О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
град Ловеч, 14.03.2019 год.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско
отделение в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ
при секретаря ……………………………………..…………………като
разгледа докладваното от съдия Митева в.ч.гр.д. № 132 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, съобрази:
Производство по чл.413, ал.2 от ГПК.
Подадена е частна жалба вх. № 1180/ 31.01.2019 година (клеймо 30.01.2019 година) от „Агенция за контрол на просрочени
задължения" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София , ул. „Панайот
Волов” 29, етаж 3, п.к.1527,
представлявано от Тервел Янчев Кънчев, чрез процесуален представител: юрк. Д.А., срещу
Разпореждане № 1302/
21.12.2018 година на Районен
съд - Луковит по ч.гр.д. 734/
Посочва, че атакуваното разпореждане е
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост, като излага следните съображения: Целта на производството по
чл. 410 от ГПК е бързина и в него не се проверява дали вземането съществува.
Според разпоредбата на чл. 410 от ГПК, заявлението трябва да съдържа искане за издаване
на изпълнителен лист и да отговаря на изискванията на редовност на исковата
молба по чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК. Считат, че заявлението е
съобразено с изискванията за неговата редовност по чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127,
ал. 1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 ГПК, като следва да се отбележи, че в закона
липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК - т.е. не е необходимо към заявлението
да се прилагат доказателства за установяване на вземането. Съдът дължи проверка
на формалната външна редовност и необходимите реквизити на Заявлението по чл.
410 ГПК, а споровете по обективираните в него материални субективни права, като
този относно претендираното вземане за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, следва да се решат по исков ред, при положение, че длъжникът
входира възражение по чл. 414 ГПК.
Оспорва приетата от съда нищожност, поради
противоречие с добрите нрави, на уговорената в договора неустойка
за неизпълнение на договорно задължение. Изтъква, че уговорената в договора неустойка е проявление на принципа на автономност на волята (чл.9 от ЗЗД), като съгласно т. от ТР № 1/ 15.06.2010 то т.д. № 1/
Изтъква, че изключително изчерпателно е
конкретизирано формирането, на сумите, представляващи неустойки и за разходи и такси за извънсъдебно събиране в
Заявлението по чл. 410 ГПК, от които длъжникът да може ясно да прецени дали ще оспори или ще заплати
задължението си в срока на поканата за доброволно изпълнение. Изтъква още, че
сумите са съобразени с действащото законодателство към датат на сключване на
процесния догвор и неправилната квалификация на правното основание, както и
неправилната обосновка са довели до грешни правни изводи и до частично
отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
В този смисъл моли да бъде отменено
разпореждането на първоинстанционния съд, като бъде издадена Заповед за
изпълнение за сумите претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК, като изтъква, че съдът е
излязал извън правомощията си и е обсъдил по същество обстоятелства, които биха
могли да бъдат установяване само в исков процес.
Съдът, след като обсъди
доказателствата по делото и разгледа жалбата, намира за установено следното:
Жалбата е подадена от
легитимирана страна, в законоустановения за това срок и при спазване на
изискванията за редовност по чл. 260 - 261 от ГПК, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по същество,
същата е неоснователна.
Производството е образувано по повод
подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД - София
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против
длъжника Д.П.С., ЕГН **********,***,
за вземане в размер на 460.56 лева главница по
договор за паричен
заем № 2659952/ 13.10.2016г., 36.65 лева - договорна
лихва за периода 15.11.2016 година до 13.06.2017 година, 404.56 лева
неустойка, 76.65 лева - законна лихва от 14.07.2017 година до 14.11.2018 година, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане. Посочено
е, че вземането произтича от договор за паричен заем № 2659952/ 13.10.2016г. с ”Изи Асет мениджмънд” АД, цедирано на 01.08.2018 година от кредитора на
заявителя. Твърди се, че длъжникът е уведомен с писмо с обратна разписка на 02.08.2018 година от стария кредитор. Съгласно договора,
длъжникът се е задължил за заплати договорна лихва, която е начислена в размер на 156.51 лева, съгласно условията на договора, като заплати общо сумата от 1056.51 лева
на девет месечни вноски. Уговорено било, че при неизпълнение на задължението на
падежа, в тридневен срок от падежа длъжникът следвало да предостави обезпечение
чрез поръчителство, като в противен случай дължи на кредитора неустойка, която
в конкретния случай е начислена в размер на 910.26 лева. Излага, че
кредитополучателят се е съгласил, че при непогасяване на падеж на задължения по
договора, сповече от 30 календарни дни дължи заплащането на такса за разходи за
събиране на просрочени задължения в размер на 9 лева. В конкретния случай е
начислена такса в размер на 45 лева. Посочено е, че съгласно договора се
начислява и обезщетение за забава върху непогасената главница в размер на
законната лихва, а именно 76.65 лева за всеки ден забава, считано от 14.07.2017
година, ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на дължимите суми. Заявителят признава, че длъжникът е
платил общо сума в размер на 1110 лева, като след приспадането дължи е останала
главница в размер на 978.42 лева, от които главница 460.56 лева, 36.65 лева - договорна лихва за периода 15.11.2016 година до 13.06.2017 година, 404.56 лева
неустойка, 76.65 лева - законна лихва от 14.07.2017 година до 14.11.2018 година. Длъжникът е следвало да целия
заем до 13.07.2017 г. последната падежна вноска, поради са падежирали всички
вноски. Претендира се заплащане общо на сумата 978.42 лева, както и съдебно
деловодни разноски в размер на 25 лева ДТ и възнаграждение за
проц.представителство в размер на 200 лв.
Първоинстанционията съд е отхвърлил
заявлението по чл.410 от ГПК, в частта относно искането да бъде издадена
заповед за изпълнени и за сумата от 404.46 лева
– неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като се е мотивирал, че в
тази част заявлението противоречи на добрите нрави и закона.
При действието на чл. 411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна и да
отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 от ГПК, да не
противоречи на закона или добрите нрави, длъжникът да има постоянен адрес или
седалище на територията на РБългария, както и да е с обичайно местопребиваване
или седалище на територията РБългария.
В конкретния
случай въззивният съд приема, че са налице пречките по чл. 411, ал.2, т.2, пр.2
от ГПК – клаузите на договора за кредит относно уговорената лихва са нищожни
поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави в обществото биха могли да
бъдат накърнени от съглашения, които са несъвместими с общоприетия морал,
етични възгледи и правила за поведение, установени в обществото. Моралните
норми от своя страна са неписани правила за поведение, които са се наложили в
определен етап от общественото развитие от икономическите условия на живот,
възгледите за добро и зло, справедливост и пр. Те заедно с правните норми регулират
обществените отношения, и са превърнати, макар и неписани, в допълнителен
източник на правото. При действието на чл. 26, ал.1 от ЗЗД грубото им
нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – обявени са за
нищожни уговорки, които накърняват добрите нрави.
В този смисъл е и разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК.
Видно от данните по делото на длъжника е
отпуснат кредит в размер на 900 лева, а уговорената по
твърдение на заявителя и претендирана неустойка за неизпълнение на клаузи на
договора е в размер на 404.56 лева, което излиза
извън рамките на присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като води до неоснователно обогатяване. Претендираната неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 143, т.5 ЗЗП, която предвижда забрана
за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. В този смисъл настоящата инстанция счита, че е налице противоречие със закона и добрите нрави, поради което не са налице
предпоставките за издаване на заповед за изпълнение по смисъла на чл. 411,
ал.2, т.2 от ГПК.
Предвид гореизложеното
настоящият състав приема, че атакуваното разпореждане на РС-Ловеч е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Водим от горното съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1302/ 21.12.2018 година на Районен съд - Луковит по ч.гр.д. 734/ 2018
г., с което е отхвърлено Заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, в частта относно претендираното вземане за неустойка за неизпълнение на задължение и предоставяне на обезпечение в
размер на 404.56 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.