№ 1529
гр. Пловдив, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20225300502362 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 2714/18.07.2022 г. постановено по гр.д.№ 11849/2021 г. по описа
на Районен съд - Пловдив, X гр.с., се:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 13157634 със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. Джавахарлал Неру №28 „Силвър център“, ет.2, офис 40-46
да заплати, на осн. на чл.55, ал.1 ЗЗД, на П. В. Д. ЕГН ********** с адрес с. С., общ.
М., обл. Пловдив, ул. П., сумата 1037 лв. платена без основание от ищеца по нищожна
клауза за неустойка по чл. 4, ал.2 от договор за кредит № 3357041/ 26.10.2018г., ведно
със законната лихва върху сумата считано от 16.07.2021г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част относно сумата 218,31 лв.
недължимо платена договорна лихва.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД да заплати на П. В. Д., на осн. чл.78,
ал.1 ГПК, сумата 83 лв.- деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД да заплати на Адвокатско дружество
„Г.“ БУЛСТАТ ********* с адрес: гр.Пловдив, ул. ***, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв и
чл.78, ал.1 ГПК, сумата 262 лв. представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА П. В. Д. да заплати на „Изи Асет Мениджмънт” АД, на осн. чл.78,
1
ал.3 ГПК, сумата 25лв. представляваща деловодни разноски.
Недоволен от постановеното решение е останал ищецът П. В. Д., ЕГН:
**********, който чрез пълномощника си адвокат Д. Б., е подал въззивна жалба против
решението на районния съд в частта му, с която е отхвърлен иска за присъждане на
сумата от 218, 31 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва по
договор за потребителски кредит № 3357041/ 26.10.2018г.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно,
постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила и липсата на обоснованост в обжалваната част. Излагат
се съображения за основателността на исковата претенция за връщане на сумата от 218,
31 лева, платена по клауза за възнаградителна лихва по процесния договор, както
поради цялостната недействителност на договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1,
т.9, 10 и 11 от ЗПК, така и поради нищожността на клаузата за възнаградителна лихва с
довода за противоречието й с добрите нрави като надхвърляща трикратния размер на
законната лихва. Поддържат се съображения за недействителността на договора на
основание по чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Позовава се на изводите на районния съд,
че предвидената по чл.4, ал.2 от неустойка в договора е нищожна и представлява скрит
добавък към възнаградителната лихва и сигурна печалба за кредитора, от което се
заключава, че същата е следвало да бъде включена в ГПК. Неизпълнението на
последното се възприема като нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и представляващо
заблуждаваща търговска практика. Поддържат се съображения за недействителност на
договора на осн.чл. чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 ЗПК с довода, че в договорът не е посочен
начинът на прилагане на възнаградителната лихва. Намира се, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.
Обосновава се нищожността на възнаградителната лихва поради нищожността на
клаузата за ГПР. Искането към въззивния съд е да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част и да уважи отхвърления иск.Претендира присъждането
на разноски по чл.38 Закона за адвокатурата.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от„Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.
Джавахарлал Неру №28 „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, чрез пълномощника по
делото юрисконсулт Д. Н.. Излагат се съображения за правилността на
първоинстанционното решение като постановено в съответствие с материалния и
процесуалния закон, както и за спазването на изискванията към съдържанието на
договора за потребителски кредит, предвидени в чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК.
Взема се становище по оплакванията в жалбата с излагане на доводи за тяхната
неоснователност и неправилност. Оспорва се доводът, че неустойката по договора е
следвало да се включи при изчисляването на ГПК с позоваването на разпоредбата
2
чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, както и се сочи, че същата не надвишава посочения чл.19, ал.4
ЗПК максимален размер на ГПР. Намира се за погрешно възприемането, че
неустойката е „скрита“ от общо дължимото и увеличава ГПР, както и се сочи, че
разсроченото й заплащане е договорено с цел предоставяне на облекчен режим за
погасяването й от заемодателя. Обосновават се доводи за спазването на разпоредбите
на чл.11, т.9, 10 и 11 ЗПК. Приема се, че разпоредбата на чл.11, т.10 ЗПК не предвижда
посочването в договора за потребителски кредит на всички разходи по договора,
включени в ГПР. По изложените съображения в отговора са обосновава извод за
правилността на решението и постановяването му в съответствие с процесуалния и
материалния закон. Моли се за присъждането на направените разноски в
производството. Прави се възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на
жалбоподателя.
Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на
обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част, като същевременно въззивният съд при служебната си
проверка не констатира нарушения на императивни материално правни правила, които
е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока
съгласно задължителните указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК.
Районният съд е бил сезиран с обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД от П. В. Д. с ЕГН ********** против
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, с искане да се осъди ответникът да му
заплати сумата от 218, 31 лева - недължимо платена по клауза за възнаградителна
лихва по договор за паричен заем № 3357041/ 26.10.2018 г., както и на сумата от 1037
лева- недължимо платена по клауза за неустойка по договор за заем № 3357041/
26.10.2018 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на
исковата молба в съда до окончателното им плащане.Предявените искове са
обосновани с твърдението за недействителност на договора за потребителски кредит на
осн.чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/.
Изложени са твърдения, че определената в договора неустойка представлява
„скрито“оскъпяване на кредита, която не е включена в ГПР и включването й води до
3
надвишаване на ГПР от 50 %, с което се допуска нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, както и
че клаузата за неустойка е нищожна, с което се обосновава и нищожността на договора
на осн.чл.22, вр.чл.11, ал.1 т. 10 от ЗПК. Изложените са и твърдения за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва и на неустойка, поради противоречието им с
добрите нрави, материалния закон и поради неговото заобикаляне.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:
********* е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като
неоснователни, излага доводи за действителността на договора и на отделните
оспорени клаузи, моли за отхвърляне на исковете.
От фактическа страна по делото се установява и страните не спорят, че са
сключили договор за паричен заем № 3357041/ 26.10.2018 г., с който на ищеца е
предоставен кредит в размер на 1 750 лева, за рефинансиране на друг негов текущ заем,
при фиксиран годишен лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 40,
51 %, при общ размер на всички плащания от 1 969, 62 лева и условия за издължаване,
посочени в погасителен план - 17 месечни вноски от по 115, 86 лв. с посочени падежи
през периода 11.11.2018 г. - 24.06.2019 г. Включена е неустойка при неизпълнение на
задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 037 лева, която е платима
разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 61 лева. Няма спор, че
ищецът е платил на ответника по договора сумата в общ размер на 3 005, 31 лева, от
които: 1 750 лева - главница; 218, 31 лева - договорна лихва и 1 037 лева - неустойка,
за което свидетелства представената от ответника справка.
С постановеното по делото решение районният съд е уважил иска за връщане на
сумата от 1 037 лева, платена по клауза за неустойка по договора за заем, след като е
приел същата за недействителна. За да отхвърли иска за връщане на заплатената по
договора възнаградителна лихва в размер на 218, 31 лева, районният съд е приел за
неоснователни доводите на ищеца, че договорът е недействителен като сключен в
нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, както и че клаузата за възнаградителна
лихва е нищожна.
Решението не е обжалвано в частта, с която ответното дружество е осъдено да
върне на П. В. Д. сумата от 1037 лева, платена по клауза за неустойка, поради нейната
недействителност. В тази необжалвана част решението е влязло в сила по смисъла на
чл. 296, т. 2, пр. 1 от ГПК, съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 от ГПК е задължително за
страните в настоящето производство и за съда, като съгласно чл. 299, ал. 1 от ГПК
спорът в тази му част не може да бъде пререшаван.
Обжалва се частта от решението, с която е отхвърлен искът за присъждане на
сумата от 218, 31 лева като платена възнаградителна лихва при начална липса на
основание с доводи за цялостната недействителност на договора за потребителски
кредит, както и за нищожността на клаузата за възнаградителна лихва. Оплакванията
4
във въззивната жалба са, че възприетата от районния съд недействителност на клаузата
за неустойка обосновава и недействителността на целия договор за потребителски
кредит на осн.чл.22 ЗПР, поради нарушаване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК. Така и жалбоподателят поддържа соченото от него основание в исковата молба за
връщане на сумата за възнаградителна лихва като платена при начална липса на
основание, поради недействителността на договора за потребителски кредит на
осн.чл.22 ЗПК, както и поради нищожността на клаузата като договорена в
противоречие на добрите нрави.
С оглед наведените в жалбата оплаквания настоящият съдебен състав достига до
следните изводите:
Договорът за потребителски кредит, сключен между страните, се подчинява на
специалната уредба в ЗПК, както и ЗЗП, доколкото кредитополучателят е потребител
по смисъла на този закон. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми
при самото му сключване. Ето защо следва да се извърши проверка на основанията за
недействителност на договора, с оглед критериите на чл.22 от ЗПК, за които съдът
следи служебно, тъй като нормите, уреждащи действителността на потребителските
договори са от императивен характер.
Въззивният съд, след преценка съдържанието на договора за потребителски
кредит, намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита /ГПР/, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит
формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото е налице
посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Настоящият съдебен състав
намира обаче, че размерът на ГПР, намерил цифрово изражение в договора от 40, 51 %,
и посочения общ размер на всички плащания от 1 969, 62 лева, не съответстват на
действителните по договора, съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
"общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
5
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
В противовес на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, в ГПР не е включен
разходът на потребителя по договора в размер на 1037 лева, платен по т.нар. клауза за
неустойка, която, както районния съд е приел, е договорена по начин да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката, тоест за начисляване на допълнително
вземане на кредитора към потребителя. Действително съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК
в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за кредит, но в случая сумата от 1 037 лева не съставлява
разход по смисъла на посочената разпоредба, а допълнително начислено вземане на
кредитора към потребителя по договора. Въззивният съд намира, че след като
предоставената главница по договора е в размер на 1750 лева и общата сума за
връщане е в размер на 1 969, 62 лева с включена договорна лихва, то общата дължима
от потребителя сума по договора с посоченото допълнително вземане на кредитора под
формата на неустойка от 1037 лева не съответства годишния процент на разходите от
40, 51%. Налице е разминаване между цифрово посочения ГПР и действително
прилагания по договора, тъй като е следвало, но не е било включено допълнителното
вземана на кредитора в размер на 1037 лева. Допуснато е и нарушение при
посочването на общата дължима сума от потребителя, тъй като в договор е записана
обща сума за плащане от 1 969, 62 лева, в която не е включена допълнителната сума от
1 037 лева, с която общата дължима сума възлиза на 3006, 62 лева. Налице е
нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити,
по начин, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. С посочването в договора за заем на ГПР, който не е
формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а така и отразява по - нисък от
действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в по-малък размер от
действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на
кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който
следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима
6
информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно своето задължения,
преди да сключи договора за кредит.
В аспекта на изложеното се налага извод, че с договарянето на допълнителни
разходи за потребителя под формата на неустойка, които е следвало, но не са били
включени в размера на ГПР се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
регламентираща максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на
прекомерното оскъпяване на кредита. С допълнителният разход за потребителя под
формата на неустойка от 1037 лева се достига до превишаване на допустимия
петкратен размер на законната лихва от 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В този
смисъл и на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените
по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК се считат за нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна. Последното налага извод, че е налице нищожност
на клаузата за ГПР, доколкото не отговаря на действителния прилаган ГПР по
договора и се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, довело до превишаването
на максимално допустимия размер на ГПР. В предвид нищожността на клаузата за
ГПР се обосновава извод, че липсва задължително съдържание на договора по чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което договорът за кредит се явява недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК.
Следва да се отбележи като неоснователно оплакването в жалбата за нарушение
на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, поради не посочване на начина на прилагане
на възнаградителната лихва. По делото се установява, че лихвеният процент е
договорен като постоянен, а не като променлив. При фиксиран лихвен процент не е
необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, поради което не е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Основателно е обаче оплакването за нищожността на клаузата за
възнаградителна лихва, поради противоречието й с добрите нрави - на осн. чл. 26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с
добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят
всички обстоятелства, относими към нея. С решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС, 2-ро
г. о. по гр. д. № 5093/2007 г. е прието, че за противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване
на друг; няма изискване възнаградителната лихва да е равна на законната лихва, но с
оглед изискването на закона при договаряне да не се накърняват добрите нрави, следва
да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително. С решение № 378/18.05.2006 г.
7
по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2-ро г. о. е прието, че максималният размер на
договорната лихва е ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи
на добрите нрави, а противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва за
забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва
по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Настоящият
съдебен състав възприема трайната съдебна практика, наложила критериите за добри
нрави при уговаряне на възнаградителната лихва при обезпечените и необезпечените
кредити и приема, че уговарянето на по-голям от 3-кратния размер на законната лихва
по просрочени задължения накърнява добрите нрави. Въззивният състав не споделя
доводът, че максималният размер на възнаградителната лихва, който е
непротиворечащ на добрите нрави, е 5-кратния размер на законната лихви по
просрочени задължения с позоваването на регламентацията в чл.19, ал.4 ЗПК.
Последната клауза определя максималният размер на ГПР, в който според чл.19, ал.1
ЗПК е предвидено включването не само на възнаградителната лихва, но и на всички
останали разходи по кредита. Следователно не може да се приеме, че с уредбата в
чл.19, ал.4 ЗПК законодателят е съизмерил размерът на възнаградителната лихва с
максималният размер на ГПР, определен от петкратния размер на законната лихва,
доколкото по смисъла на закона ГПР не се изчерпва с размера на възнаградителната
лихва, а е предвидено в него да се включват всички останали разходи по кредита. Вече
се каза, че уговореният годишен лихвен процент е 35 %, а размерът на законната лихва
е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта,
поради което към сключване на договора размерът на законната лихва е 10%.
Изложеното налага извод, че клузата за възнаградителна лихва, с която се надхвърля
трикратният размер на законната лихва, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД.
Ето защо, по делото се установява недействителността на договора на осн.чл.22
ЗПК, както и нищожността на клаузата за възнаградителна лихва на осн.чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД. В предвид на изложеното и доколкото няма спор, че ищецът е върнал
по договора сумата в общ размер на 3 005, 31 лева, от които: 1 750 лева - главница;
218, 31 лева - договорна лихва и 1 037 лева - неустойка, се налага извод за
основателността на предявената осъдителна претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане
на платената при начална липса на основание договорна лихва.
Като е достигнал до различни изводи, районният съд е постановил неправилно
решение в обжалваната част, което следва да се отмени и вместо това да се постанови
решение, с което да се осъди „Изи Асет Мениджмънт” АД да заплати на П. В. Д.
сумата в размер на 218, 31 лева - платена при начална липса на основание като
възнаградителна лихва.
8
При този изход на делото следва да се отмени решението на районния съд в
частта, с която са присъдени разноски в полза на ответника в размер на 25 лева. На
ищеца се следва пълният размер на направените разноски за първата инстанция в
размер на 100 лева, от които районният съд е присъдил сумата от 83 лева, поради което
следва допълнително да се присъдят още 17 лева - съдебно-деловодни разноски. За
въззивното производство на ищеца следва да се присъдят направените разноски за
платена държавна такса от 25 лева.
В първоинстанционното производство ищецът е представляван безплатно по
силата на договор за правна защита и съдействие с Адвокатско дружество „Г.“, на
осн.чл.38,ал.1 ЗАдв. С оглед уважаване на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД за платената сума
като договорна лихва, „Изи Асет Мениджмънт” АД следва да бъде осъдено да заплати
адвокатско възнаграждение на Адвокатско дружество „Г.“ в размер на 360 лева с ДДС
- на основание чл.7, ал.2, т.1 и § 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за осъщественото безплатно процесуално
представителство на П. В.а Дингилиев в първоинстанционното производство.На
същото основание въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати
адвокатско възнаграждение на Адвокатско дружество „Г.“ в размер на 360 лева с ДДС
- на основание чл.7, ал.2, т.1 и § 2 от Наредба № 1/2004 г. / в редакцията й при
приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция/ за осъщественото
безплатно процесуално представителство на П. В.а Дингилиев във въззивното
производство.
Така мотивиран, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2714/18.07.2022 г. постановено по гр.д.№ 11849/2021 г.
по описа на Районен съд - Пловдив, X гр.с., в частта, в която се отхвърля иска на П. В.
Д., ЕГН: **********, за осъждане на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, да
му заплати сумата от 218, 31 лева, представляваща възнаградителна лихва, заплатена
по договор за кредит № 3357041/ 26.10.2018г., ведно със законната лихва върху сумата
считано от 16.07.2021г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която се
осъжда П. В. Д., ЕГН: **********, да заплати на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:
*********, направените по делото разноски в размер на 25 лева, КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, на осн. на чл.55, ал.1 ЗЗД ДА ЗАПЛАТИ на П. В. Д., ЕГН: **********, от
село С., община М., област Пловдив, ул. ***, сумата от 218, 31 лева, представляваща
9
недължимо платена възнаградителна лихва по договор за кредит № 3357041/
26.10.2018г., получена при начална липса на основание, ведно със законната лихва
върху сумата считано от 16.07.2021г. до окончателното й изплащане.
Решението на районния съд е влязло в сила в останалата необжалвана част.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, да заплати на П. В. Д., ЕГН: **********, от село С., община М., област
Пловдив, ул. ***, сумата от още 17 лева - разноски за първоинстанционното
производство и сумата от 25 лева - разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ *********, с адрес
гр.Пловдив,ул.***, представлявано от управителя С. А. Г., сумата в общ размер на 720
лева - адвокатско възнаграждение за осъществено на П. В. Д. безплатно процесуално
представителство в първоинстанционното и във въззивното производство, на осн. чл.
38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно и неподлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10