№ 3156
гр. София, 22.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Н. Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова
като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело №
20231100509062 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 6134 от 20.04.2023 г., постановено по гр.дело № 39161/2022 г. на
СРС, Г.О., 42 състав, е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415
от ГПК, вр.чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД по отношение на Н. В. В., ЕГН
**********, с адрес гр.София, кв.“*********8, че съществува вземане на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“С.А., дружество, регистрирано в Париж, Франция,
действащо на територията на България чрез клон на чуждестранен търговец, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ж.к.“Младост 4”, Бизнес парк, сгр.14,
представлявано от законния представител Д.Д., в размер от 1582,26 лева /хиляда
петстотин осемдесет и два лева двадесет и шест стотинки/ - главница по договор за
кредит CREX-17556474 от 23.12.2019 г., в размер от 296,61 лева /двеста деветдесет и
шест лева шестдесет и една стотинки/ - възнаградителна лихва за периода 01.08.2020 г.
- 01.07.2022 г., в размер от 101,59 лева /сто и един лева, и петдесет и девет стотинки/
мораторна лихва за периода 01.10.2020 г. - 16.04.2022 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от предявяване на иска - на 18.05.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №
1
26015/2022 г. по описа на СРС, 42 състав, като е отхвърлен иска за мораторна лихва в
частта за разликата над 101,59 лева до пълния претендиран размер от 248 лева. С
решението на съда е осъден Н. В. В., ЕГН **********, с адрес гр.София,
кв.“*********8 да заплати на основание чл.81 от ГПК, вр. чл.78, ал.1 ГПК на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“С.А., дружество, регистрирано в Париж, Франция,
действащо на територията на България чрез клон на чуждестранен търговец, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ж.к.“Младост 4”, Бизнес парк, сгр.14,
представлявано от законния представител Д.Д. сумата от 158,80 лева /сто петдесет и
осем лева и осемдесет стотинки/ - сторени съдебноделоводни разноски и
юрисконсултско възнаграждение в исковото производство и 86,06 лева /осемдесет и
шест лева, и шест стотинки/ - сторени съдебноделоводни разноски и юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство. С решението на съда е осъдено „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“С.А., дружество, регистрирано в Париж, Франция,
действащо на територията на България чрез клон на чуждестранен търговец, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ж.к.“Младост 4”, Бизнес парк, сгр.14,
представлявано от законния представител Д.Д. да заплати на адв.К.И.Б., ЕГН
**********, с адрес: гр.София, ул.“*********, сумата от 35,88 лв. /тридесет и пет лева,
и осемдесет и осем стотинки/ адвокатско възнаграждение за предоставена безплатно
правна помощ.
С определение № 22524 от 27.06.2023 г., постановено в закрито заседание по
гр.дело № 39161/2022 г. по описа на СРС, Г.О., 42 състав е оставена без уважение
молбата, подадена от Н. В. В. чрез адв.М.Л. за изменение на решението в частта за
разноските.
Срещу решението на СРС, 42 с-в е постъпила въззивна жалба от Н. В. В.,
подадена чрез пълномощника адв.Н. И., с искане същото да бъде отменено, като
неправилно, в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК
установителни искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, и чл.86 от ЗЗД, и
вместо това да бъде постановено друго, с което да се отхвърлят изцяло така
предявените искове. Във въззивната жалба са изложени доводи, че решението е
неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Париж,
Франция, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“, ЕИК
*********, гр.София, чрез процесуалния си представител юрк.П.П оспорва жалбата,
като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната от
ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
2
направени разноски по делото.
Постъпила е и частна жалба от адв.М.Л. Л., пълномощник на ответника Н. В. В.
срещу определение № 22524 от 27.06.2023 г., постановено в закрито заседание по
гр.дело № 39161/2022 г. по описа на СРС, Г.О., 42 състав, с което е оставена без
уважение молбата, подадена от Н. В. В. чрез адв.М.Л. за изменение на решението в
частта за разноските. В частната жалба са изложени съображения за неправилност на
обжалваното определение. В частната жалба е направено искане съда да отмени
обжалваното определение, като неправилно и вместо него да постанови друго, с което
да осъди ищеца да заплати на адв.М.Л., сумата от 31,66 лв. за адвокатско
възнаграждение за извършено процесуално представителство по заповедното
производство. Претендира присъждане на разноски по делото.
Ответникът по частната жалба- „Юробанк България“ АД, гр.София, чрез
процесуалния си представител юрк.К.З. оспорва същата, като неоснователна по
съображения изложени в депозиран по делото писмен отговор. Излага доводи, че не
следва да бъдат присъждани разноски за адв.Л. за подадено от него бланкетно
възражение по чл.414 ГПК. Моли съда да остави без уважение частната жалба, като
неоснователна и да потвърди обжалваното определение, като правилно.
С определение от 06.11.2024 г. постановено в публично съдебно заседание по
в.гр.дело № 9062/2023 г. по описа на СГС, Г.О., ІІІ-В състав е конституиран на
основание чл.227 ГПК „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, като ищец -
въззиваема страна в настоящото въззивно производство на мястото на заличения в
хода на производството ищец и въззиваемата страна по делото „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България“ КЧТ.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от
ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
3
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като настоящата въззивна
инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца срещу
ответника положителни установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, с правно
основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и
ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи,
а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора,
съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност
се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит,
4
посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто
смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК.
Процесният договор за потребителски кредит № CREX-17556474, сключен на
23.12.2019 г., между страните по делото не е недействителен, поради противоречие с
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като съгласно § 2 от ДР този закон въвежда разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В
т.10, параграф 2, буква "з" от Директивата се предвижда, че в договора за кредит
трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите
погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между
различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Според чл.10, параграф 2, буква "и" и параграф 3 от Директивата само
при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му
предостави извлечение под формата на погасителен план. В т.3 на решението на Съда
на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-42-15 Home credit Slovakia a.s. срещу K.
B. е дадено тълкуване на чл.10, параграф 2, букви "з" и "и" от Директивата. Тези
разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Според чл.633 от ГПК това решение
на Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия състав, като в този смисъл
е налице и практика на ВКС - Решение № 106 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр.дело №
3253/2021 г., III г.о., ГК. В случая, договорът за потребителски кредит е сключен при
фиксиран лихвен процент, като съдът приема, че договорът съдържа информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка погасителна вноска,
съобразно законовото изискване на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК.
На следващо място, съдът приема, че договорът за потребителски кредит №
CREX-17556474, сключен на 23.12.2019 г., между страните по делото не е
недействителен, поради противоречие с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК.
В чл.22 ЗПК, като основание за недействителност на договора за
потребителски кредит е предвидено нарушението на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, съгласно
5
която договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи
могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се
посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за
кредит.
Съгласно практиката на ВКС по чл.290 ГПК/ решение по гр.дело № 3253/2021 г.
на ІІІ г.о. на ВКС/: когато не са приложими различни лихвени проценти, не е
необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и
лихвите, които се погасяват с погасителната вноска. Настоящият въззивен състав
споделя напълно приетото в цитираната практика на ВКС въз основа на тълкуването
на нормите на чл.11, ал.1, точки 11 и 12 от Закона за потребителския кредит, тъй като
същото се основава на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В т.10, параграф 2, буква „з“ от Директивата
е уредено, че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и
периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на
разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването. Според чл.10, параграф 2, буква „и“ и
параграф 3 от Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е
длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В
цитираното решение на ВКС, ІІІ г.о. съставът е посочил и че в т.3 на решението на
Съда на Европейския съюз от 09.11.2016 г. по дело С-42-15 Home credit Slovakia a.s.
срещу К.В. е дадено тълкуване на чл.10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директивата в
насока, че тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за
кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не
трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Според чл.633 от ГПК това
решение на Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия състав. Ето защо
следва да се приеме, че само при наличие на искане от потребителя кредиторът е
длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план.
Когато не са приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния
план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с
6
погасителната вноска.
На следващо място, безспорно е по делото обстоятелството, че на
23.12.2019 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“, гр.София,
като кредитор и Н. В. В., като кредитополучател, е сключен договор за потребителски
кредит № CREX-17556474, по силата на който страните са уговорили размер на
кредита от 1649 лв., при 24 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на
сумата от 76,95 лв., като общата стойност на плащанията възлиза на 1846,80 лв.
Годишният процент на разходите възлиза на 11,44%, а лихвеният процент е 10,88 %. В
съдържанието на договора е инкорпориран погасителния план/ падежни дати на
месечни погасителни вноски/, като месечните погасителни вноски се дължат, считано
от 01.02.2020 г. до 01.01.2022 г. В чл.1 от договора изрично е уговорено между
страните, че кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен процент по смисъла
на § 1, т.5 от ЗПК.
Следователно договорът за потребителски кредит е сключен при фиксиран, а не
при променлив лихвен процент. В съответствие с изложеното по-горе в мотивите на
настоящето решение и практиката на ВКС, в този случай не е необходимо да се
разграничава каква част от месечна погасителната вноска е предназначена да погаси
главницата и каква част-лихвата. Потребителят е получил още при сключване на
договора погасителен план, който не се променя. Ето защо разпоредбите на чл.11, ал.1,
т.11 и т.12 от ЗПК не са нарушени. Доводите на ответника в тази насока са изцяло
неоснователни. Спазени са и нормите на чл.11, ал.1, т.10 и 20 от закона, тъй като са
посочени годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за потребителски
кредит и е предвидено право на отказ на потребителя от договора, като са посочени
условията, при които се упражнява това право. Ето защо договорът за потребителски
кредит не е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, както неоснователно се твърди
от ответника по делото.
С оглед на изложеното, правилно първоинстанционният съд е признал за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които са уважени предявените
по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителни искове с правно основание чл.240, ал.1
и ал.2 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
По частната жалба подадена от адв.М.Л. Л., пълномощник на ответника Н. В. В.
срещу определение № 22524 от 27.06.2023 г., постановено в закрито заседание по
7
гр.дело № 39161/2022 г. по описа на СРС, Г.О., 42 състав, с което е оставена без
уважение молбата, подадена от Н. В. В. чрез адв.М., съдът приема следното:
Обжалваното определение е правилно и законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон.
Безспорно е по делото обстоятелството, че адв.М.Л. е депозирал от името на
длъжника Н. В. В. възражение срещу издадената на 02.06.2022 г. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Същият е оказал безплатна правна
помощ на длъжника, като своевременно - с депозираното възражение, е отправил
искане за присъждане на сторените в заповедното производство разноски. Приложен е
списък на разноските, в който е посочено адвокатско възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ в размер на 460 лв.
Заповедното производство е уредено като едностранно. Затова в чл.7, ал.7 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
/НМРАВ/ то е поставено наред с други едностранни производства - производство по
обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата
на длъжника в рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване актовете
на съда с частна жалба, като в този случай минималното адвокатско възнаграждение се
определя по чл.11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по
чл.414 ГПК е основание за отпочването на исков процес. По възражението
заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска
по чл.422 ГПК. Възражението на длъжника няма самостоятелен характер и е само
формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно
и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника, в този смисъл -
определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.дело № 3074/2018 г.
С оглед на изложеното, разноски във връзка с мотивирането на възражение по
чл.414 ГПК, по преценка на настоящия въззивен съд, не се дължат на длъжника.
Подаването на възражение по чл.414 ГПК не представлява процесуално действие,
извършено в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за
предявяване на материалното право от кредитора по исков път, в което исково
производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на
иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира
възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по
реда на чл.422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо. Освобождавайки длъжника от задължение за
мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността на възражението. То е
само формална предпоставка, без самостоятелни правни последици, поради което и
изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя материална
незаконосъобразност на възражението по чл.414 ГПК. Липсва следователно и
8
функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право /в
този смисъл са определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч.т.дело № 3074/ 2018 г. на ВКС,
ТК, І т.о., и определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч.т.дело № 236/ 2020 г. на ВКС, ТК,
ІІ т.о./.
По изложените съображения частната жалба, като неоснователна следва да бъде
оставена без уважение, а обжалваното с нея определение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските за въззивното производство.
При този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8 от
ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и
дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата
страна-ищец, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен
акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./
Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед
висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което
следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се
определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело
определен по реда на чл.37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата
за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение
разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото в полза на въззиваемата
страна-ищец юрисконсултско възнагражение следва да се определи от съда в размер
на 100 лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6134 от 20.04.2023 г., постановено по гр.дело №
39161/2022 г. на СРС, Г.О., 42 състав, в частта, с която е признато за установено на
основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86 от
ЗЗД по отношение на Н. В. В., ЕГН **********, с адрес гр.София, кв.“*********8, че
съществува вземане на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“С.А., дружество,
регистрирано в Париж, Франция, действащо на територията на България чрез клон на
чуждестранен търговец, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
ж.к.“Младост 4”, Бизнес парк, сгр.14, представлявано от законния представител Д.Д., в
размер от 1582,26 лева /хиляда петстотин осемдесет и два лева двадесет и шест
9
стотинки/ - главница по договор за кредит CREX-17556474 от 23.12.2019 г., в размер от
296,61 лева /двеста деветдесет и шест лева шестдесет и една стотинки/ -
възнаградителна лихва за периода 01.08.2020 г. - 01.07.2022 г., в размер от 101,59 лева
/сто и един лева, и петдесет и девет стотинки/ мораторна лихва за периода 01.10.2020
г. - 16.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване
на иска - на 18.05.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 26015/2022 г. по описа на СРС, 42
състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като неоснователна частна жалба подадена от
адв.М.Л. Л., пълномощник на ответника Н. В. В., срещу определение № 22524 от
27.06.2023 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 39161/2022 г. по описа на
СРС, Г.О., 42 състав, с което е оставена без уважение молбата, подадена от Н. В. В.
чрез адв.М.Л. за изменение на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА Н. В. В., ЕГН **********, с адрес гр.София, кв.“*********8, да
заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София 1766, ул.“Околовръстен път“ № 260, на основание чл.78, ал.8 от
ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100,00 лв. / сто лева/, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10