Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 14.02.2023
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІI-Б състав,
в открито съдебно заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ЯНА
ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря
Михаела Митова, като разгледа докладваното от младши съдия Яна Владимирова в. гр. дело № 2085 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 20268232 от 4.12.2020
г. по гр. д. № 40075/2018г. на Софийски районен съд, I ГО, 31 състав, е признато
за установено по предявения от М.Ц.М. с ЕГН: ********** (починал в хода на
производството и заменен по реда на чл. 227 ГПК от Н.Ц.И., с ЕГН: **********, с
адрес: ***), И.П.С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, П.П.С., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, И. К.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, Ц.Н.И., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, И.С.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и Л.С.М., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, срещу „И.М.К.Ф.“ ЕООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление:***, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, че „И.М.К.Ф.“ ЕООД не е собственик на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор №
68134.409.33 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
заповед № РД-18-45/9.07.2010г. на Изпълнителния директор на АГКК, с
административен адрес на имота – гр. София, район „Оборище“, ул. „******,
представляващ стар урегулиран поземлен имот XVII-623,
квартал 116 по плана на гр. София, „Подуене-Център“. Ответникът „И.М.К.Ф.“ ЕООД
е осъден да заплати на ищците разноските по делото в размер на 3954,37 лева, а
на СРС – сумата от 100 лева, представляваща депозит за вещо лице.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е
подадена въззивна жалба от ответника „И.М.К.Ф.“ ЕООД, чрез
процесуалния му представител адв. И. Пенчева. Изложени са съображения за неправилност на
обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно
е приел, че ищците са собственици на процесния имот, както и че той е отчужден
по реда на ЗОЕГПНС с отчуждителни записки № 2588/1948г. и №2363/1948г. Посочва
се, че не са били налице условията за реституция нито на ¼ идеална част,
нито на целия имот, осъществени със Заповед РД-57-3510/20.12.1993г. на Голяма
Столична община и се оспорват удостоверенията, издадени на М. М., И.И. и
Удостоверение № ДИ-94-М-13/27.10.1993г, за които се твърди, че касаят една и съща
¼ от имота, описан в тях. Поддържа се становището, че дружеството е
собственик на процесния имот, който бил закупен с нотариален акт №
60/28.03.2017г., том 1, рег. № 1443, дело 51 от 2017г. на нотариус З.Т., с рег.
№438 в РНК. Посочва се, че имотът е придобит от праводател – наследник на Д.З.П.,
закупил имота от ТКЗС през 1974г, както и че имотът е придобит по давност чрез
владение от 1974г. Моли се решението да бъде отменено и да бъде отхвърлен
предявеният иск, както и да бъдат присъдени направените разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба е подаден от ищците чрез процесуалния
им представител адв. Д.Н.. Изложени са съображения за нейната неоснователност,
като се поддържа, че постановеното от първоинстанционния съд решение е
законосъобразно и правилно. Твърди се, че ищците са собственици на процесния
имот и имат правен интерес от завеждането на иска, както и че представения от
ответното дружество нотариален акт е неистински, като липсва в архива на
Агенцията по вписванията, а при проверка в азбучника е намерен друг акт, касаещ
различна сделка между други лица. Твърди се още, че имотът никога не е бил част
от ТКЗС, а ¼ ид. част от него е била отчуждена по реда на ЗОЕГПНС и впоследствие,
реституирана със Заповед № РД-57-3510/20.12.1993г. Въззиваемата страна се
позовава и на изготвената по делото СТЕ, съгласно която УПИ на имота не е
съществувал към датата на изготвяне на представения от ответника нотариален акт,
което обуславя и твърдението, че посоченият нотариален акт е изготвен след
датата на регулацията през 1992 г. Твърди се, че ответното дружество е закупило
имота от несобственик и вещнопрехвърлителният ефект на сделката не е настъпил.
Твърди се още, че не са били доказани твърденията за изтекла погасителна
давност. Моли се да бъде потвърдено обжалваното решение и да бъдат присъдени
направените разноски.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, но при съобразяване с приетото в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013
г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По
същество същото е и правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния.
В изпълнение на
задълженията си да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да
изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, въззивният съд намира
следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова
молба от М.М. (починал в хода на производството и заместен по реда на чл. 227 ГПК от Н.И.), И.С., П.С., И.И., Ц.И., И.М. и Л.М. (починала на 2.04.2022 г. и заместена
по реда на чл. 227 ГПК от С.Н.К.), с която е предявен отрицателен установителен
иск срещу „И.М.К.Ф.“ ЕООД, за признаване за установено, че
дружеството не е собственик на поземлен имот с идентификатор № 68134.409.33 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-45/9.07.2010
г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес на имота – гр.
София, район „Оборище“, ул. „******, представляващ стар урегулиран поземлен
имот XVII-623, квартал 116 по плана на гр.
София, „Подуене-Център“.
Правният си интерес от
предявяване на иска ищците обосновават с твърденията си, че са собственици на
процесния недвижим имот, а ответникът оспорва правото им на собственост върху
него.
От представения по делото
нотариален акт за продажба № 104, том XXIII, рег. № 4736, дело № 4356/1931 г. по описа на нотариус В.С.,
Първи нотариус при Софийски окръжен съд, се установява, че М.Ц.М. е придобил по
договор за покупко-продажба празно място, находящо се в гр. София, ул. ******,
състоящо се от 338 кв.м, при съседи: от две страни наследниците на Ц.М.,***, Ц.И..
След смъртта на М.Ц.М. на
10.04.1937 г. същият оставя за наследници преживялата си съпруга К.С.М., С.М.М.
(син), Ц.М.К. (дъщеря), Ц.М.М. (син), И.М.С. (дъщеря).
Установява се, че К.С.М.
е починала на 26.12.1940 г. За наследници е оставила децата си.
Така описаният по-горе
недвижим имот е придобит от наследниците на децата на М.М. и на К.М. след
тяхната смърт по колена, както следва: от коляното на С.М. – ищцата Л.С.М.
(починала в хода на производството); ищцата И.С.М.; от коляното на Ц.К.– ищецът
И.К.И. (който е придобил и 1/8 ид.ч. от имота по силата на договор за
покупко-продажба, сключен между него и А.М., наследник от същото коляно); от
коляното на Ц.М. – ищецът М.М. (починал в хода на производството и заместен по
реда на чл. 227 ГПК от Н.Ц.И.); от коляното на И.М.С. – М.И.С. (прехвърлила
нейната идеална част от имота на сина си Ц.Н.И.) и П.П.С. и И.П.С. (последните
двама като наследници на П.И.С., син на И.С.).
Установява се, че с
нотариален акт за дарение на недвижим имот № 101/03.12.1996 г., том LLXXIX,
дело №25552/1996 г. на нотариус И.Р.при СРС, М.И.С. е дарила на сина си Ц.Н.И.
собствената си ½ идеална част от следния недвижим имот: ¼ ид.ч.
от празно дворно място, находящо се в гр. София, ул. „******, цялото състоящо
се от 297 кв.м., съставляващо парцел ХVII, пл. № 623 от кв. 116.
Установява се, че с
нотариален акт за покупко-продажба №59/28.12.2004 г., том II, рег. № 15329,
дело № 210/2004 г. на нотариус Р.Т., рег. № 348 в регистъра на НК, А.М. е
продала на И.К.И. следният свой собствен недвижим имот, а именно: 1/8 идеална
част от УПИ – незастроен, находящ се в гр. София, община „Столична“, район
„Оборище“, ул. „******, с площ 338 кв.м по нотариалния акт от 1931 г., посочен
по-горе, и площ 297 кв.м по скица № И-137 от 14.12.2004 г. на Столична община,
район „Оборище“.
От така установеното
следва, че ищците са представили доказателства, легитимиращи ги като
собственици на имота, както следва: за Н.Ц.И. (като правоприемник на починалия
в хода на делото М.Ц.М.) – ¼ ид.ч. от имота; за И.П.С. – 1/16 ид.ч. от
имота; за П.П.С. – 1/16 ид.ч. от имота; за И.К.И. – ¼ ид. ч. от имота;
за Ц.Н.И. – 1/8 ид.ч. от имота; за И.С.М. – 1/8 ид.ч. от имота; за С.Н.К. (като
правоприемник на починалата в хода на делото ищца Л.С.М.) – 1/8 ид.ч. от имота.
Наведените във въззивната
жалба оплаквания са във връзка с твърденията на ответника, че процесният имот в
цялост е бил отчужден, че не са били условията същият да бъде реституиран, че
същият е бил придобит от ответника правомерно на основание договора за покупко-продажба,
сключен с Д.Д.П., и обективиран в нотариалния акт за продажба на недвижим имот
№ 60, т. I, рег. № 1493, дело № 51/2017 г.
по описа на нотариус З.Т., рег. № 438 в Регистъра на НК (л. 222 от делото на
СРС), а евентуално – на основание изтекла в полза на ответника придобивна
давност.
По делото е приет като
писмено доказателство и нотариален акт за покупка на недвижим имот чрез
общинския народен съвет № 17, том ХVI, дело № 2686/1974 г. по описа на нотариус П. П.,
първи нотариус при СРС, представен по н.д.№ 51/2017 г. по описа на нотариус З.Т.,
с който ТКЗС „Витоша“ Симеоново София продава на Д.З.П. (за който се твърди да
е праводател на Д.Д.П.) празно дворно място с пространство от 278 кв.м,
находящо се в гр. София, местността Подуяне-Център, съставляващо парцел ХVII, имот пл. № 623 от кв. 116 по плана на гр. София.
По делото е прието
заключение по допусната от първоинстанционния съд съдебно-техническа
експертиза, което въззивният съд кредитира като компетентно изготвено и
обосновано, и от което се установява, че недвижимият имот, предмет на продажба
съгласно нотариален акт № 104, том XXIII, рег. № 4736, дело № 4356/1931 г. по описа на нотариус В.С.,
Първи нотариус при Софийски окръжен съд, е идентичен с поземлен имот с
идентификатор 68134.409.33 по КК и КР на район „Оборище“ от 2010 г. Установява
се още, че имотът, предмет на продажба с нотариален акт № 104 от 1931 г. е
идентичен с имота, от който ¼ е одържавена по преписка № 2363/2587 от
1948 г. по реда на ЗОЕГПНС от д-р С.М.М..
Посочената преписка №
2587 (стар № 2363) от 1948 г. е представена по делото от Столична община –
район „Оборище“. Установява се, че ¼ от недвижимия имот, собственост на
д-р С.М.М.,***, с площ 338 кв.м, е била отчуждена от С.М.М. по реда на Закона
за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост (ЗОЕГПНС) /отм./,
като в тази връзка е съставен акт за завземане недвижим имот за държавен.
Отчуждената по този ред
идеална част от имота е била възстановена на наследниците на С.М. по реда на
ЗВСОНИ, като в тази връзка по делото е представена и приета преписка №
ДИ-99-0010-47/9.06.1993 г. (вж. л. 240 и сл. от делото на СРС). Неоснователно е
възражението, че липсвали основания за възстановяване на тази ¼ ид.ч. от
имота в полза на наследниците на С.М. – по делото не са представени
доказателства, че е имало пречки за реституция на имота (не се твърдят и
конкретни пречки от жалбоподателя), а от друга страна, както беше отбелязано и
по-горе, от заключението на вещото лице несъмнено се установява идентичността
на отчуждения и впоследствие възстановен имот с придобития от М.М. и наследен
от С.М. такъв.
Противно на твърденията
във въззивната жалба, други идеални части от имота не са отчуждавани, като това
обстоятелство се установява от представените по делото писмени доказателства, в
това число преписка № 2588 (стар № 2364) от 1948 г. (представена по делото от
Столична община – район „Оборище“), от която се установява, че ¼ ид.
част от процесния имот, собственост на И.С., не е била отчуждена по реда на
ЗОЕГПНС /отм./. В тази връзка е представено и удостоверение от 27.10.1993 г. на
Териториална общинска администрация „Оборище“ (л. 26 от делото на СРС), видно
от което идеалната част от имота, собственост на И.М. (след брака – И.С.) не е
актувана за държавна/общинска собственост по актовите книги на държавните имоти
Представено е и
удостоверение от 22.11.1993 г. на Териториална общинска администрация „Оборище“
(л. 25 от делото на СРС), видно от което ¼ ид.ч. от процесния имот,
собственост на наследниците на Ц.М., не е актувана като държавна /общинска/
собственост по актовите книги на държавните и общинските имоти.
Представено е и
удостоверение от ОбНС „Оборище“, съставено на 27.11.1990 г. (л. 24 от делото на
СРС), издадено в уверение на това, че по преписка № 2362/1948 г. по
декларацията на Ц.М. и съпругата му Ц.М. ¼ ид.ч. от имота, собственост
на Ц.М.М., е освободен от отчуждаване по реда на ЗОЕГПНС /отм./
Ответникът е оспорил
посочените удостоверения, но не относно тяхната истинност (автентичност и
вярност), а твърдейки, че същите са издадени за една и съща ¼ от имота, което
твърдение категоричон се опровергава от събраните по делото писмени
доказателства, посочени по-горе, както и от заключението на вещото лице.
Ответинкът твърди, че
негов праводател е Д.Д.П., наследник на Д.З.П., за който се твърди да е
придобил процесният имот от ТКЗС „Витоша“ по силата на нотариален акт за
покупка на недвижим имот чрез общинския народен съвет № 17, том ХVI, дело №
2686/1974 г. по описа на нотариус П.
П., първи нотариус при СРС.
В посочения нотариален
акт имотът е описан като празно дворно място с площ 278 кв.м, находящо се в гр.
София, местността Подуяне-Център, съставляващо парцел ХVII, имот пл. № 623 от кв. 116 по плана на гр. София. От
заключението на вещото лице се установява, че парцел/УПИ ХVII-623
в кв. 116, е създаден съгласно ЧИЗРП, одобрено със заповед № РД-50-09-291/4.11.1992 г. Вещото лице уточнява, че към
датата, на която се твърди да е съставен нотариалният акт от 1974 г., не е съществувал описания в
него парцел. Вещото лице е установило още, че имотът не е бил предоставян на
ТКЗС. По делото не са приети доказателства, които да установяват право на
собственост върху имота в полза на ТКЗС. Имотът е бил в градска територия и
няма как да е бил внесен в ТКЗС. От писмените доказателства по делото се
установява, че имотът винаги е фигурирал като собственост на семейство М., като
това е отразено и в разписните книги. Установява се, че имотът е бил
предоставен под наем на ТКЗС „Витоша“, видно от представения по делото договор
за наем от 9.06.1969 г., сключен между ТКЗС „Витоша“ като наемател и наследници
на М.М. като наемодатели.
На следващо място, по
делото е представено и прието и писмо от Агенция по вписванията вх. №
5209104/12.12.2019 г., от което се установява, че нотариален акт за покупка на
недвижим имот чрез общинския народен съвет № 17, том ХVI, дело № 2686/1974 г. не се намира по реда си в тома. При
проверка в азбучник от 1974 г. по том и номер на акта се установило вписване
със страни К.К.Н.и Л.Н.Ч..
От изложеното следва
извод, че ответникът не се легитимира като собственик на имота, доколкото
неговите праводатели – Д.Д.П., Д.З.П. и ТКЗС „Витоша“ не се легитимират като
собственици на имота, поради което сделката, на която се позовава ответника не
е породила вещнотранслативния си ефект.
По отношение на
твърденията, че в полза на ответника е изтекла придобивна давност – по делото
не се установява ответникът да е владял имотът с намерение да го свои, нито се
установява лицата Д.П. и Д.П., които той твърди да са негови праводатели,
някога да са владели имота. Имотът е бил в държане на ТКЗС „Витоша“, но на
основание сключения договор за наем с наследниците на М.М., поради което и с
оглед липсата на доказателства в тази насока, не може да се приеме, че ТКЗС „Витоша“
е упражнявал владение върху имота.
От устните показания на
св. Ц.И.(съпруга на И.И. – ищец по делото) става ясно, че имотът представлява
празен поземлен имот, наследен от М.М., с площ около 300 кв.м., че тя и
роднините ѝ го поддържат, дъщеря ѝ паркира там, и имали планове за
застрояването му, но до този момент съсобствениците не са постигнали консенсус
по въпроса. Имотът бил заграждан, като към момента на разпита имало метална
верига и се заключвал с катинар. Преди години е бил склад за строителни
отпадъци на ТПК „Средец“. Посочва още, че всяка година плащат данъци за имота,
на името на съпруга ѝ. Ц.И. се е занимавал с урегулирането на имота.
Св. К.И. (син на Ц.И. и
брат на Н.И. – ищци по делото) посочва, че познава всички ищци, както и че знае
за имота, който се намирал в близост до местоживеенето му, че той има площ от
около 200 и няколко квадрата, незастроен е и се стопанисва от роднините му,
които го почистват и към момента са поставили временно ограждение, тъй като
поставяните от тях колчета са били събаряни. Знае, че през годините е отдаван
под наем. Към момента се използвал за паркиране на автомобили. Не е виждал
трети лица в него и не знае за претенции на такива към имота.
Св. К.И.(няма родство със
страните) живее в непосредствена близост до процесния имот, като посочва, че
той е незастроен, с площ под 300 кв.м. През годините е отдаван под наем, имало
магазин и склад за огнеупорни материали. Ц.М. е поддържал приятелски отношения
с дъщеря ѝ. Ц.М. ѝ предоставил документи за собственост на
процесния имот по повод работа, което е извършвала във връзка с имота. Знае, че
е имало планове за застрояването на имота, но един от съсобствениците – К.М. е
отказала. В момента имотът бил празен и се използвал за паркиране на
автомобилите на синовете на Ц.М., които също така почиствали имота.
Ето защо от показанията
на разпитаните по делото свидетели – В.И., Ц.И., К.И. (последните двама –
роднини на ищците, поради което показанията им се ценят по реда на чл. 172 ГПК), които въззивният съд кредитира като съответстващи на останалите приети по
делото доказателства, се установява, че ищците и техните праводатели са
упражнявали владение върху имота, като са го отдавали под наем, а към момента
го поддържат и почистват. Свидетелите никога не са виждали представители на
ответника или неговите праводатели в имота, нито им е известно в имота да са се
явявали други лица, освен ищците и техните наематели.
С оглед гореизложените
съображения, предявеният иск е основателен.
Доколкото изводите на
въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния, решението на Софийски
районен съд следва като правилно да бъде потвърдено.
При този изход на спора
разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемите. Същите са в размер от
1500 лв., видно от списъка на разноските по чл. 80 ГПК, с приложен към него
договор за правна защита и съдействие, съдържащ и разписка за платената сума.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 20268232 от 4.12.2020 г. по гр. д. № 40075/2018г. на Софийски районен съд, I
ГО, 31 състав.
ОСЪЖДА
„И.М.К.Ф.“
ЕООД, ЕИК ******, да заплати на със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на Н.Ц.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, И.П.С., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, И. К.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, Ц.Н.И., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, И.С.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и С.Н.К., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, сумата от 1500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд по реда на глава ХХІІ от Гражданския
процесуален кодекс в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.