Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 190
гр.Бяла,30.09.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД гр.Бяла, втори гр. състав, в публично
заседание на четвърти септември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:
Ивелина Бонева
Секретар Мариета Йорданова като разгледа докладваното
от съдия Бонева гр. дело № 424 по описа за 2019 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Депозирана е искова молба от „Кредит Инс“ ООД, чрез
адвокат Р.Д., против Д.И.П., с предявен иск с правно основание чл.422,
вр.чл.415 ГПК. Ищецът моли съда да признае за установено, че длъжникът Д.И.П.
му дължи сумата в размер 1500.00 лева главница по договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 81626/12.11.2018г., 495.00 лева договорна лихва за периода
12.11.2018г. – 11.03.2019г.,сумата от 1113.75 лева- договорна такса „Гарант“ за
периода 12.11.2018г. – 11.03.2019г.;сумата в размер на 12.18 лева законна лихва за забава за периода
13.12.2018г. – 11.03.2019г., ведно със законната лихва върху претендираната
главница, считано от датата на подаване на Заявлението по чл.410 ГПК, до
окончателното изплащане на сумата. Претендира направените разноски.
В едномесечния
срок по чл.131 ГПК ответникът, чрез упълномощен защитник депозира отговор на
исковата молба. Не оспорва сключването на процесния договор,както и дължимостта
на претендираната главница. Прави правоизключващо възражение за нищожност на
договора, поради накърняване на добрите нрави по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД -
неспазване разпоредбите на Закона за потребителския кредит и наличието на
неравноправни клаузи в него по смисъла на ЗЗП, касаещи определянето на
договорното възнаграждение и лихвения процент, както и визираната в договора такса „гарант“.
Съдът след като взе предвид доводите на страните и
приобщените по делото писмени доказателства,намира за установено следното от
фактическа страна.
По инициатива на "Кредит инс" ООД гр. София
срещу длъжника Д.И.П. е било заведено заповедно производство на осн. чл. 410 от ГПК и образувано е ч. гр. д. № 243/19 г.
по описа на БРС. Молбата на дружеството заявител е уважена и районен съд е
издал заповед за изпълнение на парично задължение № 106/14.03.2019г., с която е
разпоредил длъжникът Д.П. да заплати дружеството заявител главница в размер на 1500
лв.; договорна лихва от 495 лв. за периода от 12.11.2018г. до 11.03.2019г.;
договорна такса "гарант" в размер на 1113.75 лв. за периода от 12.11.2018г.до
11.03.2019г.; законна лихва за забава от 12.18 лв. от 13.12.2018г. до 11.03.2019г.;
законна лихва от датата на подаване на заявлението 13.03.2019г. до изплащането
му и разноски в заповедното производство в общ размер на 397.42лв. В заповедта е посочено, че вземането
произтича от непогасен договор за потребителски кредит "Екстра № 81626/12.11.2018г.
От длъжника в производството е постъпило възражение в срока по чл. 414, ал. 2
от ГПК за недължимост на сумите, за които е издадена заповедта на незабавна
изпълнение, при което дружеството заявител е предявило срещу длъжника
установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК за сумите по заповедта за
изпълнение.
По делото не се спори, че между страните е сключен
процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние № 81626/12.11.2018г. за
сумата 1500 лв. В договора е посочено, че срока за погасяване на кредита е 11
месеца и следва да издължи до 10.10.2019г. Посочен е и годишния лихвен процент
в размер на 36%. Според т. 4 от договора страните се съгласяват
кредитополучателя да заплаща в полза на кредитодателя "такса гарант"
разсрочена към месечните му вноски съгласно приложения към договора
погасителен план. В погасителния план, неразделна част от договора, е отразено
че кредитополучателя следва да се издължи на единадесет вноски с посочен падеж за
всяка една, като вноските включват главница от 136.36 лв., лихва 45 лв., такса
"гарант" 101.25 лв.,общо 282.61 лв. Кредитополучателят не е издължил
нито една вноска по кредита. По делото са представени и приети като
доказателства договора за потребителски кредит сключен от разстояние и ОУ към
същия, на хартиен носител.
Ответникът-кредитополучател не е оспорил
автентичността на положения електронен подпис върху представените на хартиен
носител документи, като изрично в отговора на ИМ е заявил,че не оспорва
дължимостта на претендираната от ищеца главница, което обстоятелство е
залегнало и в доклада по делото.
Предвид така установените обстоятелства,СЪДЪТ формира
следните изводи от правна страна:
За успешното провеждане на установителен иск с правно
основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже
дължимостта на претендираната сума,в това число главница,договорна лихва и
такса „гарант“. В разглеждания случай ищцовата страна е била длъжна да установи
при условията на пълно и главно доказване наличието на учредено по нейна
инициатива заповедно производство по реда на чл. 410 от ГПК и издадена в нейна
полза Заповед за изпълнение; депозирано от длъжника възражение в срока по чл.
414, ал. 2 от ГПК и депозиране на настоящата искова молба в срока по чл. 415,
ал. 1 от ГПК; съществуването на твърдяното вземане в нейна полза по основание,
както и по размер, длъжник и падеж; настъпилата изискуемост на претендираната
сума.
От своя страна
в тежест на ответника по делото е да установи всички наведени от него
положителни правоизключващи и правопогасяващи възражения по исковете, от които
черпи благоприятни за себе си правни последици, в това число и да установи
точното във времево и количествено отношение изпълнение на задължението си за
плащане процесната сума.
По делото е прието за безспорно установено, че между
страните е сключен процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние.
Спрямо същият приложение намират съответно разпоредбите на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/. Няма спор с оглед качеството на заемателя, че е налице
договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР от ЗЗП,т.к.същият се явява
потребител и по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗПФУР. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са
изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по
вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на
заемателя не отпада изцяло.
Ответника е направил изрично възражение, че заемодателят
кредитор не е спазил условията на чл. 11, ал.
т. 10 от ЗПК /задължително в договора за потр. кредит трябва за бъде
включен годишният процент на разходите/, като е цитирал разпоредбата
на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК от Закона за потребителския кредит.
При така наведеното възражение за нищожност на
процесния договор за кредит, съдът е длъжен да обсъди, дали са спазени
императивно посочените законови изисквания.В разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения начин.
Видно от представения по делото Договор същият съдържа посочените в чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК данни. Ето защо, съдът намира, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Независимо от горното, клаузите от процесния договор
относно ГЛП и ГПР съдът намира за нищожни и на основание чл.21
от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Както се посочи, съгласно чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК,
задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По
процесния договор ГПР е в размер на 49.7 %, а ГЛП е в размер на 36 %. В тази връзка съдебната практика трайно приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка предвиждаща възнаградителна лихва
надвишаваща трикратния размер на законната лихва /реш. №906/30.12.04 г. по гр.
д. №1106/03 г. ; реш. № 1270/09.01.09 г. по гр. д. № 5093/07 г.; реш.
378/18.05.06 г. по гр. д. № 315/05 г. Следователно при преценка съответствието
на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен - към основния лихвен
процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така при сключване на договора
размерът на законната лихва е 10%. Следователно реално договорената с процесния
договор възнаградителна лихва в размер на 36% е с близо четири пъти по-висок от размера на законната лихва. С
оглед на изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави и
е нищожна.
Ищецът, който носи доказателствената тежест, не е
ангажирал доказателства, от които да се установи, че уговорките по договора за
потребителски кредит са постигнати в момента на сключване на договора и че
ответникът е имал възможност да влияе върху съдържанието им, поради което съдът
намира, че постигнатите по договора уговорки
не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето
им на заемателя от страна на заемодателя е формално, заемателят като потребител
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Следва да бъде споделено възражението на ответника за
неоснователност и на претендирата такса „Гарант”.Същата се претендира въз
основа на сключен между „КРЕДИТ ИНС" ООД и „БИКНЕЛ КОРП" ООД Договор
за предоставяне на гаранция по потребителски кредити 25.10.2014г., по силата на
който който „БИКНЕЛ КОРП" ООД в качеството на дружество гарант се
задължава да гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати потребителски
кредити, съгласно сключени Договори за потребителски кредити между кредитодателя
и кредитополучателите, ако тази опция е била избрана от съответния
кредитополучател при подаване на заявката му за отпускане на кредит и същата е
била одобрена.Съгласно чл.1 ал.2,пр.последно от сключения Договор за
предоставяне на гаранция по потребителски кредити, кредитодателят се задължава
да събира от името и за сметка на дружеството гарант сумата, представляваща
таксата „гарант" от кредитополучателя. В чл.1 ал.3 е предвидено, че
дружеството гарант се задължава да изплати сумите по просрочени задължения във
връзка с договори за предоставяне на потребителски кредити на кредитодателя,
само след като последният е положил усилия и грижа на добър търговец и не е
събрал дължимите му се суми включително по съдебен ред в срок от 2 /две/ години
от датата на предсрочната им изискуемост.
Видно е, че страни по сключения договор за
предоставяне на гаранция са „КРЕДИТ ИНС" ООД и „БИКНЕЛ КОРП" ООД, но
не и кредитополучателя, така че за него не е възникнало задължение към „БИКНЕЛ
КОРП" ООД. Задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта е за
кредитодателя „КРЕДИТ ИНС" ООД. От представената заявка за отпускане на кредит е
видно, че ответникът е посочил, че желае банкова гаранция, а в предоставения по
делото договор е посочено, че кредитополучателят е избрал кредитодателят да
ангажира дружество гарант за гарантиране връщане на вноските му по кредита, за
което се е съгласил да заплати в полза на кредитодателя такса „Гарант”,
разсрочена към месечните му вноски, съгласно погасителния план. Налице е
нарушение на чл. 11, ал. 2 от ЗПФУР, доколкото информацията за договорните
задължения, която е предоставена на ответника-потребител преди сключването на
договора, не съответства на задълженията по оформения впоследствие договор -
във формуляра за заявка е посочено, че клиентът иска банкова гаранция, а вместо
това в договора е вписвано, че същият иска ангажиране на дружество-гарант, като
от доказателствата по делото е видно, че ангажираното впоследствие дружество не
е банкова институция. Т.е. липсва съвпадение между изразеното от потребителя
желание за обвързване с конкретна договорна клауза и отразеното в договора.
На следващо място при тези обстоятелства за това
дружество заплащането на такса „гарант” е разход по кредита, който няма пречка
да се възложи в тежест на кредитополучателя, но следва да бъде включен в ГПР по
сключения договор за кредит.С оглед изложеното, като се вземе предвид, че ГПР
по Договора без в разходите да бъде
включена таксата „гарант” е 49.70%, то с
включването на тази такса ГПР значително ще надхвърли 5 кратния размер на
законната лихва, който към м. ноември 2018г. е в размер на 10 %.По изложените
по- горе съображения Договор за потребителски кредит „Екстра"с цитирания
номер, следва да се счита за нищожен, като на осн. чл. 23 от ЗПК, ответнка
дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита в размер на 1500.00
лева.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските по делото
съобразно уважената част от иска.
С оглед приетото ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
дело № 4/2013 г., ОСГТК, съдът по исковото производство по чл. 422 ал. 1 ГПК
дължи произнасяне и по разноските по заповедното производство, като съгласно
указанията, дадени в т. 12 от ТР, това следва да стане с осъдителен диспозитив.
Съгласно представения списък на разноските ищеца претендира сумата в размер от 397
за заповедното производство и сумата от 397.42 лв. за исковото производство,
които следва да се редуцират от съда съобразно изхода на делото, като по
заповедното се присъдят 191.01 лв., и съответно същата сума се присъди и по
исковото производство.
Ответникът също е претендирал заплащане на разноски,които
съобразно приложеният списък на разноски възлизат на 500
лв.-адв.възнаграждение,от които следва да му се присъди сумата в размер на 259.68
лв.
Мотивиран от
изложеното ,съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.И.П., ЕГН: **********
с адрес: *** СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ВЗЕМАНЕTO на „КРЕДИТ ИНС” ООД, ЕИК: *********
със седалище и адрес на управление: гр.София, Бул.”Цар Борис ІІІ” № 19, вх. В,
ет. 1, ап. 6, за сумата от 1500.00лв./хиляда и петстотин лева/- главница, на
основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра“№81626/12.11.2018г.,ведно
със законната лихва върху претендираната главница от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК-13.03.2019г. до нейното окончателно изплащане, за
което е издадена Заповед №106/14.03.2019г. по ч.гр.д.№243/2019г. на БРС.
ОТХВЪРЛЯ иска на „КРЕДИТ ИНС” ООД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление: гр.София, Бул.”Цар Борис ІІІ” № 19, вх. В, ет.
1, ап. 6 против Д.И.П., ЕГН: ********** с адрес: *** за сумата в размер на 495.00
лв.(четиристотин деветдесет и пет лева) договорна лихва, начислена за периода от 12.11.2018г.
до 11.03.2019г. , договорна такса „Гарант” в размер на 1113.75 лв. (хиляда сто
и тринадесет лева и 75 стотинки), начислена за периода от 12.11.2018г. до 11.03.2019г.и
лихва за забава в размер на 12.18
лв.(дванадесет лева и 18 стотинки), начислена за периода 13.12.2018г. до
11.03.2019г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Д.И.П., ЕГН: ********** с адрес: *** , да
ЗАПЛАТИ на „КРЕДИТ ИНС” ООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление:
гр.София, Бул.”Цар Борис ІІІ” № 19, вх. В, ет. 1, ап. 6 ,сумата от 191.01лв. /сто
деветдесет и един лева и 01 стотинки/ – разноски по настоящото дело и сумата от
191.01лв. /сто деветдесет и един лева и 01 стотинки/ - разноски по ч.гр.д. № 243/2019г.
по описа на PC – Бяла, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА "Кредит инс"ООД с ЕИК ********* и
седалище гр. София да заплати на Д.И.П., ЕГН: ********** сумата 259.68 лв./двеста петдесет и
девет лева и 68 стотинки/ представляваща съдебни разноски за настоящата инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение,съобразно
отхвърлената част от иска
Решението
подлежи на обжалване пред ОС – Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:/п/