Решение по адм. дело №505/2025 на Административен съд - Сливен

 

Производството е по реда на чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба от Д. Й. Б. с [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], м. "А. д." № *, подадена против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № 25-0261-000061 от 12.07.2025 г., издадена от Г. К. К. – м. а. към ОД на МВР Ямбол, РУ Елхово, с която на оспорващия, на основание чл. 171, т. 1, б. „б” от ЗДвП, е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ – временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца.

В жалбата си оспорващият твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна. Излага съображения, че: описаните в оспорената заповед факти се различават от действителната фактическа обстановка; на 12.07.2025 г., около 1:20 ч. управлявал лекия си автомобил с Рег. № [рег. номер] в посока към село Д., област Ямбол; бил спрян за проверка от служители на ЮИДП Сливен, които извикали органите на ОД на МВР; в колата пътувал заедно с двама приятели; докато чакали, заявили на горските служители, че ще започнат употреба на алкохол; горските служители им казали, че нямало проблем; около 03:40 ч. пристигнали полицейски служители, поискали да му извършат проверка за алкохол, която оспорващият отказал, тъй като започнал да употребява алкохол от 01:30 ч. до 3:30 ч. и мястото, където се намирал и по което управлявал автомобила си, не било част от пътната инфраструктура и не било път за обществен превоз на пътници и товари; не е от компетентността на автоконтрольор К. да състави и издаде ЗППАМ, предвид нормата на чл. 2, ал. 3 изр. 2-ро от ЗДвП; с поведението си не е нарушил разпоредбата на чл. 174, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП; налице са множество съществени процесуални нарушения, допуснати при установяване на фактите, релевантни за прилагане на процесната ПАМ; наложената ПАМ не е съобразена и с целта на закона; оспорената заповед нарушава принципа за съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. Моли оспорената заповед да бъде отменена.

В съдебно заседание оспорващият, редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощен процесуален представител, който поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Излага допълнителни съображения, че: свидетелите по АУАН, въз основа на който е издадена оспорената заповед, са установили различна фактическа обстановка; налагането на административно наказание с издадено НП, съставено въз основа на същия АУАН, и налагането на наказание с оспорената ПАМ, води до нарушаване на правата и принципа „ne bis in idem“; съгласно т. 49 от Решение от 04.05.2023 г. по дело № С-97/2021 г. на Европейския съд за правата на човека, реализация на административна отговорност с административнонаказателна отговорност представлява нарушаване на основното правило, гарантирано в чл. 50 от Хартата за защита правата на човека и основните свободи. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Административният орган, редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Представлява се от упълномощен процесуален представител, който в писмени бележки и устно излага съображения за неоснователност на жалбата и моли да бъде оставена без уважение. Счита, че: са били налице материалноправните предпоставки за издаването на оспорената заповед; противоречията в свидетелските показания не са съществени; лицето е имало качеството на водач, който е отказал да бъде тестван за употреба на алкохол. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, в случай че жалбата бъде уважена.

Административният съд, след като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи, становищата на страните, събраните по делото относими към спора доказателства и извърши проверка за законосъобразност на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа страна следното:

На 12.07.2025 г. на оспорващия Д. Й. Б. е съставен от служител на РУ Елхово при ОД на МВР Ямбол АУАН Серия GA № 1026382, за нарушение на чл. 174, ал. 3 от ЗДвП, за това че на 12.07.2025 г. около 01:30 часа, в област Ямбол, община Болярово, в землището на с. Денница по селскостопански път, отворен за обществено ползване, с посока на движение от язовир „Средецка река“ към селскостопански двор на с. Денница, с координати 42.2720874,26.8652962, е управлявал собствения си лек автомобил с Рег. № [рег. номер], като е отказал проверка с техническо средство Дрегер 7510 инвентарен № ARPM-0846, зa установяване употребата на алкохол. На Б. е бил издаден талон за медицинско изследване № 270780/12.07.2025 г., в който е отразено, че лицето отказва да му бъде извършена проверка за концентрацията на алкохол в кръвта с техническо средство и с медицинско изследване.

Актосъставителят младши инспектор Г. К. К. на длъжност м. а. II степен в Група „Охранителна полиция“ към РУ Елхово при ОД на МВР Ямбол, е оправомощен да прилага принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1 от ЗДвП – за установени от него нарушения със съставен АУАН, видно от Заповед № 326з-99 от 01.02.2022 г. на Директора на ОД на МВР – Ямбол, и Удостоверение УРИ 326р-20036 от 28.10.2025 г. по описа на ОД на МВР – Ямбол.

Въз основа на съставения АУАН, на 12.07.2025 г. от актосъставителя Г. К. К. на длъжност м. а. към ОД на МВР Ямбол, РУ Елхово, е издадена оспорената в настоящото производство ЗППАМ № 25-0261-000061, с която на оспорващия Д. Б. е наложена ПАМ с правно основание чл. 171, т. 1, б. „б” от ЗДвП – временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. В ЗППАМ е отразено, че на основание чл. 172, ал. 2, т. 3 от ЗДвП, се отнема иззетото с АУАН Серия GA № 1026382 от 12.07.2025 г. СУМПС [номер]. В мотивите на заповедта са възпроизведени констатациите в съставения АУАН и е прието, че Б. в качеството му на водач на МПС е отказал да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол в кръвта и не е изпълнил предписанието за медицинско изследване за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му, с което виновно е нарушил чл. 174, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП.

Въз основа на съставения АУАН, е издадено Наказателно постановление № 25-0261-000332 от 30.07.2025 г. на Началник РУ Елхово в ОД на МВР Ямбол, с което на оспорващия Б., за нарушение на чл. 174, ал. 3 от ЗДвП и на основание чл. 174, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП, са наложени административни наказания глоба в размер на 2000 лева и лишаване от право да управлява МПС за 24 месеца.

Оспорената заповед е връчена на оспорващия на 12.07.2025 г. Жалбата срещу заповедта е подадена на 23.07.2025 г.

В хода на съдебното дирене са събрани и гласни доказателства – показанията на свидетелите Д. М. М. /с. п. в ОД на МВР Ямбол, свидетел по съставения АУАН/ и Г. Е. Р. /г. с. в ЮИДП Сливен, свидетел по съставения АУАН/.

Според показанията на свидетеля М., на 12.07.2025 г. около 01:30 ч. получили сигнал за оказване съдействие на служители от ЮИДП Сливен, които са спрели автомобил с пътници, превозващи оръжие; при пристигане на място в с. Денница, установили автомобила, лицата и водача на автомобила – Б.; Б. бил поканен да направи проба за алкохол с Дрегер Алкотест, но същият отказал; казал, че е употребил алкохол и се притеснявал, че ще покаже алкохол в издишания въздух, при което му бил издаден талон за изследване; Б. не се явил да даде кръв; в 01:30 ч. получили сигнала, но тъй като било лошо времето, имало мъгла, на място отишли след около 1 час; пътят бил черен път, който отивал от с. Денница до с. Поляна.

Според показанията на свидетеля Р., на 12.07.2025 г. около 00:30 ч. в землището на с. Денница забелязали автомобил, който се движел по полски път за обществено ползване; предприели действия по спиране на автомобила; при спиране на автомобила, установили три лица в него, както и ловна пушка, изкарана от калъф и сглобена; при поискване на членски карти и ловни билети на лицата, и разрешително за индивидуален лов, те не предоставили такива; веднага сигнализирали на 112, за съдействие от РУ Елхово, и след около час дошли колеги от РУ Елхово; снели самоличността на трите лица; установило се, че пушката била законно притежавана от лицето Д. Б., който шофирал автомобила; на Б. бил даден Дрегер за проба на алкохол, същият отказал теста; след отказа, на Б. бил даден талон за кръвна проба; времето било топло и ясно, без мъгла.

Въз основа на доказателствата по делото, съдът приема за установено, че на 12.07.2025 г. около 01:30 часа, в област Ямбол, община Болярово, в землището на с. Денница по селскостопански път, отворен за обществено ползване, оспорващият е управлявал лек автомобил с Рег. № [рег. номер] и след като е бил спрян от служители на ЮИДП Сливен, е отказал да му бъде извършена от служители на ОД на МВР Ямбол проверка с техническо средство за установяване употреба на алкохол в кръвта. По делото липсват данни оспорващият да е изпълнил предписанието за медицинско изследване за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му.

Във връзка с изложеното, съдът не споделя твърдението на оспорващия, че от показанията на свидетелите по АУАН, въз основа на който е издадена оспорената заповед, била установена различна фактическа обстановка. Напротив, събраните свидетелски показания кореспондират с фактите по АУАН. Известните различия в свидетелските показания относно метеорологичните условия по време на процесната проверка не касаят съществени елементи от хипотезиса на приложимата разпоредба.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Подадена е в преклузивния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК във връзка с чл. 172, ал. 5 от ЗДвП, от надлежна страна - адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган по смисъла на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП. Спазена е установената от закона форма – актът е писмен и мотивиран, посочени са фактическите и правни основания за издаването му. В административното производство, приключило с издаване на оспорената заповед, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Възраженията на оспорващия, заявени в противоположен смисъл, са неоснователни.

Оспореният административен акт е издаден и в съответствие с материалния закон. С оспорената заповед административният орган е приложил правилно относимите материалноправни разпоредби и е действал в съответствие с целта на закона, издавайки законосъобразен административен акт.

В разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. „б” от ЗДвП е предвидено, че за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага принудителна административна мярка – временно отнемане на СУМПС на водач, който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, установена с медицинско и химическо лабораторно изследване или с изследване с доказателствен анализатор, или с друго техническо средство, определящо съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух, или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест, както и който откаже да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване – до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца.

Следователно и с оглед изложените в оспорената заповед фактически основания, за да бъде законосъобразно приложена посочената ПАМ, е необходимо наличието на следните предпоставки: водачът на МПС да е отказал да бъде проверен с техническо средство за употреба на алкохол.

В разглеждания случай посочените в разпоредбата материалноправни предпоставки за прилагане на мярката са налице: оспорващият е бил водач на процесния автомобил и е отказал да бъде проверен с техническо средство за употреба на алкохол. Нарушението е констатирано със съставен АУАН, който съгласно чл. 189, ал. 2 от ЗДвП, има обвързваща доказателствена сила до доказване на противното. Констатациите в съставения АУАН не са оборени в хода на съдебното производство. Напротив, от събраните по делото доказателства, включително и от свидетелските показания на свидетелите по АУАН Д. М. М. и Г. Е. Р., е установено, че на процесните дата, място и час оспорващият е бил водач на МПС и е отказал да бъде проверен с техническо средство за употреба на алкохол. Следователно, материалната доказателствена сила на процесния АУАН не е опровергана в съдебния процес. С проявлението на релевантните факти е възникнало публичното право на административния орган да приложи принудителната административна мярка, като отнеме временно свидетелството за управление на МПС на водача.

Не се споделя твърдението на оспорващия, че мястото, където се е намирал и по което е управлявал автомобила си, не било част от пътната инфраструктура и не било път, отворен за обществено ползване. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗДвП, този закон урежда правилата за движение по пътищата, отворени за обществено ползване, изискванията към пътните превозни средства за участие в движението по тези пътища, изискванията за правоспособност на водачите на пътните превозни средства, правата и задълженията на участниците в движението и на съответните служби и длъжностни лица, както и принудителните мерки, които се прилагат, и наказанията за нарушаване на разпоредбите на този закон и на издадените въз основа на него нормативни актове. Според легалната дефиниция, съдържаща се в § 6, т. 1 от ДР на ЗДвП, „Път“ е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. По делото е установено, че процесният селскостопански път свързвал селата Денница и Поляна и се е ползвал за движение на ППС. В чл. 2, ал. 1 от ЗДвП е предвидено, че „отворен за обществено ползване“ е всеки път, условията за използване на който са еднакви за всички участници в движението. Цитираните разпоредби указват, че ЗДвП и разписаните в него правила се прилагат за участниците в движението тогава, когато това движение се осъществява по „пътищата“. Оспорената заповед също се основава на констатация за осъществено управление на МПС от водач по път, отворен за обществено ползване. Доказателства за противното не са ангажирани.

Принудителната административна мярка е с превантивен характер и има за цел да осуети възможността за извършване на други подобни нарушения. ПАМ не е административно наказание. Оспорената заповед има самостоятелни правни последици, различни от административния акт, с който се установява нарушение и се налага административно наказание. В горецитираната и приложена от органа разпоредба на чл. 171, т. 1, б. „б” от ЗДвП предвиденият срок за прилагане на процесната мярка е до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца. Следователно, законодателят е определил, че ПАМ от процесния вид се прилага под прекратително условие – до решаване на въпроса за отговорността на водача на МПС, но за не повече от 18 месеца. Разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП не предвижда определяне на конкретен срок от административния орган в определени граници. Следователно при посочването на срока, за който е приложена принудителната административна мярка, административният орган не действа при условията на оперативна самостоятелност, тъй като срокът е определен в закона, и в заповедта само се възпроизвежда предвидения в закона срок, а не се определя такъв от органа, поради което не е нарушен и принципът за съразмерност, визиран в чл. 6 от АПК.

Принудителните административни мерки /каквато по дефиниция и по съдържание е приложената мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП/, са инструмент на Държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Те са форма на държавна принуда - репресивни мерки, водещи до ограничаване на права или вменяване на задължения. Тяхната цел е да предотвратят извършването на административно правонарушение или да предотвратят настъпването на вредните последици от вече извършено правонарушение; да преустановят вече започнало и продължаващо нарушение или да отстранят настъпилите вече вредни последици от него /чл. 22 от ЗАНН/. Следователно ПАМ налага неблагоприятни последици на адресата с цел постигане на правно определен резултат. Правният резултат, който законът цели с прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, е осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения. В случая, освен че прилагането на оспорената ПАМ е фактически обосновано и доказано с наличието на материалноправните предпоставки по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, същата се основава и на необходимост от налагане на ограничението за постигане на предвидената в закона цел. Съдът намира, че мярката се явява напълно съответна на целта на закона, която е да се лишат от възможност лица, отказващи проверка за употреба на алкохол, да управляват МПС - в защита на значим обществен интерес – на охрана на безопасното движение по пътищата. Чрез временното отнемане на свидетелството за управление на такива водачи се цели предвиденото в чл. 1, ал. 2 от ЗДвП да се опазват животът и здравето на участниците в движението по пътищата, да се опазват имуществото на юридическите и физическите лица.

Искането на оспорващия за съобразяване и за прилагане на разрешението, дадено с Решение на СЕС от 04.05.2023 г. по дело С-97/2021 г., е неоснователно, поради следните съображения:

Задължителната сила на решенията на СЕС, постановени по преюдициални запитвания на националните юрисдикции, произтича от 19, § 1 и § 3, б. б) от ДЕС и е израз на принципа, че сходните казуси трябва да се решават по сходен начин. Тълкуването, което СЕС дава в производството по чл. 267, § 2 и § 3 от ДФЕС, има за основна цел да подпомогне националния съд при решаването на конкретен случай, като СЕС съобразява даваното тълкуване с конкретните факти по главния спор. Следователно тълкуването, което СЕС дава в решенията си по преюдициални запитвания, не е абстрактно, а е съобразено с конкретна фактическата обстановка, и именно в светлината на това следва да се преценява от националната юрисдикция относимостта на решението на СЕС към правния спор - предмет на разрешаване от сезирания национален съд. Съответно решенията на СЕС по преюдициални запитвания имат задължителна сила за националната юрисдикция, когато преюдициалният въпрос, по който СЕС се е произнесъл, е идентичен с въпроса /от гледна точка на фактите/, поставен за разрешаване пред националния съд, съответно когато отговорът на поставения за разрешаване пред националния съд въпрос се налага недвусмислено от практиката на СЕС.

Решение на СЕС от 04.05.2023 г. по дело С-97/21 /на което се позовава оспорващият/, е по преюдициално запитване, отправено в рамките на производство по дело: МV – 98 срещу Началник на отдел „Оперативни дейности“ гр. София в ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, по спор относно наложена мярка запечатване на търговски обект, в който е извършена продажба на стока без да се издаде фискална касова бележка и е относно тълкуването на чл. 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност и чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз. В този смисъл очевидно е, че преюдициалният въпрос, по който СЕС се е произнесъл, не е идентичен с въпроса /предмет на настоящия/, поставен за разрешаване пред националния съд, поради което не може да бъде обоснована задължителната сила на Решение на СЕС от 04.05.2023 г. по дело С-97/21 за националната юрисдикция в настоящото съдебно производство. Даденото от СЕС тълкуване на общностните норми е с оглед конкретните факти по главното производство, които са различни от фактите и предмета на настоящия спор. Действително с решението е дадено тълкуване по прилагането не само на чл. 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, а и на чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, но последното е в контекста на недопустимостта на национална правна уредба, съгласно която за едно и също неизпълнение на данъчно задължение и след провеждане на отделни и самостоятелни производства, на данъчнозадълженото лице може да бъде наложена мярка имуществена санкция и мярка запечатване на търговски обект, които подлежат на обжалване пред различни съдилища, доколкото посочената правна уредба не осигурява координиране на производствата, позволяващо да се сведе до стриктно необходимото допълнителната тежест от кумулирането на посочените мерки, и не позволява да се гарантира, че тежестта на всички наложени санкции съответства на тежестта на разглежданото нарушение.

В случая не може да се приеме, че с налагането на процесната ПАМ е нарушено правото по чл. 50 от ХОПЕС, съгласно който никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона. Процесната принудителна административна мярка не представлява наказание, макар и ПАМ и НП да произтичат от един и същ факт - този на нарушението. ПАМ не цели да санкционира или да накаже нарушителя, а чрез неблагоприятни последици за адресата да се постигане правно определен резултат - подобряване на пътната обстановка в страната, ограничаване и намаляване броя на пътнотранспортните произшествия, на загиналите и ранените при пътни инциденти участници в движението. На следващо място, съгласно чл. 52, т. 1 от ХОПЕС, всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от настоящата Харта, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. Следователно се допуска възможността за ограничаване на правата и свободите, признати от ХОПЕС, ако са изпълнени две условия - ограничението да е предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи /да е спазен принципът на пропорционалността/. В случая първото условие е изпълнено – в ЗДвП изрично е предвидена възможността за налагане и на административни санкции по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП, и на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, на водач на МПС, който откаже да му бъде извършена проверка за установяване употреба на алкохол. Съобразен е и принципът на пропорционалност на ограниченията на правото по чл. 50 от ХОПЕС, изискващ, съгласно установената съдебна практика по чл. 52, т. 1 от ХОПЕС, прилагането на ограниченията само ако са необходими за постигането на легитимни цели, преследвани от приложимата правна уредба, като породените от мярката неудобства не трябва да са несъразмерни спрямо поставените цели. В случая налагането на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП е в разумно съотношение на пропорционалност между засегнатите интереси на водача на МПС и охраняваните с прилагането на ПАМ обществени отношения, като засягането на права и законни интереси на водача при прилагането на процесната ПАМ, е съразмерно на тежестта на установеното нарушение и е необходимо за постигането на целите на осъществяваната принуда.

С оглед на изложеното, приложената от административния орган ПАМ е законосъобразно наложена.

По изложените съображения, оспорената заповед е законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора, претенцията на оспорващия за присъждане на направените по делото разноски е неоснователна.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, оспорващият следва да бъде осъден да заплати на административния орган, защитаван в процеса от юрисконсулт, юрисконсултско възнаграждение в размер на 103 евро /201,45 лева/, определено по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.

Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Сливен

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. Й. Б. с [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], м. "А. д." № *, подадена против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0261-000061 от 12.07.2025 г., издадена от Г. К. К. на длъжност м. а. към ОД на МВР Ямбол, РУ Елхово, с която на Д. Й. Б. е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б” от ЗДвП – временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца.

ОСЪЖДА Д. Й. Б. с [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], м. "А. д." № *, да заплати на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Ямбол, сумата от 103 /сто и три/ евро, равностойни на 201,45 /двеста и един лева и четиридесет и пет стотинки/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на препис от същото.