№ 78573
гр. София, 03.06.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20241110128285 по описа за 2024 година
Със заявление по чл. 410 ГПК от 13.05.2024 г. заявителят "****" АД е поискал длъжникът
И. В. И. да бъде осъдена да заплати следните суми:
- 790,17 лева - главница по договор за "Бяла карта" №***/24.03.2021 г.;
- 233,48 лева - договорна възнаградителна лихва по договор за заем за периода 19.02.2022 г. -
06.10.2022 г;
- 168,49 лева - законна лихва за забава за периода 07.10.2022 г. - 23.04.2024 г.
Нормата на чл. 411, ал. 2 ГПК вменява задължение на заповедния съд за извършване на
проверка налице ли са основанията за отказ за издаване на заповед за изпълнение, а именно:
1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите
нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това; 4. длъжникът няма постоянен адрес
или седалище на територията на Република България; 5. длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Република България. В случая
длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1, вр. т.12 от ДР на Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, поради което по отношение на представения договор за
кредит са приложими правилата на Закон за потребителския кредит /ЗПК/ и разпоредбите на
чл.143 – 148 ЗЗП. Съгласно приложимия закон и при анализ на представените доказателства
съдът намира, че по отношение на уговорената неустойка е налице нарушаване на
императивни норми на ЗПК, като клаузите са в противоречие с добрите нрави, не отговарят
на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребител.
При извършената проверка съдът установи следното:
Настоящият състав намира клаузата от договора, с която е договорена възнаградителна
лихва в размер на 43,20 % за нищожна поради противоречие с добрите нрави, като споделя
доводите, застъпени в практиката на въззивната инстанция - Определение №
1
13537/09.11.2023 г. СГС, ЧЖ-III-Б, по Въззивно частно гражданско дело № 12451/2023
година, Определение № 14333/27.11.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Д, по Въззивно частно гражданско
дело № 12374/2023 година, Определение № 14454/29.11.2023 г. СГС, ЧЖ-IV-A, по Въззивно
частно гражданско дело № 12950/2023 година, Определение № 9248/31.07.2023 г. СГС, ЧЖ-
V I-В, по Въззивно частно гражданско дело № 8045/2023 година, Определение №
6981/07.06.2023 г. СГС, ЧЖ-I-И, по Въззивно частно гражданско дело № 6208/2023 година,
Определение № 10716/13.09.2023 г. СГС, ЧЖ-II-Г, по Въззивно частно гражданско дело №
9907/2023 година.
Съдът дължи служебно проверка за невалидност на уговорката за размера на годишната
възнаградителна лихва.
Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е
възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната
прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на
уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради
противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи.
При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито
да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана
свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на
този правоизключващ факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г.,
I l l г.о. на ВКС).
В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните
да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД
по отношение на съдържанието на договора което не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент
на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него,
наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би би.ла нищожна, когато надхвърля
петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза,
предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната
лихва, е всякога валидна и при липса на изрична зконодателна уредба не лишава съда от
правомощието му служебно да провери съответствието й с добрите нрави.
Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК
законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи,
като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез
въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от
2
всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се
уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави
следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича
облага от тях, като се явява насрещна престация по договора.
В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо
обогатяване на кредитора.
В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на
ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се
приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която
се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика,
че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено с ипотека за
неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния размер на законната
лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 43,20 % е над четирикратния размер
на законната лихва.
С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между
престациите, които си дължат страните.
Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно
уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо.
От друга страна, кредиторът като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане
на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно иличастично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя.
В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши
преценка за имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация,
3
в т.ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 43,20 %, съдът намира за
противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата от договора, в която е посочен годишен лихвен процент от
43,20 %, се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Горното поражда служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни
императивни норми.
Заповедното производство е инструмент за проверка на наличието на спор относно
заявени от кредитор права.
Именно тази характеристика обаче изключва безусловното приложение на този облекчен
процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително основание в хипотези на
задължения, произтичащи от потребителски договори.
За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната
свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с
възражение, основано на нов факт (основание по чл.26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на
правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки,
създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено възражение от
длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на
страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила,
независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита
(решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. , I т.о. на ВКС, Решение № 124 от
11.07.2016 г. по гр. д. № 6220/2015 г. на ВКС, I г.о).
Тази служебна активност е израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на
закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10,
С243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00).
В тези случаи, за да бъде безспорен фактическия състав, породил задължението на
потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да се позове в своя защита на
неравноправния характер на клаузи, които не са били индивидуално договорени и само ако
потребителят изрично се откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде
освободен от тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в
преддоговорния процес по установяване на параметрите на правоотношението между
неравнопоставените страни.
Естеството на потребителската закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице,
което без изрични указания би пропуснало да се защити.
Само ако намесата на съда е предварителна, тази цел ще се постигне и ще се осуети
стабилизиране на неоспорена поради неинформираност на по-слабата страна защита на
потребител, който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване
на права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.
4
С оглед правото на съда служебно да следи за действителността на договора за
потребителски кредит (т.1 и т.3 на ТР1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС;
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1 / 2020 г. на Върховен касационен
съд, ОСГТК; дела С-147/16; C-243/08, така и изрично чл.411, ал.2, т.3 ГПК) настоящият
състав намира, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и на основание чл.23 ЗПК се дължи връщане от потребителя само на чистата
стойност на кредита и лихва за забава, поради което заявлението в останалите части следва
да се отхвърли.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление на "****" АД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 13.05.2024 г. против И. В. И., ЕГН **********, в ЧАСТТА относно: сумата от
233,48 лева - договорна възнаградителна лихва за периода 19.02.2022 г. - 06.10.2022 г. по
договор за кредит "Бяла Карта" № ***/14.03.2021 г., сключен между ***" ООД и И. В. И..
Разпореждането подлежи на обжалване от заявителя с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5