата, заплащат на М.то направените разходи за труд, консумативи
и режийните разноски. В случая от събраните по
делото писмени доказателства се установява, че по всяка от посочените от ищеца наказателни дела през процесния период са представени
сметки (по образец, на основание чл.23, ал.3 от Наредбата), изготвени от НИК-МВР към съответния орган на досъдебното или съдебно
производство, назначил експертизата, в които са описани всички направени
разходи за труд, консумативи и режийни разноски и същите са били изплатени по
банков път на М.то, като в този смисъл ищецът не е претърпял вреда – разходите
са били изплатени именно на него. В случая
получените от ответника като вещо лице суми не
касаят поетите от М.то разноски, същите са били изплатени на
основание чл.21 от Наредбата (в актуалната към процесния период редакция), поради което не може да бъде обоснован извода, че ищецът
е обеднял поради обстоятелството, че сумата е следвало да бъде изплатена на
него. Независимо от обстоятелството, че
ответникът е служител на МВР, той е следвало да получи определеното му в
качеството на експерт по наказателни дела възнаграждение за явяване и
изслушване в открити съдебни
заседания, поради което за процесния период от
01.01.2016г. до 30.06.2017г. следва да се приеме, че е налице годно основание,
ответникът да получи тези суми. Изплатените
възнаграждения са добросъвестно получени от ответника. Тези суми са определени
със съответния съдебен акт от решаващия съд и са
предназначени поименно за вещите лица, взели участие по делото. Едва след
допълнението на подзаконовия нормативен акт, обнародван в ДВ бр.82/05.10.2018г., е създадена нова ал.2 на чл.22, според която определените
възнаграждения по чл.21, ал.1 и ал.2 в
случаите, когато вещото лице е
служител на МВР, се заплащат от М.то. На посочената разпоредба не е придадено
обратно действие, поради което същата се прилага по отношение на всички
възнаграждения по чл.21, след влизане в сила на процесното изменение -
09.10.2018г..
По горните аргументи
въззивният съд намира, че възнагражденията на ответника в качеството му на вещо
лице по изброените наказателни дела за исковия период са получени от него на
валидно правно основание, респ.
не е налице обедняване в правната сфера на ищеца със сумата от 994,50 лв.,
доколкото липсва основание тези парични средства да бъдат изплатени на него. Следователно се налага извода, че
по делото не е доказан факта на настъпили неблагоприятни изменения в правната сфера на ищеца чрез намаляване на имуществото му с
исковата сума, която да е получена от ответника без основание и с която същия
да се е обогатил. След като не са установени в кумулативна дададеност всички
елементи от фактическия
състав на нормата на чл.59 от ЗЗД така
предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв е отхвърлен. Първостепенният
съд като е достигнал до същия правен извод е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор и
предвид изричната претенция на въззиваемата страна - ответник за присъждане на
разноски на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК въззивника
- ищец следва да бъде осъден му заплати сторените от него разноски за
настоящата инстанция. Съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК претендираните
разноски от въззиваемата страна - ответник са в размер на 300 лв., реално
платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във
въззивното производство.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №136103 от 30.06.2020г., постановено по гр.дело №47052/2019г. по
описа на СРС, І Г.О., 162-ри състав.
ОСЪЖДА М. на В.Р., с Булстат ********,
с адрес: град София, ул.„************; да заплати на И.Г. Ч., с ЕГН **********, с
адрес: ***; на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/,
разноски за платено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./