№ 327
гр. Петрич, 10.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕТРИЧ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ангелина Бисеркова
при участието на секретаря Елена Пашова
като разгледа докладваното от Ангелина Бисеркова Гражданско дело №
20251230100786 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано въз основа на искова молба с вх. №
5016/05.06.2025 година, подадена от Т. В. Д., ЕГН **********, с постоянен
адрес гр. П., ул. „Б.“ № **, действаща чрез процесуален представител адв. Д.
В. М., с адрес на кантора и съдебен адресат: гр. Пл., ул. „П. О. и К.“ №**, ет. *,
ап. * срещу „ПР.КР. Б.“ ЕООД, ЕИК ***** седалище и адрес на управление гр.
С., кв. „М.“, бул. „Б.“ № **, бл. **, вх. *, представлявано винаги от двама
управители: Св. Н. Н., Цв. Г. Ст., Яр. Кж. Ч. обективираща иск за осъждане на
ответника, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищцата сумата в
размер на 1 895,66 лева, недължимо заплатена по недействителен Договор за
потребителски кредит № 40005021206/19.07.2021 г., на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Ищцата сочи, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № 40005021206/19.07.2021 г., по силата на който се е задължила да
върне на ответника обща сума в размер на 3 095.66 лева, от която кредит в
размер на 1200 лева, за срок от 19 месеца. Съгласно постигнатите
договорености, ищцата се задължила да заплати и възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги в размер на 1080 лева. Ищцата твърди, че на основание
1
процесния договор е надвнесла в полза на ответника сумата в размер на
1895.66 лева.
Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД,
вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл. 19 ал.4 от ЗПК. Твърди, че процесният
договор е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Сочи
чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК, съгласно които договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. Сочи, чл.22 от ЗПК, във връзка с
чл.11,ал.1,т. 10 от ЗПК, съгласно които договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Твърди, че с предвиждането за
заплащане на допълнителни услуги в размер на 1080 лева се заобикаля и
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Твърди, че поради невключване на
уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на
ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Счита, че в случая следва да бъде взета предвид
и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение и която изрично посочва, че когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен. В условията на евентуалност,
в случай, че съдът отхвърли доводите на ищеца за нищожност на целия
договор, заявява теза за нищожност на договорните клаузи, съдържащи се в
раздел „Параметри" от процесния договор, които предвиждат заплащането на
възнаграждение по пакет от допълнителни услуги „Фаст и Флекси" е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, от ЗЗД и поради това, че са сключени при
неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22,
както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
С гореизложеното ищецът обосновава правния си интерес от предявяване
на иска. Претендира сторените по делото разноски. Представя писмени
доказателства. Прави доказателствени искания.
В законоустановения срок ответникът депозира писмен отговор, с който
заявява становище, че не оспорва и признава обстоятелството, че ищецът е
заплатил над главницата сумата от 1895,66 лева. Оспорва ищцовите
твърдения, че процесният договор е недействителен. Релевира подробни
2
правни съображения в тази връзка. Заявява позиция за отхвърляне на
предявения иск. Претендира съдебни разноски. Заявява възражение за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. С
писмено становище, депозирано чрез пълномощник, поддържа предявения иск
и сторените с исковата молба доказателствени искания, прави искане за
разглеждане на делото в негово отсъствие. Оспорва отговора на ответника. По
същество пледира за уважаване на претенцията като доказана и основателна.
Претендира съдебни разноски съгласно списък по чл.80 ГПК. Прави
възражение за прекомерност на претендираното от ответника възнаграждение
за процесуален представител.
Ответникът не изпраща представител в съдебно заседание, не депозира
становище.
По делото са събрани представените от страните писмени доказателства.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните и приложимия закон, прие за установено от фактическа страна
следното:
От събраните по делото и неоспорени писмени доказателства се установи,
че на 19.07.2025 г. е сключен Договор за потребителски кредит №
40005021206 между Т. В. Д., ЕГН ********** в качеството на
кредитополучател и „ПР.КР. Б.“ ЕООД в качеството на кредитор, по силата на
което ответникът е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 1 200 лева,
който последният се е задължил да върне чрез заплащане на 19 погасителни
вноски, всяка в размер и с падеж съгласно Погасителен план, при ГПР 41 %,
ГЛП 40.70 %, или общо сумата от 3 095,66 лева.
Страните по сделката договорили допълнителен пакет услуги "Фаст" и
"Флекси", за което кредитополучателят се задължил да заплати на кредитора
възнаграждение в размер на 1080 лева.
Страните не спорят, а събраните писмени доказателства по делото
установиха по несъмнен начин, че по силата на процесната облигационно
обвързаност ответникът е предоставил на ищцата, а последната е усвоила
паричния заем в размер на 1 200 лева. Установи се, че кредитополучателят е
извършил плащания, на основание процесния договор за кредит, с които е
3
погасил заемната сума от 1 200 лева, както и е платил още сумата от 1895,66
лева.
При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни
изводи:
Няма спор по делото, че ищецът е кредитополучател по договор за кредит,
като между страните е възникнало валидно заемно облигационно
правоотношение, по силата на което ищецът е усвоил заемната сума,
предоставена му от ответника - небанкова финансова институция по смисъла
на чл.3 от ЗКИ. Ищецът е физическо лице, което при сключване на сделката е
действало именно като такова, т.е. несъмнено е по делото, че страните имат
качеството : ищцата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, а ответникът
на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Несъмнено е, че сключеният договор
за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява договор
за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на ЗПК е нищожна.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата/нарушението на всяко от тези императивни
изисквания има за последица недействителност на договора. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й настъпват при
самото сключване на договора, а когато той бъде обявен за недействителен,
заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК предвижда, че договорът за
потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит. Съгласно императивните разпоредби на
ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита на потребителя, настоящи и
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Т.е. в ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
посочени всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по
4
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Следва, че в
ГПР са включени всички разходи на кредитора по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Това налага в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно дължи. В конкретния случай съгласно записването в
процесния договор ГПР е 41 % без ясно да е разписана методиката на
формирането му – кои компоненти участват, а ГЛП 40,70 %, но от
записването не става ясно какво представлява разликата между ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение
да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността на процесната договореност. В тази връзка
съдът счита за основателно въведеното от ищеца твърдение за изначална
недействителност на процесната облигационна обвързаност между страните,
възникнала на основание процесния договор за кредит, поради противоречие
със закона – чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, по аргумент на чл.22 от ЗПК.
Налице е и друго самостоятелно основание за нищожност на договора
между страните.
Страните по сделката са уговорили закупуването от кредитополучателя на
допълнителен пакет услуги - "Фаст" и "Флекси", за които кредитополучателят
Д. се задължила да заплати на кредитодателя възнаграждение в размер на 1
080 лева. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит по
естеството си представляват част от възнаграждението за предоставения заем,
поради което съдът намира, че същите са обособени самостоятелно с цел
заобикаляне на закона – ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, установяващ
лимит на годишни процент на разходите. С оглед на това съдът приема, че
договореностите между страните за предоставяне на допълнителен пакет
услуги на кредитополучателя противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК. Съгласно
чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на този закон е нищожна, поради
което съдът приема, че клаузите от процесния договор, уреждащи
закупуването на допълнителни услуги от кредитополучателя са нищожни на
5
посоченото основание.
Във връзка с изложеното, доколкото съдът приема, че в случая
възнаграждението, уговорено от страните като дължими от
кредитополучателя за допълнителния пакет услуги, са по естественото си
възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, същите следва да бъдат
включени в годишния процент на разходите – чл.19, ал.1 ЗПК, като
уговарянето им като отделно възнаграждение има за цел заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК относно законово установено ограничение на
размера на ГПР. Следва, че посоченият в договора ГПР 41 % не съответства на
действителния, съобразно поетите от потребителя задължения. Посочването в
договора за кредит на по-нисък размер от действителния ГПР представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика съгласно чл.68 г, ал.4 ЗЗП във връзка с
чл.68д, ал.1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на
чл.19, ал.4 и не му позволява да прецени реалните икономически последици
от сключването на договора. Ето защо съдът счита, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК вр. с чл.26,
ал.1 ЗЗД.
В допълнение на горепосоченото следва да се отбележи, че в случая
уговорката за заплащане от кредитополучателя на допълнително
възнаграждение за кредитодателя, във връзка със закупения пакет от
допълнителни услуги, не държи сметка за това дали тези услуги реално са
ползвани от потребителя, което е в разрез с принципа за добосъвестност и
справедливост. Съдът намира, че договорените „допълнителни услуги“ не би
следвало да се предоставят по волята на кредитора, доколкото те са
нормативно залегнали – като правото на страните да инициират
предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските,
свободата да договарят отлагане на една или повече погасителни вноски. С
въвеждането на задължение за заплащане на възнаграждение – допълнително,
извън уговорените задължения да заплати кредитна сума и възнаградителна
лихва, кредиторът реално въвежда задължение за кредитополучателя да
заплаща допълнителни суми за права, които има по закон.
В ъв връзка с горното съдът следва да посочи решение от 21.03.2024 г. на
СЕС по дело С714/22, съгласно което член 3, буква „ж“ от Директива 2008/48
6
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени с договора за потребителски кредит и дават на закупилия тези
услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на
кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на погасителните вноски или да се
намалява техния размер попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква „и“ когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е също, че член 10,
параграф 2, буква „ж“ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж от посочената Директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Предвид изложеното по-горе съдът намира, че кредитното правоотношение
между страните е недействително на основание чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, като на основание чл.23 ЗПК се дължи единствено връщане на
главницата по договора. Съгласно посочения законов текст при
недействителност на договора за кредит длъжникът дължи да възстанови на
кредитора само чистата стойност на предоставения финансов ресурс.
В процесния случай доколкото страните не спорят, а събраните по делото
доказателства не опровергават противното - че към датата на обявяване на
съдебното дирене за приключило кредитополучателят е заплатил на
кредитодателя на основание процесния договор за кредит сумите от 1 200 лева
и 1 895,66 лева, следва че първият /кредитополучателят е върнал дадения му
заем. Ето защо останалата сума, представляваща разликата над заемната сума
до платената от ищеца по договора, в размер на 1 895,66 лева се явява дадена
от ищеца при начална липса на основание и като такава подлежи на връщане
от ответника. В този смисъл предявеният главен осъдителен иск се явява
изцяло доказан и основателен и като такъв следва да се уважи.
7
По разноските:
Предвид изхода на делото право на разноски има само ищецът.
С оглед данните по делото за сторени от ищеца разноски за държавна такса
в размер на 75,83 лева, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
молителя сумата от 83,75 лева.
Предвид, че ищецът участва в процеса чрез договорен процесуален
представител – адвокат Д. В. М., ангажиран при условията на чл.38, ал.2 от
ЗА, съдът като съобрази материалния интерес /цената на уважения иск е
1895,66 лева/, също фактическата и правна сложност на делото, в това число
проведеното едно открито с.з., в което процесуалният представител на ищеца
не се е явил, а депозира писмено становище, в което не се релевират различни
от първоначално заявените с исковата молба твърдения, доводи и искания,
намира че ответникът следва да се осъди да заплати на адвокат М.
възнаграждение в размер на 250 лева с вкл. ДДС. В този смисъл съдът счита за
основателно възражението на ответната страна за прекомерност на
претендираното от пълномощника на ищеца адвокатски хонорар и като такова
следва да го уважи.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА "ПР.КР. Б." ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление
гр.С;, кв."М;" бул."Б." № **, бл.**, да заплати на Т. В. Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. П., ул. „Б.“ № **, сумата от 1 895,66 /хиляда осемстотин
деветдесет и пет лева и шестдесет и шест стотинки/ лева, представляваща
недължимо платена по недействителен Договор за потребителски кредит №
40005021206/19.07.2021 г., на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от
ЗПК, във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА "ПР.КР. Б." ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление
гр.С;, кв."М;" бул."Б." № **, бл.**, да заплати на Т. В. Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. П., ул. „Б.“ № **, съдебни разноски по делото в размер на
75,83 /седемдесет и пет лева и осемдесет и три стотинки/ лева.
ОСЪЖДА ОСЪЖДА "ПР.КР. Б." ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на
управление гр.С;, кв."М;" бул."Б." № **, бл.**, да заплати на адв. Д. В. М.,
8
адвокатско възнаграждение в размер на 250 /двеста и петдесет/ лева с вкл.
ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд –Бл. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Петрич: _______________________
9