№ 106
гр. Пирдоп, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПИРДОП, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:С.Г.Г.
при участието на секретаря Л.Д.Б.
като разгледа докладваното от С.Г.Г. Гражданско дело № 20241860100811 по
описа за 2024 година
Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.11 и чл.19, ал.4, вр. с чл.22 ЗПК.
Постъпила е искова молба от Х. Г. Х., с ЕГН ********** и с постоянен адрес в гр. З., ул.
„******" №* и със съдебен адрес в гр. С., ул. „*****" №*, ет.* чрез адв.Х. Р. от САК с адрес
на дейност в гр. С. ул. „*****" №*, ет.* тел. ********** срещу „СТИК-КРЕДИТ" АД, с ЕИК
********* и с адрес на управление в гр.Шумен, пл. "Оборище" № 13Б, п.к. 9700,
представлявано от С.Н.Т.. В исковата молба се твърди, че между ищеца и „СТИК-КРЕДИТ“
АД е сключен Договор за потребителски кредит № ******, но тъй като Ищецът не разполага
с него, са направили искане в т. IV от настоящата искова молба същият да бъде предоставен
от ответното дружество. В исковата молба се твърди, че в процесния случай кредиторът
"Стик-Кредит" АД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Ищецът е физическо лице, което
при сключване на Договора е действало именно като такова. Следователно Ищецът има
качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Сключеният между "Стик-Кредит" ЕАД и ищеца договор за кредит по своята правна
характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК. Гореописаното обуславя извода, че - освен изложените в настоящата молба доводи за
нищожност на процесния договор за потребителски кредит, съдът следва служебно -
съгласно новелата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, да следи за наличието на неравноправни клаузи в
договори, сключени с потребители. В исковата молба се твърди, че императивната норма на
чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния
1
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал.
1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно ал. 4 на същия от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определени с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва
да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. По силата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално - застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В тази насока е и
Решение от 21.03.2024 г. подело С-714/22 на СЕС, девети състав, съгласно което в ГПР
следва да бъдат включени всички разходи, което ще понесе потребителят. Годишен процент
на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от
предвидените в чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се
счита за нищожен, което води до връщане само на главница. В исковата молба се твърди, че
в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР само колкото
формално да е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 от ГПК, доколкото този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно
неустойката при непредоставяне на обезпечение. В процесния случай неустойката е
предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение
на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по потребителския
кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на
задълженията по договора за потребителски кредит, нито вредите от неизпълнението на
задълженията по Договора, а евентуални такива от непредоставяне на обезпечение чрез
2
поръчителство или банкова гаранция. Чрез неустоечната клауза от Договора се цели
санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума. От неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на
която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено като
условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че
предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи размерът на разходите по кредита,
т.е. "неустойката" се явява разход по кредита, а не обезщетение, който в противоречие на
правилото на чл. 11, т.10 от ЗПК не е включен в ГПР. В исковата молба се твърди, че с
процесната неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 I.от ЗПК и се уговоря
по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално
в Договора е посочен размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия, без
включването в него на сумата по неустойката от чл. 29 той не отговаря на реално
прилагания между страните по Договора и не може да изпълни функцията си - да даде
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от Договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му. Ето защо смята, че Договорът следва да се обяви за
недействителен. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 6, пap. 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност на ГПР по-
малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, водещо до
недействителност на целия договор за потребителски кредит, на основание чл. 22 от ЗПК (в
този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о.).
Като не е оповестил действителен ГПР в Договора, кредиторът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В исковата молба се твърди, че следва
да се отбележи и че със Заповед № 230 от 02.03.2023 г. на Комисията за защита на
потребителите (наричана „Заповедта“), която Заповед е оставена в сила с Решение № 5677 от
09.09.2024 г. на Върховния административен съд, е установено, че „СТИК-КРЕДИТ“ АД
начислява на потребителите си неустойки при непредоставяне на обезпечение, което
фактически оскъпява финансовия продукт и се явява скрито условие. В Заповедта е
посочено,, че в сайта на дружеството е наличен следният текст: „Прозрачни и ясни условия:
При нас няма да откриете скрити условия, допълнителни такси или оскъпяване на
финансовия продукт.“ Предоставена по този начин, информацията съдържа заблуждаващи
твърдения, че няма оскъпяване на финансовия продукт, докато в същото време анализът на
3
типов договор и общите условия към него установява - както и на процесния договор, че на
потребителя се начислява неустойка при непредставяне на обезпечение, което фактически
оскъпява финансовия продукт. Също така - съгласно Заповедта, при така формулираната
последна точка на чл. 29 от Общите условия към Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, гласяща, че потребителят дължи и други такси и комисионни в
размер, указан в Тарифа, дори не става ясно какви са тези други такси и комисионни и какъв
е диапазонът, в който могат да варират. Тази формулировка напълно противоречи на
твърдението, че потребителят няма да открие скрити условия, допълнителни такси и
оскъпяване. Съобщението за липса на допълнителни такси и скрити 'условия е в състояние
да въведе в заблуждение средния потребител, и да го накара да вземе решение да сключи
договор за потребителски кредит именно със „СТИК-КРЕДИТ“ АД, поради очакването за
липса на скрити такси и допълнително оскъпяване на кредита, очаквайки да плати само
главница и лихва или само първоначално посоченото по договора, което в действителност не
отговаря на истината.В исковата молба се твърди, че на следващото място, считат, че
Договорът накърнява добрите нрави, което накърняване представлява основание за
прогласяването на нищожността му съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Причина за твърдението им
е прекомерно високият размер на задължението - над 16 000 лв. при първоначален размер на
кредит от 3 000 лева, след начисляването на такси лихви и други разходи.
Ищецът в исковата молба моли съда да постанови решение, с което да обяви Договор за
потребителски кредит № ******, сключен между Х. Г. Х. и „СТИК-КРЕДИТ" АД с ЕИК
*********, за нищожен и да им бъдат присъдени сторените съдебни разноски.
Ответникът „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.Шумен, п.к.9700, пл.“Оборище“ №13Б чрез адв.Х. М. от САК, със съдебен адрес: гр.С.,
ул.“*********“ №**, офис *, в дадения им от съда срок, са дали писмен отговор, не са
представили писмени доказателства и не са направили доказателствени искания. В отговора
на ИМ се твърди, че оспорват исковата молба като неоснователна. Претенциите на ищеца за
недействителност на посочения от него договор за кредит, за нищожност на отделни клаузи
от договора, както и за връщане на платени при липсващо основание суми са неоснователни
и недоказани. Оспорват твърдението, че посочения от ищеца договор е със съдържанието,
описано в исковата молба. Възразявам срещу твърденията, че договорът и отделните му
клаузи са недействителни. Евентуално, се позовават на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно който
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор. В
отговора на ИМ се твърди, че оспорват твърденията за недействителност по смисъла на
ЗПК. Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри -
главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Неоснователни и
необосновани са и аргументите за нарушение на изискванията за шрифт и форма. Отделно
от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Договорът за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на
ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от него кредитен продукт и е имал пълното право да се съгласи или
не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е
4
могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата договора,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото
си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още преди
сключване на договора, без да е обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други
отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността
за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че
последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. В
отговора на ИМ се твърди, че оспорват твърденията за нарушение на принципа на добрите
нрави, освен това твърдим, че клаузите му отговарят на изискванията на ЗЗП. Твърдят, че
клаузите отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не е
налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са
уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на
потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на договора, така и
при подписването му. Предвид това е изключено ищецът да не е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице
нарушение на чл. 143 ЗЗП. Изложеното изключва възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит,
респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. В отговора на ИМ се
твърди, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима
практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е
налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи
да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо задължение не
само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна
точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и
издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на
ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така Решение
от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните
клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т. 75. В отговора на ИМ се твърди, че
възразяват срещу искането по чл. 190 ГПК ответното дружество да бъде задължено да
представи договора за кредит. Задължаване на едната страна да представи доказателства, от
които се ползва насрещната и които несъмнено се намират в последната по същество
представлява заобикаляне на процесуалните правила за доказване. Съгласно чл. 190, ал. 1 от
ГПК, всяка страна може да иска от съдът да задължи другата да представи намиращ се у нея
документ, като обясни значението му за спора. Този ред е приложим само за документи, за
които не се спори или са налице данни, че вече съществуват и се намират в държане на
съответната страна. Задължаване на насрещната страна да представи намиращ се у него
документ предполага, освен че такъв документ съществува и се намира в държане на това
5
лице, още и че ищецът не разполага с този документ, поради което е в невъзможност да го
представи по делото /Решение от 05.03.2025 г. на Окръжен съд - гр. Добрич по в. гр. д.
3/2025 г./ Ето защо смятат, че за да уважено искане по чл. 190 ГПК ищецът трябва да докаже
в „процес относно процеса", че исканият документ не се намира в негово притежание
поради причина, за която не може да му се вмени вина. В отговора на ИМ се твърди, че
такова доказване не е проведено от ищеца и продължава да не е ясно как е формулирал
толкова конкретни твърдения в исковата си молба, като не разполага с договор от който да
почерпи информация за тях. Способът за събиране на доказателства, регламентиран в чл.
190, ал. 1 ГПК, не е предвиден, за да бъде улеснена една от страните по делото, като вместо
нея насрещната страна бъде задължена да представи документи, които се намират и у двете
страни. По този начин се подменя и тежестта на доказване, като под угроза от прилагане на
санкцията на чл. 161 ГПК се вменява на страна да ангажира доказателства за факти, за които
не само не носи доказателствената тежест, а и доказването им е неизгодно за нея. Съгласно
чл. 154 ГПК, всяка от страните следва да проведе пълно главно доказване относно
обстоятелствата, от които извлича изгодни за себе си правни последици. От установяване на
нищожност на посочената в исковата молба клауза, съдържаща се в цитирания договор за
заем, се претендират изгодни за ищеца правни последици, поради което ответното
дружество няма и не следва да му се вменява задължение да представи съответния договор,
така Решение № 524 от 25.09.2023 г. по дело №938/2023 на Районен съд - Враца, Решение №
571 от 19.10.2023 г. по дело №798/2023 на Районен съд - Враца и други. Не е в интерес на
защитата на представляваното от мен дружество да представи договор, въз основа на който
ищецът в настоящото производство е предприел съдебните действия, а не обратното. В
изложения от нас смисъл е разрешен и въпросът от Окръжен съд - Враца - Решение №
98/21.02.24 г. на Окръжен съд - гр. Враца по възз. гр. д. № 599/23 г., с което се потвърждава
едно от горепосочените решения на първоинстанционния врачански съд по идентичен
случай. Подобни са и съображенията, с които Софийски районен съд отхвърля и двата иска
на ищец, който не представя оспорения договор - съгласно Решение от 21.10.2024 г. по гр. д.
№ 524/2024 г. Възразяват срещу допускането на съдебно-счетоводна експертиза, която да
отговаря на поставените от ищеца въпроси. Същите са относими към действителността на
договора, а този въпрос е изцяло правен и единственото относимо доказателство за
изясняването му е договорът за кредит. В отговора на ИМ ответникът моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявените от Х. Г. Х., ЕГН **********,
претенции като неоснователни. В отговора на ИМ ответникът моли съда да присъди
извършените в хода настоящото производство разноски от ответното дружество, за което
допълнително ще представи списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание ищеца, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. В
писмени молби, подадени от пълномощник се поддържат предявения иск и се пледира за
уважаването му. Изложени са съображения по същество на делото. Претендират се
сторените по делото разноски.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован не се явява представител, с писмени
молби, подадени от пълномощник, се поддържа оспорването на предявения иск,
6
претендират се сторените разноски, като е направено възражение за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Районен съд-Пирдоп, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди във
връзка с доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Не е спорно между страните по делото и от приетите доказателства: Справка за кредитна
задлъжнялост по отношение на лицето Х. Г. Х.; ССЧЕ, ведно с приложения процесен
Договор за потребителски кредит; представената с молба вх.№3259/23.09.2025г. от
ответника СТИК - КРЕДИТ АД чрез адв.Х. М. от САК, справка за начисления и плащания
по кредита, се установява, че между „Договор за потребителски кредит № ******, сключен
между Х. Г. Х. и „СТИК-КРЕДИТ" АД с ЕИК *********, по силата на който на ищеца е
предоставена сумата от 3000.00 лева, със срок за издължаване 24 месеца. Размерът на
годишната лихва е 30.24%, на ГПР - 34.8%, а размерът на общата сума, която подлежи на
връщане е 4304,93 лв., Обезпечения - Да - поръчител или банкова гаранция, като общо
дължимата сума по кредита(главница + лихва +неустойка), когато не е осигурена
гаранция/поръчител е в размер на 9049,12 лева. Кредиторът отпуска на потребителя сумата
на отделни траншове /предварително определен размер на отпуснатата в заем главница/.
Посочено е, че в случай, че страните са договорили обезпечение, какъвто е настоящия
случай, потребителят следва в срок до 3 дни от подписването на договора да осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл. 138 и следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице
се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения,
такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по
договора /включващи главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в
срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от
страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице-
поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ
и се одобряват от Кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на
Кредитора. Уговорено е, че в случай че потребителят не изпълни това си задължение,
същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Страните се съгласяват, че неизпълнението на това задължение причинява на кредитора
вреди в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на
потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще
предостави в срок договореното обезпечение. Страните се съгласяват в случай на
настъпване на дължимостта на неустойката потребителят да заплаща периодично
начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска, като неустойката се дължи само
за периода, през който потребителят не е осигурил договореното обезпечение. В този смисъл
7
ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на тридневния срок,
неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след предоставяне
на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини,
отново настъпва неизпълнение на това задължение, като потребителят дължи неустойка,
считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено. Установява се, че
процесната сума от 3000.00 лева е отпусната при фиксиран лихвен процент от 34,24%
приложим на годишна основа към сумата на усвоения кредит; ГПР 34,8 %, годишен лихвен
процент приложим при отказ от договора.
Установи се също така, че ответното дружество е небанкова финансова институция, по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства и това го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от Закона
за потребителския кредит. От друга страна ищеца по делото има качеството на "потребител"
по смисъла на § 13 т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите. В този смисъл сключения
между страните договор за кредит е потребителски, поради което следва да отговаря на
изискванията уредени за форма и съдържание съгласно чл. 22 от Закона за потребителския
кредит, където са регламентирани нарушенията, които водят до извод за недействителност
/нищожност/ на този вид договори и ищцата разполага с възможност да търси защита срещу
наравноправи клаузи предвидени в Глава шеста на ЗЗП.
Като условие за действителност на договорите за потребителски кредити законодателят е
предвидил в чл. 10, ал. 1 от Закона за потребителския кредит сключването му да е в писмена
форма. В случая процесния договор отговаря на изискванията за форма и може да се
приеме, че отговаря на предвидените от законодателя изисквания.
Чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда договорът за потребителски кредит да се изготвя на
разбираем език и да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В случая в процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 34,8 %, като по този начин формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като този размер не надвишава
максималния предвиден в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит Регламентацията
на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит - ЗПК
(обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл. 9, като това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
8
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10, ал. 1
ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра - по
един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа
в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване
за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация). Законът за
потребителският кредит допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде
сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а
според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по
инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), което не
позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 (при използването на телефон като средство за
комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние), кредиторът,
съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством
формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в
ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация - едно или повече.
Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР това е
всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително
доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както
и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т.
2 от ДР на ЗПФУР, в който е посочено, че това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие
на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1 изпълнил
задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2 спазил сроковете по чл. 12,
ал. 1 или 2 и 3 получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор.
За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща, се
9
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2. и 3 ЗПФУР. Електронното изявление е
предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна
информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ - чл. 2, ал. 1 и 2 и чл.
3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от закона - за
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана
с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение
на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но също така допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП). Когато посочените предпоставки са налице,
създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато
законът признава - чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР, като възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му.
За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на
сключването на договора.
В настоящият случай съдът приема за доказано сключването на договор за кредит от
разстояние между страните по делото. По делото е представено преводно нареждане /л.45/,
от което се установява, че на 07.06.2024 година по посочената в преводното нареждане
банкова сметка Н. Г. П. е получила от "Стик-Кредит" АД сумата от 3000 лева.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че се доказа по един безспорен и категоричен
начин, че е налице облигационно правоотношение между страните по договор за
предоставяне на кредит от разстояние, изпълнени са всички задължения по него, като на П.
е предоставена сумата от 3000 лева под формата на кредит, и същата е усвоена от нея.
В исковата молба ищецът претендира прогласяване на нищожност на договора за кредит на
три основания - противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите
нрави.
Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние,
попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй
като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в
този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС). Доколкото в
случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът
следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.д. №
1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може
да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
10
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9.
Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е
недействителен на основание чл. 2, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради липса на
съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 изисква в
договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. С въвеждането на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК законодателят цели да
гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която
ще понесе. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, като клаузи в договори надвишаващи този
размер се считат за нищожни. Във величината на общия разход § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
интегрира лихвата и всички други, пряко свързани с договора и известни на кредитора
разходи за потребителя комисиони, такси с изключение на нотариалните, възнаграждение за
кредитни посредници и за допълнителни услуги и по- специално застрахователните премии
в случаите, когато са задължително условие за отпускане на заема. При калкулацията на
годишния процент на разходите изрично са изключени от чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК
разноските, възникващи за заемателя при евентуална негова неизправност. В изпълнение на
ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да създаде ефективни и пропорционални
санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите я национални разпоредби в чл.
22 от ЗПК българският законодател е разписал, че при неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т.
20 и ал. 2 от ЗПК, които са зададени по примера на чл. 10, § 2, букви "г", "д", "е", "ж", "з", "и"
и "п" от Директива 2008/48/ЕО, договорът е недействителен, а в чл. 21, ал. 1 от ЗПК - че
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
11
изискванията на този закон, е нищожна.
В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 34,8%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по
смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и
следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била изначално известна на кредитора.
Видно е, че тази неустойка е била начислена още при сключване на договора и е включена в
погасителния план към него, като размерът на месечната погасителна вноска е определен и
съгласно начислената неустойка. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само
размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните
изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи
по кредита. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме
за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и
действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде
въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че
същият се явява недействителен - чл. 22 ЗПК.
Следва да се има предвид още, че включването на клаузи в договора за кредит, в които се
уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе
единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. В този смисъл е
Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз, което има
12
задължителен характер за всички съдилища и учреждения - чл. 633 ГПК. В случая
начислената неустойка надвишава почти три пъти размера на главницата, което е напълно
недопустимо и чрез нейното добавяне реалният годишен процент на разходите надвишава
значително максимално допустимия такъв според чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице е съществено
нарушение на императивните законови изисквания, водещо до нищожност на договора
съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
На следващо място в случая уговорената неустойка не обезпечава същинско задължение на
кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да постави
кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване на
неустойката и обогатяване на кредитодателя. Въведеното изискване за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално
поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид изключително
краткия срок, в който следва да се предоставя - тридневен от сключване на договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък - за потребителя се
създава значително затруднение, както относно физическото лице - поръчител, тъй като
същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр. /, в т. ч. и
относно банковата гаранция която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и
период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи,
одобрение и пр., т. е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира
към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и
поради липса на част от задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът се
явява недействителен. Според настоящия съдебен състав неустоечната клауза в процесния
Договор за потребителски кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя да плати
неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение, е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1
от ЗЗП, поради което е и нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото не се доказа
клаузата да е индивидуално уговорена. Съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди
сключване на договора за кредит кредиторът има задължение за оцени кредитоспособността
на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, след като извърши справка в Централния кредитен
регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите. Процесната неустоечна клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на
13
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. При извършена предварителна
оценка от кредитора, че е нужно обезпечение, той не би трябвало да отпуска кредита, преди
да се предостави обезпечение /чл. 18 от ЗПК/. Недобросъвестно е поведението на кредитора,
с което черпи права за себе си от неизпълнение на собственото си задължение да направи
предварителна оценка, с оглед недопускане на необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Отделно от това, с тази неустойка се търси обезщетение за вредите
от това, че вземането може да не бъде събрано от заемопочулателя. Тези вреди обаче по
силата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК се обезпечават с начисляването на законна лихва за забава.
Чрез кумулирането и на неустойка се цели неоснователното обогатяване на кредитора, тъй
като е видно, че посочената клауза позволява същият да получи сигурно завишено плащане,
като това оскъпяване не е било надлежно обявено на потребителя чрез включването му в
ГПР, който би надвишил допустимия от закона праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Предвид изложеното, посочената клауза в договора следва да се окачестви като
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗП и като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика - уговорката е във вреда на потребителя, тъй
като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, който е поставен в
неравностойно положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати
необосновано висока неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите
последици от договора, при който на практика кредитът му се оскъпява многократно.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване нищожността
на Договор за потребителски кредит № ******, сключен между ищеца и ответника „СТИК-
КРЕДИТ“ АД, е основателен и следва да бъде уважен.
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 303,33 лв., като претендира и
адвокатско възнаграждение в общ размер на 1200,00 лв., за което своевременно е релевирано
от процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, което обаче
настоящия съдебен състав намира за неоснователно, тъй като е изцяло съобразено с цената
на иска, както и съобразено със сложността на делото от фактическа и правна страна, като
съдът приема, че на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
претендирания размер на 1200,00 лв., т.е. общият размер на разноските, който следва да му
бъде присъден, е 1503,33 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит № ******, сключен
между Х. Г. Х. с ЕГН ********** и „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречащ на закона - нормите на ЗПК и ЗЗП.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* ДА
14
ЗАПЛАТИ на Х. Г. Х. с ЕГН ********** сумата 1503,33 лева разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пирдоп: _______________________
15