Решение по дело №115/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по искова молба, подадена от Д.И.Г., ЕГН **********,***, чрез адв. Н.Д., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на сумата в размер общо на 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, както следва:

- 7 000 лева за периода от 23.03.2022 г. до 13.07.2022 г. вкл., когато твърди, че е пребивавал в ЗООТ „Хеброс“;

- 3 000 лева за периода от 28.08.2023 г. до 16.01.2024 г. вкл. (датата на предявяване на исковата молба), когато твърди, че е пребивавал в Затвора Пловдив.

Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС, както следва: липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – падат се под 3 кв.м. нетна площ на човек) - по време на престоя в ЗООТ „Хеброс“ е бил в стая № 13, в която са били 6 л.св., а по време на престоя в Затвора Пловдив е бил на Трети пост в стая № 35, в която са били 6 л.св. и в стая № 36, в която са били 3 л.св.; без санитарен възел на определените и задължителни места - на коридора в Затвора Пловдив нямало баня и тоалетна, общата баня се намирала навън – на двора, през зимата било студено и много неприятно да минават през двора, а когато правели каре за един час не можело да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна, а в ЗООТ „Хеброс“ тоалетната била обща за 60 човека, като се ползвали 2 тоалетни; лоша хигиена в килиите, поради наличие на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки и плъхове); липса на адекватно лечение и липса на постоянна медицинска грижа – в ЗООТ „Хеброс“ нямало достъп до лекар и зъболекар, имало график за ползване на лекар един път седмично, а по време на графика, често нямало лекар; стая № 36 в Затвора Пловдив била без прозорец и не влизала дневна светлина; лишен бил от право на ползване на каре, защото работел; без право да ползва пералня (дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което имало мухъл и плесен и дишали влага); сградите в ЗООТ „Хеброс“ са построени с опасен за здравето материал – етернитни плоскости, които са канцерогенни; без достъп до покупки в затворническата лавка в ЗООТ „Хеброс“. Претендира се и законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата (съгласно уточнението в първото по делото о.с.з.). Претендират се сторените по делото разноски, а така също и от адв. Д. присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. Ч. счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява за тяхното отхвърляне. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковите претенции, алтернативно за недоказаност на целия претендиран размер и се иска същият да бъде редуциран.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр. София, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

По отношение на първата искова претенция за периода от 23.03.2022 г. до 13.07.2022 г. в резултат на поставянето на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в ЗООТ „Хеброс“:

От Становище к. Рег. № 654/25.01.2024 г. от 05.02.2024 г., изготвено от ИСДВР инсп. Д. Б., съгласувано с Началник ЗООТ „Хеброс“ (л. 25-26) се установява, че ищецът Г. е бил преведен на територията на ЗООТ „Хеброс“ на 12.04.2022 г. и е бил освободен на 13.07.2022 г. Или, няма данни ищецът да е пребивавал на територията на ЗООТ „Хеброс“ в периода от 23.03.2022 г. до 11.04.2022 г. вкл. (а в Приемно отделение на Затвора Пловдив, съгласно становище на л. 23-24). Това от своя страна е самостоятелно основание исковата молба в тази й част да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС от органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. В тази връзка следва изрично да се посочи, че именно фактическите твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба, определят предмета на доказване и на произнасяне на съда и е недопустимо, ако не е било предприето изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК (каквото не е спорно между страните, че не е сторено в тази насока), същият да бъде разгледан на фактически основания, различни от посочените в исковата молба.

По отношение на периода, за който се установи, че лицето действително е пребивавало в ЗООТ „Хеброс“, а именно от 12.04.2022 г. до 13.07.2022 г. – когато е бил освободен, съгласно данните в цитираното и неоспорено от страните по-горе становище, Г. действително е бил настанен в спално помещение № 13, както се твърди в исковата молба, което спално помещение се установява, че е с площ от 20 кв.м., т.е. с капацитет до 5 л.св., като в него са били настанявани между 3 и 5 л.св., противно на заявеното от ищеца, че са били настанявани 6 л.св. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел К., които съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени на свидетеля, доколкото същият от една страна не заявява по категоричен начин колко са били л.св., настанени в стая № 13, в която е пребивавал ищецът, а от друга посочва, че са били между 5 и 6 л.св. Или, не се установява твърдяната пренаселеност.

По отношение на твърдението, че в ЗООТ „Хеброс“ тоалетната била обща за 60 човека, които са ползвали 2 тоалетни, от страна на ищеца не са ангажирани конкретни доказателства, освен свидетелски показания, които обаче са твърди общи и съдът не може да установи по безспорен начин къде се намират тоалетните, колко са те на брой и от колко л.св. се ползват. Фактът, че тоалетната се намира в коридора също не води до извод за допуснати нарушения от органите по чл. 284 от ЗИНЗС, доколкото разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС урежда ползването на санитарен възел и течаща вода да се осъществява в спалните помещения единствено и само за заведенията от закрит тип и арестите, каквото не се установява да е коментираното тук затворническо общежитие от открит тип. Ето защо, наведените в тази връзка възражения, съдът намира за недоказани.

Като недоказано следва да се приеме и следващото твърдение за лоша хигиена в килиите, поради наличие на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки и плъхове), доколкото от страна на ответника са представени конкретни данни за извършвани регулярно дейности по ДДД, а именно Договор за възлагане на обществена поръчка за услуги № 650/1 от 20.01.2021 г., сключен между ГДИН и ДЗЗД „Фаворит Мениджмънт“, както и протоколи – инспекционни листове за извършена ДДД обработка (л. 32 и сл. и л. 64 и сл.), които се констатира, че касаят целият исков период, а така същи и периоди, предхождащи исковия такъв. Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията в ЗООТ „Хеброс“, в т.ч. и за наличието на инсекти и гризачи. Действително, от твърденията на ищеца и разпитания свидетел К., е възможно да се приеме, че помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но следва да се отбележи, че хигиената в спалните помещения изцяло зависи от настанените л.св., които се грижат за почистването.

Във връзка с твърдяната липса на адекватно лечение и липса на постоянна медицинска грижа и по-конкретно, че в ЗООТ „Хеброс“ няма достъп до лекар и зъболекар, както и че е имало график за ползване на лекар един път седмично и по време на графика често нямало лекар, е необходимо на първо място да се посочи, че ищецът не твърди да е имал някакви здравословни проблеми и да не е получил медицинско обслужване. На следващо място се установява от Становище к. Рег. № 1349/16.02.2024 г. от 19.02.2024 г., изготвено от ИСДВР инсп. Д. Б., съгласувано с Началник ЗООТ „Хеброс“ (л. 94-95), че на ищеца Г. е осигурен медицински преглед при постъпването му в МЛС съгласно чл. 139, ал. 1 от ЗИНЗС, бил е прегледан и преди назначаването му на работа (което се установи да е сторено със Заповед № 1315/31.05.2022 г.), а съгласно графика за разпределението на времето на л.св. от ЗООТ „Хеброс“ (л. 96) всеки петък е имал възможност да се запише за медицински преглед, като при констатиране на спешен медицински проблем извън гореописаното, екип на СМП посещава ЗООТ „Хеброс“. Данните от това становище се установи, че кореспондират и с представеното Работно време на Медицински център – Затвор Пловдив и АИППМП „д-р Ж. Д.“, където за ден петък от 10,00 до 12,00 часа са предвидени амбулаторни прегледи по график за ЗО „Хеброс“, а при отсъствие на медицинско лице, л.св., които са пропуснали графика, минават за преглед при първа възможност (л. 63). Или, не се установяват твърденията за липса на достъп до лекар или зъболекар. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания свидетел, доколкото същият не посочва конкретен здравословен проблем у ищеца, на който да не е било „обърнато внимание“.

По отношение на останалите, наведени твърдения за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС от органите по чл. 284 от ЗИНЗС, както вече се посочи и по-горе, на ищеца е доказателствената тежест да докаже при условията на пълно доказване тяхното осъществяване, за което с определението за насрочване на делото в о.с.з. му е указана доказателствената тежест, както и че при неангажиране на доказателства, ще се приложат последиците от недоказването. От страна на Г. не са ангажирани доказателства, от които да се установи, че е бил лишен от право да ползва каре, да ползва пералня, както и че дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага, че сградите в ЗООТ „Хеброс“ са построени с опасен за здравето материал – етернитни плоскости, които са канцерогенни и че е без достъп до покупки в затворническата лавка в ЗООТ „Хеброс“. Или, с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ищеца не са ангажирани конкретни доказателства, досежно коментираните тук твърдения за лоши битови условия в ЗООТ „Хеброс“, следва да се приеме, че не се установява той да е бил подлаган на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС.

С оглед всичко, изложеното до тук, съдът намира, че предявеният иск за сумата от 7 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 23.03.2022 г. до 13.07.2022 г. вкл. по време на престоя на ищеца в ЗООТ „Хеброс“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба, а именно 16.01.2024 г. до окончателното й изплащане, следва да бъде отхвърлен изцяло.

По отношение на втората искова претенция за периода от 28.08.2023 г. до 16.01.2024 г. (датата на депозиране на исковата молба) в резултат на поставянето на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив:

От Становище на вх. № 654/25.01.2024 г. от 26.01.2024 г., изготвено от Г. А. – Инспектор „СДВР“ (л. 23-24) се установява, че ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 28.08.2023 г., като е бил настанен в стая „ОП-2“ на Приемно отделение, където е пребивавал до разпределението му на Трети пост на 12.09.2023 г. А съгласно Становище от 05.02.2024 г., изготвено от ИСДВР В. И. (л. 27), с Протокол № 4432/12.09.2023 г. е настанен в Трета група, стая № 35, съответно с Протокол № 4684/26.09.2023 г. е настанен в стая № 36, където пребивава до 16.01.2024 г. Или, установява се, че през целия исков период, а именно от 28.08.2023 г. до 16.01.2024 г. Г. е пребивавал на територията на Затвора Пловдив.

Съгласно цитираните по-горе становища:

- в периода от 28.08.2023 г. до 11.09.2023 г. вкл., стая „ОП-2“ в Приемно отделение, в която е пребивавал Г., е с площ от 26,28 кв.м., т.е. с капацитет до 6 л.св., като в нея в периода от 09.09.2023 г. до 11.09.2023 г. вкл. са пребивавали 7 л.св., а в останалите периоди – до 6 л.св. Или, установява се, че за период от 3 дни ищецът е пребивавал в пренаселени килии;

- в периода от 12.09.2023 г. до 25.09.2023 г. вкл., стая № 35 в Трета група, в която е пребивавал Г., е с площ от 27,91 кв.м., т.е. с капацитет до 6 л.св. и в нея са пребивавали 7 л.св. Или, независимо от твърдението на ищеца, че в тази стая са пребивавали 6 л.св., доколкото в справката се посочва, че са били 7 л.св., съдът приема, че за период от 14 дни ищецът е пребивавал в пренаселени килии;

- в периода от 26.09.2023 г. до 16.01.2024 г. вкл., стая № 36 в Трета група, в която е пребивавал Г., е с площ от 15,06 кв.м., т.е. с капацитет до 3 л.св. и в нея са пребивавали между 2 и 3 л.св., както сам посочва и ищецът. Или не се установява да е налице пренаселеност.

Във връзка със следващото наведено твърдение, а именно, че липсва санитарен възел на определените и задължителни места – на коридора в Затвора Пловдив нямало баня и тоалетна, общата баня се намирала навън – на двора, през зимата било студено и много неприятно да минават през двора, а когато правели каре за един час, не можело да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна, на първо място следва да се посочи, че липсва фиксирано от законодателя задължение за осигуряване на тоалетна или течаща вода на л.св. в коридора и при осъществяване на престоя им на открито. Последното мероприятие се осъществява за сравнително кратък период от време – 1 час дневно и липсват пречки л.св. да ползват санитарен възел преди или след това, като не се установява, в т.ч. и от показанията на разпитания по делото свидетел Г., при нужда л.св. да получат съдействие от надзирателите чрез извеждането им до тоалетна, съответно да си осигурят вода за пиене в бутилки. Тук е мястото да се посочи, че съдът приема показанията за логични, последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени на свидетеля, но на съда е служебно известно, че свидетелят Г. е инициирал производство по реда на чл. 284 и сл. от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което за него е налице и личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, с оглед на което показанията му следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164 и чл. 172 от ГПК. Все в тази насока следва да се посочи, че от Справка към рег. № 654/25.01.2024 г. от 27.01.2024 г., изготвена от ИФЗ НС „ФЛКР“ ст. инсп. П.В. (л.30-31) се установява, че карето, където ищецът е провеждал престой на открито, няма тоалетна и течаща вода, но при нужда може да се ползва тоалетната и водата в коридора или в спалното помещение. Или, установява се, че дори и в коридора има налична тоалетна с течаща вода. Не се установява и да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като във всички помещения на Затвора Пловдив, в т.ч. и тези, в които е пребивавал Г., е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода – в стая „ОП-2“ в Приемно отделение е налице санитарен възел с площ от 2,7 кв.м., разполагащ с течаща студена вода, в стая № 35 в Трета група също е налице санитарен възел с площ от 4,6 кв.м., а в стая № 36 в Трета група – санитарен възел с площ от 2,52 кв.м., в които всеки л.св. има достъп до течаща студена вода. А по отношение наличието на топла течаща вода, от приложените от ответника становища се установява, че в Затвора Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, освен това, за част от пребиваването си в затвора се установява, че ищецът е бил работещ, а като такъв е имал достъп до баня всеки работен ден.

Що се касае до твърдението, че на л.св. се налага, отивайки и връщайки се от помещението за къпане, да преминават през двора, както и че през зимата е студено и е много неприятно да минават през двора, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява от страна на затворническата администрация да са налице допуснати нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Действително, ноторно е, че използването на банята в Затвора Пловдив предполага преминаване на л.св. през двора, но е ноторен факт и че банята се намира в закрито оборудвано помещение, в което има съблекалня, поради което и посоченото, че „През зимата е студено и е много неприятно да минаваме през двора.“ само по себе си не може да се приеме, че л.св., в т.ч. и ищецът са били подложени на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Следва да се има предвид и че в случая не се установява неизпълнение на задълженията на затворническата администрация по чл. 151 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване е неоснователно.

Не се установява и твърдението и че стая № 36, в която ищецът е пребивавал от 26.09.2023 г. до 16.01.2024 г. вкл., е без прозорец и в нея не влиза дневна светлина, доколкото от становището от 05.02.2024 г. (л. 27) се установява, че същата разполага с един отваряем прозорец с размери 1,20/1,20 м. Действително, прозорецът е един, а не два, както в другите спални помещения, но следва да бъде съобразено и че площта на самата стая е само 15,06 кв.м., поради което и не може да се приеме, че същата не е добре осветена. Друг е въпросът и че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства в тази връзка с изключение разпита на свидетеля Г., от чиито показания обаче отново не се доказват твърденията в исковата молба, че в стаята няма прозорец. Напротив, свидетелят Г., с който ищецът е пребивавал в същото това спално помещение № 36 също посочва, че стаята разполага с един прозорец, на който само едното крило се отваря, това обаче не пречи на осигуряването на необходимата дневна светлина. Ето защо и наведените в тази връзка възражения съдът намира също за недоказани.

По отношение на следващото твърдение на ищеца, а именно, че докато е бил в Затвора Пловдив, е работел и не е спазвано правото му на каре, е необходимо да се посочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че със Заповед № Л-2440/06.10.2023 г. ищецът е бил назначен на работа в „Обособено производство“ на 8-часов работен ден, с почивен ден – неделя, за срок от един месец на доброволен труд с цел обучение, с един месец изпитателен срок, след който да мине на заплащане в зависимост от заработката, като е работил до края на този исков период (така становище от 20.02.2024 г. на л. 90), в каквато насока са и показанията на разпитания по делото свидетел. Участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (така разпоредбите на чл. 79 и чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС, съответно чл. 59 - 61, чл. 172 и чл. 174 от ППЗИНЗС). Това налага да се приеме, че дневният режим на работещите лишени от свобода, е различен от този на неработещите. Според чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т. нар. „каре“. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода, съгласно чл. 41, ал. 3 от НК. В този смисъл и ищецът, с приемането да упражнява трудова дейност, за да намали срока на наказанието си, доброволно се отказва от правото си на „каре“, съответно и на почивен ден. При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС). Друг е въпросът, че това негово твърдение е в противоречие с коментираното вече по-горе, че докато е на „каре“ не може да ползва тоалетна.

Във връзка с твърдението, че ищецът е бил без право да ползва пералня, както и че дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага, независимо, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства, ответникът е представил Седмичен график на служебната пералня в Затвора Пловдив (л. 62), от който се установява, че за различните групи л.св. е предвидено ползване, както за пране за спално бельо, така и за лични и/или служебни дрехи. Установява се също така и от показанията на свидетеля Г., че е обособено помещение за простиране, което той твърди, че е бил заключено, но няма данни ищецът да е изявил желание да простира дрехите си в това обособено помещение и да е получил отказ. Няма данни и ищецът да е подавал оплаквания за наличието на мухъл в килиите, от страна на ответника обаче е налице нарочно становище, че доколкото всяка една стая разполага с отваряеми прозорци, проветряването е по желание на л.св., които са настанени в конкретната стая и не би следвало да има мухъл (така справка на л. 30), което становище не е оспорено, поради което и настоящият съдебен състав приема за недоказани наведените в тази връзка твърдения.

От събраните доказателства обаче съдът приема за доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от лоша хигиена в килиите, поради наличието на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки и плъхове) в Затвора Пловдив за периода от 28.08.2023 г. до 21.11.2023 г. (общо 86 дни), с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ответника не са представени доказателства за извършвани периодично дейности по ДДД в този период, доколкото първите данни за извършени ДДД обработки за 2023 г. са от 21.11.2023 г. (така протокол на л. 52). До извод в обратната насока не водят и представените доказателства за разпределен препарат Айкън, доколкото се установи, че с него са третирани само затворническата кухня, източна и западна столова на Затвора Пловдив (така протокол на л. 54 и предложение на л. 56-57). Впрочем, в тази насока са и показанията на разпитания по делото свидетел, който твърди, че в килията, в която е пребивавал заедно с ищеца през исковия период, има хлебарки и дървеници, в т.ч. и самият свидетел е закупувал препарати за обезпаразитяване.

По отношение на наведените твърдения за липса на предоставено медицинско обслужване, следва да бъде съобразено, че съгласно чл. 129, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 2, ал. 1 от Наредба № 2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, медицинското обслужване на лишените от свобода се осъществява в медицински центрове и в специализирани болници, разкрити в местата за лишаване от свобода. При изпълнение на наказанието лишаване от свобода се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода (чл. 128, ал.1 от ЗИНЗС). В тази връзка от страна на ответника е представено, цитираното по-горе, Работно време на Медицински център – Затвор Пловдив и АИППМП „д-р Ж.Д.“, видно от което за лишените от свобода от Трети пост, на който се установи, че е пребивавал ищецът, е предвиден ден за амбулаторни прегледи по график – сряда от 10,00 до 12,00 часа с уточнението, че при отсъствие на медицинско лице, л.св., които са пропуснали графика, минават за преглед при първа възможност. Съответно, съгласно нарочно становище в писмо рег. № 1071/23.02.2024 г. от Началника на Затвора Пловдив (л. 76) при необходимост лицата се водят незабавно на преглед, а извън работно време, за минути идва СМП. Друг е въпросът и че по отношение на този период няма данни ищецът да е имал здравословни проблеми, да не е бил прегледан и да не му е било предписано лечение. В този смисъл, наведените възражения за липса на адекватно лечение и липса на постоянна медицинска грижа, съдът намира за недоказани. Действително, свидетелят Г. посочва, че ищецът е бил болен, но доколкото същият е разпитан на 12.02.2024 г. и твърди, че ищецът е бил освободен преди една седмица, а една седмица преди това е бил болен, очевидно говори за края на месец януари, който период е извън исковия и съдът не дължи произнасяне.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в необезпаразитяване на спалните помещения в период от 86 дни (от 28.08.2023 г. до 21.11.2023 г. вкл.), от които 17 дни не е била осигурена и достатъчно жилищна площ (от 09.09.2023 г. до 25.09.2023 г. вкл.). Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за тези периоди създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че Г. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за периода 2023 г.), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 500 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5,3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковите периоди (които, както вече се посочи и по-горе, са в рамките на 2023 г.), би следвало да се счита такъв между 2,00 евро и 2,55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5,00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение. Ето защо, според този съд, при положение, че се установи, че за период от 69 дни е налице едно единствено нарушение (наличие на инсекти в помещенията, в които е пребивавал ищецът), а за период от 17 дни са налице две нарушения (наличие на инсекти в помещенията, в които е пребивавал ищецът и пренаселеност), именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

В останалата част исковите претенции следва да бъдат отхвърлени.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба.

С оглед изхода на спора, на ищеца се дължат сторените разноски, които се констатираха в размер на 10 лева.

На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС и претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. адвокатско възнаграждение, което съдът определя на такова в размер на 65 лева, съразмерно на уважената част от иска, изчислено на основание чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ исковите претенции на Д.И.Г., ЕГН **********, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, за присъждане на сумата в размер на 7 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в ЗООТ „Хеброс“ за периода от 23.03.2022 г. до 13.07.2022 г. вкл., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 да заплати на Д.И.Г., ЕГН **********, сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив в периода от 28.08.2023 г. до 16.01.2024 г. вкл., изразили се пребиваване в необезпаразитени спални помещения за 86 дни, от които пренаселени 17 дни в посочения период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.01.2024 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за разликата до пълния й предявен размер от 3 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 да заплати на Д.И.Г., ЕГН **********, сумата от 10 (десет) лева разноски по делото.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 да заплати на адвокат Н.П.Д. с адрес ***, сумата в размер на 65 (шестдесет и пет) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 за присъждане на разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.