РЕШЕНИЕ
№ 1250
гр. Пазарджик, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Мирослава Савова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20245220104937 по описа за 2024 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове
иск с правна квалификация чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК, във в чл. 79, ал.1 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от Изи Финанс” ЕООД, ЕИК ********* против Г. И. Б. за
признаване на установено съществуване на вземане на ищеца спрямо
ответника за сумите от 750 лв. главница, ведно със законна лихва от
09.09.2024г., до изплащане на вземането, 136,15 лв. договорна лихва за
периода 14.05.2022г. – 10.03.2023г., 144,23 лв. обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода 10.03.2023г. – 21.08.2024г. по Договор за
паричен заем № 377748 от 15.03.2022, за които и издадена Заповед № 2263 от
18.09.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.
3823 от 2024г. на Районен съд – Пазарджик.
Твърди се, че между ищеца, в качеството му на кредитодател и
ответника в качеството му на кредитополучател е сключен Договор за паричен
заем № 377748 от 15.03.2022 г., съобразно изискванията на ЗПФУР.
По силата на сключения договор ищецът е отпуснал на ответника заем в
размер на 900.00 лв., който следвало да бъде издължен на 12 – месечни вноски
в размер на 75 лв. всяка за периода 14.04.2022г. – 10.03.2023г., при годишен
лихвен процент от 40,15 %.
Излага, че заемната сума била преведена по личната банкова сметка на
ответника в УниКредит Булбанк АД. С това Дружеството е изпълнило
задълженията си по Договора.
1
Твърди се, че кредитополучателят не изпълнявал задълженията си за
заплащане на дължимите суми. Погасил само две вноски за главница в размер
на 150 лв. за периода 14.04.2022г. и 14.05.2022г. и договорна лихва за периода
15.03.2022г. – 14.05.2022г., след което преустановил плащанията. Останали
неиздължени главница в размер от 750 лв. и 136,15 лв. договорна лихва за
периода 14.05.2022г. – 10.03.2023г. Поради изпадане на длъжника в забава,
същият дължал обезщетение за забава върху непогасената главница в размер
на 144,23 лв. за периода 10.03.2023 г. до 21.08.2024г.
Поради неизпълнение на задължението от ответника, ищецът се снабдил
със Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 2263/18.09.2024 по ч. гр. д.
3823/2024г. на РС-Пазарджик за процесните суми. Заповедта била връчена на
длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което след указания на съда,
предявява настоящия иск.
Въз основа на така очерталата се обстановка, се иска от съда да
постанови решение, с което да признае за установено, че в полза на Изи
Финанс” ЕООД, ЕИК *********, съществува вземане в размер на 750 лв.
главница, ведно със законна лихва от 09.09.2024г., до изплащане на вземането,
136,15 лв. договорна лихва за периода 14.05.2022г. – 10.03.2023г., 144,23 лв.
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 10.03.2023г. –
21.08.2024г. по Договор за паричен заем № 377748 от 15.03.2022, за което е
издадена Заповед № 2263 от 18.09.2024г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 3823 от 2024г. на Районен съд –
Пазарджик.
Претендира разноски в исковото и заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения особен
представител адв. З. М. – АК- Пазарджик, оспорва допустимостта и
основателността на иска.
Твърди се, че сключването на договор чрез електронна платформа не
било годно доказателство по смисъла на чл. 10 от Закона за потребителския
кредит за възникване на облигационно отношение между страните, както и че
липсвали доказателства, че ответникът е титуляр на банковата сметка, по
която е следвало да му се преведе сумата по договора и че същата му е
преведена.
Счита се, че тъй като по делото нямало доказателства, от които да е
видно, че ищецът е превел сумата по договора на ответника, както и че я е
превел по негова банкова сметка и тъй като не били изпълнени изискванията
на закона относно сключването на договор от разстояние, липсвали
доказателства ответникът да е усвоил сумата по кредита, съответно не дължал
претендираните суми.
Излага, че по делото няма данни дали ответникът е бил грамотен и дали
е разбирал свойството и значението на подписаното от него.
Поддържа, че основанието за търсената сума в настоящото дело и
основанието в заповедното производство по ч. гр. д. №3823/2024г. на Районен
2
съд Пазарджик били различни, което се явявало законова предпоставка за
отхвърляне на иска.
Позовава се на недействителност на договора за предоставяне на кредит,
тъй като в размера на ГПР не била включена сумата за неустойка, дължима
при непредоставяне на обезпечение в размер на 397,62 лева. В този смисъл
същият противоречал на чл.6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като
ответникът бил лишен от възможността да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Неспазването на императивните изисквания в размера на ГПР на
разходите да се включи и неустойката за непредоставяне на обезпечение,
обуславяла недействителност на договора изцяло.
Позовава се на разпоредбата на чл.23 от ЗПК, че когато договорът за
кредит бъде обявен за недействителен потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
Претендира искът да бъде отхвърлен.
Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и
след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявеният иск е допустим. В полза на ищеца срещу Г. И. Б. е издадена
Заповед № 2263/18.09.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. 3823/2024г. на РС Пазарджик. Заповедта е връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на заявителя са
дадени указания да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, които е изпълнил в
срок. Налице е идентичност между вземанията, предмет на заповедта за
изпълнение и процесното по основание и размер, поради което предявените
искове са процесуално допустими.
Съобразно изложените от страните факти, релевираните доводи и
възражения и при съвкупната преценка на представените доказателства, съдът
намира, че вземането произтича от сключен на 15.03.2022г. между Г. И. Б. и
„Изи Финанс“ ЕООД Договор за предоставяне на кредит № 37748. По силата
на него ищецът заемодател предоставил на ответника сума в размер на 900 лв.
Договорът е сключен по реда на ЗПФУР по електронен път от разстояние. По
отношение на тези договори, освен общите нормативни правила, установени
със Закона за потребителския кредит, приложими са съдържащите се в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните
услуги и платежните системи и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги.
Легалната дефиниция на договора за предоставяне на услуги от
разстояние се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която
това е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
3
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени
подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването
на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената
тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. За доказването на
преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени
съгласно ЗПФУР, се прилага Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги, електронният документ представлява
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови
или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Следователно в случаите, в
които законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за
действителност или за доказване, тя се счита спазена, след като е съставен
електронен документ.
Установява се от представените по делото доказателства, че „Изи
Финанс“ ЕООД предоставя онлайн кредити чрез поддържания от дружеството
интернет сайт minizaem.bg. В базата данни на дружеството се открива договор
за кредит № 377748/15.03.2022г. и потребител Г. И. Б..
Между Изи Финанс ЕООД и Г. Б. е водена електронна кореспонденция
чрез посочения от Б. електронен адрес, във връзка със сключване на
процесния Договор за предоставяне на паричен заем № 37748/15.03.2022г.
*****. Изпратени са множество съобщения до него във връзка с изпълнение
на задълженията по договора.
Процедурата по кандидатстване за кредит изисква предоставяне на
личните данни на потребителя, които се въвеждат в базата данни на
дружеството и въз основа на тях се изгражда профил /акаунт/ на потребителя,
който е един.
По делото е изслушан диск със запис от обаждане на посочения в
договора телефонен номер на ответника, от лице, което се представя за
служител на Изи Финанс ЕООД, с което го уведомява, че предстои
превеждане на сумата в размер на 900 лв. по Договор № 377748. Съобщава
параметрите на договора – срок на издължаване, общо дължима сума, а в
случай че не предостави обезпечение в срок до пет дни, го информира, че ще
следва да заплати неустойка. Иска от насрещната страна да съобщи трите си
имена и да заяви дали потвърждава сключването на договора. Насрещната
страна съобщава трите си имена – Г. И. Б. и ЕГН:********** и заяви, че
потвърждава сключването на договора. Информация със сходно съдържание е
изпратена е на посочения от ответника електронен адрес.
Съдът, като изслуша водените от страните разговори се убеди за
постигнатото съгласие за сключване на договор за кредит. В Договора за
кредит са посочени личните данни на кредитополучателя ответник, който е
изпратил селфи и снимка на гръб и лицевата страна на личната си карта.
Посочена е заемната сума в размер на 900 лв., лихвен процент, годишен
4
процент на разходите, банковата сметка в Уникредит Булбанк АД, по която
сумата да бъде преведена, като видно от представената по делото справка за
банкови и платежни сметки на физическо лице, титуляр на сметката е
ответникът. Представено е платежно нареждане за сумата от 900 лв. с
основание на превода – номера на договора за кредит – 69982, по посочената
от Б. сметка и удостоверение от Уникредит Булбанк АД, че сумата е
постъпила сметката на посочената дата, поради което следва да се приеме, че
сумата е усвоена.
Обстоятелството, че ответникът е отправил искане за отпускане на
кредит, в което е посочил личните си данни, че сумата в размер на 900 лв. е
усвоена от него, доказват възникнало между страните облигационно
отношение.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен
документ, който не може да бъде игнориран. Страните са сключили договор за
кредит с посоченото съдържание, доколкото ответната страна е подала през
системата на кредитодателя заявка за сключване на договора, с посочване
неговите параметри. Сумата по кредита е реално усвоена, поради което
обосновано може да се приеме, договорът е сключен.
На ответника е предоставена необходимата информация съгласно чл. 8 -
10 ЗПФУР. От представеното извлечение от електронната система на
кредипополучателя се установява, че на длъжника са изпратени договора, а
погасителния план се съдържа в него.
По делото е представен договора за кредит № 37748 и Общите условия
към него, както и искане за заем, отправено чрез интернет платформата на
заемодателя, свалени от системата на кредитодателя. В Договора за кредит са
посочени личните данни на кредитополучателя. Посочена е заемната сума в
размер на 900 лв., лихвен процент, годишен процент на разходите. В клаузите
на Общите условия е установено, че договорът за кредит се сключва по искане
на кредитополучателя посредством уебсайт на Заемодателя, като последният
се счита сключен и влиза в сила, след като кандидатът потвърди, че е запознат
и приема договора и общите условия към него.
Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, договорът за заем има реален характер и се
счита сключен в момента на получаване на сумата от заемополучателя.
Получаваното на сумата не се оспорва от ищеца. По тези съображения следва
да се приеме, че между страните е възникнало облигационно правоотношение
по договор за кредит № 37748 от 15.03.2022г.
Неоснователно е възражението, че няма данни дали ответникът е бил
грамотен и дали е разбирал свойството и значението на подписаното от него.
Неграмотността не е порок на волята, водеща до недействителност на
договора. Няма данни дееспособността на ответника да е ограничавана, а по
делото не се събраха доказателства, че макар да не е поставен под запрещение
при сключване на договора не е могъл да действа разумно.
Отпуснатата заемна сума от 900 лв. е следвало да бъде издължена на 12
5
месечни погасителни вноски, включващи главница, платима на равни вноски
от по 75 лв. всяка и 193,08 лв. договорна лихва. Уговорен е фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 40,15 % и ГПР от 48,44 %. Общата сума, която
кредитополучателя се задължил да върне е 1093,08 лв., дължима до
10.03.2023г.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, заемателят се е задължил в срок от три
дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави някое от
следните обезпечения: 1./ поръчителство на едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно на следните условия: имат нетен осигурителен
доход над 1 000 лв.; да работят по трудово правоотношение с неопределен
срок; да не са потребители или поръчители по други договори за заем,
сключени от Заемодателя, да не са Заематели по сключени и непогасени
договори за заем със Заемодателя; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ или 2./
предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем до
изтичане на 30 дни след падежа на последната редовна вноска по погасяване
на заема и обезпечаваща задължението, включващо договорената главница и
лихва.
На основание чл. 3 ал. 2 от Договора, ако заемателят не изпълни
задължението си да предостави някое от предвидените обезпечения, следвало
да заплати на заемодателя неустойка в размер на 397,62 лв., която се начислява
към договора за кредит. С подписването на договора за заем, заемателят се
считал за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се
заплаща разсрочено, съгласно включен в договора погасителен план. С нея
задължението по кредита възлиза на 1490,70 лв.
Съдържанието на договорните клаузи налага извод, че се касае за
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който Кредиторът
„Изи Финанс“ ЕООД предоставя на потребителя Г. Б. кредит под формата на
заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Ищецът има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а
именно физическо лице, което при сключването на договор за потребителски
кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Като потребител разполага и със защита срещу неравноправни
клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно и
които следва да се преценяват при основателността на иска. По отношение на
действителността на договорите за потребителски кредити приложими са
специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
6
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Процесният договор за заем формално съдържа изискуемите от закона
реквизити-спазена е предвидената в закона писмена форма, на която е
приравнена формата на електронния документ, посочен е общият размер на
кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се
отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, условията за
издължаване. Представен е погасителен план, в който се съдържа информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. С договора ищецът е информиран за правото му да получи от
заемодателя информация за извършените и предстоящи плащания, както и за
оставащите дължимите суми при предсрочно погасяване на главницата, за
правото му да се откаже от договора и срока, в който може да бъде упражнено.
Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 3, ал. 2 от договора
за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение. Трайната и
последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение
вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката
кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е
нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя
по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване
неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е
недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на
задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният
има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените
в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо
за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите
рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява
типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на
закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на
договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно
обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези
условия, за длъжника е обективно невъзможно да осигури исканото
обезпечение. Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя,
която е в размер на близо половината от заемна сума по кредита и която се
7
прибавя към нея, т. е. дългът на заемателя се увеличава необосновано дори
при точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана.
Вземането на кредитора не може да бъде гарантирано и обезпечено по този
начин и подобна уговорка е във вреда на потребителя.
Макар да не съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена
неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от
страна на длъжника, в случая потребителят се санкционира за непредставяне
на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължи
неустойка с възможност само на това основание за предсрочно прекратяване
на договора дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените
срокове и размери съгласно погасителните вноски. Неустойката в случая
надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява начин за
неоснователно обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга
страна натоварва длъжника с допълнителни разходи само поради формалното
неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение,
което по начина, по който е регламентирано е обективно неизпълнимо.
Изискванията в рамките само на три календарни дни потребителят да осигури
двама поръчители с конкретен размер на осигурителния доход, които не са
поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя, да нямат
кредити към банки или други финансови институции ограничава
необосновано възможностите на длъжника да предостави обезпечение на
дълга. Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
кредиторът не поставя, тоест потребителят е в по-благоприятно положение за
сметка на поръчителите, в което е житейски е правно нелогично. Такива
изисквания за поръчителите са реално неизпълними доколкото значително
ограничават кръга на лицата, които биха могли и биха се съгласили да
поръчителстват и елиминира значителна друга група физически лица, които
макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят на другите
изисквания поставени от кредитора.
Другото обезпечение се явява безпредметно.
Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката
противоречи на добрите нрави / чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на което
се дължи и което е вписано в чл. 3, ал. 2 от договора за паричен заем. Законът-
чл. 92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да
е нужно те да се доказват, което предполага безусловно задължение за
кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да
не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да
посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на
8
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са
рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт /чл. 92 ЗЗД/. По начина, по който е регламентирана от
кредитора, включително и начина на погасяването й неустойката има
наказателен характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя
потребителя в изключително неравностойно положение спрямо търговеца,
защото го задължава от една страна да плати необосновано висока по размер
неустойка, и то само за непредставено в срок обезпечение. В този си вид
представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора
над уговорената такава под формата на договорна лихва. Трудно би могло да
се определи това вменено задължение на длъжника като справедливо,
нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично и в
съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено
икономически по-слабата страна. В този си вид неустойката е изгубила своето
законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да
служи като обезщетение на вредите. Както се посочи, неустойката е дължима
независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е
върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на
потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че
при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не
е спазил правилата на добросъвестността. Нелогично е, че при нормално
развитие и изпълнение на договора за заем от страна на потребителя, на
заемодателя да му се следва печалба в размер на договорната лихва само от
193,08 лв. на база фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40,15 %,
докато при същото развитие на отношенията, но с предвидена неустойка не по
същинското изпълнение на договора, а само по обезпечението му, пак при
нормално и добросъвестно изпълнение на задължението, да се дължи още
397,62 лв.. Като се вземе в предвид, че при неизпълнение на задължението за
връщане на заема, се дължи само лихва за забава в размер на законната лихва
или в рамките на около 10% или 100 лв. от размера на главницата, то видно е,
че кредиторът не придава тежест и не санкционира с такава строгост
неизпълнението на самото погасяване на главницата по кредита, колкото
недаването на обезпечение по кредита под формата на поръчителство или
банкова гаранция, която търговска практика ЗЗП и ЗПК санкционира с цялата
строгост на закона.
Тази клауза е нищожна, защото отрича договорния характер на
поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като
същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това:
условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява
съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче
длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства:
9
възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва
отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която предвижда,
че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение
става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски
кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът,
която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Съдът
има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В този смисъл съдът споделя тезата на ищцата, че ако
има вреди, то тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна
оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало
да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване
не е спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка
10
финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе
легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищеца е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Освен това неустойката за непредоставяне на обезпечение е разход,
пряко свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включена
в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК
„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати. Уговореното плащане представлява печалба за кредитора,
която оскъпява кредита. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че се
дължи наред със сумата по кредита, на крайния падеж по договора. Затова
следва да участва при формирането на ГПР. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит. Доколкото в договора за
кредит е посочен ГПР в размер на 48,44%, при годишен лихвен процент от
40,15 % е очевидно, че неустойката за непредоставяне на обезпечение не
включена в него. В случая е приложена заблуждаваща търговска практика, с
която кредитополучателят е бил подведен относно действителния размер на
ГПР и бил лишен от възможността да прецени икономическите последици от
сключване на договора. Посоченият в процесния договор ГПР от 48,44 %,
макар формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, не
отразява действителния, тъй като не включва разходите по заема, а именно –
дължимата неустойка в размер на 397,62 лв. каквито са законовите
изисквания. Този порок е самостоятелно основание за нищожност на целия
договор, на основание чл. 22 ЗПК.
Доколкото ГПР е част от същественото съдържание на договора,
неговият размер следва да бъде ясно, точно и конкретно определен към
сключването му, като в него се посочат всички компоненти, които го
формират. За действителния размер на договора кредитополучателя следва да
бъде уведомен, за да направи обоснована преценка дали да сключи договора.
Търговски практики, с които се заобикалят тези изисквания са нелоялни и
11
обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а оттам и за недействителност на
самия договор за кредит.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна,
тъй като посоченият ГПР, освен че не отговаря на реалния, надвишава
предвидения в закона максимум от пет пъти размерът на законната лихва.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия по чл. 19,
ал. 4 ЗПК . Съгласно съдебната практика на СЕС не се допуска правна уредба
на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза. Националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се договаря
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, същият не може да съществува без нея,
поради което нищожността на тази клауза, обуславя недействителност на
целия договор.
В допълнение макар размерът на ГПР да е посочен като цифрова
стойност, не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, предвиждащо, че в
него следва се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването му по определения в приложение № 1 начин. Видно от
съдържанието на договора, в него не са посочени по вид и размер всички
разходи, от които е формиран ГПР, както предвиждат чл.19, ал.1 ЗПК и в
Приложение № 1 към закона. Поради това, не може да се приеме, че са
спазени особените изисквания на закона съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Нито в
договора, нито в общите условия към него, не е посочено какви точно разходи,
освен възнаградителната лихва от 40,15 %, са включени в ГПР и какво е
стойностно измерение в проценти на всеки един от формиращите ГПР
компоненти. Видно от съдържанието им, освен договорната лихва други
разходи не са посочени, поради което е неясно на какво се дължи разликата
между размера на годишния лихвен процент, който единствено се включва в
ГПР и размера на ГПР. Следователно ГПР е формиран при неспазване на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Така допуснатото нарушение лишава
кредитополучателя, а и съда от възможността да извърши преценка за
съответствието на договора с императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК за
максималния размер на разходите по кредита. Не е достатъчно в ДПК да бъде
посочен общия размер на ГПР в процентно съотношение от общия размер на
предоставения кредит. Нужно е освен общият размер на ГПР в договора да се
посочат всички разходи по вид и размер, от които се формира ГПР, така както
12
те са описани в текста на чл.19, ал.1 ЗПК и Приложение № 1 към него. Освен
разбивка на всички разходи по вид и размер в ДПК трябва да е посочена и
общата сума, която е дължима от потребителя, представляваща ГПР.
Предвид изложеното съдът приема, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен в нарушение на изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, поради което същият е недействителен по силата на чл.22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно исковата претенция следва да се отхвърли в частта за
заплащане на договорна лихва и лихва за забава, а извършените плащания по
договора да се отнесат единствено към погасяване на главницата.
Поради отхвърляне на иска в тази част съдът не следва да се произнася
по възражението на ответника за погасяване на вземането за договорна и
мораторна лихва по давност, което освен това е и преклудирано. Съгласно т. 4
от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013 на
ОСГТК на ВКС възраженията за погасителна давност се преклудират с
изтичане на срока по чл. 131 ГПК. В случая, особеният представител на
ответника се позовава на погасителна давност едва в писмената защита, което
е недопустимо.
Според представената от ищеца справка /л. 96 по делото/
кредитополучателят е извършил плащания по договора в размер на общо
354,47 лв., които следва да се отнесат към погасяване единствено на вземането
за главница. Следователно останало е неизплатено задължение за главница в
размер на 545,53 лв., за която сума исковата претенция в тази част следва да се
уважи, а за разликата над нея до претендираната от 750 лв. да се отхвърли
като неоснователен.
При този изход на правния спор право на разноски имат и двете страни,
съразмерно уважената и отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3
ГПК.
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността
за разноски в заповедното производство.
Искане за заплащане на разноски е заявено своевременно и от двете
страни. Представени са и доказателства, че същите са реално заплатени.
В производството по гр. д. 4937/2024г. на Районен съд – Пазарджик
ищецът е заплатил разноски за държавна такса в размер на общо 175 лв. и 300
лв. за особен представител. Съобразно цената на предявените искове за
главница, договорна лихва и мораторна лихва, предявени в защита на
различни интереси, дължимата държавна такса по делото е размер на 128,50
лв. след приспадане на заплатената държавна такса по ч. гр. д. 3823/2024г. на
Районен съд – Пазарджик, до който размер се простира отговорността на
13
ответника за разноски. Сумата над нея се явява недължимо платена и подлежи
на възстановяване при поискване от ищеца.
Съразмерно уважената част от иска, на ищеца се дължат разноски в
размер на 68,03 лв. за държавна такса и 158,83 лв. разноски за особен
представител.
В производството по делото ищецът е представляван от юрисконсулт,
поради което му се дължи юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал.
8 ГПК, в размер, определен от съда, съгласно чл. 25, ал. 1.от Наредба за
заплащането на правната помощ, към датата на приключване на устните
състезания, а именно от 100 до 360 лв.
Съдът, като съобрази, че делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, че по него са проведени две открити съдебни заседания, на които
процесуалният представител на ищеца не се е явил, счита че на Изи Финанс
ЕООД следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лв. Съразмерно уважената част от иска ответникът следва да бъде осъден да
заплати разноски за процесуално представителство в размер на 52,94 лв.
Общо ответникът дължи на ищеца сумата от 279,80 лв.
В производството ч. гр. д. 3823/2024г. на Районен съд – Пазарджик
ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 21,50 лв.
Съразмерно уважената част от иска му се дължат 11,38 лв. държавна такса.
В производството пред заповедния съд ищецът е представляван от
юрисконсулт, поради което му се дължи юрисконсултско възнаграждение, на
осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер, определен от съда, съгласно чл. 26 от Наредба
за заплащането на правната помощ, към датата на приключване на устните
състезания, а именно от 50 до 180 лв. В случая същото следва да бъде
определено в минимален размер, с оглед размера на вземането или в размер на
50 лв. Съразмерно уважената част от иска, ответникът следва да бъде осъден
да заплати разноски за процесуално представителство от 26,47 лв.
Общо на ищеца се дължат разноски в заповедното производство в
размер на 37,85 лв.
Поради гореизложеното, настоящият състав на Районен съд –
Пазарджик
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че Г. И. Б., ЕГН: **********, с адрес ******* дължи на
„Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление гр.
София – 1408, район Триадица, ж. к. Иван Вазов, ул. „Балша“ № 17, ап. 1,
сумата от 545,53 лв. /петстотин четиридесет и пет лева и 53 ст./ главница по
Договор за кредит № 377748 от 15.03.2022г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 09.09.2024г., до окончателното плащана на сумата, за
14
която е издадена Заповед за изпълнение № 2263/18.09.2024 г. по ч. гр. д.
3823/2024 г. на Районен съд – Пазарджик, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница
за разликата над тази сума до претендираната от 750 лв., както и иска с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 86, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
признаване на установено, че Г. И. Б., ЕГН: ********** дължи на Изи
Финанс“ ЕООД, ЕИК: ********* сумите 136,15 лв. /сто тридесет и шест
лева и 15 ст./ договорна лихва за периода 14.05.2022г. – 10.03.2023г. и 144,23
лв. /сто четиридесет и четири лева и 23 ст./ обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода 10.03.2023г. – 21.08.2024г. по Договор
за паричен заем № 377748 от 15.03.2022
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, Г. И. Б., ЕГН: **********, с
адрес *******, да заплати на Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление гр. София – 1408, район Триадица, ж. к. Иван
Вазов, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, разноски по гр. д. 4937/2024г. на Районен съд-
Пазарджик, в размер на 279,80 лв. /четиристотин и три лева и 54 ст./.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, Г. И. Б., ЕГН: **********, с
адрес *******, да заплати на Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК: ********* със
седалище и адрес на управление гр. София – 1408, район Триадица, ж. к. Иван
Вазов, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, разноски по ч. гр. д. 3823/2024г. на Районен
съд – Пазарджик в размер на 37,85 лв. /тридесет и седем лева и 85 ст./.
Решението подлежи на въззивно обжалване, в двуседмичен срок от
връчването му на страните, пред Окръжен съд – Пазарджик.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
15