РЕШЕНИЕ
№ 399
гр. Пловдив , 19.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на тридесети март, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Катя И. Янева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20205330110137 по описа за 2020 година
Съдът е сезиран с искова молба от М. Ж. М., чрез адв. **** срещу „Мъни Плюс
Мениджмънт” ООД / с предходно наименование „Кредихелп” ООД, с която е предявен
иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира
ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 726, 96 лв.,
представляваща недължимо платена сума за неустойка по недействителен договор за
паричен заем № ***********, сключен между страните, ведно със законната лихва
върху посочената сума, считано от депозирането на исковата молба в съда
/14.08.2020г./ до окончателното й изплащане ( горепосочената сума е претендираната
от ищеца след заявено в ОСЗ, проведено на 30.03.2021г., увеличение в размера на иска
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД- л. 62 гръб ).
Ищецът поддържа, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит № *************, по силата на който ответното дружество е предоставило на
ищеца финансов паричен заем. Поддържа, че в клаузата на чл. 12 от договора била
уговорена и неустойка в размер от 100 лв., ако ищецът не осигури в тридневен срок
обезпечение под формата на поръчител, който следва да бъде физическо лице и да
отговаря на многобройни, кумулативно предвидени критерии. Сочи се, че процесният
договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради противоречието му с
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10. Поддържа се, че в договора не е
разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в
нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР, въпреки че
представлява разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има
характера на скрито възнаграждение за кредитора. Поддържа се и че неустойката е
противоречаща на добрите нрави, доколкото предвижда задължение потребителят да
заплати необосновано високо обезщетение при неизпълнение на това си задължение.
Предвид изложеното, сочи се, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло
1
недействителен. Ако се приеме, че договорът не е изцяло недействителен, то се
поддържа, че е налице частична недействителност по отношение на клаузата за
дължима неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение
в триденевен срок от сключването на договора. Съобразно гореизложеното, то се
претендира отвентикът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 100 лв., като
платена при начална липса на основание. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Кредихелп” ООД / с
настоящо наименование „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД /, със становище за
неоснователност на предявения иск. Сочи се, че сключенят между страните договор е с
различно съдържание от това, което е изложила ищцовата страна. Изтъква се и че в
договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да
заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Моли се,
така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Кредихелп” ООД / с настоящо наименование „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД и М.
Ж. М. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем №
**********, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 306, 78 евро,
с левова равностойност 600 /л. 30- 35/. Отразеният в договора фиксиран годишен
лихвен процент е 40, 00%, годишният процент на разходите е 39. 42%, а задължението
следва да се погаси на тринадесет вноски. Съобразно чл. 12, ал. 1, вр. ал. 3 от
Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на
кредитора обезпечение под формата на поръчител, който следва да отговаря на
следните изисквания: дееспособно физическо лице, навършило 25 години; минимален
осигурителен брутен доход през последните шест месеца, предхождащи сключването
на договора в размер от 1500лв. на месец; валидно трудово правоотношение от поне
шест календарни месеца преди сключването на договора; стабилна кредитна история;
предложеният поръчител да не е активен потребител на заемнте продукти на
дружеството- кредитор и/или да не е поръчител по друг активен паричен заем,
предоставен от кредитора. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, чл. 12,
ал. 4 от Договора възлага в тежест на длъжника да заплати на кредитора нейстойка в
размер от 209, 97 евро ( 410, 67 лв. ), която кредиторът е разсрочил в чл. 12, ал. 6 от
Договора, като е посочено, че към всяка от анюитетните вноски се добавя сума,
представляваща част от неустойката. Съдът счита за нужно да посочи и че именно
горецитираният договор е този, сключен между страните и вземанията, по който са
предмет на настоящото производство. В тази връзка, в изпълнение на указанията на
съда дадени с определение № 331/ 25.01.2021г., ищецът в ОСЗ проведено на
25.02.2021г. е потвърдил, че представеният от ответника договор с отговора на
исковата молба е именно този, който е сключен между страните.
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника М. е
предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за
кредит.
От приетото по делото заключение по назначената ССчЕ / л. 57-59/ се изяснява,
че в размера на посочения по договора ГПР е включена единствено договорната лихва.
Отразено е и че ако се вземе предвид дължимата по договора неустойка, ГПР се
увеличава със 162, 49 %. Посочено е, че по процесния договор за кредит, по
2
задължението за неустойка, ищецът е заплатил сума в размер от 726, 96 лв.
Съдът кредитира в цялост заключението на вещото лице, като счита същото за
обективно, обосновано и компетентно изготвено.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Мъни Плюс Мениджмънт" ООД / с предходно наименование „Кредихелп” ООД / като
заемодател и М. Ж. М. като заемател, е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 600 лв. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата
на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от
ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11
ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи ( арг. чл. 23 ЗПК).
В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор
поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани
съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 12 от Договора.
Разпоредбата на чл. 12, ал. 1, вр. ал. 3 от Договора, възлага в тежест за заемателя да
осигури като обезпечение на задълженията по договора физическо лице- поръчител,
което следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания. При
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, чл. 12, ал. 4 от
Договора възлага в тежест на ищеца ( длъжник по договора за кредит) задължение за
заплащане на неустойка. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за
кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 600 лв.). Предвид това, не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури физическо лице- поръчител, което да отговаря на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към него и то в срок от три дни от
сключването на договора ( така, както са отразени във фактическата част от
настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че
са неизпълними за длъжника, кредиторът цели да се обогати. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по
кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в
3
чл. 12, ал. 6 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение” като при формирането на анюитетната вноска добавя съответна част от
дължимата сума за неустойка. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно
предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно
§1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 34 %, но от съдържанието на договора
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 12, ал. 4 от Договора „неустойка”, то тя е
с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането
на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя
се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов
ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез
изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева или
евро) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3,
пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния
размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят и индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10
от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено
предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 6 от Договора като обща сума за заплащане от
4
потребителя е посочена 340, 32 евро ( 665, 60 лв.). В тази величина обаче, не е
включена дължимата по чл. 12, ал. 4 от Договора „неустойка”. Тоест, налице е и пълно
разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период. Впрочем, това
обстоятелство се изяснява и от приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ, в
която експертът е посочил, че само в насока погашение на задължението за неустойка,
ищецът- длъжник е заплатил на ответното дружество сума в размер от 726, 96 ( т. 3 от
заключението ).
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договор за паричен заем №
********* е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Макар и
встрани от спора по делото, съдът счита за нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
След като бе разгледан преюдициалният въпрос, касаещ действителността на
процесния договор, то следва да се обсъди основателността на предявения иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД. За да бъде уважен предявеният иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е
налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и
пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на
ответната страна е да изясни наличието на валидно правоотношение, по повод на което
е осъществено имущественото разместване.
За настоящия съдебен състав не съществува съмнение, че договореният между
страните финансов ресурс в размер от 600 лв. е изцяло усвоен от длъжника. Изясни се
и че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е
заплатил на ответника по перото за неустойка сума в размер от 726, 96 /съобразно
заключението на вещото лице по назначената ССчЕ/. Предвид съображенията,
изложени по- горе, то плащането на сумата от 726, 96 лв. ( неустойка) е осъществено
по договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
рамките на настоящия процес се претендира заплатеното от ищеца като неустойка по
недействителното правоотношение, което възлиза именно на сума в размер от 726, 96
лв. За този размер искът се явява и основателен, доколкото ответната страна не
обоснова наличието на валидно правоотношение, по силата на което да е настъпило
имущественото разместване. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва
да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сума в
размер от 726, 96 лв., представляваща предадена от ищеца на ответника сума при
начална липса на основание.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. ****. Съобразно Договор за правна защита и
съдействие / л. 18/, сключен между ищеца и адв. ****, е договорено възнаграждение
при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
на адв. ****************, личен № ************* сума в размер от 300 лв.
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сума
5
в размер от 200 лв., формирана, както слева- 50 лв. държавна такса и 150 лв. депозит за
изготвянето на ССчЕ.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК ********* / с предходно
наименование „Кредихелп” ООД/ да заплати на М. Ж. М., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 726, 96 лв. / седемстотин
двадесет и шест лева и деветдесет и шест стотинки/, представляваща предадена от
ищеца на ответника сума при начална липса на основание- по недействителен Договор
за заем № *************, ведно със законната лихва върху главницата считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда /14.08.2020г./, до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК ********* / с предходно
наименование „Кредихелп” ООД/ да заплати на адв. ************, личен №
********, сума в размер на 300 лева /триста лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставено на ищеца М. безплатно представителство в
настоящото производство за един адв., определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД, ЕИК ********* / с предходно
наименование „Кредихелп” ООД/ да заплати на М. Ж. М., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 200 лв. / двеста лева/, представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство за държавна такса и
изготвяне на ССчЕ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
6