№ 17079
гр. София, 20.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20241110101249 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и сл.
Образувано е по искова молба на Ж. С. В. с ЕГН **********, съдебен адрес .,
адвокатска кантора „П.“ (ищец), действуващ чрез надлежно упълномощения
процесуален представител адвокат Р. П.. Ищецът твърди, че е провел успешен
частичен отрицателен установителен иск срещу ответника с правно основание чл. 439
ГПК, като с влязло в сила съдебно решение е била установена недължимостта на част
от паричните задължения по изпълнителен лист, издаден срещу ищеца в полза на
ответника по ч. гр. дело № 5068 по описа на Софийския районен съд, 74-ти състав, за
2011 г. Позовава се на тълкувателна съдебна практика, според което съдът е обвързан
от формираната сила на пресъдено нещо относно основанието на отрицателния
установителен иск. Твърди също така, че ответникът не е доказал надлежното
уведомяване за цесията. Освен това излага доводи, че е образувано изпълнително
дело, в рамките на което е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на
ищеца и ежемесечно са били удържани суми, като към настоящия момент се е
натрупала сума в размер на общо 11 250 лева. Иска от съда да приеме за установено,
че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 24 397 лева и 56 стотинки,
представляваща разликата над признатите за недължими 2 500 лева до пълния размер
на главницата 26 897 лева и 56 стотинки, дължима съгласно изпълнителен лист,
издаден на 23. 02. 2011 г. от Софийския районен съд, 74-ти състав, по гр. дело № 5068
по описа му за 2011 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „.“ ЕООД с
ЕИК ., адрес ., ж.к. „.“, ., съдебен адрес ., кв. „.“, ул. „.“ ., сграда „.“, . (ответник),
действуващ чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт В.Й..
Ответникът оспорва иска като неоснователен. Излага доводи, че след издаването на
изпълнителния лист е било образувано изпълнително дело още през 2011 г. и че още с
образуването му, а след това и в хода му са били предприети изпълнителни действия,
1
прекъсващи давностния срок, като посочва конкретни изпълнителни действия. На 03.
10. 2017 г. ищецът бил уведомен за цесията на процесните притезания. На 11. 10. 2017
г. ищецът и ответникът сключили споразумение, с което се съгласили относно размера
на задължението и че същото представлява съгласие по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Ищецът обаче нарушил споразумението. Поради това и констатирайки, че е налице
основание за прекратяването на изпълнителното дело, ответникът „изтеглил“
изпълнителния лист и въз основа на него на 14. 11. 2019 г. образувал ново
изпълнително дело на 04. 12. 2019 г. По новото изпълнително дело също били
предприети изпълнителни действия, които ответникът посочва конкретно. Прави
извод, че приложимата петгодишна давност е била прекъсвана многократно. Позовава
се на тълкувателна и казуална съдебна практика, както и на Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г. Евентуално, ако съдът счете, че погасителната давност е
била изтекла, то моли съда да съобрази направения от ищеца отказ от изтекла
погасителна давност със споразумението. Излага и доводи за предмета на защита и
какво би трябвало да съдържа диспозитива на съдебното решение, ако оспорените
притезания са погасени по давност. Иска от съда да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Напомня, че
законът изисква съдебното решение да съдържа посочване на банковата сметка, по
която да бъдат заплатени сторените разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК. Исковата молба в непрекратената част е редовна, защото е подадена от
заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител и е
придружена с документ за внесена държавна такса в необходимия размер.
По отношение на допустимостта на предявения иск първостепенният съд
намира следното. От една страна, при предявяването на отрицателен установителен
иск ищецът е длъжен да докаже правния си интерес от воденето на иска. Фактическите
твърдения, съдържащи се в исковата молба, че срещу ищеца е бил издаден
изпълнителен лист и че паричните задължения не се дължат от ищеца обуславя
правния интерес от воденето на отрицателен установителен иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК. От друга страна, особеното в разглеждания случай е това, че става
въпрос за частичен отрицателен установителен иск. Ищецът твърди, че вече с влязло
в сила решение е било установено между страните със силата на пресъдено нещо, че
ищецът не дължи на ответника сумата 2 500 лева, представляваща част от общата сума
26 897 лева и 56 лева, за която е бил издаден съответният изпълнителен лист. И
действително, както се установява от представения заверен препис от решение № 220,
постановено на 13. 01. 2023 г. от Софийския градски съд, . – В въззивен състав, по в.
гр. дело № 8893 по описа му за 2021 г., тези фактически твърдения на ищеца са
доказани. Затова и с настоящата искова молба ищецът предявява втори частичен
отрицателен установителен иск, с който иска от съда да бъде установена
недължимостта и на останалата част от паричните задължения по същия изпълнителен
лист. Възникват редица въпроси във връзка с обективните предели на силата на
пресъдено нещо на съдебното решение по частичен отрицателен установителен иск.
Въпреки това сложилата се съдебна практика приема, че частичният отрицателен
установителен иск е процесуално допустим: определение .0521 от 28.09.2021 г. на ВКС
по т. дело № 1532/2020 г., I т. о.; определение № 2691 от 17.10.2024 г. на ВКС по т.
2
дело № 2682/2022 г., I т. о.; определение № 1898 от 4.07.2024 г. на ВКС по ч. т. дело №
1213/2024 г., I т. о.; определение № 1308 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. дело №
2716/2024 г., II т. о. Тази съдебна практика отстъпва от утвърденото разбиране за
обективните предели на силата на пресъдено нещо при успешно проведен отрицателен
установителен иск, приемайки, че „диспозитивът не разпростира действие за
непредявената част, защото отричането на част от задължението, не налага извод
за съществуването или несъществуването на останалата част от него“. Тя нехае и
за обоснованата правна теория, според която частичният отрицателен установителен
иск е процесуално недопустим (К.К., „Частичният иск“, 2012 г.). Съобразявайки така
сложилата се съдебна практика настоящият съдебен състав следва да приеме, че
разглежданият в настоящото производство последващ частичен отрицателен
установителен иск е процесуално допустим. Съгласно дословно цитираната съдебна
практика следва също така да бъде прието, че при разглеждането на настоящия
отрицателен установителен иск съдът не е обвързан от силата на пресъдено нещо,
формирала се с приключването на предходното съдопроизводство. Това означава, че
макар и вече със сила на пресъдено нещо да е било установено по безспорен начин
между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 2 500 лева, част
от общо 26 897 лева и 56 стотинки, въз основа на договор за паричен заем, то в
рамките на настоящото производство настоящият съдебен състав следва
самостоятелно да прецени въз основа на събраните в хода на настоящото
съдопроизводство доказателствени материали дали останалата част от отричаното
притезателно право в размер на 24 397 лева и 56 стотинки между същите страни и на
същото основание се дължи или не се дължи от ответника. Съществува риск от
противоречиво решаване на делата.
В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
наличието на правен интерес да води отрицателния установителен иск, както и точния
момент, от който е започнало течението на погасителната давност, на която се
позовава. В тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че е уведомил ищеца за цедирането на паричните притезания по
изпълнителния лист, съответно наличието на основание за прекъсване или/и спиране
на течението на погасителната давност.
Съобразявайки събраните в хода на първоинстанционното съдебно дирене
писмени доказателства първостепенният съд приема за установена следната
фактическа обстановка. На 23. 02. 2011 г. бил издаден изпълнителен лист по гр. дело
№ 5068 по описа на Софийския районен съд, 74-ти състав, за 2011 г., по силата на
който ищецът бил осъден да заплати в полза на третото лице „.“ АД паричната сума в
размер на 27 660 лева, представляваща главница, сумата 2 755 лева и 87 стотинки,
представляваща договрни лихви, сумата 160 лева и 77 стотинки, представляваща
„наказателна лихва“, както и деловодни разноски в размер на общо 1 357 лева и 55
стотинки. Изпълнителният лист бил издаден въз основа на заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл. 417 и чл. 418 ГПК. На 26. 04. 2011 г. било образувано
изпълнително дело № 20117880400273 по описа на частния съдебен изпълнител М.К.,
рег. номер 788, ареал на действие Софийския градски съд. В молбата за образуването
на изпълнителното производство третото лице поискало от съдебния изпълнител да
наложи запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. Съдебният изпълнител
наложил запор върху трудовото възнаграждение на ищеца при работодателя „.“ ЕАД,
поделение „.“, и връчил поканата за доброволно изпълнение на 09. 06. 2011 г. Няма
данни ищецът да е подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение. На 26.
3
08. 2011 г. постъпило плащане на парична сума в размер на 450 лева. След това на 08.
09. 2011 г. третото лице поискало от съдебния изпълнител да наложи запор както
върху трудовото възнаграждение на ищеца (отново), така и върху вземанията му по
платежни сметки при „.“ АД, „Банка ДСК“ ЕАД, „Обединена българска банка“ АД, „.“
ЕАД и „Първа инвестиционна банка“ АД. Съдебният изпълнител изпратил запорни
съобщения, които били получени от съответните банки на 21. 09. 2011 г. В периода 30.
09. 2011 г. – 06. 10. 2011 г. в кантората на съдебния изпълнител били получени
отговори от всички тези банки, че ищецът не им е клиент. През периода 26. 10. 2011 г.
– 29. 08. 2014 г. регулярно (всеки месец) постъпвали парични суми в различен размер
(от 27 лева и 80 стотинки до 295 лева и 3 стотинки; общо 5 752 лева и 94 стотинки).
През 2017 г. третото лице „.“ АД (с променена фирма) цедирало в полза на ответника
паричните задължения на ищеца по изпълнителния лист. На 07. 08. 2017 г. ответникът
уведомил съдебния изпълнител за цесията, като поискал на основание чл. 429 ГПК да
бъде конституиран като взискател по делото. След това на 03. 10. 2017 г. ищецът и
ответникът сключили споразумение, с което се съгласили, че към датата му
задълженията на ищеца възлизали на общо 29 894 лева и 53 стотинки, като тези
задължения били цедирани от третото лице на ответника; ищецът заявил, че признава
задължението си, а ответникът се съгласил да разсрочи изпълнението му на тринадесет
вноски, всяка от които с падеж през десет месеца, за периода 31. 10. 2017 г. – 31. 10.
2027 г., като първите дванадесет вноски трябвало да бъдат в размер на 300 лева, а
последната тринадесета – в размер 26 294 лева и 53 стотинки. Самото писмено
уведомление за извършената цесия било връчено на ищеца от ответника, действуващ
като представител на третото лице, на 11. 10. 2017 г. В периода 24. 10. 2017 г. – 25. 03.
2019 г. ищецът редовно заплащал на ответника парични суми в размер на по 200 или
300 лева почти всеки месец въпреки уговореното разсрочване на десетмесечни вноски.
След това обаче той прекъснал доброволните плащания. На 12. 11. 2019 г. ответникът
поискал от съдебния изпълнител да прекрати на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
изпълнителното производство и да му върне оригиналния изпълнителен лист ведно
със заповедта, въз основа на която е издаден и поканата или копие от поканата за
доброволно изпълнение. Скоро след това на 14. 11. 2019 г. ответникът поискал
образуването на ново изпълнително дело въз основа на същия изпълнителен лист, като
самата молба за образуването му съдържала искане за проучване на банковите сметки
на ищеца и налагането на запор върху тях, ако бъдат установени. Така при същия
съдебен изпълнител било образувано новото изпълнително дело № 20197880400545.
След проучване съдебният изпълнител изпратил две запорни съобщения, които били
получени от „.“ АД и „.“ АД на 04. 12. 2019 г. и на 06. 12. 2019 г. На 09. 12. 2019 г.
запорните съобщения били връчени на ищеца чрез работодателя му „.“ ООД, а самият
работодател получил и съобщение за запориране на трудовото възнаграждение на
ищеца. Макар и на 09. 12. 2019 г. в кантората на съдебния изпълнител да постъпил
отговори от „.“ АД и „.“ АД, че по запорираните сметки на ищеца липсвали авоари, на
17. 12. 2019 г. ищецът подал молба до съдебния изпълнител, с която поискал да бъде
вдигнат запора при „.“АД и предложил да внася „по 300 лв“. След представянето на
извлечения от платежната сметка на ищеца съдебният изпълнител ръкописно
разпоредил на 18. 12. 2019 г. вдигане на запора върху вземанията по платежната
сметка при „.“ АД, защото той се дублирал с наложения запор върху трудовото
възнаграждение на ищеца. През следващия месец постъпили плащания на суми въз
основа на наложения запор. На 24. 01. 2020 г. ответникът поискал отново от съдебния
изпълнител да наложи запор върху трудовите възнаграждения на ищеца. От вече
наложения запор на трудово възнаграждение продължавали регулярно да постъпват
4
суми и след това през периода 27. 02. 2020 г. – 29. 03. 2024 г. в различни размери (от
195 лева и 58 стотинки до 233 лева и 22 стотинки; една от постъпилите суми е в
значително по-голям размер от 1 261 лева и 96 стотинки).
Междувременно ищецът завел на 29. 10. 2020 г. частичен отрицателен
установителен иск срещу ответника за установяване на недължимостта на сума в
размер на 2 500 лева от общо дължимите 26 897 лева и 56 стотинки. Въз основа на
исковата молба било образувано гр. дело № 53010 по описа на Софийския районен
съд, 42-ри състав, за 2021 г. Ищецът твърдял, че е настъпила погасителна давност.
Ответникът оспорил тези негови твърдения, като освен всичко останало се позовал и
на сключеното между страните споразумение, съдържащо признание на задължението,
което прекъсвало течението на погасителната давност. В първото открито съдебно
заседание на 23. 02. 2021 г. ищецът оспорил да е подписвал споразумението и
уведомленията за цесия, поради което на основание чл. 183 ГПК и по искане на ищеца
съдът задължил ответника в срок до следващото открито съдебно заседание да
представи в оригинал споразумението, приложението към него и уведомлението за
цесия, както и да заяви дали ще се ползува от тези документи. 42-ри състав на
Софийския районен съд освен това предупредил ответника, че ако не представи
оригиналите в указания срок, то представените от него заверени преписи ще бъдат
изключени от доказателствата по делото. Макар и ответникът да разполагал с
оригиналите на тези документи, които били подписани лично от ищеца, неговите
служители пропуснали да ги представят пред 42-ри състав. Така в следващото открито
съдебно заседание на 01. 03. 2021 г. съдът изключил съответните заверени преписи от
доказателствените материали по делото. С крайния съдебен акт игнорирал данните от
тях и не приел да е налице прекъсване на течението на погасителната давност поради
признание на дълга. Поради тази причина, както и поради други съображения, 42-ри
състав на Софийския районен съд уважил частичния отрицателен установителен иск.
След обжалване с окончателно решение № 220, постановено на 13. 01. 2023 г. от
Софийския градски съд, . – В въззивен състав, по в. гр. дело № 8893 по описа за 2021
г., решението на 42-ри състав било потвърдено.
На 30. 01. 2024 г. ищецът поискал от съдебния изпълнител да спре
изпълнителното производство въз основа на постановените по частичния отрицателен
установителен иск съдебни решения и издадената в рамките на настоящия исков
процес обезпечителна заповед. С ръкописно постановление от 02. 02. 2024 г.
съдебният изпълнител спрял изпълнителното производство на основание чл. 432, ал. 1,
т. 1 ГПК.
Първостепенният съд прие за установена тази фактическа обстановка въз основа
на представените по делото писмени доказателства – заверени преписи от две съдебни
решения и две изпълнителни дела, както и оригинали на споразумение, приложение
към споразумение и уведомление за извършена цесия. Последните оригинали бяха
оспорени от ищеца и в рамките на настоящото съдопроизводство, като в рамките на
процедурата по чл. 193, ал. 1 ГПК по негово искане съдът допусна изготвянето на
съдебно-почеркова експертиза. Експертното заключение по така допуснатата
експертиза съставлява професиално издържано и научно обосновано изследване на
оригиналните документи, което първостепенният съд кредитира. От него се установява
по несъмнен начин, че споразумението за разсрочване на парично задължение от 03.
10. 2017 г., приложение № 1 към него от същата дата и уведомлението за извършената
цесия са подписани саморъчно от ищеца.
При така установената фактическа обстановка първостепенният съд достигна до
5
следните изводи.
Началният момент на твърдяната от ищеца погасителна давност е влизането в
сила на заповедта за незабавно изпълнение. В дадения случай няма данни ищецът да е
възразил срещу нея в законоустановения двуседмичен срок (с оглед на приложимата
във времето редакция на чл. 414, ал. 2 ГПК) от връчването й като приложение към
поканата за доброволно изпълнение. Затова следва да се приеме, че заповедта за
незабавно изпълнение е влязла в сила на 24. 06. 2011 г. От този момент е започнала да
тече погасителната давност. Актуалната съдебна практика, която настоящият съдебен
състав споделя, приема, че с влизането в сила на заповедта за изпълнение се формира
сила на пресъдено нещо между заявителя и длъжника за описаните в нея задължения,
поради което намира приложение правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (решение № 3 от 04.
02. 2022 г. по гр. дело № 1722/2021 г., IV г. о.). Казано иначе, от 24. 06. 2011 г. е
започнала да тече петгодишна погасителна давност за паричните притезания по
изпълнителния лист.
Течението на тази погасителна давност е било успешно прекъсвано на 08. 09.
2011 г. (с искане на третото лице – цедент за налагането на запори) на основание чл.
116, б. „в“ ЗЗД. След това първоначалният кредитор дълго време не е искал
предприемането на нови изпълнителни способи. Но той не го е искал, защото по
наложения запор на трудово възнаграждение регулярно е имало постъпления. Затова и
съдът не би могъл да приеме, че през съответния период, в който поисканият
изпълнителен способ реално се е прилагал и са постъпвали принудително събрани
суми, първоначалният кредитор е бездействувал и петгодишната погасителна давност е
изтекла. „В конкретния случай, при надлежно извършеното, по искане на взискателя,
изпълнително действие: налагане на 12.03.2016 г. на запор върху вземането за
трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението; и при редовно плащане от
страна на работодателя на длъжника по посочената сметка в самото изпълнително
дело, липсва законово задължение за взискателя да предприема някакви допълнителни
изпълнителни действия, с непоискването на които да е налице изтичане на давностен
срок в полза на длъжника и погасяване на задължение на последния, което регулярно
се изпълнява в рамките на изпълнителното производство“ – определение № 3369 от
12.12.2024 г. на ВКС по т. дело № 1625/2024 г., I т. о. Излишно е при това положение
да се обсъжда проблемата дали погасителната давност изобщо е могла да тече с оглед
на действието във времето на Постановление на Пленума на ВС № 3 от 1980 г. и на
Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Петгодишната давност продължила да тече след 29. 08. 2014 г., когато
постъпленията по първоначалния запор на трудовото възнаграждение на ищеца били
преустановени. Със споразумението за разсрочване на парично задължение от 03. 10.
2017 г. обаче ищецът изрично е признал задълженията по изпълнителния лист, като
това негово признание е прекъснало течението на погасителната давност на основание
чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Сетне с молбата за образуване на изпълнително дело от 14. 11. 2019
г. и поисканите с нея изпълнителни способи ответникът успешно прекъснал течението
на погасителната давност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. След това през периода
януари 2020 г. – 29. 03. 2024 г. регулярно са постъпвали парични суми въз основа на
наложения запор на трудовото възнаграждение на ищеца. При това положени и с оглед
на вече обсъденото разрешение, дадено с цитираната съдебна практика, през този
период не би могло да се приеме, че погасителната давност е изтекла.
От съображения за пълнота първостепенният съд намира за нужно да отбележи
6
и следното. Според разбирането на настоящия съдебен състав предявяването на
отрицателен установителен иск от длъжника, макар и формално да съставлява
предявяване на иск по смисъла на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, съответно води до съдебен
процес относно вземането по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, то не е годно само
по себе си да прекъсне и да спре течението на погасителната давност. В тР.та си
практика по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД ВКС приема, че погасителната
давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане
(решение № 235 от 21. 09. 2012 г. по гр. дело № 1762/2011 г., . г. о., решение № 57/27.
06. 2018 г. по гр. дело № 591/2017 г., ІІ г. о., решение № 99/23. 10. 2018 г. по гр. дело №
4991/2017 г., ІІ г. о., решение № 705/29. 10. 2010 г. по гр. дело № 1744/2009 г., І г. о.,
решение № 99/10. 05. 2013 г. по гр. дело .81/2012 г., І г. о.). Предявяването на
отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл. 116, б. „б“ ЗЗД и
чл. 115, б. „ж“ ЗЗД действие. Противното би означавало, че с реализиране на защитата
чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело се
прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, което би довело до влошаване
на положението му и противоречи на смисъла на закона. За да бъде прекъсната и
спряна погасителната давност на тези правни основания се изисква кредиторът, а не
длъжникът, да прояви активни правни действия. Различно стои въпросът обаче, когато
в производството по предявения от длъжника отрицателен установителен иск по
негово искане е било допуснато обезпечение чрез спиране на принудителното
изпълнение. В този случаи кредиторът е възпрепятстван да иска предприемането на
изпълнителни действия по спряното изпълнително производство поради причини,
които не зависят от него. Ето защо следва да се приеме, че в производството по
отрицателния установителен иск погасителната давност не тече на основание чл. 115,
б. „ж“ ЗЗД единствено през периода, в който изпълнението е било спряно поради
допуснато обезпечение.
От съображения за пълнота тук следва освен всичко друго да бъде отбелязано
също така, че през периода 13. 03. 2020 г. – 22. 05. 2020 г. течението на погасителната
давност е било спряно въз основа на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г. и за преодоляване на последиците.
Поради всички изложени съображения първостепенният съд достига до
единствения възможен извод, че погасителната давност за отреченото от ищеца
парично задължение не е изтекла. Предявеният отрицателен установителен иск трябва
да бъде отхвърлен.
Разноски. При този изход на делото съдът трябва да присъди в полза на
ответника сторените от него деловодни разноски. Те се свеждат до размера на
юрисконсултското възнаграждение. Предвид защитавания материален интерес,
разглеждането на делото в рамките на три съдебни заседания и процесуалната
активност на юрисконсултите на ответника, които представиха своевременно
оригиналните документи, съдът намира, че следва да определи на основание чл. 78, ал.
8 ГПК това юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.
В последното открито съдебно заседание първостепенният съд увеличи
депозита за възнаграждението на вещото лице, като указа на ищеца в едноседмичен
срок да представи документ за внасянето на сумата в размер на 250 лева по платежна
сметка на Софийския районен съд. Въпреки надлежно дадените указания ищецът и
към настоящия момент не е изпълнил задължението за довнасянето на депозит за
възнаграждение на вещото лице. При това положение той следва да бъде осъден да го
7
стори на основание чл. 77 ГПК.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 439, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс на ищеца Ж. С. В. с ЕГН **********, съдебен адрес ., адвокатска кантора „П.“,
срещу ответника „.“ ЕООД с ЕИК ., адрес ., ж.к. „.“, ., съдебен адрес ., кв. „.“, ул. „.“ .,
сграда „.“, ., за установяване, че ищецът Ж. С. В. не дължи на ответника „.“ ЕООД
сумата 24 397 лева и 56 стотинки, представляваща разликата над признатите за
недължими 2 500 лева до пълния размер на главницата 26 897 лева и 56 стотинки,
дължима съгласно изпълнителен лист, издаден на 23. 02. 2011 г. от Софийския районен
съд, 74-ти състав, по гр. дело № 5068 по описа му за 2011 г.
ОСЪЖДА ищеца Ж. С. В. с ЕГН **********, съдебен адрес ., адвокатска
кантора „П.“, да заплати в полза на ответника „.“ ЕООД с ЕИК ., адрес ., ж.к. „.“, .,
съдебен адрес ., кв. „.“, ул. „.“ ., сграда „.“, ., сумата 200 лева, представляваща
разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 от Гражданския процесуален кодекс ищеца Ж. С.
В. с ЕГН **********, съдебен адрес ., адвокатска кантора „П.“, да заплати в полза на
Софийския районен съд, адрес ., бул. „. . .“ № 54, сумата в размер на 250 лева,
представляваща невнесени деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на преписа.
Електронни преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8