Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../……..01.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА
при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №11247 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№11778/15.01.2019г. по гр.д. №11793/2018г. по описа на СРС, 151 състав, е
отхвърлен като неоснователен предявеният от Е.С.С. срещу „Е.М.“ ЕООД
отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК за
признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност ищецът не дължи
на ответника сумите: 611,39 лева – главница по договор за банков кредит
№41067/03.12.2007г., сумата от 464,67 лева – наказателна лихва върху главницата
за периода от 06.12.2010г. до 27.09.2012г., ведно със законната лихва върху
главницата от 29.09.2012г. до окончателното погасяване на главницата, както и
разноски по делото в размер на 125 лева, за които е издаден изпълнителен лист
от 29.09.2012г. въз основа на заповед за изпълнение по гр.д. №6552/2012г. по
описа на РС- Перник. С решението е осъден Е.С.С. да заплати на основание чл.78,
ал.3 от ГПК на „Е.М.“ ЕООД сумата от 100 лева разноски по делото.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца в производството Е.С.С., чрез пълномощника адв. И.Д.,
срещу първоинстанционното решение в цялост. Жалбоподателят излага оплаквания,
че същото е незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалните и
процесуалните правила. Поддържа, че извършването на справки и проучването на
имуществото на длъжника не прекъсва погасителната давност, като излага
съображения, че отправеното запитване от ЧСИ С.Я.до ЧСИ Н.М.за информация
относно остатъчния дълг по изпълнително производство срещу ищеца представлява
обикновена справка и няма характер на изпълнително действие. Навежда твърдения,
че изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на
19.02.2015г., което има за последица недопустимост на последващи изпълнителни
действия. Счита, че давността започва да тече от последното предприето
изпълнително действие – 19.02.2013г., и същата е изтекла към 19.02.2018г.
Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и предявените
отрицателни установителни искове за установяване недължимост на вземанията да
бъдат уважени изцяло.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, с който
въззивната жалба се оспорва изцяло, като се излагат доводи за нейната
неоснователност и се прави искане първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК
вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на вземания по издаден
изпълнителен лист от 29.09.2012г. по гр.д. №6552/2012г. по описа на РС - Перник,
за събиране на които е образувано изп. дело №20138440400534 по описа на ЧСИ С.Я.с
район на действие СГС.
Чрез иска по чл. 439 от ГПК длъжникът може да
установява само факти, възникнали след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, от които факти
длъжникът черпи права, изключващи изпълняемото право /например погасяване на правото
на принудително изпълнение, поради изтекла давност, плащане, прихващане и др/.
В случая ищецът твърди, че не дължи сумите, посочени в
изпълнителния лист, издаден по гр.д. №6552/2012г. по описа на РС - Перник,
поради изтекла погасителна давност.
Съгласно чл. 114 от ЗЗД, давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо. Съгласно чл. 116, б. “б” от ЗЗД,
давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение. От този момент
докато трае съдебният процес относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал.
1, б. “ж” от ЗЗД. Съгласно чл. 116, б. “в” от ЗЗД, давността се прекъсва и с
предприемане действия за принудително изпълнение, а според чл. 117, ал. 1 от ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Според разпоредбата на чл.116,
ал.1 от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.
Съгласно чл. 330, ал. 1, б. “д” от ГПК (отм.) (по сега
действащия ГПК чл. 433, ал. 1, т. 8), изпълнителният процес се прекратява, ако
в течение на две години от последното изпълнително действие взискателят не
поиска да се извърши ново изпълнително действие.
Според т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.),
нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според
становището, възприето в мотивите на цитираното тълкувателно решение, в
гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако
кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът
бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира да
предяви иск, или не. Давността се прекъсва с предявяването на иска и спира да
тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си
докато исковият процес е висящ (кредиторът не може да действа, макар да иска).
Когато съдебното решение влезе в сила почва да тече нова давност. Нова давност
започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може
да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не
е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).
Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп.
производство производство се прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на изп. производство настъпва по
силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Прекратяването на изп. производство става по право, като
новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
В случая основният спорен въпрос по делото е
дали е налице основанието на чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК за прекратяване на изпълнителното производство. Съобразно
становището, възприето в мотивите към т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица.
Съдът намира за неоснователни изложените във
въззивната жалба доводи, че последното изпълнително действие е извършено на
14.02.2013г. Видно от приложения препис от изп. дело №20138440400534 на 19.02.2013г.
е връчено на третото задължено лице – работодател на длъжника, запорно
съобщение за наложен от ЧСИ запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Е.С.С..
С молба от 15.05.2013г. взискателят е поискал присъединяване на изпълнителното
дело към образуваните срещу същите страни изпълнителни дела при ЧСИ – Н. М.и
ЧСИ А. П.. С разпореждане от 13.12.2013г. е наложен запор върху банковите
сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД. ЧСИ е връчил на 25.11.2015г. напомнително
съобщение на третото задължено лице – работодател на длъжника Е.С.С., във
връзка с наложения запор върху трудовото възнаграждение на същия, като е
указано дължимите суми да бъдат превеждани по сметка на ЧСИ, а на 27.11.2015г.
е постъпил отговор от третото задължено лице. Постъпила е на 06.01.2017г. молба
от взискателя, с която се посочва нов изпълнителен способ, а именно запор на
трудовото възнаграждение на длъжника Е.С.С. в „МОТО ПФОЕ“ ЕООД. Запорът върху
трудовото възнаграждение на длъжника е наложен от ЧСИ на 18.01.2017г., като с
писмо от 20.01.2017г. третото задължено лице е заявило, че не оспорва вземането,
върху което се налага запора и по сметка на ЧСИ ежемесечно са превеждани суми. Постъпила
е на 06.12.2017г. молба от „Е.М.“ ЕООД да бъде конституиран като взискател по
делото в качеството му на цесионер по отношение на процесните вземания.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с
т. 5 от ТР №3/2015г. на ОСГТК на ВКС, изпращането на запорно съобщение до банка
в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл.
508, ал. 1 от ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка,
представлява действие по налагане на запор. В случая съдебният изпълнител е
наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника – ищец в настоящото
производство, и е изпратил запорно съобщение до третото задължено лице –
работодател на длъжника, с което давността е прекъсната. Запорът се счита
наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на
запорното съобщение от третото задължено лице, съобразно изричните разпоредби
на чл.
450, ал. 3 и чл.
507 от ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие. В
случая работодателят на длъжника е уведомил съдебния изпълнител, че върху
трудовото възнаграждение на длъжника има наложен и друг запор, поради което
няма да бъдат превеждани суми по процесното изпълнително дело. Въпреки това
обаче, съобразно разясненията на т. 5 от ТР №3/2015г. на ОСГТК на ВКС,
изпращането на запорното съобщение представлява действие по налагане на запор и
прекъсва давността. Давността е отново прекъсната с налагане на запор на
банковите сметки на длъжника на 13.12.2013г., както и с изпращане от съдебния
изпълнител на ново запорно съобщение, връчено на третото задължено лице –
работодател на длъжника на 25.11.2015г. Извършените от ЧСИ действия в рамките
на наложения запор на трудовото възнаграждение на длъжника, а именно изпращане
на запорни съобщения и искания за плащане до третото задължено лице –
работодател на длъжника, също прекъсват давността. Давността е прекъсната
отново с подадената на 06.01.2017г. молба от взискателя, с която се посочва нов
изпълнителен способ, а именно запор на трудовото възнаграждение на длъжника Е.С.С.
в „МОТО ПФОЕ“ ЕООД. Запорното съобщение е връчено на третото задължено лице –
работодател на длъжника, на 18.01.2017г., от която дата се счита наложен запорът.
Третото задължено лице е признало задължението и по сметка на съдебния
изпълнител ежемесечно са превеждани суми. Постъпила е на 06.12.2017г. молба от
„Е.М.“ ЕООД да бъде конституиран като взискател по делото в качеството му на
цесионер по отношение на процесните вземания. Конституирането на нов кредитор
също е действие, което прекъсва давността, арг. от т. 10 от ТР №2/2013г. на
ОСГТК на ВКС. По изпълнителното дело са извършвани множество изпълнителни
действия, като не е налице бездействие от страна на взискателя, което да е
продължило повече от две години, поради което твърденията на ищеца, че е
настъпило основанието по чл. 433, ал. 1, т.
8 от ГПК, за прекратяване на
изпълнителното производство, се явяват неоснователни.
Поради изложеното
и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 100 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски
съд, ГО, ІІ-Г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№11778/15.01.2019г. по гр.д. №11793/2018г. по описа на СРС, 151 състав.
ОСЪЖДА Е.С.С.
да заплати на „Е.М.“ ЕООД разноски за въззивното произвоство в размер на 100
лева.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.