Р Е Ш Е Н И Е
град София, 18.05.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …….…… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №13255 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба, подадена от ответницата – Д.Д.Д., чрез назначен особен представител
адв.Д.Б., срещу
решение №156960 от 03.07.2019г., постановено по гр.д.№15804/2016г. по описа на СРС, І
Г.О., 36-ти
състав, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79, а1, пр.1 и чл.86, ал.1
ЗЗД като е признато
за установено,
че ответницата - Д.Д.Д. дължи на ищеца - "Т.С." ЕАД, следните суми - сумата от 876.04
лв. (от които 21.24
лв. – цена за дялово разпределение), представляваща незаплатена цена за доставена топлинна
услуга за битови нужди през периода от 01.08.2012г. до 30.04.2014г. за
топлоснабден имот с местонахождение в град София,
община Възраждане, ж.к.“******, аб. №195513, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 23.06.2015г. до окончателното
плащане, както и сумата от 201.94 лв., представляваща лихва
за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 01.10.2012г. до 01.06.2015г., за които суми на 07.07.2015г. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело
№35440/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 36 състав; както и е осъдена ответницата - Д.Д.Д. да заплати на ищеца - "Т.С."
ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 155.90 лв., разноски в
заповедното производство и сумата от 237.04 лв., разноски в исковото производство. В жалбата се
твърди, че решението на СРС в обжалваните части е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в противоречие на материалния закон и събраните по делото
доказателства. Твърди се, че по делото е останал недоказан основният
правопораждащ факт, че ответницата е потребител на топлинна енергия за битови
нужди за исковия период, тъй като не е доказано, че същата е ползвала процесния
топлоснабден имот. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване
на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден
имот, респективно дължимостта на претендираните от ищеца суми за главница и
лихва за забава. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с
който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови
друго решение, с което да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, не депозира писмен отговор,
представя молби от 04.11.2020г. и от 09.06.2021г., с идентични съдържания, в
които се взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба.
Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява
становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу Д.Д.Д. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79 и чл.86 ЗЗД.
С оглед предмета на
подадената въззивна жалба на възизвен контрол подлежи постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявенитепри условията
на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79, ал.1, пр.1 и чл.86, ал.1
ЗЗД. В останалата
част първоинстанционният съдебен акт е влязъл в сила като необжалваем.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №35440/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 36 състав, въззиваемият - ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410
от ГПК на 23.06.2015г. и е постановена на 07.07.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу Д.Д.Д. за заплащане
на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Д.Д.Д. възражение, поради което дължимите от нея суми,
посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която
са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответницата - Д.Д.Д., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за
главница са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на
потребената от ответника топлоенергия, а относно вземанията
за обезщетение за забава е прието, че ответницата е изпаднала в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на
топлинната енергия е срочно. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Относно доводите
изложени в жалбата досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение
следва да се добави и следното:
Във връзка с
твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на
договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от
законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да
възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки,
съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на
наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по
облигацията. Неоснователен е доводът на въззивницата, че по делото е останал
недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка
на топлинна енергия доколкото се оспорва, че по делото е доказано, че ответницата
е ползвала през исковия период процесния топлоснабден имот. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието битов клиент
на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към
процесния период битови
клиенти на топлинна енергия са физически лица – ползвател или собственик на
имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен
газ за домакинството си. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено
ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай от представения
по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №128, том BI,
рег. №1551, дело №128/2000г. е видно, че ответницата
- Д.Д.Д.
е придобила по силата на обективираната в него сделка 1/2 ид. част от процесния
имот, представляващ ап.61, находящ се в град София, община Възраждане, ж.к.“******.
В случая единствен правнорелевантен факт досежно
възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е
собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху
имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано,
че ответницата - Д.Д.Д. притежава 1/2 ид.ч. от процесния топлоснабден имот, поради което същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да
заплащат 1/2 от стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния
имот за исковия период. По горните съображения изцяло ирелевантно за
ангажирането на договорната отговорност на ответницата се явява факта кой е
ползвал имота през исковия период. За да е
налице основание в закона за ангажиране на договорната отговорност на ответницата
е единствено от значение доказания по делото факт, че
същата през исковия период се явява собственик на 1/2 ид.ч. от процесния
топлоснабден имот.
На следващо
място неоснователно е поддържаното във въззивната жалба оспорване на
констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена
топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. От събраните по делото писмени доказателства съдът
приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата
е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата
етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При
кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че
количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено
по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334.
Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата
са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за
топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в
областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на
разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на
което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На
следващо място в приетото по делото заключение
на СТЕ експертът –топлотехник изрично е посочил, че при направените от него справки е
установил, че общият топломер, монтиран
в абонатната станция в жилищната сграда, е
преминал през метрологичен контрол и е изправен. Следователно начислените от ищеца суми за
потребена топлинна енергия доказват реалните количества доставена на същия
топлинна енергия.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се
базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия. Правилно СРС е приел
за основателен предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, като е уважил същият за 1/2 от доказаната стойност на
доставената в имота топлинна енергия за исковия период.
Във въззивната жалба няма
наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в частта, в която е уважен
предявения установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Доколкото въззивният съд е
обвързан само с доводите във въззивната жалба и при липса на такива по аргумент
на чл.269, изр.2 от ГПК препраща към мотивите на СРС, които счита за обосновани
при правилен анализ на събраните доказателства и правилно прилагане на
материалния закон.
С оглед горните аргументи съдът
приема, че първоинстанционният съдебен акт в обжалваните части, в които са уважени
исковете за главница и мораторна лихва е правилен и законосъобразен, постановен при пълнота на
събраните доказателства, при правилно тълкуване на материалния закон, като не
са допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното производство, поради
което следва да бъде
потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи
юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №156960 от
03.07.2019г., постановено по гр.д.№15804/2016г. по описа на СРС, І
Г.О., 36-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./