Решение по дело №777/2021 на Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

260548/26.4.2021г.

гр.Варна, 26.04.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

          Варненският районен съд, първи наказателен състав, в открито съдебно заседание на осми април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                   РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА ДИМОВА

 

при секретаря Незает Исаева, като разгледа докладваното от председателя АНД № 777  по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс във вр. с чл.72 ал.4 от ЗМВР. Образувано по жалба на И.И. ***, с ЕГН **********, чрез адв.А.Г., ВАК против Заповед за задържане на лице № 365зз-56/01.02.2021 г., издадена от Н. П.Л. - командир на отделение в Общинска полиция при ОД на МВР-Варна, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР е разпоредено задържането на жалбоподателя за срок до 24 часа.

В жалбата се изразява становище, че обжалваната заповед е незаконосъобразна като издадена при липса на компетентност, при неспазване на установената форма, при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалноправните разпоредби и несъответстваща на целта на закона. Твърди се, че задържането е било ненужно и неоправдано; на жалбоподателя му е била отказана адвокатска защита и не е бил уведомен за правата при задържане; използвани са физическа сила и помощни средства в нарушение на чл.85 от ЗМВР; в заповедта не е посочено пред кой орган подлежи на обжалване; оспорва се наличието на правното основание на чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР; привеждат се доводи за нарушения на КЗПЧОС, както и на чл.17, ал.3 от Конституцията на РБ. Отправя се искане за отмяна на атакуваната заповед.

В съдебно заседание жалбоподателят, лично и чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и моли атакуваната заповед да бъде отменена на изложените в нея основания.

Ответникът- командир на отделение в Общинска полиция при ОД на МВР-Варна Н. П.Л. , редовно уведомен, се явява лично и с процесуален представител (юрисконсулт, представляващ го в качеството му на полицейски орган), като оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение.

Жалбата е подадена от легитимирано лице-адресата на заповедта, в 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК

, срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт и пред надлежния съд, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения:

Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи от фактическа страна следното: Жалбоподателят ползвал имот, находящ се на ул.“Авксентий Велешки“ №6 в гр.Варна, в който се извършвали ремонтни дейности. Имотът бил собственост на св.П.Д.. Сутринта на 01.02.21г. дворът на имота бил зает от контейнер за строителни отпадъци, поради което притежавания от св.Д. лек автомобил марка „Киа Соренто“ с рег.№ В 1886 НН бил паркиран върху тротоар срещу имота. Около 09,00ч. ответникът и св.Н.Р.П.- служители в група „Общинска полиция“-Варна забелязали автомобила и преценили, че същият е паркиран неправилно. Св.П. слязъл от служебния автомобил и започнал да оформя уведомление за налагане на глоба с фиш. В този момент жалбоподателят и св.Д. били уведомени от строителните работници, че до автомобила има полицейски служители. Жалбоподателят взел ключовете за превозното средство и заедно със св.Д.се отправил към автомобила. Св.П. се представил и попитал жалбоподателя дали той е собственик на превозното средство, като обяснил какво нарушение счита, че е извършено. В. отрекъл да е собственик, след което заявил, че тръгват, насочил се към автомобила и заедно със св.Д.влязъл в него, като жалбоподателят се настанил на мястото на водача и запалил двигателя. В този момент до автомобила се приближил и ответникът и разпоредил на жалбоподателя да представи личните си документи и тези на автомобила, но той отказал да представи такива. Двамата полицейски служители неколкократно разпоредили на жалбоподателя да изгаси двигателя на автомобила, да излезе от него и да представи исканите документи и му указали, че ако не представи такива ще бъде задържан, но той отказал да изпълни разпорежданията, като настоявал ответникът да се представи. Л. се представил, като показал служебната си карта, но въпреки това В. продължил последователно да отказва да изпълни многократно отправяните указания да изгаси двигателя и да представи документи за самоличност. След пререкания, продължили повече от 15 минути ответникът уведомил жалбоподателя, че от този момент е задържан и поставил единия елемент от служебните си белезници на дясната му ръка. Тъй като жалбоподателят отказвал да излезе от автомобила, държал се за волана и  дърпал ръката си, бил извикан втори екип служители на група „Общинска полиция“ за оказване на съдействие. На мястото на инцидента пристигнали свидетелите А.К.Е. и Д. Г. Р..  При пристигането си св.Е. се приближил до автомобила, представил се на жалбоподателя и му разпоредил да представи документ за самоличност. След неколкократно отправяне на това разпореждане жалбоподателят се съгласил да излезе от автомобила и представил документ за самоличност на св.Е., като изпълнил указанията да се обърне с гръб и да постави ръце зад гърба си, което дало възможност на ответника да довърши поставянето на белезниците. След това жалбоподателят бил отведен в сградата на Първо РУ при ОД на МВР-Варна, където ответникът изготвил Заповед за задържане на лице № 365зз-56/01.02.2021 г. и съставил два броя АУАН на В., след което последният бил освободен в 11,10ч. на същата дата.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа събраните по делото доказателства: от разпита на свидетелите  П. П. Д, Янко П.П., Н.Р.П., А.К.Е., Д. Г. Р. и М.П. М. , както и от приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства.

С най-голямо значение за изясняването на фактическата обстановка са показанията на свидетелите Н.П., А.Е. и Д.Р.. Техните показания следва да бъдат кредитирани, тъй като са последователни, безпротиворечиви и логични. Полицейските служители заявяват, че са се представили надлежно на жалбоподателя, на когото били отправени множество последователни разпореждания да изгаси двигателя, да излезе от автомобила и да представи съответните документи, но той упорито отказвал, като представил такива едва след пристигането на втория полицейски екип и след отправени нови покани да се легитимира. В противоречие с твърденията на посочената група свидетели са тези на свидетелите П.Д.и Я.П., които твърдят, че ответникът и св.Н.П. безпричинно, без да се легитимират и без да отправят съответно предупреждение, грубо са се нахвърлили на жалбоподателя при опита му да премести автомобила и са му поставили белезници. Двамата заявяват, че жалбоподателят не е оказвал съпротива, но въпреки това е бил дърпан от полицейските служители, с което била наранена дясната му ръка. Свидетелите Н.П., А.Е. и Д.Р. са колеги на ответника, а свидетелите П.Д., Я.П. и М.М.са в близки отношения с жалбоподателя (св.Д.е собственик на ползвания от жалбоподателя имот и на процесния автомобил, а останалите двама са били ангажирани от В. за извършване на ремонтни дейности в имота). При това положение никой от разпитаните свидетели не би могло да бъде счетен за напълно непредубеден и незаинтересуван. При анализа на достоверността на събраните гласни доказателства съдът се основава не само на тяхната последователност и логичност, както и на наличието или липсата на данни за предубеденост или заинтересуваност. От решаващо значение е съответствието на дадените показания със събраните обективни и достоверни доказателства по делото. При наличието на две противоречащи си групи гласни доказателства следва да бъдат кредитирани тези, които се подкрепят от други доказателства по делото, в чиято достоверност липсват основания за съмнение. В настоящия случай такива са данните от приобщения видеозапис, съдържащ се в мобилен телефон, ползван от св.Д.. Същият не е приложен по делото на материален носител, но е приобщен чрез възпроизвеждането му в съдебно заседание и чрез отразяване на съдържащите се в записа данни в съдебния протокол. Видеозаписът не е изготвен по реда на НПК и не представлява веществено доказателствено средство по смисъла на чл.125, ал.1 от НПК. Съдебната практика обаче приема, че случайно създадените фотоснимки, видеозаписи и т.н., които отразяват или съдържат информация за обстоятелствата, включени в предмета на доказване, следва да се третират като веществени доказателства по смисъла на чл.109, ал.1 от НПК, тъй като представляват предмети, върху които има следи от престъплението (в този смисъл изрично е Решение №390/02.10.2009г. по н.д.№393/09г., ІІ н.о. на ВКС). Поради това съдът счете за допустимо приобщаването по изложения начин на данните от предоставения видеозапис. Същият обаче подкрепя не тезата на жалбоподателя, а твърденията на разпитаните като свидетели полицейски служители. В записа ответникът казва, че отново отправя разпореждане на жалбоподателя, но последният категорично заявява: „Не изпълнявам полицейско разпореждане. В момента, в който бъда освободен, тогава ще изпълнявам полицейско разпореждане“. От изложеното и от останалите разменени реплики се установява, че ответникът е отправил процесните разпореждания на жалбоподателя, но той действително е отказвал да ги изпълни през сравнително продължителен период от време. Очевидно е, че данните от видеозаписа кореспондират на показанията на свидетелите Н.П., А.Е. и Д.Р., а не на тези на свидетелите П.Д. и Я.П., което е решаващото основание твърденията на първата група свидетели да бъдат кредитирани изцяло. Достоверността на показанията на полицейските служители се потвърждава и от самата фактическа обстановка- при пристигането на свидетелите Е. и Р. двигателят на автомобила все още е бил запален, жалбоподателят се е намирал в него и не е бил представил исканите документи. От отправянето на искане за съдействие от ответника до пристигането на втория полицейски екип несъмнено е изминал известен период от време, през който очевидно дадените разпореждания не са били изпълнени. При това положение липсват основания да не бъдат кредитирани твърденията на полицейските служители, че жалбоподателят упорито не е изпълнявал дадените му разпореждания, въпреки че е разполагал у себе си с необходимите документи. Следва да се отбележи, че показанията на посочения от жалбоподателя свидетел М.М. не опровергават показанията на кредитираните от съда свидетели. Напротив, същият е останал с впечатление, че В. е бил дърпан от ответника, тъй като се е съпротивлявал и не е искал да излезе от автомобила.

Във видеозаписа не е отразено легитимиране от страна на ответника, но същият отразява само малка част от водените между страните разговори, поради което и непредставянето на служебна карта в този конкретен момент по никакъв начин не доказва, че Л. не се е легитимирал преди това. Поради това доводите в подобна насока следва да бъдат счетени за неоснователни.

От приобщените писмени доказателства с най-голямо значение са приложените Заповед за задържане на лице № 365зз-56/01.02.2021 г., Декларация-Приложение №1 от 01.02.21г., Протокол за обиск на лице от 01.02.21г., докладни записки и др.

Предвид всичко изложено съдът счете описаната фактическа обстановка за установена по несъмнен начин. Доколкото в случая следва да се установи какви разпореждания са били дадени на жалбоподателя и какво е било неговото поведение в тази връзка, без значение е дали автомобилът действително е пречел на движението, имало ли е на това място бетонни саксии, които да препятстват свободното му движение напред и т.н. Касае се за обстоятелства без правно значение за спора, които поради това не следва да се обсъждат от съда.

Предвид изложената фактическа обстановка съдът прие от правна страна следното:

По своята правна същност, издадената от органите на МВР заповед за задържане за срок от 24 часа представлява принудителна административна мярка. Нейната законосъобразност подлежи на съдебен контрол, съгласно  чл. 72, ал.4, предл.1 от ЗМВР. Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът в настоящото производство преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания за оспорване, регламентирани в общата разпоредба на чл. 146 АПК. Според нормата на чл. 146 АПК проверката на законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт обхваща компетентността на издалия го орган и преценка спазена ли е изискваната от закона форма, материалните и процесуалните разпоредби при издаването му, както и дали е съобразен с целта на закона.

Съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и в изискуемата от закона форма.

Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган- ответникът е заемал длъжността командир на отделение в група „Общинска полиция“ на сектор „Охрана на обществения ред и териториална полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ по допълнителния щат на ОД на МВР-Варна. Като действащ служител при ОД на МВР ответникът се явява полицейски орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 ЗМВР. Компетентността на полицейския орган да издава заповеди от вида на оспорената в настоящото производство произтича пряко от разпоредбата на чл. 72 ЗМВР, съгласно която полицейските органи могат да задържат лица в хипотезите, изчерпателно посочени в т. 1 до т. 7 на цитираната разпоредба. Конкретно-отв.Л. е притежавал правомощията, визирани в чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР – да задържа лице, което след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба. Следователно, издалият оспорената заповед за задържане полицейски орган, притежава необходимата материална компетентност и не е налице отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 1 от АПК.

   Съдът приема, че оспорената заповед за задържане е издадена в предписаната в чл. 74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма и съдържа посочените в ал. 2 от същата разпоредба задължителни реквизити, като са спазени и разпоредбите на чл. 74, ал. 3 и 6 от ЗМВР. Заповедта за задържане на лице по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР по съществото си е заповед за прилагане на принудителна адм. мярка. Същата следва да има минимално съдържание, предписано в чл. 74, ал. 2 ЗМВР, което в разглеждания случай е налице - посочени са името, длъжността и местоработата на полицейския орган, издал заповедта, данни, индивидуализиращи задържаното лице, датата и часът на задържането и т.н., като е посочено и правото да обжалва законността на задържането. В заповедта е посочено и правното основание за постановяването й, както и фактическите обстоятелства, предпоставили издаването й – „съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задълженията си“. Фактическите съображения в заповедта се допълват в съпътстващата я докладна записка, приложена към административната преписка, в която фактическите обстоятелства, дали основание за задържането, са подробно описани, поради което не е налице нарушение на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Обстоятелството, че докладната записка е изготвена след издаване на заповедта за задържане, не обосновава извод за липса на мотиви, тъй като не съществува пречка такива да бъдат изложени след издаването на административния акт, в друг документ към изпратената административна преписка, щом изхождат от същия орган. Това разбиране е в съответствие с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на Върховния съд, съгласно което неизлагането на мотиви в самия административен акт не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, ако фактическите основания и конкретните съображения за издаването му се съдържат в документ, предхождащ издаването на акта или в последващ такъв. В този смисъл е и константната съдебна практика, установена в Решение № 3644 от 30.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3062/2015 г., V о., Решение № 9423 от 2.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3456/2015 г., V о., Решение № 7486 от 22.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7331/2015 г., V отд. Изложеното становище се споделя и в практиката на ВАдмС, като в тази насока са напр. Решение № 2012 от 28.10.2019 г. на АдмС - Варна по к. а. д. № 2404/2019 г., Решение № 176 от 15.02.2021 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 2481/2020 г. и др.

Следва да се отбележи, че предвид ограниченото свободно място, предвидено в утвърдената бланка на заповед за задържане, е на практика невъзможно подробно описване в нея на фактическите основания за задържането, а такива по необходимост следва да бъда изложени в отделен документ.  Да се приеме обратното би означавало всички издадени заповеди за задържане да бъдат счетени за незаконосъобразни поради ненадлежно описание на съответните фактически основания, а това очевидно противоречи на разума и на обществената необходимост полицейските органи да са в състояние да изпълняват професионалните си задължения.

В тази връзка следва да се изтъкне и че в Решение № 16507 от 4.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7097/2019 г., VIII о., постановено по аналогичен случай, изрично се приема, че обжалваният административен акт съдържа надлежно посочване на фактическите основания за задържането, с изписването в заповедта на текста: „след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба“.

На следващо място, задържаният е попълнил декларация, че е запознат с правата си, както и за намерението си да упражни или да не упражни правата си по ал. 2, т. 6, букви "б" – "е"; заповедта е подписана от него и от полицейския орган; препис от заповедта е била връчена на задържания срещу подпис.

Предвид изложеното съдът намира, че разглежданият административен акт е издаден от компетентен орган и в установената форма, като не се констатира наличие на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при постановяването му. При това положение, с оглед разпоредбата на чл.146 АПК, съдът следва да извърши преценка допуснати ли са противоречия с материалноправни разпоредби и има ли несъответствие с целта на закона.

Настоящият състав намира, че оспорената заповед за задържане е издадена в съответствие с материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, полицейските органи могат да задържат лице, което след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба. Предназначението на разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, посочена като правно основание за издаване на оспорената заповед за задържане, е да се предостави възможност на полицейските органи да изпълнят задълженията си по служба, дори когато отделни лица съзнателно им създават затруднения. Задържането на тези лица, които и след предупреждение не преустановяват възпрепятстващото изпълнението на полицейските функции поведение, има за цел да отстрани пречките пред полицейския орган и да му даде възможност да изпълни възложените му задачи. Задържането в този случай няма за цел да санкционира лицето, извършващи тези действия, а представлява временна мярка, премахваща възникналата пречка съобразно със законовоопределената цел по чл. 22 от ЗАНН. В този смисъл е и трайната съдебна практика напр. Решение № 1027 от 24.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5928/2017 г Решение № 11556 от 2.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4928/2017 г Решение № 2463 от 20.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5227/2018 г., V о.

За да бъде задържано лице на посоченото основание е необходимо да са изпълнени две предпоставки: 1. полицейският орган да изпълнява свое задължение по служба и 2. лицето, въпреки че е надлежно предупредено, съзнателно да пречи на органа на изпълни служебните си функции.

В случая безспорно са налице посочените предпоставки. Полицейският орган е изпълнявал свое задължение по служба, вменено му с разпоредбите на ЗМВР. Чл. 6 от ЗМВР регламентира основните дейности на органите на МВР, сред които е и административнонаказателна дейност. От своя страна нормата на чл. 30, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, предоставя право на полицейските органи да извършват проверки на документи и на място. В конкретния случай полицейските служители са извършвали дейност по установяване на обстоятелства около констатирано от тях административно нарушение, като за целта са счели за необходимо да извършат проверка на личните документи на жалбоподателя и тези на автомобила. Жалбоподателят обаче е възпрепятствал извършването на проверка на документи и на място – въпреки многократните покани същият категорично е отказал да представи исканите документи и не е изпълнявал устно дадените му разпореждания да изгаси двигателя и да излезе от автомобила. След надлежно предупреждение и след отправено устно разпореждане жалбоподателят не е преустановил поведението си, а е продължил съзнателните си действия, насочени към осуетяване изпълнението на служебните задължения на органите на реда да извършат проверка на съответните документи и да изяснят фактическата обстановка около констатираното от тях административно нарушение. Така описаната обстановка наложила ограничаване на свободното му предвижване чрез използването на помощни средства /белезници/, без което е било затруднено изпълнение на служебните им задължения. Приложената мярка е адекватна и навременна, доколкото е преустановила намесата и е съответствала на упражненото въздействие по сила и противодействие. В изложената насока е и съдебната практика- в цитираното по-горе Решение № 16507 от 4.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7097/2019 г., VIII о., се приема, че въззивният съд правилно е приел, че полицейският орган е изпълнявал свое задължение по служба, вменено му с разпоредбите на ЗМВР, като е предприел извършване на проверка на документи. Изрично се приема също, че са били налице предпоставките по чл. 72, ал. 1, т. 2 ЗМВР за задържането на жалбоподателя, тъй като същият първоначално не се е подчинил на полицейско разпореждане да представи документ за самоличност и се е опитал да избегне полицейската проверка, като след като бил надлежно предупреден, не изпълнил отправеното му предупреждение.

Предвид изложеното, правомощието на органа да наложи мярката по чл. 72, ал. 1, т. 2 ЗМВР е упражнено законосъобразно - при реализиране на визираните в закона предпоставки.

На следващо място, според принципа на законността, закрепен в нормата на чл.4 ал.2 от АПК, административни актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона. А според принципа на съразмерността /чл.6, ал.2 от АПК/, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая, предвид конкретните факти, обусловили задържането, същото не се явява самоцел, а е в съответствие с целта на закона- премахване на създаваните от жалбоподателя пречки на полицейските органи да изпълнят задълженията си по служба. Спазен е и принципът на съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията, тъй като издаването на заповедта е било единствения начин органът да може да изпълни служебните си задължения, а и задържането е продължило по-малко от два часа. Мярката е приложена съобразно нормативните изисквания и наложените ограничения са с оглед постигане на предвидените в закона цели, поради което е налице пропорционалност на държавната принуда, а по този начин са спазени и условията, предвидени в международните актове, като доводите в обратна насока са неоснователни.

 Не обуславят различни изводи и доводите, че жалбоподателят е представил документ за самоличност след пристигането на втория полицейски екип и не е имало необходимост същият да бъде отведен в Първо РУ. Задържането фактически е започнало от момента на изявлението на полицейския орган, че жалбоподателят е задържан и е предприето ограничаване на правото му на свободно предвижване чрез използването на помощни средства – белезници. Съгласно чл. 13 от Инструкция № 8121з-78 от 24 януари 2015 г. срокът за задържане на лица по реда на ЗМВР започва да тече от момента, в който е ограничено правото им на свободно придвижване, като точният час се отбелязва в заповедта за задържане независимо от времето на нейното фактическо издаване. Самата заповед представлява привеждане в изискуемата по закон писмена форма на едно правно действие, предприето от служител на МВР в хода на изпълнение на дадените му правомощия. Именно за изпълнението на формалните изисквания по вече осъщественото задържане е била налице необходимост от отвеждането на лицето в районното управление, където е била оформена обжалваната заповед, извършен е личен обиск, за което е съставен протокол, задържаният е запознат с правата си по чл. 72, ал. 3 ЗМВР при задържането, за което е попълнил декларация и т.н.

Следва да се отбележи също, че при осъществяване на правомощията по чл.72 от ЗМВР полицейските органи действат при условията на оперативна самостоятелност, при което контролът на съда се свежда до критериите, очертани в чл. 146 от АПК (в какъвто смисъл е напр. Решение № 462 от 7.03.2016 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 3889/2015 г.). Предвид формираните изводи, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на материално-правните и процесуални разпоредби, и в съответствие с целта на закона, същата се явява законосъобразна, което обуславя и неоснователността на подадената жалба. Без правно значение са възраженията, че са използвани физическа сила и помощни средства, без това да е абсолютно необходимо, че ответникът неправомерно е навлязъл в автомобила, както и че не е била осигурена възможност на жалбоподателя да се консултира с адвоката си, тъй като те не касаят законността на издадената заповед, а евентуално могат да бъдат предмет на различно производство. В цитираното Решение № 462 от 7.03.2016 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 3889/2015 г. се посочва изрично, че подобни възражения касаят не законосъобразността на издадения административен акт за задържане на лицето, а действията по неговото изпълнение. След като сочените нарушения са такива, свързани с изпълнението на заповедта, а не със нейното издаване, съдът не следва да ги обсъжда в настоящото производство. Действията, извършени в изпълнение на заповедта не могат да бъдат преценявани при проверката на нейната законосъобразност. (В тази насока са цитирани Решение № 7594/2007 г. на ВАС, Решение № 4570/2010 г. на ВАС, Решение № 4763/2007 г. на ВАС и др.).

От данните по делото се установява, че жалбоподателят е считал действията на полицейските служители за незаконосъобразни (видно от докладната записка, същият е заявил, че служителите на „Общинска полиция“ нямат право да проверяват документи за самоличност; в приобщения запис той ясно заявява, че ще изпълнява полицейските разпореждания след като бъде освободен и след като „му пуснат колата“). Според разпоредбата на чл.64, ал.4 от ЗМВР обаче разпорежданията на полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение, или застрашават живота или здравето му. Жалбоподателят е възприел ответника като служител на „Общинска полиция“, като същевременно разпорежданията да представи документите си, да изгаси двигателя и да излезе от автомобила по никакъв начин не попадат в хипотезите по чл.64, ал.4 от ЗМВР, при които разпорежданията могат да не бъдат изпълнявани. Поради това той е бил задължен да изпълни дадените му разпореждания, като при несъгласие е следвало да оспори тяхната законосъобразност по установения за това ред. Несъгласието с извършваните от полицейските органи действия поради определени лични разбирания по никакъв начин не освобождава гражданите от задължението по чл.64, ал.4 от ЗМВР и не обуславя правомерност на действията на жалбоподателя.

С оглед горното, настоящият състав намира, че заповедта е материално законосъобразна, при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата съответства на целта на закона, поради което жалбата следва да бъде отхвърлена.

Предвид изхода на делото, неоснователна се явява претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски в настоящия съдебен процес. Основателно е и следва да се уважи искането на ответника за присъждане на разноски във вид на юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 лева, определени от съда по реда на чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, към които препраща чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 144 АПК.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК, Районен съд – Варна,

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалба на И.И.В. ***, с ЕГН **********, против Заповед за задържане на лице № 365зз-56/01.02.2021 г., издадена от Н. Петков Л.- командир на отделение в Общинска полиция при ОД на МВР-Варна, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР му е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок до 24 часа“.

ОСЪЖДА И.И.В. ***, с ЕГН ********** *** сумата от 100,00 лева /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от получаване на съобщението за неговото изготвяне пред Административен съд - Варна.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: