РЕШЕНИЕ
№ 4619
гр. Варна, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Христина Колева
при участието на секретаря Теодора Хр. Костадинова
като разгледа докладваното от Христина Колева Гражданско дело №
20243110116564 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявени искове от А. Б. В. срещу „К."
ЕООД, с правно основание чл. 26 ЗЗД и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД, както
следва:
главен иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №
********* от 21.11.2023г., сключен между А. Б. В. и „К.Т" ЕООД, поради противоречие със
закона;
в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 18 от
за потребителски кредит № ********* от 21.11.2023г., предвиждащ заплащане на неустойка
в размер на 2334.28 лева за непредоставяне на обезпечение, поради заобикаляне на закона, а
в условията на евентуалност поради противоречие с добрите нрави;
осъдителен иск за заплащане на сумата от 100 лв. - частичен иск от сумата от 1000 лв.,
като платена без основание сума по нищожен договор за паричен заем.
В о.с.з. на 21.11.2025г., на основание чл.214 ГПК е допуснато изменение в размера на
предявения частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД чрез неговото увеличаване на
сумата в пълен размер 1171 лева (хиляда сто седемдесет и един лева).
С исковата молба ищецът посочва, че на 21.11.2023 г., е сключил Договор за
потребителски кредит № *********, по силата на който „К." ЕООД му е предоставило в
заем сумата от 1 200 лв. при фиксиран ГЛП от 47.00 % и ГПР от 58.41 %. Твърди, че Договор
за потребителски кредит № ********* е нищожен. Посочва, че съгласно чл. 19, ал.1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално
допустим размер - пет пъти размера на законната лихва.; ГПР по скрит начин е увеличен,
тъй като в него не е включена дължимата неустойка. Посочва, че в чл. 6 от Договор №
********* е посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или
две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия, а в чл. 18,
страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 2 334.28 лв. Излага, че според
чл. 22 ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. I, т. 7-12 и т. 20, чл.
1
12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. На
следващо място посочва, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита, и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и
включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва, и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да
бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай ищецът счита, че липсва ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият. По този начин потребителят
е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания
от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е 58.41 %, ГЛП е 47.00 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва
да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР. По отношение на изготвения погасителен план към
договора за потребителски кредит № *********/21.11.2023 г. е упомената сумата от 4 104.00
лв., която сума ищецът трябва да заплати, като е включена и вноската с неустойка. Като се
вземе предвид главницата по договора, която възлиза на 1 200.00 лв. и общо дължимата сума
от 4 104.00 лв., ищецът посочва, че оскъпяването на кредита е с 342 %. Счита, че клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави
нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Излага, че
начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното
му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително
събиране. Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито"
оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя
като ГПР от 58.41 % нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора, като
въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън
посочените ГЛП и ГПР.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с
който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Счита, че не е
налице недействителност по смисъла на ЗПК. Излага, че договорът е сключен при
добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията
на ЗПК. Посочва, че клаузата, с която е определена приложимата лихва по кредита е
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С нея страните са
договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключва възможността потребителят
да не е бил наясно с размера на задължението си за плащане на възнаградителна лихва. При
договаряне на фиксирана лихва за целия период, в договора, не се посочва референтен
лихвен процент, тъй като същият е относим при уговорена променлива лихва. Същото се
отнася за период, условия и процедури за изчисляване на лихвата. Твърди, че с неустойката
не се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния
процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК
изисквания. Посочва, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване
на договора от 68.95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 58.41%, е видно,
че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната
лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отделно от
посоченото излага, че клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита е
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Възнаградителната лихва е
възнаграждение/цена, която се дължи за ползването за определено време на предоставени от
страна на заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими вещи. В
2
настоящия случай лихвата по кредита е фиксирано уговорена за целия срок на договора,
като при това обстоятелство "К.Т" ЕООД не си е запазило правото да променя едностранно
същата. Счита твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в
противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва са
неправилни и необосновани. На следващо място сочи, че възнаградителната лихва е част от
ГПР, в същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към датата на
сключване на договора е 68.95%. От това следва, че максималният възможен размер на
договорната лихва е нормативно регулиран. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена
като санкция за неизпълнение, в случай, че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора
условия. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по
силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото
си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със
Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане
на обезщетения или такси. В случая ищецът не се е възползвал от нито едно от договорно и
законоустановените си права. На самостоятелно основание ответникът посочва, че в периода
2021 г. - 2023 г. ищецът е сключил общо шест договора, които съдържат уговорка за плащане
на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Договорите са сключени с две
от дружествата - финансови институции от групата на ЕМ ВИ ФАЙНЕНС, ЕИК/ПИК
*********. Последното е собственик на „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* и „К.Т" ЕООД,
ЕИК *********. Наличието на шест договора за идентични кредитни продукти, всеки от
който съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава според
ответника твърденията на ищеца по отношение за липса на достатъчно информация за това
какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора. Счита, че е
налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в
продължение на две години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт,
респективно многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е
получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за
неустойка при знание за икономическите последици на тези уговорки. Счита, че от
неоснователността на установителния иск за обявяване на нищожност на договора в цялост
и на доводите за недействителност на неустоечната клауза следва и неоснователност на иска
за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните
по делото, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит № ********* от
*********, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.
По силата на Договор за потребителски кредит № ********* от ************, на
ищеца е предоставена сумата от 1200 лева, при фиксиран годишен лихвен процент 47% и
ГПР 58.41%. Кредитът е следвало да се погаси на 18 месечни вноски – 4х47.00 лева и
14х112.98 лева. Дата на първо плащане 21.12.2023г. и дата на последно плащане 21.05.2025г..
Общата сума за плащане е 1769.72 лева /главница 1200 лева и възнаградителна лихва 569.72
лева/. По чл.6 страните се споразумяват, че договорът трябва да е обезпечен с поне едно от
посочените обезпечения (безусловна банкова гаранция или поръчителство от едно или две
физически лица, които отговарят на определени условия, подробно описани в договора).
Съгласно чл.18.1 от договора заемателят дължи 2334.28 лева неустойка за неизпълнение на
задължението по чл.6.1, също разсрочена на части и дължима, заедно с погасителните
вноски. Неустойката е включена в погасителния плана с размер на погасителните вноски: 4 х
181.00 лв. и 14 х 115.02 лв. Общия размер на месечната вноска с включена неустойка
възлиза на 228 лева.
От заключението по допуснатата ССчЕ се установява, че кредитът е усвоен на
23.11.2023 г. по системата И.. Ищецът е извършил частично погасяване на задължението.
Общата платена сума по Договор за потребителски кредит №*********е 2371.00 лева.
Сумата е отнесена за погасяване на лихва – 144.96 лв.; неустойка – 1644.16 лв.; такса за
събиране - 581.88 лв. ГПР определен върху всички определени задължения: главница
1200.00 лв., договорена лихва – 569.72 лв., неустойка – 2334.28 лв. e 729.68% Годишния
3
лихвен процент по договора е 47.00%.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК:
За успешното провеждане на така предявения иск, ищецът следва да установи
наличието на посочените основания за нищожност на договора за потребителски кредит от
21.11.2023 г. - че уговорения ГПР не съответства на действително приложения между
страните. За отблъскване на исковата претенция в тежест на ответника е да установи, че
процесните клаузи са действителни, вкл. изпълнение на задълженията на заемодателя,
произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне
на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят, индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и да обоснове договарянето на размера на
останалите такси, разходи в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна
печалба, респ. направата на конкретни такива разходи.
Процесният договор за кредит е потребителски съобразно легалната дефиниция на чл.
9 ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени
служебно от съда.
При договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните
оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-
714/22 изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително
трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да
поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него ("общият
размер" на кредита според понятието по-горе). В случая няма ясно посочване на
компонентите, от които се формира ГПР (за разлика от ГЛП), а очевидно в него не е
посочена неустойката за непредставяне на обезпечение.
По делото е представен договор за потребителски кредит № ********* от
21.11.2023г., като страните не спорят, че същият е сключен от разстояние и не се твърдят
конкретни пороци във връзка с подписването му.
Установява се, че със същия ответното дружество предоставило на ищеца заем в
размер на сумата 1200 лева при фиксиран годишен лихвен процент по заема 47.00 %,
годишен процент на разходите – 58.41 %, доколкото в договора изрично е посочено, че ГПР
включва само дължимата договорна лихва, възлизаща в размер на сумата 569.72 лева.
Кредитополучателят се е задължил да върне същата за срок от 18 месеца. В чл. 6 от договора
е предвидено, че кредитът се обезпечава с безусловна банкова гаранция или поръчителство
на физическо лице, отговарящо на определени условия.
Пред настоящата инстанция е изслушано заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, на което съставът на съда дава вяра, като обективно и компетентно дадено,
изготвено въз основа на събраните по делото доказателства, преценени от експерта с оглед
притежаваните от него специални знания от областта на икономическите науки. Ето защо и
съдът ползва същото за изясняване на делото и изграждане на изводите си относно
правнорелевантните за спора факти.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Л.,
съдът приема за установено по делото, че неустойката за непредоставяне на обезпечение в
размер на 2334.28лв. не е включена, като разход в ГПР в размер на 58.41%. ГПР определен
върху всички определени задължения: главница, договорна лихва и неустойка възлиза на
729.68%.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
4
В случая се касае за т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да
получи заявената сума в кратък срок, а съгласно събраните по делото доказателства е
установено, че за да бъде отпуснат заемът потребителят се задължава да осигури поръчител,
респ. банкова гаранция. Наред със задълженията по договора за кредит, ответното
дружество е начислило и е изисквало от потребителя да заплаща неустойка. Начисляването
на неустойка, дължима наред с възнаградителната лихва и заплащано в полза на ответника,
представлява всъщност скрито възнаграждение за кредитора. Напълно основателно от
страна на ищеца се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Размерът на ГПР без да се включва неустойката възлиза на 58.41 %, а
при включване на това допълнително вземане – надхвърля 700 %, поради което
действително приложимият ГПР по договора надхвърля законоустановения максимум по чл.
19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, съдът намира, че вземането за неустойка
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК изисквания. Неспазването на
което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби, според цитираната
императивна норма на чл. 22 ЗПК води до извод за недействителност на договора за
потребителски кредит. Както се посочи и по-напред, съдът приема, че не са спазени всички
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби. Цифровото посочване на ГПР не води до изпълнение на
задължението на кредитора, тъй като както се установи разходите, от които се формира, не
са коректно посочени. Основателен е доводът, че целият договор е недействителен, тъй като
е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
С оглед заявените по делото възражения срещу действителността на процесния
договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на императивните норми на чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с изискванията на закона към годишния процент
на разходите по договор за потребителски кредит. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
Вземането за неустойка също следва да се включи в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Текстът на последната норма не следва да
се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
5
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него,
за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер,
не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото
оповестяване на този елемент от изискуемото съдържание на договора съставлява порок,
изключващ валидността на договора съгласно чл. 22 ЗПК. Следователно и е налице
нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1,пр. 1, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
Предявеният от потребителя иск следва да се уважи на заявено основание, като
договорът се прогласи за нищожен поради противоречието му с императивни
материалноправни норми на закона.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
Установи се, че ищецът е изплатил 2371 лева по нищожния договор за кредит.
Съгласно чл.3, към договора е обективиран и погасителен план, съобразно който
общото задължение за главница възлиза на 1200 лева, за лихва в размер на 569.72 лева, а за
неустойка в размер на 2334.28 лева.
В случая чистата стойност на кредита е 1200 лева /заетата сума/.
С оглед изложените мотиви на съда за нищожност на сключения между страните
договор, претенцията е доказана в своето основание и изначално ответникът е нямал право
да събира вземане по нищожен договор извън предоставената сума по кредита.
Ответникът следва да възстанови на ищеца сумата 1171 лева.
По разноските:
С оглед изхода от спора, разноски се дължат на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. В настоящото производство ищецът претендира разноски и са налице доказателства за
действителното заплащане на следните разходи в процеса: държавна такса в размер на
214.16 лева; депозит за вещо лице по ССчЕ – 350 лева. Или в полза на ищеца следва да се
присъди сумата 564.16 лева.
В производството ищецът се представлява от адв. Л. Б.. Претендира се в полза на
адвоката да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за
оказаната правна защита и съдействие в полза на материално затруднено лице, на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Представен е и съответен договор за правна защита и съдействие.
Съдът, с оглед характера и вида на предявените искове, по които има формирана
еднопосочна съдебна практика, отчитайки и обстоятелството, че в проведените открити
съдебни заседания, процесуалният представител на ищеца не се е явил лично, а е депозирал
нарочна молба, приема, че справедливото адвокатско възнаграждение за оказаното на ищеца
процесуално представителство се съизмерява със сумата 200 лв., която следва да бъде
присъдена в полза на адв. Б., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото
/Определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908 по описа за 2022г. на ВКС/. С оглед на
изложеното, настоящият състав счита, че отсъства легитимно основание на адв. Б. да се
присъди по-високо възнаграждение от 200 лева /по 100 лева за всеки иск/.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
РЕШИ:
6
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит № ********* от
**********, сключен между А. Б. В., ЕГН: ********** и К.т ЕООД, ЕИК *************,
поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА К.т ЕООД, ЕИК ********** седалище и адрес на управление:
*************** да заплати на А. Б. В., ЕГН: **********, постоянен адрес:
****************, сумата от 1171 лева, представляваща платена без основание сума по
нищожен Договор за потребителски кредит № ********* от *********, сключен между А.
Б. В. и „К.Т" ЕООД, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД.
ОСЪЖДА „К.т ЕООД, ЕИК ********** седалище и адрес на управление:
*************** да заплати на А. Б. В., ЕГН: **********, постоянен адрес: ************,
сумата от 564.16 лева - разноски по делото за заплатена държавна такса и депозит за вещо
лице, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „К.т ЕООД, ЕИК ********** седалище и адрес на управление:
***************, да заплати на адв. Л. К. Б. от САК, съдебен адрес: ******************,
сумата 200 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказаната правна
защита и съдействие в полза на ищеца А. Б. В., ЕГН: **********, на основание чл. 38, ал. 2
ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - В. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7