О П Р
Е Д Е Л Е
Н И Е
Гр.Ловеч, 18.11.2020 г.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети
ноември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
като
разгледа докладваното от съдия ВЪЛЧЕВА в.ч.гр. дело № 644 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе
предвид:
Производството
е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила
частна жалба от "АЙ
ТРЪСТ" ЕООД, с ЕИК ........, със седалище и адрес на управление: гр. София
1463, район ,,Триадица", бул. „Витоша" № 146, бизнес център
„България", сграда А, ет. 4, представлявано от управителя И.Ш., чрез
пълномощника юрисконсулт В.М. против разпореждане № 260416 от 26.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. №
617/2020 г. по описа на Районен съд – Тетевен в частта, в която е отхвърлено заявлението му по чл.410 от ГПК
срещу М.А.О. за претендираното възнаграждение по договор за поръчителство в
размер на 137.50 лв., 74.93 лв. законна
лихва за забава по договор за предоставяне на поръчителство и претендирани административни разноски в размер
на 40.32 лв.
Счита, че разпореждането в обжалваната
част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че изводът на
районния съд, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство цели
заобикалянето на ЗПК и неоснователно обогатяване, е неправилен. Излага, че възнаграждението за предоставяне на
поръчителство е дължимо за срока на действие на Договора за кредит, но не
произтича от него и се дължи по отделен самостоятелен договор, обезпечаващ
неговото изпълнение. Посочва, че сключеният между длъжника и „Ай тръст“ е
договор за поръчка по смисъла на чл.280 и сл. от ЗЗД и правното основание за
възнаграждението е услугата по предоставяне на поръчителство. Счита, че това
възнаграждение няма връзка със забавата на длъжника, поради което хипотезата на
чл.33 от ЗПК е неприложима. Изтъква, че неправилно районният съд е приел, че с
договора за предоставяне на поръчителство се преследва забранена от закона цел
и се цели неоснователно обогатяване на кредитора, тъй като в случая е налице
валидна облигационна връзка между страните. Счита, че ТРС неправилно е отхвърлил и претенцията за
законна лихва за забава по Договора за предоставяне на поръчителство в размер
на 74.93 лв. за периода от 21.03.2019 г. до 17.09.2020 г.
На следващо място оспорва и извода на съда, че
претендираните административни разноски целят
заобикаляне на забраната на чл.33 от ЗПК. Твърди, че сумата 40.32 лв. е реално
извършен разход за събиране на вземането
и не попада в обхвата на чл.33, ал.1 от ЗПК. Този разход е направен в резултат на некоректното поведение на длъжника и
при просрочие. Счита, че тази клауза не противоречи на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК,
защото не е такса, свързана с усвояване и управление на кредита.
Моли съда да отмени разпореждането на
първоинстанционния съд в обжалваната част и за претендираните суми, като му
присъди пълния размер на заплатената държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК
от заявител срещу разпореждане, с което е отхвърлено отчасти заявлението,
поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество -
неоснователна.
От приложените по делото
доказателства се установява, че производството по ч.гр.д. № 617/2020 год. по
описа на РС Тетевен е образувано по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от "АЙ ТРЪСТ" ЕООД за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника М.А.О..
Първоинстанционият съд е
издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, като е
разпоредил длъжникът М.А.О., ЕГН ********** да заплати на от "АЙ ТРЪСТ" ЕООД сумата от 1200.00 лв. – главница, заедно със
законната лихва от 12.10.2020 г. до изплащане на вземането; 94.35 лв. - договорна лихва за периода от 25.02.2019 г.
до 20.07.2019 г., 170.92 лв. - законна лихва за забава от 21.03.2019 г. до 17.09.2020 г.,
както и сумата 84.40 лв. разноски по делото, от които 34.40 лв. д.т. и 50.00
лв. юрисконсултско възнаграждение.
С разпореждане № 260416 от 26.10.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 617/2020 г., ТРС е отхвърлил заявлението по чл.410 от ГПК
в частта относно искането да бъде издадена заповед за изпълнение за сумата от 137.50
лв. възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, 74.93 лв. законна лихва за забава по договор за
предоставяне на поръчителство и претендирани административни разноски в размер
на 40.32 лв. В мотивите на
обжалваното разпореждане са изложени доводи, че в отхвърлената част заявлението
и наведените твърдения досежно претендираните административни разноски,
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и законна лихва по
договора за предоставяне на поръчителство противоречи на чл.33 от ЗПК.
Настоящата инстанция споделя направените от
районния съд правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави, както и дали се основава на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. В случая претенцията на заявителя, наред с главница,
договорна лихва и мораторна лихва, включва и възнаграждение по договор за
поръчителство, законна лихва върху същото за посочения в заявлението период и административни
разноски за извънсъдебно събиране на задължението. Доколкото договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит,
нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално
императивното правило на чл. 33, ал.1
и 2 от ЗПК. Районният
съд е съобразил тези разпоредби и отхвърлил претендираните от заявителя
суми.
На следващо място следва да се
отбележи, че с приетото съдържание на уговорката в чл.4 от Договора за
потребителски кредит от 25.02.2019 г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и длъжника
М.А.О., заемодателят „Кредисимо“ ЕАД предварително определя, че дружеството –
поръчител следва да бъде одобрено от него и върху нея кредитополучателят не
може да въздейства. За него не съществува възможност да посочи поръчител,
различен от одобрен от заемодателя.
Следва да се изтъкне и факта, който се установява от направената служебно
справка в ТРРЮЛНЦ за актуалното състояние на дружеството – поръчител – „АЙ
ТРЪСТ“ЕООД. От направените вписвания е видно, че заемодателят и одобреното от него дружество - поръчител са
свързани лица, доколкото „Кредисимо“ ЕАД (заемодател) е едноличен собственик на
капитала на „АЙ ТРЪСТ“ЕООД (поръчител). Това съдържание на уговорката
установява значително неравновесие в
правата между потребителя и търговеца по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
С начисляването на възнаграждението за
поръчителство се превишава максималния размер на годишния процент на разходите
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничен до петкратния размер на законната лихва. В
случая с Приложение към Договора за потребителски кредит е установен ГПР в максималния
размер от 50 %, който обаче не включва възнаграждението по договора за
поръчителство. Независимо, че произтича от друга сделка (договор за
предоставяне на поръчителство), възнаграждението за поръчителство съставлява
разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата тежест
се понася от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични
задължение по договора за потребителски кредит – главници, лихви, и пр. и
същото съгласно Приложение № 2 към Договора за предоставяне на поръчителство е платимо разсрочено на вноски, дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за потребителски кредит,
сключен с „КРЕДИСИМО“ЕАД. Възнаграждението за поръчителство не попада в
изключенията по чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на
разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им
от потребителя. Ето защо, макар да не възниква от договора за потребителски
кредит, настоящата инстанция счита, че възнаграждението за поръчителство съставлява
част от ГПР. В случая в Договора за потребителски кредит ГПР е определен на
50.00 %, а уговореното възнаграждение за поръчителя е в размер на 113.51 лв.,
т.е. налице е превишаване на законовия
максимум на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и
ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която има
задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според чл.3 от същата
неравноправна е дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност,
тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора.
На последно място допълнителен аргумент за
отхвърляне на претенцията на заявителя за сумата от 137.50 лв., представляваща
възнаграждение по договора за поръчителство, съдът намира в нормата на чл.26,
ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. От изложеното в т.12 от заявлението
и приложения договор за потребителски кредит става ясно, че задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряването на поръчителство, не е
определено като предварително условие за сключване на договора. Това
противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат предпоставки
за начисляване на претендираното възнаграждение, което води до оскъпяване на
кредита
Поради изложените съображения за недължимост
на възнаграждението за поръчителство, длъжникът не дължи и законната лихва за
забава в размер на 74.93 лв. по
договор за предоставяне на поръчителство
Въззивната инстанция намира за неоснователни
и изложените в частната жалба възражения относно отхвърлената претенция за административни
разноски за извънсъдебно събиране на вземането, обоснована с разпоредбата на
чл.10а от ЗПК. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от
съда. В нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по
договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени
на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Разходите за
извънсъдебно събиране на задължението като връчването на писма, изпращане на
покани за доброволно изпълнение, използването на специализирани дружества за
събиране на вземания и др. не представляват допълнителни услуги, които
кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора, а са действия,
целящи осигуряване на изпълнението, вкл. по принудителен път. Нормата на
чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за
дейности, свързани с управлението на кредита.
Ето защо въззивният съд намира, че
изложените в частната жалба възражения са неоснователни. Районен съд Тетевен е
постановил в обжалваната част правилен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
Водим от горното и на основание чл.252 ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №
260416 от 26.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 617/2020 г. по описа на
Районен съд – Тетевен в частта, в която
е отхвърлено подаденото заявление от "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, с ЕИК ........ по чл.410 от ГПК срещу М.А.О., ЕГН **********
за претендираното възнаграждение по договор за поръчителство в размер на 137.50
лв., 74.93 лв. законна лихва за забава
по договор за предоставяне на поръчителство и претендирани административни разноски в размер
на 40.32 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.