№ 1033
гр. С., 18.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. Н.
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20231110145223 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от „Т. С.” ЕАД срещу Д. Н.
Ч., с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с
ответника, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия
при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите
без да е необходимо изричното им приемане по отношение на топлоснабден имот
с адрес гр. С., ж.к. „М.“ бл. 101, вх. 8, ет. 4, ап. 128, с аб. № *****. Поддържа, че
съгласно тези ОУ е доставял на ответника за процесния период топлинна енергия,
за която не е заплатена дължимата цена. Иска се от съда да постанови решение, с
което да признае за установено, че ответникът му дължи следните суми: сумата
от 2526,38 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за
периода от 01.05.2018 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва за забава от
03.02.2022 г. до изплащане на вземането, сума в размер на 353,95 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2019 г. до 24.01.2022 г., сума в
размер на 77,39 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода
01.01.2019 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва за забава от 03.02.2022 г.
1
до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 13,38 лв., представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна
енергия, начислена за периода от 03.03.2019 г. до 24.01.2022 г ., за които е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 04.01.2023 г. по ч.гр.д.
№ 5484/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 148 състав.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, в
който оспорва исковете като недопустим поради наличие на подадено възражение
по чл. 414а ГПК за плащане в срока за доброволно изпълнение. Оспорва исковете
и като неоснователни по основание и размер. Счита, че исковете следва да бъдат
отхвърлени.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т. С.“ ЕООД изразява
становище за основателност на исковете.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните
по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Допустимостта на предявените искови претенции по установителните
искове, предвид релевирането им по реда на чл. 422 ГПК, се обуславя освен от
наличието на общите процесуални предпоставки, още и от подаването на
възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен
иск в едномесечен срок от уведомяването на кредитора, както и от тъждество
между вземането по заповедта за изпълнение и претендираното в исковото
производство. Така посочените предпоставки са налице, което обуславя
разглеждане на исковите претенции по същество. В случая, макар в рамките на
заповедното производство да е депозирано писмено изявление на длъжника,
озаглавено „възражение по чл. 414а ГПК“ с вх. № 29854/22.02.2023 г., същото не
съдържа твърдения за извършени плащания в срока за доброволно изпълнение, а
касаят оспорване на вземането по основание, включително оспорване топлинна
енергия да е доставена. В такава насока са и изявленията, обективирани във
второто възражение вх. № 49861/22.02.2023 г., в което също се оспорват
вземанията. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество.
Основателността на предявените искове за установяване, че ответникът
дължи претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна
енергия и за дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на
следните предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на
топлинна енергия, извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в
твърдяния обем през процесния период и на претендираната стойност,
изискуемост на задължението за плащане на продажната цена. Съобразно
2
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е установяване на горните
предпоставки при условията на пълно и главно доказване. Липсата на една от
предпоставките води до неоснователност на претенцията. В случай, че ищецът
установи посочените по-горе обстоятелства, ответната страна следва да докаже
опровергаващия довода за неизпълнение факт – точно във времево и
количествено отношение изпълнение на задължението за плащане на потребената
топлинна енергия за процесния период.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че исковете
са основателни. Съображенията за това са следните:
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване налиието
на облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна
енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията
и договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно
последния правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно,
сключвано при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Предвидена е писмена форма на договора,
която не е форма за действителност, а за доказване. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2
ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна
енергия е обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е
необходимо изрично волеизявление, като същото следва по силата на законовата
презумпция на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката, в приложимата за
процесния период редакция, съгласно която всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба.
Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството потребител на
топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание
на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В
това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
3
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е
изведено, че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на
топлинна енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди,
и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по
смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената на топлопреносното предприятие. В този
смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г.
на ОСГК на ВКС.
Правото на собственост на ответника върху процесния имот се установява от
представеното по делото Постановление за възлагане на недвижим имот от
28.10.2010 г., влязло в сила на 22.12.2010 г., с което процесният апартамент № 128
в ж.к. „М. 1“, бл. 101, е възложен на ответника в производството Д. Ч..
Установено е по делото също така, че по отношение на притежавания от
ответната страна недвижим имот, намиращ се в сграда в режим на етажна
собственост, е налице и решение на етажната собственост за присъединяване на
сградата към топлопреносната мрежа. В случая обстоятелството е доказано от
приложения по делото договор за извършване на услугата „топлинно
счетоводство“ и протокол от проведено Общо събрание на собствениците на ЕС,
находяща се в гр. С., ж.к. „М. - I“, бл. 101, с което етажните собственици са взели
решение да се сключи договор с дружество, извършващо услугата дялово
разпределение на топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост.
Въз основа на гореизложените аргументи се обосновава извод за наличието
на правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни
общи условия по отношение процесния обект.
В доклада по делото на основание чл. 155 като служебно известно и
ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че общите условия на
ищеца за продажба на топлинна енергия за битови клиенти са влезли в сила.
Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема за
установено първото правнорелевантно обстоятелство – наличието на
облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните
по делото, като въз основа на доказаното качество на ответника ползвател на
топлинна енергия по отношение на процесния недвижим имот.
За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната цена, е изслушано заключение на съдебно-
техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно и обосновано,
изготвено от специалист, притежаващ необходимите знания, и отговарящо пълно
на поставените въпроси, без да се пораждат съмнения за неговата правилност.
4
Съгласно същото количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената
сграда, се измерва чрез т. нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция.
Показанията се отчитат ежемесечно. Вещото лице е установило по данни на
фирмата за дялово разпределение, че в имота за процесния период е имало четири
броя отоплителни тела и са монтирани 4 топлоразпределители с дистанционен
отчет. В имота има щранг лира за отопление в банята, за която се изчислява
служебна ТЕ отдадена от щранг лирата. За периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2021
г. ответникът не е осигурил достъп на фирмата за дялово разпределение. В имота
се ползва топла вода, като поради липса на отчет на водомерите за топла вода,
разходът за топла вода се изчислява на един брой потребител при норма 140 литра
на потребител за едно денонощие. Количеството топлинна енергия за сградна
инсталация се изчислява на база отопляемия обем на жилището – 185 м3, като
топлинна енергия за отопление на общите части не се начислява. Съгласно
заключението на вещото лице размерът на начислената главница за доставена
топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2021 г. възлиза на сумата от
2526,40 лв., след отчитане на разликата между прогнозно начислената стойност и
действителната такава, изчислена по изравнителни сметки.
Не се установява, предвид заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, начислената сума да е платена. Неоснователно е оспорването на
размера на начисленото вземане и на съдебно-счетоводната експертиза поради
съображения, че неправилно бил начислен ДДС в размер на 20 %, вместо 9 %.
Съгласно § 15д, ал. 2 ПЗР на ЗДДС, в сила от 09.07.2022 г., ставката от 9 % ДДС
се прилага до 1 юли 2023 г. за доставки с място на изпълнение на територията на
страната, при внос на стоки на територията на страната и при облагаеми
вътреобщностни придобивания на стоки по отношение на доставка на централно
отопление и на природен газ. Процесните вземания са за период от 2018 г. – 2021
г., поради което попадат извън темпоралното приложение на посочената
разпоредба.
По делото е релевирано възражание за изтекла погасителна давност едва
след изтичане на преклузивния срок за това – едномесечен срок за отговор на
исковата молба, а именно едва в последното съдебно заседание. Съгласно
разпоредбата на чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК отговорът на исковата молба трябва да
съдържа възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават. На
основание чл. 133 ГПК, когато в установения срок ответникът не подаде писмен
отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на
представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл.
219, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се
дължи на особени непредвидени обстоятелства. За тази последица ответникът е
предупреден в разпореждането по реда на чл. 131 ГПК, като предупреждение се
съдържа и в съобщението за връчването му.
Установените в разпоредбата на чл. 133 ГПК последици, придават на срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК характера на преклузивен – съдът няма право да вземе
предвид възражения, релевирани след изтичане на този срок. Ранната преклузия
на процесуални права е законодателен израз на концентрационното начало в
гражданския процес, залегнало в действащия процесуален закон. По
приложението на установения в разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК срок е
формирана константна съдебна практика, включително задължителна такава (т. 4
от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), според която с
5
изтичането му се преклудира възможността на ответника да навежда фактически
и материалноправни възражения срещи иска, които не са свързани със
служебното приложение на материалния и процесуалния закон, като в тази
категория се включва и възражението за изтекла погасителна давност.
Ето защо, предвид гореизложените съображения, съдът не следва да
разглежда наведеното за пръв път в открито съдебно заседание възражение за
изтекла погасителна давност.
Предвид гореизложените изводи и с оглед диспозитивното начало искът с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ за заплащане на
цената за доставена топлинна енергия за подгряване на топла вода се явява
доказан по основание за сумата от 2526,38 лв.
По делото ищецът претендира от ответника и вземане за възнаграждение за
дялово разпределение в размер на 77,39 лв. за периода от 01.01.2019 г. до
30.04.2021 г., ведно със законна лихва от 03.02.2022 г. до изплащане на вземането.
За основателността на иска следва да се установи от ищеца, че през
процесния период е извършил услугата дялово разпределение в процесния имот,
поради което в тежест на ответника е възникнало задължение за плащане на
дължимото възнаграждение.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира, че искът е
основателен. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 22, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда
на чл. 61 и сл. от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС,
като съгласно ал. 2 на чл. 22 от ОУ клиентите заплащат на продавача стойността
на услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. В
случая по делото предвид изготвеното и прието заключение по СТЕ се установи,
че дяловото разпределение е извършвано от ищеца. Ето защо, ищецът е
материалноправно легитимиран да получи претендираното възнаграждение за
дялово разпределение.
На следващо място, от заключението на съдебно – счетоводната експертиза
(таблица 3) се установява, че за извършените услуги за дялово разпределение за
периода от 01.01.2019 г. – 30.04.2021 г. са издадени описаните в таблицата от
заключението фактури на обща стойност – 77,39 лв. По делото не се твърди и не
се установява посочената сума да е погасена чрез плащане. Предвид изложеното
по-горе и с оглед диспозитивното начало, искът за заплащане на възнаграждение
за дялово разпределение следва да се уважи за пълния предявен размер, ведно със
законната лихва за забава от 03.02.2022 г. до окончателното плащане.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните.
По отношение на релевирания период приложими са Общите условия за
продажба на топлинна енергия „Т. С.“ ЕАД на битови клиенти в гр. С., в сила от
12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от същите, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна
6
енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Следователно предвид наличието на уговорен срок за плащане, задължението за
заплащане на обезщетение за забава възниква при реализиране на условието –
неплащане на задълженията по общата фактура в срока по чл. 33, ал. 2 ОУ.
Основата, върху която се изчислява лихвата е неплатената част от реално
дължимата сума, а именно неплатената част от задълженията по общата фактура.
Ето защо, купувачът дължи лихва за забава само върху сумата по окончателната
фактура за отчетния период. Тъй като срокът за плащане на задълженията по
общите фактури е определен в Общи условия от 2016 г. /чл. 33, ал. 2/, то не е
необходима покана, за да бъдат поставени ответниците в забава /арг. от чл. 84, ал.
1 ЗЗД/.
Съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза, начислената
мораторна лихва върху претендираната и доказаната по основание и размер в
настоящото производство главница възлиза на сумата от 360,61 лв.
По делото не се твърди от ответника, а и от заключението на съдебно –
счетоводната експертиза не се установява дължимата от ответника мораторна
лихва, начислена върху главницата за доставена топлинна енергия, да е погасена
чрез плащане.
Предвид изложеното по-горе и с оглед диспозитивното начало, искът с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи за сумата от 353,95 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2019 г. до 24.01.2022 г.
Искът за мораторна лихва за сумата от 13,38 лв., представляваща мораторна
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, начислена за периода
от 03.03.2019 г. до 24.01.2022 г ., следва да се отхвърли като неоснователен по
следните съображения:
Макар по делото да се установи наличието на главен дълг, не е доказана
втората предпоставка за уважаване на иска, а именно – моментът, от който
ответникът е изпаднал в забава в погасяването на процесната сума. Това е така,
тъй като по делото не са ангажирани от ищеца доказателства, от които да се
установява какъв е бил уговореният срок за плащане на услугата дялово
разпределение, за да може да се определи от кой момент ответникът е изпаднал в
забава в погасяването на процесната сума за дялово разпределение, респ. ако не е
бил уговорен такъв срок, то не са ангажирани от ищеца доказателства за
отправена и получена покана от ответника (арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД).
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение има както ищецът, така и
ответната страна.
Ищецът претендира разноски, от които 659,42 лв. в исковото производство
(59,42 лв. държавна такса, 500 лв. депозити за експертизи, като следва на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК да бъде признато и правото на юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв.), и 109,42 лв. в заповедното производство
7
(59,42 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение).
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 656,45 лв., представляваща
дължими разноски по исковото производство и 108,93 лв. разноски по
заповедното производство съразмерно на уважената част от исковете.
Ответникът претендира разноски в размер на 300 лв. за платено адвокатско
възнаграждение в заповедното производство и отделно 400 лв. за исковото
производство. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1,80 лв.,
представляваща разноски съразмерно на отхвърлената част на исковете общо за
исковото и заповедното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Д. Н. Ч., ЕГН
********** дължи на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* следните суми:
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 2526,38 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.05.2018 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва за забава от 03.02.2022 г.
до изплащане на вземането;
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 77,39 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.01.2019 г. –
30.04.2021 г., ведно със законната лихва за забава от 03.02.2022 г. до изплащане
на вземането;
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 353,95 лв., представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна
енергия, начислена за периода от 15.09.2019 г. до 24.01.2022 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от
04.01.2023 г. по ч.гр.д. № 5484/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 148
състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:
********* срещу Д. Н. Ч., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумата от 13,38 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху
главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от
03.03.2019 г. до 24.01.2022 г ., като неоснователен, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от
04.01.2023 г. по ч.гр.д. № 5484/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 148
състав.
8
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Д. Н. Ч., ЕГН ********** да
заплати на „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* сумата от 656,45 лв., представляваща
дължими разноски по исковото производство и 108,93 лв. разноски по
заповедното производство съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* да
заплати на Д. Н. Ч., ЕГН ********** сумата в размер от 1,80 лв., представляваща
разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете, общо за исковото и
заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната
на ищеца – „Т. С.“ ЕООД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 –
седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9