Решение по дело №433/2021 на Административен съд - Сливен

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 25 февруари 2022 г. (в сила от 26 април 2022 г.)
Съдия: Детелина Кръстева Бозукова Ганева
Дело: 20217220700433
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 14 декември 2021 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е № 33

 

гр. Сливен, 25.02.2022  год.

 

В   И М Е Т О  НА  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД,     в публичното заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

                                       

                        Административен съдия: ДЕТЕЛИНА БОЗУКОВА

при секретаря           Радостина Желева  и с участието на прокурора                Иван Иванов, като разгледа докладваното от            съдията   Бозукова           административно  дело № 433       по описа за 2021 година, за да се произнесе съобрази:

Производството е по  чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Р. Б. (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на А.А., гр. на Р. Т., р. на *** год., срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 343з-2813/01.12.2021 год., издадена от Началник на група „Миграция“ при ОД на МВР - Сливен, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ - „Отнемане на правото на пребиваване в Р. Б.” на лицето А.А. (A. A.), г. на Р. Т., р.на *** год., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, настоящ адрес: Р. Т..

В жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна, постановена при неправилно прилагане на материалния закон. Оспорващата сочи, че е  р.в Б., с р. си е придобила б. г., като н. р. с р. си през 1978 г. Твърди, че е б. г.по рождение и не може да бъде лишена от б. си г.. През последните 12 месеца не пребивавала на територията на Р. Б., заради епидемията от COVID - 19. През последните две години и в двете държави нееднократно били въвеждани различни мерки за ограничаване придвижването на граждани на територията на двете държави, поради това била препятствана, не по нейна вина, да се установи да живее в Б. Моли съда да постанови  решение, с което да отмени оспорената заповед и да се произнесе относно наличието на б. г. на оспорващата, като преписката бъде върната на ОД на МВР Сливен с указания за издаване на б. д. за с.. Претендира разноски.

В съдебно заседание, чрез пълномощника - адв. Д. П.-***, поддържа жалбата. Претендира за направените по делото разноски.

Административният орган - Началник група „Миграция“ към ОД МВР Сливен, лично и чрез пълномощника си главен юриск. К. Б., оспорва жалбата и поддържа подадения отговор.  В писмени бележки изтъква, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила. Моли съда да постанови  решение, с което отхвърли жалбата.

Представителят на Окръжна прокуратура Сливен изразява становище, че заповедта е законосъобразна и мотивирана, а жалбата е неоснователна и предлага на съда да я остави без уважение.

Административен съд Сливен, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства, приема за установена следната фактическа обстановка:

С Решение № 604544 от 13.07.2018 год. (л.36) на оспорващата А.А. е разрешено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ постоянно пребиваване в Р. Б.. Съгласно удостоверение за постоянен адрес от 13.09.2018 год. (л.31) оспорващата е с постоянен адрес ***. Съгласно удостоверение за настоящ адрес от 13.09.2018 год. (л.33) оспорващата е с настоящ адрес в Р. Т..

На 28.09.2021 год. е извършена проверка от служители на група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен на адрес: с. Б. п., общ. Т., ул. „Д. м.“ № …, който е посочен като адрес на пребиваване на оспорващата в страната. При проверката е снето сведение от Х. Ю. Я. – р. на А., съгласно което оспорващата е п. и живее в град Б. в Т.. Не заплащала наем за имота, както и битови сметки, тъй като били р. с наемодателя, идвала на гости и носела подаръци. Нямала вещи в жилището, нито ключ за него, но знаела къде стои ключа, а когато гостувала си носила багаж. Последно А. е посетила адреса с цел гостуване за около две седмици, през месец юни 2021 г. За извършената  проверка е изготвена докладна записка рег.№ 343р-12544/30.09.2021 год., към която са приложени: сведението от Я., справка за ч. със снимков материал и р. в.; справка за пътуване по отношение на А.А. за периода от 01.01.2018 год. до 01.12.2021 год (л.24-27). Видно от приложената справка, след датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване - 13.07.2018 год., оспорващата е посетила Б. девет пъти, като последното влизане в страната е на 02.11.2021 год.във връзка с образуваното административно производство по отнемане на г.. За този период общо оспорващата е престояла в страната около 100 дни. Проверяващите установили, че по отношение на оспорващата в НАП няма регистрирани т. д., както и няма данни за з. в. (л.30). По делото е представена декларация за трайно пребиваване на ч., съгласно която оспорващата е декларирала, че познава изискването на ЗЧРБ да не отсъства от територията на РБ. или друга членка на ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца, както и че в РБ. ще пребивава постоянно на адрес с.Б. п., общ. Т. (л.35)  .

Въз основа на резултатите от проверката е образувано административно производство на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ и на лицето е изпратено съобщение по чл. 26 от АПК рег.№ 343000-12766/25.10.2021 год. (л.13). Съобщението е връчено по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК - чрез залепване на входната врата на адрес с. Б. п., общ. Т., ул. „Д. м.“ № … на 28.10.2021 год., за което има съставен протокол рег.№ 343р-14373/01.11.2021 год. (л.15). Съобщението е публикувано и на интернет страницата на ОДМВР Сливен (л.16) и е връчено лично на оспорващата на 03.11.2021г. / л.13/. Със съобщението е дадена възможност на оспорващата да изрази своите възражения. На 11.11.2021 год. оспорващата е подала възражение вх. № 343000-13680/11.11.2021 год., с което заявява, че е р.в РБ. от р.б. г.; и. се е в РТ. през 1978 г., но е б. г. по р. Заявява, че през последните 12 месеца не е пребивавала на територията на РБ поради настъпилата епидемия от COVID - 19.(л.17)

На 03.11.2021 г. е снето обяснение на оспорващата с per. №343000- 13326/03.11.2021 г., в което е посочила, че живее в гр. Б., д. й били п., тя самата била п. и помагала с о. на в.. Най-големият период, през който е стояла на територията на страната бил около месец, когато си издавала разрешението за пребиваване. През 2021г. е посещавала Б. два пъти, последно през месец юни 2021 г. Имала ключ за къщата в с.Б. п., имала и багаж, но не заплащала наем за жилището, защото носела подаръци. Целта й била, когато приключи с о. на в. да живее при р. си в с.Б. п.. (л.28)

На 01.12.2021 год. Началникът на група „Миграция“ към ОДМВР Сливен издал процесната Заповед № 343з-2813, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ наложил на А.А. принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Р. Б.“, тъй като е установил, че в едногодишен срок след разрешението за пребиваване жалбоподателката не се е установила и не пребивава на територията на страната. От фактическа страна органът е приел, че А. живее и упражнява дейностите си на територията на Р Т.. От инцидентните влизания и кратките престои на територията на Р Б., някои от които за довършване на процедурата по разрешеното пребиваване, отсъствието на задължителни з. о. в Р Б., отсъствието на ч. на с. й на територията на Р Б., счел, че ч. се е установил на територията на Р Т., където са д., в. й и обичайното й пребиваване. Приел, че културните, социалните и семейните връзки на ч. са c Р Т.. Наличието на тези обстоятелства сочели, че същият никога не се е установявал на територията на Р Б. след разрешеното постоянно пребиваване, нито в законоустановения едногодишен срок от разрешението, нито към момента. Административният орган е приел, че лицето не е изпълнило условието за получаване на постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок да се установи и да пребивава на територията на РБ., каквото е изискването на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Видно от доказателствата по преписката, разрешението за постоянно пребиваване на А.  А. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Съгласно този текст разрешение за постоянно пребиваване могат да получат ч., които не са лица от б. п., р. на територията на Р. Б., изгубили са б. си г. по и. спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната.

За издаването на заповедта е връчено уведомление по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК - чрез залепване на входната врата на адрес с. Б. п., общ. Т., ул. „Д. м.“ № … на 07.12.2021 год., за което има съставен протокол рег.№ 343р-16545/07.12.2021 год. (л.10). Съобщението е публикувано и на интернет страницата на ОДМВР Сливен (л.12) Заповедта е връчена и на пълномощник на оспорващата на 07.12.2021г. (л.8).

Жалбата е подадена чрез ОД на МВР – Сливен, Група „Миграция“, като е заведена с вх. № 343000-15271 от 10.12.2021 год. (л.4).

По делото е приобщена заповед № 343з-320/14.02.2018г., с която на основание чл.43 ал.4 от ЗМВР и чл.44 от ЗЧРБ Директорът на ОДМВР Сливен е оправомощил началник група“Миграция“ при ОДМВР Сливен да издава заповеди за налага не на ПАМ по гл. Пета, раздел Първи от ЗЧРБ (л.9).

По делото е приобщено удостоверение с изх. № 4508/ 2017 год. от 24.01.2018 год., издадено от държавен експерт в дирекция „Българско гражданство“ при Министерството на правосъдието на РБ., от което е видно, че към датата на издаване на разрешението оспорващата не е била б. г.. (л.56).

По делото е приобщено удостоверение за раждане издадено на 30.06.2017г., от което е видно, че А. А. е р.в с.Б. п., общ. Т. на ***г. (л.58).

Приобщена е и декларация от 01.06.2018г., съгласно която имената А.И.А. и А. А. са на едно и също лице (л.34).

  При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По допустимостта на подадената жалба съдът намира следното:

Жалба срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 343з-2813/01.12.2021 год., издадена от Началник на група „Миграция“ при ОД на МВР - Сливен, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ - „Отнемане на правото на пребиваване в Р. Б.” на лицето А.А. (A. A.), г. на Р. Т., р.на *** год., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, настоящ адрес: Р. Т. е процесуално недопустима в частта, в която оспорващата иска произнасяне относно наличието на б. г.. По делото е установено, че на А. е издадено разрешение за постоянно пребиваване в РБ като чужденец на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. От представеното по делото удостоверение с изх. № 4508/ 2017 год. от 24.01.2018 год. на експерт в дирекция „Българско гражданство“ при Министерството на правосъдието на РБ. е видно, че към датата на издаване на разрешението оспорващата не е била б. г.. Настоящият състав приема, че със заявеното в жалбата искане, оспорващата цели иницииране на производство за установяване по съдебен ред наличието на б. г.. Съгласно разпоредбата на чл. 4 от Закона за българското гражданство (ЗБГ), гражданство не може да се установява по съдебен ред. Тази норма е императивна и не се преодолява от субсидиарния характер на установителния иск. Производството във връзка с б. г. е уредено в Глава пета на ЗБГ и Наредба № 1/19.02.1999 г. за прилагането й. В тази връзка, всяка промяна, свързана с вече придобито гражданство се осъществява със съответния административен акт, свързан с провеждане на административна процедура, в рамките на която заинтересованото лице разполага с възможността да обжалва неблагоприятните за него актове на компетентните административни органи, съобразно разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБ.. Последното, само по себе си изключва правния интерес на ищцата от установяване по съдебен ред на б. г.. Ето защо искането в тази част следва да бъде оставено без разглеждане, а производството по делото да се прекрати, поради липса на правен интерес – чл.159 т.4 от АПК.

Недопустимо е и искането за връщане на преписката на административния орган с указания за издаване на б. д. за с. на оспорващата, тъй като оспорения административен акт не е издаден в производство насочено към такъв резултат. Оспорващата не е отправяла искане до административния орган за издаване на такива документи, липсва произнасяне по такова искане и в този смисъл липсва подлежащ на обжалване административен акт – чл.159 т.1 от АПК

В останалата си част, по отношение наложената ПАМ, жалбата е допустима - подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от лице, пряко засегнато от действието на акта, при наличие на правен интерес от оспорване, при което съдът е редовно сезиран и дължи произнасяне по същество.

Административният акт е издаден от компетентен орган - Началник на група „Миграция“ към ОД МВР Сливен, съгласно заповед № 343з-320/14.02.2018 год. на Директора на ОД МВР Сливен, който е сред изброените органи, на които по силата на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ е предоставено право да налагат ПАМ по този закон. Спазена е предвидената в закона форма; изложени са фактическите и правните основания за издаването ѝ. Описани са всички релевантни обстоятелства. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Според тази разпоредба при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на ч. на територията на Р. Б., категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, т.е. налице е извършена преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед. По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателя да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица.

Оспореният административен акт съответства и на материалния закон.

Съгласно разпоредбата на  чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението ч. не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите на чл. 25, ал. 1, т. 67813 и 16 и чл. 25г от ЗЧРБ, както и по отношение на семейството на ч. по чл. 25, ал. 1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.

По делото безспорно е установено, че на А.А., г. на Р Т., е предоставено право на постоянно пребиваване в Р Б.. От доказателствата по дело е видно, че същата фактически не се е у. на територията на страната, а единствено е п. за кратки периоди от време по 2-3 пъти в годината и то все по конкретни поводи, като някои от тях са свързани със самата процедура по предоставяне на постоянното пребиваване. Най-дългият престой на територията на страната е от около 20 дни и то в началото на периода след разрешаване на постоянно пребиваване. Налице е единствено р. на оспорващата адрес в с.Б. п., общ. Т.. По данни от с. на имота –Х. Я., изложени в снетото по реда на чл. 44, ал. 2 от АПК сведение, оспорващата е гостувала на този адрес за много кратки периоди, като най-дългият период е за около 20 дни през месец май 2019 г. Този факт се потвърждава от направената справка за пътуване на лице – ч. гражданин за периода от 01.01.2018 г. до 01.12.2021 г. (л.27-28) Сведението е снето при спазване на предвидената в закона процедура по чл. 44, ал. 2 от АПК.

При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че ч. не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в  чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващата е посетила Б. само четири пъти за общо 45 дни. В подкрепа на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни оспорващата не се е включила в о. система на страната, т.е. не упражнявала т. д. на нейна територия и не са внасяни задължителните з. о..

Пребиваването на едно лице – ч. на територията на Р Б. означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ чужденците пребивават в Р. Б. краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок. 

В случая оспорващата е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т . 9 от ЗЧРБ - като ч., който не е лице от б. п., р.е на територията на Р Б. и е изгубил б. си г. по силата на и. спогодби или по собствено желание, но желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на ч. за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на ч. на територията на Р Б., то логично следва изводът, че ако ч. не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ.

Именно по тази причина законът в чл. 40, ал. 1, т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на ч., получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Б. да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е трайно установен в Б.. В съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице и обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Видно от доказателствата по делото оспорващата няма с. на територията на РБ., не попада в категориите у. лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците, а от събраните доказателства се установява наличието на връзки с Т., където постоянно пребивават д. и в. на оспорващата, но е не връзки с Б..

По делото не е установено, а и не се твърди, че оспорващата попада в някоя от хипотезите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на ч. по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7813 и 16 от ЗЧРБ. Разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ посочва лицата, които по смисъла на закона попадат в обхвата на понятието „членове на семейство на чужденец“. Това са лицата, които живеят с него в едно домакинство и са: 1. съпруг/съпруга; 2. деца на чужденеца и на неговия съпруг/съпруга, включително осиновените, които не са навършили 18-годишна възраст и не са сключили брак; 3. деца, включително осиновените, на чужденеца, които не са навършили 18-годишна възраст и не са сключили брак, когато той притежава родителските права и децата се намират на негова издръжка; 4. деца, включително осиновените, на съпруга/съпругата, които не са навършили 18-годишна възраст и не са сключили брак, когато той притежава родителските права и децата се намират на негова издръжка. За членове на семейството се смятат и навършилите 18-годишна възраст деца на чужденеца или на неговия съпруг/съпруга, несключили брак, когато сериозни здравословни причини налагат полагането на лични грижи за тях или поради такива причини са обективно неспособни да осигуряват собствената си издръжка.

Ето защо съдът намира за законосъобразен и обоснован изводът на административният орган, че предоставеното на оспорващата право на постоянно пребиваване не е уредено в Директива 203/109/ЕО, която  има за предмет само предоставянето на статут на дългосрочно пребиваващ, който съответства на идентичния вид статут предвиден по чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 24г и сл. от ЗЧРБ. С директивата не се уреждат другите видове режими на пребиваване, какъвто е този предоставен на А.. Точно обратното, в чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е предвидено, че държавите-членки могат да издават разрешения за постоянно пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените с настоящата директива. Тези разрешения за пребиваване не предоставят достъп до право на пребиваване в останалите държави-членки, както е предвидено в глава ІІІ. Статутът на постоянно пребиваващ ч. по чл.25, ал.1 от ЗЧРБ като цяло представлява такъв по-благоприятен режим по смисъла на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО, тъй като предвижда хипотези, при които от една страна чужденците получават право да пребивават постоянно, а не срочно на територията на страната, а от друга страна - правото им да получат такъв статут не е обвързано с предходен период на пребиваване в страната, а с други обективни обстоятелства. В случая по т. 9 от чл. 25, ал. 1 на ЗЧРБ това е обстоятелството, че ч. е р. в Б., както и да желае да се установи на територията на страната. В този случай именно с чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е дадена възможност на Б., като държава-членка на ЕС както да предвиди възможността за предоставяне на статут на постоянно пребиваващ, така и да определи условията, при които този статут се предоставя, както и предпоставките за отнемането му. В този смисъл в чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ именно е предвидена възможността предоставеният статут на пребиваване да бъде отнет, ако лицето не се е установило и не пребивава на територията на страната в едногодишен срок след разрешението. Обсъждането на всички обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ води до извода за съразмерност на наложената мярка. С оглед баланса на необходимостта от защита на обществените интереси и намесата в личния и с. живот не се установява непропорционалност на наложената мярка.

Желанието на оспорващата да се установи в страната е изразено чрез иницииране на процедура за предоставяне право на постоянно пребиваване, със заявление и декларация за трайно пребиваване на ч. Неоснователно е възражението на оспорващата, че административният орган не е отчел факта, че оспорващата е б. г.. Към доказателствения обем по делото са приобщени: удостоверение с изх. № 4508/2017 год. от 24.01.2018 год. на Министерството на правосъдието на РБ., издадено на основание чл. 39, ал. 1 от ЗБГ и според съдържанието му А. А. не е б. г.. По реда на чл. 39, ал. 1 от ЗГБ, по заявление на заинтересуваното лице Министерството на правосъдието издава удостоверение за гражданство, в което се посочва дали лицето е или не е български гражданин съгласно регистрите, които се водят в министерството. Предвид липсата на оспорване по предвидения процесуален ред на посочения документ от страна на оспорващата и предвид липсата на ангажирани доказателства в подкрепа на изложените в жалбата твърдения, съдът намира възраженията ѝ за неоснователни.

Не на последно място оспорващата се е и. от РБ преди приемането на КРБ от 1991 г. и когато относно б. г. е действала разпоредбата на чл.34 от КРБ от 1971 г.. Според този текст от закона б. г. се придобива и загубва по реда, установен от закона. Съгласно чл.16 ал.2 от Закона за българското гражданство обн., ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г., отм., бр. 136 от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г.) български гражданин от небългарска народност, който се изсели от страната загубва българското си гражданство със самото изселване. Дали по този ред или по друг оспорващата се е лишила от б. г. не е предмет на настоящото производство, доколкото от представените официални документи става ясно, че същата несъмнено не е б. г.. Същите следват по време представения по делото акт за раждане на оспорващата, поради което правилно са съобразени от административния орган и е зачетена доказателствената им сила. В разпоредбата на чл.26 от ЗБГ е посочен реда за възстановяване на б. г., по делото обаче липсват данни за това, а и не се твърди от оспорващата, че е предприета процедура по възстановяване на б. й г..

 Неоснователно се преценява и твърдението на оспорващата, че не е могла да пребивава на територията на РБ., поради пандемията от COVID-19. Ноторно известно е началото на периода, през който на територията на РБ и РТ. са предприети мерки за ограничаване на пандемията от COVID-19 и то не касае периода от 13.07.2018 год. – датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване на оспорващата и едногодишния период след тази дата. Липсват доказателства за обективни факти и обстоятелства, които да са попречили на лицето да изпълни изискванията на закона. Още повече, че по делото са налице данни, че оспорващата е влизала, съответно излизала в този период от РБ. именно по време на пандемията от COVID-19 - на 10.05.2019 год.; на 10.10.2019 год.; на 27.02.2020 г., на 10.10.2020г., на 03.06.2021г., на 29.10.2021г. и на 02.11.2021 год. Изводите на административния орган в тази насока се потвърждават от обстоятелството, че не само в указания в закона едногодишен срок, но и до настоящия момент няма данни лицето трайно да се е у. в страната. Липсват данни и че оспорващата изобщо има намерение да се у. да ж. в РБ., предвид инцидентните ѝ престои в страната и обстоятелството, че цялото ѝ с. ж. в Т..

Предвид горното, съдът намира издадената заповед за налагане на ПАМ за законосъобразна като постановена в съответствие с процесуалните правила и материалния закон, поради което жалбата срещу заповедта следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

От страна на ответника по оспорването не са правени искания за разноски, поради което не се присъждат.

С оглед горното и на основание чл. 159, т.1 и т. 4 и чл. 172, ал. 2 от АПК Административен съд Сливен

 

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ  жалбата на А.А., г. на Р. Т., р.на *** год., като недопустима в частта й, в която се иска произнасяне относно наличието на б. г. на А.А. (A. A.), г. на Р. Т., р.на *** год., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, настоящ адрес: Р. Т. и за връщане на преписката на ОД на МВР Сливен с указания за издаване на б. д. за с..

ПРАКРАТЯВА производството по адм. дело № 433/2021 г. по описа на Административен съд Сливен в тази му част.

ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.А., г. на Р. Т., р.на *** год., срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 343з-2813/01.12.2021 год., издадена от Началник на група „Миграция“ при ОД на МВР - Сливен, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ - „Отнемане на правото на пребиваване в Р. Б.” на лицето А.А. (A. A.), г. на Р. Т., р.на *** год., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, настоящ адрес: Р. Т., като НЕОСНОВАТЕЛНА

Решението подлежи на касационно обжалване в 14- дневен срок от съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от същото, пред Върховния Административен съд.

 

 

Решението да се съобщи на страните.

 

 

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: