№ 11150
гр. С., 10.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20231110167841 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Д. С. И., чрез адв. М., срещу „СИТИ
КЕШ“ ООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за
прогласяване за нищожна клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
********** от дата г., сключен между Д. С. И. и „СИТИ КЕШ“ ООД, поради противоречие
със закона, евентуално заобикаляне на закона, евентуално противоречие с добрите нрави.
Ищецът Д. С. И. извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че
на дата г. сключил със „СИТИ КЕШ“ ООД договор за паричен заем № ********** за сума в
размер на 1500 лв., платима на 11 вноски. В договора за кредит било посочено, че
заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1.
банкова гаранция или 2. поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят
на определени от кредитора условия. На следващо място страните се договорили, че в
случай на непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена
неустойка в размер на 1211,92 лв. Твърди, че още със сключване на договора, на ищеца била
начислена неустойка в размер на 1211,92 лв., която била включена в погасителния план.
Поддържа, че процесната клауза от договора е неравноправна и нищожна, за което излага
подробни съображения. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като приеме, че
клаузата от процесния договор, регламентираща заплащането на неустойка, е нищожна на
посочените основания. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез адв. М., е подал отговор
на исковата молба, с който оспорва иска по подробно изложени съображения. Моли съда да
отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
1
В срока за отговор на исковата молба „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез адв. М., предявява
насрещен иск срещу Д. С. И. за заплащане на сумата в размер на 206 лв., предявена като
частичен иск от сума в размер на 1500 лв., представляваща дължима и непогасена главница
по договор за потребителски кредит № ********** от датаг., ведно със законната лихва от
датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск Д. С. И., чрез адв. М., е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявения насрещен иск по основание и
размер. Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с добрите
нрави и неспазване на нормите на чл. 11, т. т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Моли съда да отхвърли
предявения насрещен иск. В условията на евентуалност релевира възражение за
прихващане.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на дата г. между Д. С. И., в качеството й на заемател, и
„СИТИ КЕШ“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен Договор за паричен заем
№ **********/дата г., по силата на който „СИТИ КЕШ“ ООД предоставило на Д. С. И.
сумата в размер на 1500 лв., която ищецът се задължил да върне на 11 месечни вноски,
заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 35,04% и
годишен процент на разходите от 41,37%.
В чл. 5.1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от усвояването на заемната сума, да предостави на заемодателя обезпечение в една
от следните форми: 1) поръчител, който да отговаря на определени условия; 2) банкова
гаранция.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 5.1. заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1211,92 лв., която се начислява автоматично от
заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за
нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в
договора погасителен план.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че:
1/ начислената сума по договора за потребителски кредит е в размер на 3 047,00 лв.,
от които: 1500 лв. – главница, 335,08 лв. – договорна лихва и 1211,92 лв. – неустойка по чл.
11, ал. 1;
2/ по процесния договор за паричен заем Д. С. И. е изплатила на ответника сума в
общ размер на 1294,00 лв., която е разпределена от заемодателя, както следва: 230,96 лв. –
погасена договорна лихва; 1019,80 лв. – погасена неустойка съгласно чл. 11, ал. 1 от
2
договора, както и 43,24 лв. – лихва за забава;
3/ вземайки предвид размера на отпуснатия кредит – 1500 лв. за срок от 11 месеца и
общо изплатената от Д. С. И. сума по кредита, включително и сумата за неустойка,
годишният процент на разходите в този случай е в размер на 90,965%, а като се вземе
предвид общо дължимата сума по договора с включена неустойка, ГПР е в размер на
112,51%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По първоначално предявения от Д. С. И. срещу „СИТИ КЕШ“ ООД иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за
паричен заем е нищожна на заявените правни основания.
Сключеният между ищеца и „СИТИ КЕШ“ ООД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, ал.
1 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в
частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
3
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 41,37%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 1211,92
лв., която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда
на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд).
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка"
е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че
получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените
„обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
1211,92 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за
заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение
за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този
извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане
на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение
да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за
заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
4
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще
бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата
неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер
на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката
представлява около 80% от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на
разходите в размер на 90,965%, респ. 112,51%, който е значително по-висок от нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 11, ал. 1 не е
свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния
процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на
сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и
общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 11, ал. 1, те
не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен
и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така
Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав и др.).
Предвид гореизложеното, неустоечната клауза на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявени в
условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по тях.
По предявения от „СИТИ КЕШ“ ООД срещу Д. С. И. насрещен осъдителен иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, евентуално
чл. 23 ЗПК, съдът приема следното:
Основателната на предявения насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е обусловена от установяването при условията на
пълно и главно доказване от страна на ищеца „СИТИ КЕШ“ ООД на следните
правопораждащи факти: 1) наличие на валидно сключен между страните по делото договор
за потребителски кредит; 2) усвояване на сумата от страна на ответника; 3) изискуемост на
вземането и размер на същото. При установяване горните предпоставки, в тежест на
ответника е да докаже, че е платил.
5
В частност несъмнено се установи по делото, че на дата г. между Д. С. И., в
качеството й на заемател, и „СИТИ КЕШ“ ООД, в качеството му на заемодател, бил
сключен договор за паричен заем № **********, по силата на който „СИТИ КЕШ“ ООД
предоставило на Д. С. И. сумата в размер на 1500 лв., която заемателят се задължил да върне
на 11 месечни вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен
процент в размер 35,04%, годишен процент на разходите от 41,37%, както и при договорено
обезпечение – поръчител или банкова гаранция.
Както се изясни, въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС
приема, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и
11 от ЗПК, поради което предявеният главен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, поради което
предявеният евентуален иск е основателен и следва да бъде уважен (в този смисъл са
Решение № 2428 от 25.04.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 3706/2023 г., Решение № 261440 от
04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение №
24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
6
ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г.
по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
3620/2021 г. на ВКС, III г. о., Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г.
на ВКС, II т. о., Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
Следователно и предвид обстоятелството, че по процесния договор за паричен заем
има извършени плащания от страна на Д. С. И. в общ размер на 1294,00 лв. (в този смисъл е
и заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза), ищецът по насрещния иск „СИТИ КЕШ“ ООД се легитимира като кредитор на
вземане в размер на 206 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната
искова молба до окончателното изплащане на сумата (в този смисъл са Решение № 2074 от
28.07.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 12526/2021 г.; Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по
в. гр. д. № 7108/2021 г.; Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по
описа на СГС и др.).
Предвид гореизложеното искът по чл. 23 ЗПК за сумата в размер на 206 лв.,
представляваща остатък от главница по Договор за потребителски кредит № ********** от
датаг., ведно със законната лихва от 23.02.2024 г. до окончателното изплащане на вземането,
следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски имат и двете страни.
Ищцата по първоначално предявения иск не е сторила разноски, тъй като е била
освободена от заплащането на държавна такса и разноски по делото с определение от
20.12.2023 г. Ето защо на ищцата Д. С. И. не следва да бъдат присъждани разноски.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на Д. С. И.
адвокатско възнаграждение в общ размер на 960 лв. с вкл. ДДС, настоящият съдебен състав
приема за основателно релевираното от процесуалния представител на ответника
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като аргументите за това са следните:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
7
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I
т.о., е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се
отличава с фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС,
поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за
подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора;
проведеното в исковото производство едно открито съдебно заседание; обстоятелството, че
от служебна справка в деловодната система на съда се установява, че процесуалният
представител на ищцата е предявил над 100 идентични претенции с идентични по
съдържание искови молби, по които в Софийски районен съд са образувани над 100 дела –
напр. гр.д. № 58218/2022 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав; гр.д. № 67682/2023 г. по описа
на СРС, ГО, 25 състав; гр.д. № 66972/2022 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав, и др., по всяко
от които би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение
многократно надвишаващи размера на исковите суми, настоящият съдебен състав приема,
че на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 240 лв. с вкл. ДДС.
На ответника по първоначално предявения иск - „СИТИ КЕШ“ ООД, не следва да се
присъждат разноски за отговора на исковата молба, тъй като искът спрямо посоченото
8
дружество е уважен изцяло. По същите мотиви на процесуалния представител на ответника
по насрещния иск не следва да се присъждат разноски за отговора на исковата молба, тъй
като искът спрямо Д. С. И. е уважен изцяло.
На следващо място, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца по насрещния
иск следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 50 лв., за
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 500 лв., като претендира и адвокатско
възнаграждение за насрещния иск в размер на 480 лв. с вкл. ДДС.
Своевременно релевираното от процесуалния представител на ответника по
насрещния иск възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК да не се присъжда възнаграждение на
представител на насрещната страна е изцяло неоснователно. В тази връзка следва да се
отбележи, че в случая не е налице частично уважен иск на потребител за връщане на
платеното без основание, поради което са неприложими цитираните от ищеца решение на
СЕС и определения на ВКС от 11.08.2020 г. по ч.т.д. № 844/2020 г. и 16.08.2022 г. по ч.т.д.
№ 1085/2022 г. В действителност е налице разрешение на Съда на Европейския съюз
относно дължимостта на съдебни разноски от страна на потребителя, в случаите когато
предявеният от него иск за връщане на даденото по договор за кредит бъде уважен само
частично, какъвто настоящият случай не е. Така в решение на Съда на Европейския съюз от
16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 е дадено разрешение, че Директива
93/13 предоставя на потребителя правото да се сезира съдът, за да установи
неравноправният характер на договорна клауза и да откаже да я приложи. Обвързването на
разпределението на съдебните разноски в това производство само с недължимо платените
суми, чието връщане е разпоредено, може обаче да възпре потребителя да упражни
посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред.
Прието е, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът
на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която
позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от
размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на
установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като
се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре
потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен
контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В цитираното от
ищеца определение на ВКС от 16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022 г. е прието, че по
конкретното дело е уважен установителен иск за нищожност на договорна клауза поради
нейния неравноправен характер, но частично е отхвърлен искът за възстановяване на
недължимо платените суми, като отговорността за разноски е разпределена само въз основа
на недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, съобразно уредбата на чл. 78,
ал. 3 ГПК.
В настоящия случай, обаче, не е предявен иск за възстановяване на недължимо
платени суми, който е да бил частично отхвърлен. В частност по делото са предявени
искове, както следва: от Д. С. И. срещу „СИТИ КЕШ“ ООД установителен иск с правно
9
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и от „СИТИ КЕШ“ ООД срещу Д. С. И. насрещен
осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК, които искове са уважени изцяло. Ето защо в случая са неприложими цитираните от
процесуалния представител на Д. С. И. решение на СЕС и определения на ВКС от
11.08.2020 г. по ч.т.д. № 844/2020 г. и 16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022 г.
С оглед на изложеното по-горе, настоящият състав приема, че на ищеца по
насрещния иск „СИТИ КЕШ“ ООД следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на
1030 лв., от които: 50 лв. – за държавна такса; 500 лв. – за съдебно-счетоводна експертиза и
480 лв. за адвокатско възнаграждение.
По направеното искане от ответницата по насрещния иск за разсрочване на
изпълнението:
Ответницата Д. С. И., чрез процесуалния й представител, е направила искане в
случай на уважаване на насрещния иск, съдът да разсрочи изпълнението на решението.
Съгласно разпоредбата на чл. 241, ал. 1 ГПК, при постановяване на решението съдът може
да отсрочи или да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната
или на други обстоятелства. По делото се твърди затруднено материално състояние на
ответницата, като се представят доказателства за това. В случая съдът приема, че са налице
визираните в разпоредбата на чл. 241, ал. 1 ГПК предпоставки за допускане разсрочване
изпълнението на решението. От приетото по делото Експертно решение № 92285 от
21.08.2023 г. на "Втора многопрофилна болница за активно лечение - С." ЕАД се установява,
че ответницата е с установена 96% трайно намалена работоспособност. При тези данни за
здравословното състояние на ответницата и липсата на пълна работоспособност, съдът
приема, че изпълнението на задължението й следва да бъде разсрочено по 100 лв. на месец
до пълното погасяване на дълга.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. С. И., ЕГН **********, с
адрес: с. В.Т., ул. „К.“ № 351, и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения
между тях Договор за потребителски кредит № ********** от дата г., предвиждаща
заплащането на неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, срещу Д. С. И., ЕГН **********, с адрес:
с. В.Т., ул. „К.“ № 351, иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, за заплащане на сумата в размер на 206 лв., предявена като частичен иск
от сума в размер на 1500 лв., представляваща дължима и неплатена част от главница по
Договор за потребителски кредит № ********** от дата г., ведно със законната лихва от
10
датата на подаване на насрещната искова молба – 23.02.2024 г. до окончателното изплащане
на сумата.
ОСЪЖДА Д. С. И., ЕГН **********, с адрес: с. В.Т., ул. „К.“ № 351, да заплати на
„СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Ц.Ш.“
№ 115 Е, ет. 5, на основание чл. 23 ЗПК, сумата от 206 лв., предявена като частичен иск от
сума в размер на 1500 лв., представляваща остатък от главница по Договор за потребителски
кредит № ********** от дата г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба – 23.02.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
С., бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на адв. Д. В. М., вписан в ПАК, с адрес: гр. П.,
бул. „П.Ш.“ № 81, ет. 3, ап. „Б“, сумата от 240 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗА.
ОСЪЖДА Д. С. И., ЕГН **********, с адрес: с. В.Т., ул. „К.“ № 351, да заплати на
„СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Ц.Ш.“
№ 115 Е, ет. 5, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 1030 лв. – разноски в
производството пред СРС.
ДОПУСКА на основание чл. 241, ал. 1 ГПК разсрочено изпълнение на дължимите
съгласно настоящото решение суми за главница, законна лихва и разноски, които Д. С. И.,
ЕГН **********, е осъдена да заплати на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ******, като
постановява Д. С. И. да заплати горепосочените суми на ежемесечни вноски от по 100 лв.
всяка от тях, платими до 20-то число на всеки месец, считано от месеца, следващ влизане в
сила на настоящото решение до окончателното погасяване на дълга.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11