Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 12.08.2019
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Андрей Георгиев
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 10211 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 21.06.2017 г., постановено по гр.д.№ 21351/ 2016 г. на Софийски районен съд,
І ГО, 31 състав, по предявен от „А. за С.НА В.“ АД-
гр. София установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ е признато за установено, че Р.В.М. /ЕГН
**********/ дължи на „А. ЗА С.НА
В.“ АД /ЕИК *******/ сумата 828.53 лв.-
задължение по Запис на заповед от 14.10.2013 г., с падеж на 9.10.2014 г.,
прехвърлен с джиро, ведно със законната лихва от 23.11.2015 г. до окончателното
изплащане, което вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена на 25.11.2011 г. по
ч.гр.д.№ 71794/ 2015 г. на СРС, 31 състав. На основание чл. 78, ал.1 ГПК
ответникът Р.М. е осъден да
заплати на ищеца „А. за С.НА В.“ АД
сумата 645 лв.- разноски за първоинстанционното производство, и сумата 325 лв.- разноски за заповедното производство
/ч.гр.д. № 71794/ 2015 г. на СРС, 31 състав/.
Постъпила е въззивна жалба от Р.В.М. /ответник
по делото/- чрез назначен от съда особен представител по чл.47 ГПК, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение
за отхвърляне на иска като неоснователен.
Въззиваемата страна „А. за С.НА В.“ АД- гр. София /ищец
по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да
бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Предявен
е установителен иск по чл.422 ГПК вр.
чл.535 ТЗ.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС
решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от „А. за С.НА В.” АД
установителен иск по чл.422 ГПК вр.
чл.535 ТЗ като основателен и доказан- чл.272 ГПК.
Записът
на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент
на съдържанието, поради което и не е условие за действителност на ефекта. В
същото време записът на заповед се издава заради конкретни отношения между
издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена
сума.
При
възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдените от нея
факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В
случая от страна на ищеца не е въведено твърдение в исковата молба за
съществуващо между праводателя му- джирант, и ответника каузално правоотношение. Твърдение за
наличието на такова правоотношение, основано на договор за заем, за чието
обезпечаване е издаден процесният менителничен
ефект, е направено от ответника в подадения в срока по чл.131 ГПК писмен
отговор на исковата молба.
В
хипотезата на предявен иск за вземане /вкл. и установителен
иск по чл.422 ГПК/, основано на запис на заповед, при липсата на своевременно
въведени в процеса твърдения за каузална обвързаност, за обезпечаване
изпълнението на която е издаден записът на заповед, е достатъчно да се докаже
само редовността на записа на заповед от външна страна, в какъвто смисъл са
даденото в Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.17,
тълкувателно разрешение и постановената по приложението на чл.535 ТЗ константна
практика на ВКС.
Ищецът- джиратар по джиро на поемателя по
записа на заповед /джирант/, за съществуване на
вземането по който предявява иска по чл.422 ГПК, не е длъжен да сочи основание
на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на каузално право-отношение, във връзка с което е издаден
записът на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в
производството по чл.422 ГПК, подлежи на доказване и каузалното правоотношение,
но само доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за
последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154,
ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, обуславящи претендираното, съответно
отричаното право. Във връзка с разпределение тежестта на доказване, съгласно
чл.154, ал.1 ГПК и основанието на вземането на ищеца- абстрактна правна сделка,
в мотивите към т.17 на цитираното ТР № 4/ 2014 г. на ВКС- ОСГТК е прието, че
ищецът- кредитор, дори да сочи обезпечителна функция на записа на заповед
спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е
обуславящо единствено за предмета
на защитата на ответника-
длъжник по записа на заповед.
Ако той твърди същата кауза, на доказване подлежат само релативните му
възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако твърди различна
кауза, съгласно цитираното ТР всяка от страните доказва твърдяната от нея
кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай, обаче, в съответствие с
мотивите на цитираната т.17 от ТР, се обуславя не от основанието на иска, а от
осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от ответника,
Л.2 на Реш. по
гр.д.№ 10211/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
различна
от действителната, каузална причина за издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на това основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи
или правоунищожаващи възражения. В настоящия случай такива
възражения от ответника касателно соченото каузално
правоотношение- договор за заем, в процеса не са направени.
При това
положение ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна менителничен ефект. Интерес, но не и задължение,
от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът би
имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият твърди
и доказва различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. 3а посочването на кауза, но
недоказването й, ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска,
основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника.
В случая претендираното от ищеца „А. за С.НА В.“ АД вземане се
основава на издаден от ответника Р.М. /издател/ в полза на „И.А.М.“ АД /поемател/ Запис на заповед с дата 14.10.2013 г., чиято
автентичност не е оспорена в хода на първо-инстанционното
производство, който е прехвърлен с джиро от поемателя-
джирант на ищеца- джиратар
на 6.11.2015 г.
Въз
основа на дължимата от съда формална проверка на редовността на процесната ценна книга се налага приемането на извод за
валидното възникване и съществуване на спорното вземане от 828.53 лева- по
Запис на заповед от 14.10.2013 г.
За
да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа визираните в
разпоредбата на чл.535 от Търговския закон ТЗ/ реквизити, като тяхната
кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния
ефект.
В
случая в представената ценна книга се съдържа наименованието “запис на
заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на същия. Налице е
безусловна клауза за плащане на определена парична сума. Издателят Р.В.М. се е
задължил безусловно и неотменимо, без протест да заплати на поемателя
„И.А.М.“ АД сумата 1048.08 лева. Като място на издаване на ценната книга и като
място на плащането е посочен гр. София. Менителничният
ефект е издаден на 14.10.2013 г., като е положен подпис от Р.В.М. /чието
авторство не е оспорено/. Падежът му е определен съобразно разпоредбата на
чл.486, ал.1, т.4 ТЗ- на определен ден, а именно 9.10.2014 г.
Тъй
като представеният запис на заповед съдържа всички законо-установени
реквизити, дадени кумулативно, същият е действителен и е породил валидно менителнично задължение. Вземането за претендираната
от заявителя в заповедното производство и ищец в настоящото производство сума е
ликвидно и изискуемо, като няма
безспорни данни и доказателства да е било погасено от длъжника- издател на
ценната книга. Същото е валидно прехвърлено с джиро на 6.11.2015 г. от поемателя „И.А.М.“ АД на ищеца по настоящото дело “А. за С.НА
В.“ АД, което не подлежи на съобщаване на длъжника, като няма основание за
приемането на извод, че не е породило целеното правно действие.
Неоснователно, както правилно е приел първоинстанционният съд, е възражението на ответника Р.М. за
погасяване на процесното
вземане по давност, тъй като приложим в случая е визираният в чл.531, ал.1 ТЗ специален тригодишен давностен срок, който към
датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, когато е прекъсната давността,
не е изтекъл. При уговорен падеж „на определен ден“ /чл.486, ал.1, т.4 ТЗ/,
какъвто е настоящият случай, същият е предпоставка за настъпване изискуемостта
на вземането и съответно за изпадане на длъжника в забава. Падежът на процесното менителнично
задължение е на 9.10.2014 г., а заявлението по чл.417 ГПК е подадено на 23.11.2015
г., когато приложимият давностен срок не е изтекъл,
поради което и вземането не е погасено по давност.
Неприложима
в случая е нормата на чл.531, ал.2 ТЗ, тъй като относно прекия осъдителен иск
по чл.538, ал.1 ТЗ или установителен иск по реда на
чл.422, ал.1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед и/или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност по
чл.531, ал.1 ТЗ. С тригодишна давност от падежа се погасяват исковете против
прекия длъжник по ценната книга. Специалната едногодишна давност, уредена в
чл.531, ал.2 ТЗ, не е относима към горната хипотеза.
Тя касае исковете на приносителя на менителницата срещу джирантите
и срещу издателя на менителницата, а това са лица, различни от прекия длъжник
/поради това и давността за тях е по- кратка/. Съществената разлика между
цитираните две алинеи на чл.531 ТЗ се състои в кръга на пасивно легитимираните
лица. Препращащата норма на чл.537 ТЗ не дава основание уредбата относно
едногодишната давност да се прилага и спрямо издателя на записа на заповед.
Правилото на чл.537 ТЗ гласи, че за записа на заповед се прилагат съответно
разпоредбите за менителницата, доколкото те са съвместими с естеството му. Това
условие отсъства по отношение нормата на чл.531, ал.2 ТЗ. Издателят на записа
на заповед не съвпада с издателя на менителницата, а с платеца на същата, видно
от изричната разпоредба на чл.538, ал.1 ТЗ, според която издателят на записа е
задължен по същия начин, по който е задължен платецът на менителницата. Следователно
относно издателя на записа на заповед и авалистите
погасителната давност се регламентира с нормата на чл.531, ал.1 ТЗ, а не на
чл.531, ал.2 ТЗ, поради което и прекият менителничен
иск на приносителя на записа на заповед срещу издателя му се погасява с
тригодишната давност по чл.531, ал.1 ТЗ, а едногодишната погасителна давност по
чл.531, ал.2 ТЗ е неприложима спрямо него /в този смисъл: Решение № 24 от
1.08.2017 г. по т.д.№ 2709/ 2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, Решение № 102/ 23.07.2014
г. по т.д.№ 2680/ 2013 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Изложеното обосновава извод на въззивния съд, че спорното менителнично
вземане не е погасено по давност, поради което и установителният
иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ като основателен и
доказан правилно е уважен от първоинстанционния съд.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото
на спора обжалваното първоинстанционно решение като
правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3, ал.6 и
ал.8 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемото дружество сумата 250 лв.- разноски за въззивното производство /100 лв.- за юриск.
възнаграждение, и 150 лв.- заплатено възнаграждение за особения му представител
по чл.47 ГПК/, а също и на основание чл.78, ал.6 ГПК да заплати по сметка на
СГС държавна такса за въззивното обжалване в размер
на 25 лв.
Л.3 на Реш. по
гр.д.№ 10211/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 21.06.2017 г., постановено
по гр.д.№ 21351/ 2016 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31 състав.
ОСЪЖДА Р.В.М. /ЕГН
**********/ да заплати на „А. за С.НА В.“ АД- гр. София /ЕИК *******/ сумата
250 лв. /двеста и петдесет лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА Р.В.М. /ЕГН
**********/ да заплати по сметка на
Софийски градски съд сумата 25 лв. /двадесет и пет лева/- държавна такса за въззивното
обжалване, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.