№ 7671
гр. София, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Валерия Банкова
Членове:Петър Ив. Минчев
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20251100506712 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 4476 от 17.03.2025г., постановено по гр.д. № 25117/2024г. по описа
на СРС, 156-ти състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК искове с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че В. Г. Н. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1640,98 лева,
представляващи незаплатена цена на доставена топлинна енергия по договор за покупко-
продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от м.10.2020 г. до м.04.2022 г. за
имот, находящ се в гр. София, ж. к. ****, аб. № 52229, ведно със законната лихва от
20.11.2023 г. (датата на подаването на заявлението за издаването на заповед за изпълнение)
до окончателното плащане, както и сумата от 284,68 лева, представляващи мораторна лихва
върху главницата за топлинната енергия за периода от 15.09.2021 г. до 31.10.2023 г., както и
сумата от 36,92 лева, представляващи цена на услугата дялово разпределение за периода
м.11.2020 г. до м.04.2022 г., ведно със законната лихва от 20.11.2023 г. (датата на подаването
на заявлението за издаването на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, като е
отхвърлен искът за цената на топлинната енергия за сумата над 1640,98 лева до пълния
предявен размер от 2005,12 лева за периода от м.05.2020 г. до м.09.2020 г., както и
претенцията за мораторна лихва върху главницата топлинната енергия за сумата над 284,68
лева до пълния предявен размер от 351,46 лева, както и за сумата за дялово разпределение за
сумата над 36,92 лева до пълния предявен размер от 38,97 лева и за периода м.10.2020 г.,
както и за сумата за мораторна лихва върху главницата за дяловото разпределение за сумата
от 9,29 лева за периода от 16.12.2020 г. до 31.10.2023 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 29.11.2023 г. по ч. гр. д. № 63527/2023 г. по описа на СРС, II Г.
О., 156-ти състав.
Със същото решение В. Г. Н. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД
на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК сумата от 1126,38 лева, представляваща разноски в
1
заповедното и исковото производство.
Срещу така постановеното решение в частта, с която исковете са уважени, е
постъпила в срок въззивна жалба от ответника В. Г. Н. чрез назначения му особен
представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, в която са развити съображения за неправилност
на решението в обжалваната част. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд
бил основал решението си на документи, които бил оспорил по реда на чл. 193 ГПК, а
именно договор № 2899/2002г. за извършване на услугата „топлинно счетоводство“, който
договор освен това бил нищожен поради липса на представителна власт и антидатиран,
както и представеното заявление-декларация за откриване на партида, а също и
представения списък на етажните собственици, както и договор сключен между
„Топлофикация София“ ЕАД и „Техем Сървисис“ ЕООД. Не било уважено искането на
жалбоподателя за представяне в оригинал по реда на чл. 183 ГПК на приложения към
исковата молба нотариален акт и препис-извлечение от акт за смърт. Представените
счетоводни документи не представлявали валидни писмени доказателства, освен това
липсвал протокол от общо събрание на етажната собственост за избор на изпълнител на
дяловото разпределение. Приетите заключения по съдебно-техническа експертиза и
съдебно-счетоводна експертиза били оспорено, поради което не следвало да бъдат
кредитирани. Претендираните суми за цена на топлинна енергия не съответствали с
действителното потребление и с нормативната уредба, в това число на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2,
чл. 10, ал. 1, т. 2 и чл. 10, ал. 3 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25.10.2012г. Сочи, че не бил извършен реален отчет на уредите за разпределение и
поддържа възражението си за изтекла погасителна давност за всички задължения
възникнали преди 30.04.2021г. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да
отхвърли предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, в който са развити съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Въззиваемата страна сочи, че съдът бил изследвал събраните по делото
доказателства, както и съдебната практика по такива договори, и бил достигнал до правилни
фактически и правни изводи. Моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната
част. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не е
подало отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Не са нарушени императивни материалноправни норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е
необходимо да се добави и следното:
За уважаването на предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ищецът трябва да установи по реда на
пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция:
възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него
вземания, т.е. наличието на правоотношение между страните по неформален договор за
продажба на топлинна енергия през процесния период, количеството на доставената
топлинна енергия и нейната стойност, извършването на услугата дялово разпределение и
нейната стойност, изпадането на ответника в забава и размера на мораторната лихва. С
оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца е да
2
докаже наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността. В
доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, както и плащане на
процесните вземания.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени
общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения,
установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150,
ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. С оглед на така установената законова уредба на договора за доставка на
топлинна енергия за битови нужди се налага заключението, че страните по неформалното
правоотношение са законово уредени – собственикът или титулярят на вещното право на
ползване.
Наред с това, с Тълкувателно решение № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, е изяснено, че
клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие
подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.
В конкретния случай от приетия в първоинстанционното производство нотариален
акт за дарение на имот № 108, том LLVIII, дело № 21408/1996г. от 15.10.1996г. се установява,
че на така посочената дата К.Н.И., Р.Х.К. и В.Х.И. са дарили на ответника В. Г. Стефанов
процесния недвижим имот, а именно апартамент № 133, находящ се в гр. ****, като
дарителката К.Н.И. е запазила за себе си правото на ползване върху имота, докато е жива. От
приетия препис-извлечение от акт за смърт на К.Н.И. се установява, че същата е починала на
31.07.2015г., с което се е погасило учреденото в нейна полза пожизнено вещно право на
ползване. При това положение и при липса на твърдения и доказателства за промяна в
правото на собственост върху процесния имот, потребител на доставяната в имота топлинна
енергия през процесния период се явява именно ответникът на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Действително, първоинстанционният съд не се е произнесъл по релевираното от
ответника оспорване автентичността на неговия подпис върху приложеното към исковата
молба заявление-декларация за откриване на партида, но този процесуален пропуск не
оказва влияние върху правилността на правния извод на съда. Това е така, защото от
обсъдените по-горе писмени доказателства се установява с категоричност, че ответникът е
потребител на топлинната енергия в качеството си на собственик на имота и съобразно чл.
153, ал. 1 ЗЕ, в която хипотеза подаването на заявление за откриване на партида не е
необходимо за възникване на неформалното облигационно правоотношение между страните.
Заявлението от собственика има единствено счетоводно значение, затова дори същото да
представлява неавтентичен частен документ, това обстоятелство не влияе върху
възникналия по силата на правото на собственост договор. Оспорването на представеното
споразумение за разсрочено плащане от 30.09.2019г. също е ирелевантно за този извод, тъй
като споразумението касае задължения за друг период и е неотносимо към предмета на
спора. Релевираното оспорване автентичността на договорите за възлагане изпълнението на
дяловото разпределение на топлинната енергия в сградата също е без значение, както за
възникването на правоотношението между ищеца и ответника по неформалния договор за
доставка на топлинна енергия, така и за топлоснабдяването на имота, което следва от
3
присъединяването на сградата в режим на етажна собственост към топлопреносната мрежа.
Що се касае до валидността на извършените действия по разпределение на енергията, тя не
зависи от валидността на правоотношенията, с които това е възложено на лицето по чл. 139а
ЗЕ, доколкото нормата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ предвижда, че самото топлопреносно предприятие
също разполага с правото да извършва разпределение. Относно исканията на жалбоподателя
по реда на чл. 183 ГПК в първоинстанционното производство, макар въззивникът да се
оплаква от тяхното отхвърляне от СРС, с въззивната си жалба не е направил искане те да
бъдат уважени от настоящата инстанция, поради което липсват процесуални действия, които
да бъдат предприети в тази насока.
На следващо място от приетото от първоинстанционния съд експертно заключение по
съдебно-техническата експертиза, което въззивната инстанция кредитира по реда на чл. 202
ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено се установява, че през процесния по делото
период в имота е имало 3 броя отоплителни тела с монтирани уреди за индивидуално
разпределение /ИРРО/ с дистанционно отчитане, като не е имало монтиран узаконен
водомер за топла вода. Топлинната енергия за отопление на имота е разпределена въз основа
на реален отчет на индивидуалните разпределители. В тази връзка неоснователно е
оплакването на въззивника за липса на протоколи за отчет на разпределителите, тъй като
вещото лице е установило, че разпределителите са с дистанционен отчет, какъвто е
предвиден в чл. 45, ал. 3 от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването.
Установява се, че за периода от 05.2020г. до 04.2022г. потреблението на топлинна енергия за
битово горещо водосбандяване е определено по реда на чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредбата въз
основа на два броя обитатели. При липсата на водомер в имота, именно това е приложимият
ред за начисляване на топлинната енергия за гореща вода, като първоинстанционният съд е
съобразил и обстоятелството, че след смъртта на вещния ползвател на имота през 2015г.,
неговият обитател е само един /ответникът/, което правилно е довело и до намаляване на
задължението за БГВ наполовина – от 720,40 лева на 360,20 лева. Топлинната енергия за
сградна инсталация е разпределена по реда на т. 6.1.1. от методиката за дялово
разпределение, приложение № 1 към Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. Показанията от
протокола за главен отчет са нанесени правилно в подробните изравнителни сметки. Вещото
лице е установило, че технологичните разходи за абонатната станция са приспаднати за
сметка на топлопреносното предприятие, а извършеното разпределение на топлинната
енергия не се отклонява от методиката, установена в ЗЕ, НТ и общите условия на
топлопреносното предприятие. Установено е, че топломерът в абонатната станция е
преминал периодична метрологична проверка през 2018г. и 2021г. и съответства на
одобрения тип.
С оглед тези констатации, оплакванията на жалбоподателя за допуснати нарушения
от топлопреносното предприятие при определяне количеството на дължимата от него
топлинна енергия са неоснователни. Релевираното оспорване на заключението с твърдение,
че вещото лице било работило само по представени от ищеца документи, е неоснователно,
тъй като заключението се основава и на представените от третото лице-помагач
индивидуални справки за дялово разпределение, а също така и на изчисленията на вещото
лице при установяване правилността на разпределението.
Относно възражението за допуснато нарушение на чл. 9, пар. 3 и чл. 10 от Директива
2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година съдът
намира следното. На съда е служебно известно обстоятелството, че с Решение на съда от
23 октомври 2025 година по дело C‑760/23 е прието, че Член 9, параграф 3 от Директива
2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно
енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна
на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална
правна уредба, съгласно която собственикът на апартамент в сграда — етажна собственост, е
длъжен да заплати разходите, които са му начислени за топлинната енергия, отдадена от
всички тръбопроводи и инсталации за разпределение и доставяне на топлинна енергия в
сградата, включително когато стълбищата и коридорите на сградата не са оборудвани с
радиатори, в размер на част, пропорционална на отопляемия обем на своя апартамент,
доколкото правилата и параметрите, въз основа на които се изчисляват разходите, които са
му начислени за индивидуалното му потребление на топлинна енергия за отоплението на
апартамента му и за топлата вода за битови нужди, гарантират прозрачността и точността на
4
отчитането на индивидуалното потребление.
В т. 57 - 58 от решението е посочено, че що се отнася до въпроса дали член 9,
параграф 3 от Директива 2012/27 не допуска правна уредба като разглежданата в главното
производство, която предвижда, че всеки собственик на апартамент трябва да заплаща
разходите за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, пропорционално на
отопляемия обем на апартаментите по проект, Съдът вече е постановил по същество, че
национална правна уредба като разглежданата в главното производство, видимо отговаря на
понятието „насоки“, посочено в член 9, параграф 3, трета алинея от тази директива, тъй като
тази правна уредба предвижда, че разходите за топлинна енергия се разделят на разходи за
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, разходи за топлинната енергия за
отопление на общите части и разходи за топлинната енергия за отопление на имотите. Съдът
е приел, че като се има предвид признатата на държавите членки свобода на действие,
Директива 2012/27 допуска сметките за потребление на топлинна енергия за сградната
инсталация да се изготвят за всеки собственик на апартамент в съответната сграда
пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент член 9 от Директива 2012/27 не
предвижда изискванията, на които трябва да отговаря подобна формула. Въведеното с чл. 9,
пар. 3 от директивата изискване за прозрачност и точност, обаче, се прилага и за
математическата формула като разглежданата в главното производство, въз основа на която
се изчисляват посочените разходи /т. 61/.
Видно от така даденото разрешение, възникването на задължението на собствениците
на индивидуални обекти в сградата в режим на етажна собственост да заплащат разходите за
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, пропорционално на отопляемия обем
на апартаментите по проект, не е отречено, а предмет на изясняване е единствено точността
на методиката за определяне на неговия размер. Нормата на чл. 162 ГПК предвижда, че
когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер,
съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице.
Следователно в случаите, в които е установено, че собственият на потребителя имот се
намира в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, респективно потребителят
обективно се ползва от топлинната енергия, отдадена от общите части на сградата и
топлообмена между отопляемите и неотопляемите обекти, предявеният иск за заплащане на
цената на тази енергия не може да бъде отхвърлен единствено по причина, че методиката за
определяне на тази стойност е неточна или непрозрачна. Ако обстоятелствата по делото
сочат, че определен параметър, свързан с реалното функциониране на отоплителната
система, не е бил взет предвид при извършване на разпределението на топлинната енергия,
той следва да бъде установен и размерът на иска следва да бъде преизчислен именно чрез
вземане заключението на вещо лице.
В тази насока Съдът е установил /т. 62 от цитираното решение/, че в случая, макар
математическата формула, посочена в точка 6.1.1 от методиката за дялово разпределение, да
се основава на някои обективни данни, от преписката, с която разполага Съдът, е видно —
освен ако не се установи друго при проверките, които запитващата юрисдикция следва да
извърши — че тя не отчита определен брой параметри, свързани с действителното
функциониране на разглежданата в главното производство отоплителна инсталация.
Всъщност подобна формула би следвало по-специално да отчита специфичните
характеристики на сградата, като нейната изолация и изолацията на отоплителната система,
използваните за тази система материали, както и евентуалната загуба на топлина.
Съгласно приложимата през процесния период т. 6.1.1 от Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост /отм./, количеството на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, се определя от лицето по чл. 139, ал.
1 ЗЕ, извършващо дяловото разпределение по изложената математическа формула, като се
вземат предвид следните обстоятелства: вида на изпълнението на вътрешната отоплителна
инсталация в сградата /с открито или скрито изпълнение по проект/; общата инсталирана
мощност на всички физически присъединени отоплителни тела към вътрешната отоплителна
инсталация на сградата през отчетния период, определена при проектни условия, и
денградусите за отчетния период. В т. 6.1.3. от методиката е предвидено, че така
определеното количество на топлинната енергия се разпределя пропорционално на
отопляемия обем на имотите по проект, а според пар. 1, т. 38 от ДР на ЗЕ, "отопляем обем на
5
имот" включва обема на всички собствени и/или ползвани от абоната помещения и
съответните припадащи се части от общите части на сградата, предвидени за отопление по
проект.
Видно от приложимата към процесния период нормативна уредба, изчислението на
топлинната енергия отдадена от сградната инсталация се основава на критерии, които са
приложими по отношение на всяка сградна инсталация във всяка сграда в режим на етажна
собственост. Индивидуалността на тези параметри с оглед конкретния случай се отразява
единствено в техния числен размер. За разлика от тях, посочените в решението параметри,
касаещи изолацията на сградата и изолацията на отоплителната система, използваните за
тази система материали, респективно отражението на тези обстоятелства върху загубата на
топлинна енергия в рамките на самата етажна собственост /загубите до границата на
собствеността са приспаднати за сметка на топлопреносното предприятие/, не са
общовалидни. Това е така, защото изискванията за енергийна ефективност на всяка
конкретна сграда зависят от вида на сградата и момента на нейното построяване,
респективно са налице множество сгради, към които параметрите се явяват неприложими.
Задължението проектната документация на строежа да бъде съобразена с изискванията за
осигуряване на топлосъхранение и икономия на енергия е законоустановено с ЗИДЗТСУ,
обн. ДВ бр. 79 от 1998 г. и Наредба № 1 от 5.01.1999 г. за проектиране на топлоизолацията
на сгради, с която са отменени действалите до този момент Наредба № 1 от 28.07.1992 г. за
разработване на част "Топлотехническа ефективност на ограждащите конструкции на
сградите" към проучвателните и проектните работи (ДВ, бр. 104 от 1992 г.) и Нормите за
проектиране на топлоизолацията на сгради (публ. в Бюлетина за строителство и
архитектура, кн. 6 от 1987 г.; изм., бр. 6 - 7 от 1991 г.), като тези изменения не засягат
заварените сгради извън случаите на пристрояване и надстрояване, а впоследствие и при
извършване на основен ремонт и преустройства.
В случаите, в които параметрите не са приложими, топлопреносното предприятие не
е длъжно да доказва тяхната неприложимост, а следва да извърши разпределението въз
основа на останалите обективни критерии, заложени в методиката. Следователно
необхванатите от методиката параметри не подлежат на изследване във всеки случай на
предявен иск за цена на доставена топлинна енергия, а единствено при релевирано
възражение, че действително доставената топлинна енергия за сградна инсталация е в по-
малък обем поради неотчитане на някой от тези параметри. При наличие на такова
възражение, ако от доказателствата по делото се установи, че през процесния период е била
налице изолация на сградата или на отоплителната система с определен вид и
характеристики, която оказва влияние върху обема на отдадената топлинна енергия от
сградната инсталация или възможността за топлинен обмен между обектите в сградата,
съдът следва по реда на чл. 162 ГПК да вземе заключението на вещо лице по съдебно-
техническа експертиза за определяне размера на вземането.
Що се касае до изискването за прозрачност на формулата, установено в чл. 9, пар. 3
от Директива 2012/27, неговото съдържание е изяснено в практиката на СЕС, включително с
т. 60 от цитираното по-горе решение. То предвижда, че е необходимо крайният клиент да
може, от една страна, да узнае с точност размера на разходите, които са му начислени, и от
друга страна, при необходимост да вземе мерки, за да приспособи личното си потребление и
оттук да се съобрази с целта на Директива 2012/27 за насърчаване на по-добра енергийна
ефективност. Касае се за предоставяне на информация, достъпна за средния потребител,
който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен /по
аналогия с т. 51 от Решение от 03 март 2020 г. по дело С-125/18, т. 74 от Решение от 30 април
2014 г. по дело С-26/13 и т. 51 от Решение от 20 септември 2017 г. по дело С-186/16/.
Следователно изискването за прозрачност на формулата не включва в себе си задължение на
топлопреносното предприятие за разясняване на физичните процеси, вследствие на които се
разпространява топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост, нито за
разясняване на математическите действия, чрез които лицето по чл. 139, ал. 1 ЗЕ е
достигнало до крайното количество на разпределената енергия. Изискването е средният
потребител да знае какви параметри се отчитат при разпределението на енергията и по какъв
начин всеки от тях участва при формиране на крайната цена, която заплаща.
Както е посочено в решението на Съда, това изискване е свързано с правилата за
6
фактуриране на потребената енергия, установени в чл. 10, пар. 1 от Директива 2012/27,
съгласно които, когато крайните клиенти не разполагат с интелигентните измервателни
уреди, посочени в Директива 2009/72/ЕО и Директива 2009/73/ЕО, държавите членки правят
необходимото до 31 декември 2014 г. информацията за фактурирането да бъде точна и да се
основава на действителното потребление, в съответствие с приложение VII, точка 1.1, за
всички сектори, обхванати от настоящата директива, включително енергоразпределителните
предприятия, операторите на разпределителни системи и предприятията за продажба на
енергия на дребно, когато това е технически възможно и икономически оправдано.
Фактурирането не е елемент от фактическия състав на вземането за цена на топлинна
енергия, а касае изпадането на потребителя в забава съобразно клаузите на чл. 33, ал. 1, ал. 2
и ал. 4 от общите условия на топлопреносното предприятие. Следователно прозрачността на
формулата и нейното отражение в издадените фактури няма отношение към възникването и
изискуемостта на процесното вземане, а би могла да бъде от значение единствено за
претенцията за мораторна лихва върху него при съответни оплаквания във въззивната жалба.
В конкретния случай жалбоподателят не твърди, нито са налице доказателства за
невзето предвид от методиката обстоятелство, а развива общи оплаквания за нарушение на
нормативната уредба /в т.ч. и Директивата/, които се опровергават от приетите по делото
експертни заключения. Относно стойността на доставената през периода топлинна енергия,
от приетото експертно заключение по СТЕ се установява, че след отчитане на резултата от
изравнителните сметки за периода /сума за доплащане в размер на 634,95 лева/ и след
приспадане на разликата в цената на топлинната енергия, цената на реално доставената
топлинна енергия в имота през периода от м.05.2020г. до м.04.2022г. е в размер на 2043,43
лева, което надхвърля исковата претенция от 2005,12 лева. След приспадане на половината
от дължимата сума за БГВ от 360,20 лева, тази сума възлиза на 1644,92 лева.
По делото не се твърди и от експертното заключение по ССчЕ не се установява
плащане на тези задължения, а същевременно се изяснява, че изравнителният резултат е
отнесен правилно към задълженията за процесния отоплителен период.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че били погасени по давност всички
вземания за цена на топлинна енергия, възникнали преди 30.04.2021г. Съгласно правилото на
чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не от датата на подаване на
исковата молба в съда. Също така при действието на общите условия от 27.06.2016г.
давността за всяко месечно задължение започва да тече с изтичане на 45-дневния срок за
плащане считано от края на месеца, за който се отнася. Както е установено с Тълкувателно
решение № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията за цена на доставена топлинна енергия
имат периодичен характер и се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок
съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
При прилагане на тези правила се установява, че към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /20.11.2023г./ са погасени
по давност вземанията по месечни фактури за периода от м.05.2020г. до м.09.2020г.
включително. Вземането за м.09.2020г. е възникнало на 01.10.2020г. и е станало изискуемо
на 14.11.2020г. с изтичане на 45-дневния срок за плащане, следователно давността за него
изтича на 14.11.2023г. – преди датата на подаване на заявлението. Следващото вземане за
м.10.2020г. е станало изискуемо на 15.12.2020г. и давността за него изтича на 15.12.2023г. –
след датата на подаване на заявлението, поради което вземанията за периода от м.10.2020г.
до м.04.2022г. не са погасени по давност. Видно от експертните заключения по СТЕ и ССчЕ,
задълженията за обхванатия от давността период са само за битово горещо водоснабдяване в
размер на 7,87 лева, от които по изложените по-горе съображения ответникът дължи
половината или 3,94 лева. След приспадане на тази сума от дължимата цена на топлинна
енергия в размер на 1644,92 лева се получава непогасената по давност разлика от 1640,98
лева, която именно е присъдена от първоинстанционният съд.
На следващо място във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания относно
възникването на вземането за мораторна лихва върху тази главница. По отношение на
процесните вземания за цена на топлинна енергия са приложими общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти
в гр. София /ОУ/, одобрени на 27.06.2016г. В чл. 32, ал. 1 ОУ е предвидено, че месечната
7
дължима сума по прогнозно потребление се издава ежемесечна фактура. Според чл. 32, ал. 3
ОУ, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността
на фактурите и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки /т. нар. обща фактура/. Съгласно чл. 33, ал. 1 и
ал. 2 ОУ, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурите /месечни и общи/ в 45-
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Обезщетението за забава,
съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ, се начислява при неплащане на задължението по общите фактури в
определения срок. Ето защо при действието на общите условия от 2016г., мораторната лихва
се начислява единствено върху стойностите по общите фактури, издадени след отчитане на
изравнителния резултат, а не върху прогнозно начислените месечни сметки. Следователно
задължението за плащане на сумата за топлинна енергия е с определен падеж /45-дневен
срок/ и вземането за мораторна лихва възниква на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД с изтичане на
крайния срок за плащане, без да е необходима покана. Видно от приетото експертно
заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд кредитира изцяло,
размерът на дължимата мораторна лихва за периода от 15.09.2021г. до 31.10.2023г. върху
претендираната главница от 2005,12 лева е в размер на 351,46 лева. След приспадане на
лихвата върху неоснователната част от главницата и върху погасената по давност главница
на основание чл. 119 ЗЗД, първоинстанционният съд правилно е определил размера на
дължимата мораторна лихва на 284,68 лева.
Не са налице конкретни оплаквания в жалбата и по отношение на възникването и
изискуемостта на вземането за цена на услугата дялово разпределение. В тази насока от
приетото експертно заключение по СТЕ се установява, че процесният имот се намира в
топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, в която е въведена система за дялово
разпределение, а от заключението и от представените от третото лице-помагач
индивидуални справки за дялово разпределение е видно, че през процесния по делото
период от м.10.2020г. до м.04.2022г., услугата е извършена в съответствие с приложимата
нормативна уредба. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. услугата
дялово разпределение се извършва възмездно, а в чл. 36, ал. 1 от приложимите общи
условия на „Топлофикация София“ ЕАД /подробно описани по-горе/ е уредено задължение
на потребителите да заплащат стойността на тази услуга на топлопреносното предприятие.
Видно от представените общи условия, същите са публикувани във в. „Монитор“ на
11.07.2016г., а съгласно чл. 150, ал. 3, изр. 2 ЗЕ, общите условия влизат в сила в 30-дневен
срок след първото им публикуване. От експертното заключение по ССчЕ се установява, че
цената на услугата за периода от м.10.2020г. до м.04.2022г. е 38,97 лева.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за неправилно произнасяне на СРС
относно погасителната давност за това вземане. Тъй като в общите условия на
„Топлофикация София“ ЕАД не е уреден ред или срок за неговото заплащане, давностният
срок за това вземане тече съобразно правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД – от деня на неговото
възникване. Вземането за м.10.2020г. е възникнало с изтичане на месеца, за който се дължи –
на 01.11.2020г., а тригодишната давност изтича на 01.11.2023г. – преди датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК. За следващото вземане за м.11.2020г. давността изтича на
01.12.2023г. – след подаване на заявлението. Ето защо правилно първоинстанционният съд е
приел, че искът за цена на услугата дялово разпределение е погасен по давност за м.10.2020г.
и за сумата от 2,05 лева, според експертното заключение. Непогасена по давност и дължима
е сумата от 36,92 лева за периода от м.11.2020г. до м.04.2022г., както е определил и СРС.
Предвид съвпадението в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част, с която
е признато за установено, че В. Г. Н. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от
1640,98 лева, представляващи незаплатена цена на доставена топлинна енергия по договор
за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от м.10.2020 г. до
м.04.2022 г. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. ****, аб. № 52229, ведно със законната
лихва от 20.11.2023 г. до окончателното плащане, както и сумата от 284,68 лева,
представляващи мораторна лихва върху главницата за топлинната енергия за периода от
15.09.2021 г. до 31.10.2023 г., както и сумата от 36,92 лева, представляващи цена на услугата
дялово разпределение за периода м.11.2020 г. до м.04.2022 г., ведно със законната лихва от
20.11.2023 г. до окончателното плащане. В частта, с която предявените искове са частично
8
отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски във въззивното производство има
единствено въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД. Същата е сторила разноски за
депозит за възнаграждение на особен представител в размер на 250 лева, претендира и
юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на 100 лева съобразно чл. 78,
ал. 8 ГПК, или общо 350 лева. Тъй като въззивникът е представляван от особен
представител, с оглед изхода от спора и съобразно указанията, дадени с т. 7 от ТР № 6/2012г.
на ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски
градски съд дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 39,25 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4476 от 17.03.2025г., постановено по гр.д. №
25117/2024г. по описа на СРС, 156-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА В. Г. Н., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ****, ет. ****, да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Ястребец“ № 23Б, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 350 лева,
представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА В. Г. Н., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ****, ет. ****, да заплати в
полза и по сметка на Софийски градски съд сумата от 39,25 лева, представляваща държавна
такса за въззивно обжалване.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице-помагач „Техем
Сървисис“ ЕООД на страната на „Топлофикация София“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9