№ 22677
гр. София, 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20241110171405 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК
Образувано е по предявени от “Изи Финанс” ЕООД срещу
ответника А. И. Т. установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно
основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 9
ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР за признаване за установено, че
ищецът има вземане към ответника за сумите, за които е издадена Заповед за
изпълнение № 19086/21.06.2024 г. по ч.гр.д. № 28615/2024 г. по описа на
Софийски районен съд, 76 с-в, а именно: 2000 лева, представляваща
неплатена главница по Договор за кредит от разстояние с №
449910/14.08.2023 г., ведно със законна лихва за период от 15.05.2024 г. до
изплащане на вземането; както и сумата от 494.91 лева, представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 14.08.2023 г. до 10.05.2024 г.
Твърди се в исковата молба, че на 14.08.2023 г. между ищеца, като
кредитодател, и ответника, като кредитополучател, е сключен Договор за
кредит от разстояние с № 449910/14.08.2023 г. при спазване на разпоредбите
на ЗПФУР. По силата на договора и след неговата активация с предоставен
уникален код, кредитополучателят се задължил да отпусне кредит на
потребителя в размер на 2000 лева с фиксирана договорна лихва, който
кредитополучателят следвало да погаси на 24 вноски.
Ищецът твърди, че изпълнил точно и в срок задълженията си по
договора, като на 14.08.2023 г. превел на ответника с превод №
2000000365937635 сумата от 2000 лева, по посочения от него начин – на каса
на „Изи Пей“ АД.
Твърди, че кредитополучателят не извършил плащания по договора за
1
кредит, поради което кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на
10.05.2024 г. Сочи, че и крайният срок за погасяване на кредита, съгласно
изготвения погасителен план, изтича на 03.08.2025 г., поради което изтъква, че
изискуемостта на вноските следва да бъде съобразена към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо.
Сочи, че липсата на плащания по кредита са мотивирали кредитора да
подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което е
образувано ч.гр.д. № 28615/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 76 с-в.
и издадена заповед по чл. 410 ГПК.
Обосновава правния си интерес от предявяване на настоящите искове с
оглед дадените от съда указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
По изложените съображения моли съдът да уважи предявените по реда
на чл. 422 ГПК установителни искове за сумите по издадената заповед за
изпълнение. Претендира разноски.
В едномесечния срок по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения от
съда особен представител адв. П. М., подава отговор на исковата молба, в
който оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че процесният
договор не е валидно сключен, поради неспазване на предвидената в общите
условия на ищеца процедура. Твърди, че договорът за кредит от разстояние не
е бил надлежно активиран, евентуално – че действията са извършени от лице,
различно от ответника. Сочи, че ищецът няма лиценз за предоставяне на
кредитни средства. В допълнение към отговора /постъпило в рамките на срока
по чл. 131 ГПК/, сочи че договорът за кредит е недействителен, поради
нарушаване на императивните изисквания на ЗПК, свързани с определяне на
ГПР. Намира, че клаузата за възнаградителна лихва в договора е
неравноправна, поради което и нищожна. Сочи, че клаузата за неустойка за
непредставяне на обезпечение в договора, освен неравноправна, представлява
прикрито възнаграждение за кредитодателя, което не е включено в размера на
ГПР. С оглед на това, намира, че целият договор е недействителен. Моли за
отхвърляне на исковите претенции.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните
доводи, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК,
вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79 ЗЗД,
вр. чл. 6 ЗПФУР.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване наличието на валиден договор за потребителски кредит, сключен
чрез средствата за комуникация от разстояние, съобразно законовите
изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на потребителя, съгласно
чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора/; предаването на сумата на ответната страна /т.е. усвояването на
заема от ответника в претендирания от ищеца размер/ и изискуемостта на
2
претендираните вземания и техния размер.
При доказване на горните факти, в тежест на ответната страна е да
установи погасяване на паричното си задължение.
За преценка основателността на претенциите, съдът съобрази следното:
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в
Закона за потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в
сила от 12.05.2010 г.) - чл. 9, като това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е
писмена - чл. 10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и
разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора
(дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК
- това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява
адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е
предназначена информацията, и който позволява непромененото
възпроизвеждане на съхранената информация).
Законът за потребителският кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай
съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на потребителя
стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал.
13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по
инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от
разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), което не позволява предоставяне на преддоговорната
информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10
(при използването на телефон като средство за комуникация или друго
средство за гласова комуникация от разстояние), кредиторът, съответно
кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством
формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски
кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
регламентирани в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средство за комуникация - едно или повече.
Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от
3
ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване
с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на
платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2
от ДР на ЗПФУР, в който е посочено, че това е всяко средство, което може да
се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да докаже,
че е: 1. изпълнил задълженията си предоставяне на информация на
потребителя; 2. спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3 получил съгласието
на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за неговото
изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор.
За доказване на електронни изявления се прилага Законът за
електронния документ и електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията,
направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна
и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи
се в тях - чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно
изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното
изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да
бъде възпроизведено, съставлява електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3,
ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от
закона – за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване
на неговото авторство.
Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис
(чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но също така допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП). Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК и чл.
18, ал. 3 ЗПФУР, като възпроизвеждането на електронния документ върху
хартиен носител не променя характеристиките му.
В конкретния случай, видно от чл. 4а, ал. 2 от договора е, че страните
ще признават електронния подпис, положен по реда на договора и общите
условия към него, със стойността на саморъчен подпис в отношенията
помежду си.
От събраните по делото доказателства се установява, че в
централизираната информационна система на ищцовото дружество с
платформа *** e създадена профил, при който са въведени личните данни на
ответника чрез посочен от него електронен адрес *** и е изпратен е код за
потвърждение на мобилния телефон, който е бил предоставен при
регистрацията. Съхранени са данни за кандидатстване за отпускане на кредит,
4
попълване на въпросник и отбелязване на поле „Съгласен съм с общите
условия“ и изпращане на предоставения имейл адрес на договора и общите
условия за писмено потвърждение. Съхранени са и данни за успешна
процедура по одобрение за отпускане на искания кредит и изпращане на
потвърждаваща процедура за сключване на договор за кредит № 449910.
Установява се от представените документи, че в изпълнение на
указанията на кредитодателя за извършване на процедура по идентификация,
ответникът е представил копие от документа си за самоличност, както и своя
портретна снимка /селфи/, на която държи личната си карта.
Установява, че с изпращането на заявката от страна на ответника за
отпускане на кредит чрез посочения интернет сайт е отправено предложение
до ищеца за сключване на договор за кредит. С изпращането на договора за
кредит на адреса на електронната поща на ответника кредитодателят (ищец) е
предложил сключването на договор за кредит с посочените него параметри,
което предложение е прието от ответника с изпращането на потвърждението
за сключване на договора за кредит.
Установява се че на 14.08.2023 г. в 13:29 часа /л. 21/ кредитодателят е
уведомил кредитополучателят, че е превел сумата от 2000 лева въз основа на
сключения договор № 449910 на Каса на Изи Пей, като е посочил, че общата
сума за връщане възлиза на 3866.17 лева при дата на последна вноска –
03.08.2025 г.
По делото е приета разписка № 0700019504689350/14.08.2023 г.,
издадена от „Изипей” АД, от съдържанието на която се установява, че на
14.08.2023 г. в 16:57:06 ч. /т.е. едва три часа след изращането на горното
уведомление/ ответникът е получил на каса сумата от 2000 лева с основание –
Договор 449910. Посоченият документ съдържа собственоръчно изписване
имената на ответника А. Т., собственоръчно посочване, че средствата
произхождат от усвоен кредит, както и полагане на личния му подпис -
обстоятелства, които не са оспорени в хода на настоящото производство,
поради което и представляват извънсъдебно признание за неизгодни за
страната обстоятелства, а именно – сключването на договор за предоставяне
на кредит от разстояние № 449910/14.08.2023 г. между страните със
съдържанието и уговорките в представения договор за потребителски кредит
от ищеца.
Предвид горното съдът приема за установено, че между страните е
налице облигационно правоотношение с източник договор за потребителски
кредит № 449910/14.08.2023г. под формата на заем по смисъла на чл.9, ал.1
ЗПК.
От съдържанието на процесния договор се установява, че страните са
уговорили отпуснатият в полза на ответника кредит в размер на 2000 лева да
бъде върнат заедно с договорна лихва при уговорен между страните годишен
лихвен процент от 40,15% и годишен процент на разходите (ГПР) от 48,44 %.
Съгласно чл. 2, т. 5 годишният процент на разходите по кредита е 48,44 %,
като са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за
посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
5
задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране на
лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Посочено е, че методиката на
изчисление на ГПР е законово уредена като се намира в ЗПК, Приложение 1
към чл. 19, ал. 2 от него, въведен с изменение на ПЗР към Закон за изменение
и допълнение на закона за кредитните институции, обн. с ДВ, бр. 41 от 2018 г.
в сила от 01.07.2018 г., както и че единственият показател, включващ се при
изчисление на ГПР е възнаградителната лихва по т. 3. Уточнено е, че размерът
на ГПР е изчислен от съответен софтуер, като при изчисление на размера на
ГПР е спазена посочената законово регламентирана формула.
В чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено, че потребителят се задължава в
срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на
кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 4 със срок на валидност 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор или 2/ две
физически лица – поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да
представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер над 1000
лева; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители
или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“
ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други банкови и финансови институции или ако имат –
кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство.
В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на
задължението да предостави обезпечение в срока по предходната алинея,
потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 1041.48 лева.
Неустойката се заплаща от потребителя разсрочено, заедно с погасителните
вноски, като в погасителния план, обективиран в договора за кредит /чл. 4, ал.
3, т. 2/ е посочено, че се дължи неустойка при заплащане на първите шест
вноски всяка в размер на 173.58 лева.
Видно е от представените писмени доказателства, че кредиторът е
претендирал заплащане от кредитополучателя на сумата от общо 3866.17 лева
– т.е. сбора от главница, възнаградителна лихва и посоченото вземане за
неустойка.
Доколкото страна по процесния договор, в качеството си на
кредитополучател, е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е
действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид
предмета на сделката, то в случая договорната обвързаност между страните
попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо
същата са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП.
При извършване на преценка на действителността на процесния
договор за потребителски кредит се налага извод, че в разглеждания случай
при сключване на процесния договор за кредит са нарушени императивните
6
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обуславя и извод за
недействителност на същия. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс
10 пункта/, което към 2023г. означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от заетата сума.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е
обусловено от заплащането на неустойката, уговорена в чл. 3 от процесния
договор. Това е така, тъй като изискването за предоставяне на обезпечение
чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Предвиденият
тридневен срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това
създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на
обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии,
чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната
банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на
документи и одобрение от кредитна институция. Същевременно в договора
липсва клауза, която да предвижда освобождаване на потребителя от
7
задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема,
макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е
уреден като краен и преклузивен и с неговото изтичане се поражда
задължението на потребителя за плащане на неустойката, независимо от
неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на
кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а
спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение
на заемателя по договора /да върне заетата сума/ и се дължи независимо от
това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените
падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън
неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение.
Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори
вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В
случая обаче неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито
и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива
биха могли реално да настъпят или не. Така в чл. 3, ал. 2, изр. 3 от договора е
посочено, че при предсрочно погасяване на договора за кредит начислената
неустойка се редуцира съобразно договорната лихва. В чл. 6.1, ал. 1, изр. 3 от
ОУ е посочено, че при предсрочно погасяване се включва съразмерно намален
спрямо датата на предсрочно погасяване размер на неустойката по чл. 3, ал. 2
от договора.
Следователно дори в случай, че потребителят погаси изцяло
предсрочно задълженията си по договора за кредит, с което свое действие
лиши кредитора изобщо от обезпечителна нужда, неустойката остава
дължима.
Следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка,
чийто размер надхвърля размера на заетата сума. Касае се за вземане, което
ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, последният
при всяко положение би надхвърлил законоустановения размер от 50%.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави
възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на
уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе се налага извод, че
с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора,
а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под
формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на
договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните
вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от възнаграждението
на ответното дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с цел
това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита, респективно в
годишния процент на разходите. Следователно процесната неустойка има
характера на „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от
8
ДР 8 на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите.
Доколкото, съгласно посоченото, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на
сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на
потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще
бъдат в размер на 48,44 % годишно, а не в действителните 192.34%, съгласно
заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза.
При това положение посоченият в договора годишен процент на
разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а
ГПР, който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е
правно валиден.
Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК –
непосочване на годишен процент на разходите, поради което приложение
следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. В този смисъл е и практиката на съдилищата,
обективирана в Решение № 2643 от 22.05.2023 г. по гр. дело № 5772/2022 г., по
описа на СГС, IV-A въззивен състав; Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т.д.
№ 2024/2022 г., по описа на ВКС, I ТО; Решение № 2199 от 11.08.2022 г. по гр.
дело № 12160/2021 г., по описа на СГС, IV-Б въззивен състав; Решение № 3869
от 13.07.2023 г. по гр. дело № 8634/2022 г., по описа на СГС, II-Е въззивен
състав; Решение № 1749 от 05.04.2023 г. по гр. дело № 12443/2021 г., по описа
на СГС, II-Е въззивен състав и др.
Доколкото недействителността на договора се преценява към датата на
неговото сключване, правноирелеванто е обстоятелството, че кредитодателят
не претендира процесното вземане за неустойка и е „премахнал“ едностранно
същото, съобразявайки препоръка на КЗП от 04.11.2024 г. /л. 84/.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК при недействителност на
договора, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производство по предявен иск по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД
и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство - по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
9
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. /В този смисъл
и Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по т. д. 3855/2021 г., по описа на ВКС, IV
ГO, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. 1023/2020 г., по описа на ВКС, I
TO, Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., по описа на
ВКС, III ГО, и Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г., по описа
на ВКС, I TO, Определение № 50508 от 18.10.2023 г. по т. д. № 1950/2022 г., по
описа на ВКС, II ТО, Определение № 298 от 12.02.2024 г. по т. д. № 630/2023
г., по описа на ВКС, I ТО./
Поради гореизложеното и предвид установената недействителност на
процесния договор за кредит на основание чл. 23 ЗПК съдът следва да
определи размера на чистата стойност на кредита. В конкретния случай това е
сумата от 2000 лева, като доколкото с помощта на допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че по кредита не са извършвани
погасителни плащания, искът за главница се явява основателен и доказан,
съответно следва да бъде уважен в пълния заявен размер.
По изложените съображения, искът с правно основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПФУР за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата 494.91 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва
за периода от 14.08.2023 г. до 10.05.2024 г., следва да се отхвърли изцяло
като неоснователен.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора право на разноски в настоящото производство
имат и двете страни.
Ищецът своевременно е направил искане за присъждане на разноски в
настоящото исково производство, като са представени и доказателства за
извършването на такива, а именно - за заплатена държавна такса в размер на
77.05 лева, депозит за особен представител в размер на 400 лева, като се
претендира и юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер
на 200,00 лева. Предвид гореизложеното, с оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на ищеца сумата от 542.75 лева, представляваща разноски в исковото
производство пред СРС, съразмерно на уважената част от исковете.
С оглед обстоятелството, че депозитът за изготвяне на ССчЕ е заплатен
първоначално от бюджета на съда, с оглед изхода на правния спор, ищецът
следва да бъде осъден да заплати в полза на СРС сумата от 80 лева –
съразмерно на отхвърлената част от исковете, а ответникът – сумата от 320
лева, съразмерно на уважената част от исковете.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното
10
производството.
Предвид горното съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на ищеца сумата от
162.36 лева, представляваща разноски в заповедното производство пред СРС,
съразмерно на уважената част от исковете.
Ответникът е защитаван от назначен по реда на чл. 47, ал.6 ГПК особен
представител, поради което разноски не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422
ГПК от “Изи Финанс” ЕООД, ЕИК *********, срещу ответника А. И. Т.,
ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, че ищецът има вземане към
ответника за сумата от 2000 лева, представляваща неплатена главница по
Договор за кредит от разстояние с № 449910/14.08.2023 г., ведно със законна
лихва за период от 15.05.2024 г. до изплащане на вземането, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение № 19086/21.06.2024 г. по ч.гр.д. № 28615/2024
г. по описа на Софийски районен съд, 76 с-в.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения по реда на чл. 422 ГПК
от “Изи Финанс” ЕООД, ЕИК *********, срещу ответника А. И. Т., ЕГН
**********, установителен иск с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, че ищецът има вземане към ответника за сумата от
494.91 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от
14.08.2023 г. до 10.05.2024 г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение
№ 19086/21.06.2024 г. по ч.гр.д. № 28615/2024 г. по описа на Софийски
районен съд, 76 с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А. И. Т., ЕГН **********,
да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 542.75 лева
– разноски в исковото производство, съразмерно на уважената част от
исковете, както и сумата 162.36 лева - разноски в заповедното производство,
съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА А. И. Т., ЕГН **********, да заплати на Софийски
районен съд, сумата от 320 лева – сторени от бюджета на съда разноски за
изготвяне на ССчЕ, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
Софийски районен съд, сумата от 80 лева – сторени от бюджета на съда
разноски за изготвяне на ССчЕ, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
11
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12