Решение по дело №237/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по искова молба от И.К.В., ЕГН **********,***, чрез адв. Н.Д., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на сумата в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на настъпване на вредите до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, погнуса, отвращение, внушаване на чувство за малоценност, излагане на риск живота и здравето на ищеца, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив в периода от 31.03.2022 г. (съгласно уточнението в о.с.з.) до 02.02.2024 г. вкл. (датата на предявяване на исковата молба). Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС, както следва: липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – падат се под 3 кв.м. нетна площ на човек) - по време на престоя в Затвора Пловдив е бил на Трети пост в стая № 21, където са пребивавали общо 6 л.св.; без санитарен възел на определените и задължителни места - на коридора нямало баня и тоалетна, общата баня се намирала навън – на двора, през зимата било студено и много неприятно да минават през двора, а когато правели каре за един час, не можело да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна; наличие на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки) – под балатума в килиите, в дюшеците и в шкафчетата живеели хиляди дървеници, по цели нощи не можело да се спи от дървениците, които ги хапели, хлебарките също влизали в шкафовете и в кутията на телевизора, излизали през нощта и подът ставал черен, в тоалетната и в общите умивални мишки идвали от тръбите на канализацията; липса на адекватно лечение и липса на ежедневно присъствие на лекар – можело да ползват медицинска помощ само по график един път седмично и когато някой се разболеел извън деня по график, нямал право да бъде прегледан от лекар; през зимата в стаите било изключително студено, а през лятото прекалено горещо, особено за помещенията под покрива; липса на пералня (дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага и е непоносимо особено през студените месеци, когато е невъзможно да се отваря прозорец през цялото време); работи и не ползва „каре“. Претендират се сторените по делото разноски, а така също и от адв. Д. присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. Ч. счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява за тяхното отхвърляне. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковите претенции.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр. София, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. На лишените от свобода се осигуряват условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично съгласно чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

От Становище от 12.02.2024 г., изготвено от ИСДВР В.И., Становище к. рег. № 1166/12.02.2024 г. от 12.02.2024 г., изготвено от ИСДВР Т.Ц., Становище към рег. № 1166/12.02.2024 г. от 15.02.2024 г., изготвено от ИФЗ НС „ФЛКР“ ст. инсп. П.В. (л. 27-31) и Становище към рег. № 4200/23.05.2024 г. от 27.05.2024 г., изготвено от ИСДВР Д. Б. (л. 121) се установява, че ищецът В. към 31.03.2022 г. – началната дата на исковия период, е пребивавал в Затвора Пловдив, като е бил настанен, както следва:

- от 31.03.2022 г. до 22.12.2022 г. вкл. в Трета група, в стая № 25, която е с площ от 31,32 кв.м. и с капацитет до 7 л.св., като в периода от 29.04.2022 г. до 31.05.2022 г. вкл., от 07.06.2022 г. до 11.07.2022 г. вкл. и от 19.08.2022 г. до 01.09.2022 г. вкл. са пребивавали 8 л.св., а в останалите периоди - до 7 л.св.

Или, установява се, че в периодите от 29.04.2022 г. до 31.05.2022 г. вкл., от 07.06.2022 г. до 11.07.2022 г. вкл. и от 19.08.2022 г. до 01.09.2022 г. вкл. – общо 82 дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.

- от 23.12.2022 г. до 02.02.2024 г. вкл. в Трета група в стая № 21, която е с площ от 27,10 кв.м. и с капацитет до 6 л.св., като в периодите от 24.06.2023 г. до 26.06.2023 г. вкл. и от 22.09.2023 г. до 06.10.2023 г. вкл. са пребивавали 7 л.св., а в останалите периоди – до 6 л.св.

Или, установява се, че в периодите от 24.06.2023 г. до 26.06.2023 г. вкл. и от 22.09.2023 г. до 06.10.2023 г. вкл. – общо 18 дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.

Във връзка със следващото, наведено твърдение, а именно, че липсва санитарен възел на определените и задължителни места – на коридора в Затвора Пловдив нямало баня и тоалетна и когато правели каре за един час, не можело да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна, на първо място следва да се посочи, че липсва фиксирано от законодателя задължение за осигуряване на тоалетна или течаща вода на л.св. в коридора и при осъществяване на престоя им на открито. Последното мероприятие се осъществява за сравнително кратък период от време – 1 час дневно и липсват пречки л.св. да ползват санитарен възел преди или след това, като не се установява при нужда л.св. да получат съдействие от надзирателите чрез извеждането им до тоалетна, съответно да си осигурят вода за пиене в бутилки. Все в тази насока следва да се посочи, че от цитираната по-горе справка, изготвена от ИФЗ НС „ФЛКР“ ст. инсп. П.В. (л. 30-31) се установява, че карето, където ищецът е провеждал престой на открито, няма тоалетна и течаща вода, но при нужда може да се ползва тоалетната и водата в коридора или в спалното помещение. Или, установява се, че дори и в коридора има налична тоалетна с течаща вода.

Не се установява и да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като във всички помещения на Затвора Пловдив, в т.ч. и тези, в които е пребивавал В., е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода – в стая № 25 в Трета група е налице санитарен възел с площ от 4,49 кв.м., а в стая № 21 в Трета група – санитарен възел с площ от 4,50 кв.м., в които санитарни възли всеки л.св. има достъп до течаща студена вода. А по отношение наличието на топла течаща вода, от приложените от ответника становища се установява, че в Затвора Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а като работещ през целия исковия период (така становище на л. 95 по делото), ищецът е имал достъп до баня всеки работен ден след приключване на работния процес, което е съобразено с изискванията на чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Преминаването през карето, за да се достигне до банята, също не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение, тъй като според цитираната по-горе разпоредба, на лишените от свобода се осигуряват условия за къпане, а такива очевидно са осигурени.

Във връзка с твърдението, че ищецът е бил без право да ползва пералня, както и че дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага, независимо, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства, ответникът е представил Седмичен график на служебната пералня в Затвора Пловдив (л. 72), от който се установява, че за различните групи л.св. е предвидено ползване, както за пране за спално бельо, така и за лични и/или служебни дрехи. Отделно от това, се установява, че за сушенето на дрехите е направена организация, съгласно която, когато те се перат в пералнята, се сушат в сушилната машина, когато се перат на ръка от л.св., има пригодени простори в общото помещение на поста или отвън на карето за престой на л.св. на открито, поради което и настоящият съдебен състав приема за недоказани наведените в тази връзка твърдения. Няма данни и ищецът да е подавал оплаквания за наличието на мухъл в килиите, от страна на ответника обаче е налице нарочно становище (л. 30), че доколкото всяка една стая разполага с отваряеми прозорци (което не е спорно между страните, в т.ч. такива са налични и в санитарните възли към всяко едно спално помещение), проветряването е по желание на л.св., които са настанени в конкретната стая и не би следвало да има мухъл. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел М.Г.М., които съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени негови впечатления и спомени, но на съда е служебно известно, че свидетелят М. също е инициирал производство по реда на чл. 284 и сл. от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което за него е налице и личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, с оглед на което показанията му следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164 и чл. 172 от ГПК. Все в тази насока следва да се посочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че хигиената в спалните помещения е задължение на самите лишени от свобода, като за целта получават съответните прибори, както и могат да ги закупуват от лавката на Затвора Пловдив или да им бъдат донасяни от близките, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получават, ползват и държат при себе си, а отговорникът на стаята изготвя график на лишените от свобода за ежедневно почистване на помещение. На лишените от свобода се установява също така и че се полагат миещи и перилни препарати, ежемесечно се дават по 2 бр. сапуни и 400 гр. прах за пране, съгласно утвърдена Таблица № 6 (л. 70).

По отношение на наведените твърдения за липса на адекватно лечение следва да бъде съобразено, че съгласно чл. 129, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 2, ал. 1 от Наредба № 2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, медицинското обслужване на лишените от свобода се осъществява в медицински центрове и в специализирани болници, разкрити в местата за лишаване от свобода. При изпълнение на наказанието лишаване от свобода се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода (чл. 128, ал.1 от ЗИНЗС). В тази връзка от страна на ответника е представено Работно време на Медицински център – Затвор Пловдив и АИППМП „д-р Ж.Д.“ (л. 66), видно от което за лишените от свобода от Трети пост, на който се установи, че е пребивавал ищецът, е предвиден ден за амбулаторни прегледи по график – сряда от 10,00 до 12,00 часа с уточнението, че при отсъствие на медицинско лице, л.св., които са пропуснали графика, минават за преглед при първа възможност. Друг е въпросът, че не се установява В. да е имал конкретен здравословен проблем през обсъждания период и да не му е била оказана медицинска помощ и/или да не е лекуван. В този смисъл, наведените възражения за липса на адекватно лечение, съдът намира за недоказани, още повече, че съгласно представената по делото медицинска справка рег. № 2371/22.03.2024 г. от 29.03.2024 г., изготвена от фелдшер А.Г. (л. 96), на лишения от свобода В. са направени кръвни изследвания и профилактичен преглед, при които не е установено да има заболявания, съответно не му е провеждано и лечение.

Във връзка със следващото твърдение на ищеца, а именно, че докато е бил в Затвора Пловдив, не е спазвано правото му на каре, е необходимо да се посочи, че участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (така разпоредбите на чл. 79 и чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС, съответно чл. 59 - 61, чл. 172 и чл. 174 от ППЗИНЗС). Това налага да се приеме, че дневният режим на работещите лишени от свобода, е различен от този на неработещите. Според чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т. нар. „каре“. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода, съгласно чл. 41, ал. 3 от НК. В този смисъл и ищецът, с приемането да упражнява трудова дейност, за да намали срока на наказанието си, доброволно се отказва от правото си на „каре“, съответно и на почивен ден. При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС). Друг е въпросът, че от страна на Затвора Пловдив е налице и нарочно становище, че едно от работните места на ищеца В. е било свързано с достатъчно движения и престой на открито, дори е бил и чистач на източното каре, т.е. на мястото за престой на открито и реално е прекарвал всекидневно по 4 часа навън (л. 94-95). До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото същият навежда твърдения във връзка с претенция за претърпени имуществени вреди, която не е предмет на разглеждане в настоящото производство.

Като недоказани следва да се приемат и следващите твърдения на ищеца, а именно, че през зимата е много студено, а през лятото – горещо, особено за помещенията под покрива, с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от негова страна не са ангажирани доказателства в подкрепа на тези му твърдения, в т.ч. и такива, от които да се установи къде са били разположени стаите, в които е бил настанен. Независимо от гореизложеното, от цитираните по-горе и неоспорени от страните доказателства, се установява, че отоплението в Затвора Пловдив се осъществява посредством централно парно отопление през отоплителния сезон.

От събраните доказателства обаче съдът приема за частично доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от наличието на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки и плъхове) в килиите, в които е пребивавал в Затвора Пловдив, с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ответника са представени доказателства за извършвани дейности по ДДД до 17.05.2023 г. и след 21.11.2023 г. (така Договор за възлагане на обществена поръчка за услуги № 650/1 от 20.01.2021 г. и протоколи за ДДД обработки на л. 32 и сл. и л. 73 и сл.), т.е. липсват данни за извършени дезинсекция и дератизация в останалите периоди. Тук е мястото да се посочи, че съгласно сключения договор, дезинсекция следва да бъде извършвана 8 пъти годишно, а дератизация – два пъти годишно, като от представените протоколи се установява, че дезинсекция е била извършвана пет пъти (през м.януари, м.февруари, м.март, м.май и м. ноември), а дератизация – два пъти през 2023 г. (през м.януари и м. февруари), поради което и следва да се приеме, че от страна на ответника се установява бездействие, изразяващо се в необезпаразитяване на спалните помещения в Затвора Пловдив, в т.ч. и тези, в които е бил настанен ищецът в периода от 01.06.2023 г. до 20.11.2023 г. (общо 174 дни). До извод в обратната насока не водят и представените доказателства за разпределен препарат Айкън, доколкото се установи, че с него са третирани само затворническата кухня, източна и западна столова на Затвора Пловдив (така протокол на л. 62). Впрочем, в тази насока са и показанията на разпитания по делото свидетел, който твърди, че в килията, в която е пребивавал заедно с ищеца през исковия период, има хлебарки и дървеници.

Или, установява се, че в периода от 01.06.2023 г. до 21.11.2023 г. вкл. (общо 174 дни), ищецът е живял в необезпаразитени помещения.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в пребиваване в пренаселени спални помещения за период от 100 дни – от 29.04.2022 г. до 31.05.2022 г. вкл., от 07.06.2022 г. до 11.07.2022 г. вкл., от 19.08.2022 г. до 01.09.2022 г. вкл., от 24.06.2023 г. до 26.06.2023 г. вкл. и от 22.09.2023 г. до 06.10.2023 г. вкл., както и в необезпаразитени такива за период от 174 дни – от 01.06.2023 г. до 21.11.2023 г. вкл. Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за тези периоди създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че В. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), приложим по препращане от § 1 от ЗР на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), към който препраща разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от АПК, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за периода 2022 г. - 2023 г.), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 1 100 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5,3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковите периоди (които, както вече се посочи и по-горе, са в рамките на 2022-2023 г.), би следвало да се счита такъв между 2,00 евро и 2,55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5,00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение. Ето защо, според този съд, при положение, че за период от 18 дни (от 24.06.2023 г. до 26.06.2023 г. вкл. и от 22.09.2023 г. до 06.10.2023 г. вкл.) са установени две нарушения – пренаселеност и необезпаразитяване, а за 238 дни – по едно нарушение (82 дни само пренаселеност и 156 дни само необезпаразитяване), именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

В останалата част исковите претенции следва да бъдат отхвърлени.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение в размер на законната лихва върху главницата. Тук е мястото да се посочи, че според общото правило на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като за действително претърпените вреди в по-висок размер може да иска обезщетение съобразно общите правила. Законната (мораторна) лихва е форма на договорна отговорност, специфична за паричните задължения независимо от техния произход. В тази връзка трайно установената съдебна практика е в смисъл, че правилото на чл. 86 от ЗЗД се прилага, без да се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълненото парично задължение и субектите на правоотношението - независимо дали се касае за търговска сделка или такава между граждани, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие, трудови правоотношения и др. Достатъчно е наличието на парично задължение и забава. Кредиторът винаги има право на законната (мораторна) лихва, без да е необходимо тя да е изрично уговорена. Спорният в случая въпрос е кога длъжникът е изпаднал в забава, с оглед обстоятелството, че се касае за обезщетение по специалния закон - ЗИНЗС и за вреди от незаконосъобразни действия/бездействия на администрацията. В т. 4 от диспозитива на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС дословно е посочено, че при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им.

В случая са доказани незаконосъобразни бездействия от страна на служители на ответника в периодите от 29.04.2022 г. до 31.05.2022 г. вкл., от 07.06.2022 г. до 11.07.2022 г. вкл., от 19.08.2022 г. до 01.09.2022 г. вкл. (пренаселеност) и от 01.06.2023 г. до 21.11.2023 г. вкл. (необезпаразитени помещения за целия период, както и пренаселеност за периода от 24.06.2023 г. до 26.06.2023 г. вкл. и от 22.09.2023 г. до 06.10.2023 г. вкл.), които действия се установява, че са прекратени, съответно на 01.06.2022 г., 12.07.2022 г., 02.09.2022 г. и на 22.11.2023 г., поради което и от тези дати е дължима лихва за забава, а в останалата част претенцията за заплащане на лихва, считано от датата на увреждането, съдът намира за неоснователна, поради което и същата следва да се отхвърли.

С оглед изхода на спора, на ищеца се дължат сторените разноски, които се констатираха в размер на 10 лева.

На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС и претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. адвокатско възнаграждение, което съдът определя на такова в размер на 143 лева, съразмерно на уважената част от иска, изчислено на основание чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Г. Н. С.” № ** да заплати на И.К.В., ЕГН **********, сумата от 1 100 (хиляда и сто) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив, изразили се в пребиваване за период от 82 дни (от 29.04.2022 г. до 31.05.2022 г. вкл., от 07.06.2022 г. до 11.07.2022 г. вкл. и от 19.08.2022 г. до 01.09.2022 г. вкл.) в пренаселени спални помещения, за период от 174 дни в необезпаразитени спални помещения (от 01.06.2023 г. до 21.11.2023 г.), от които пренаселени 18 дни (от 24.06.2023 г. до 26.06.2023 г. вкл. и от 22.09.2023 г. до 06.10.2023 г. вкл.), ведно със законната лихва върху главницата, както следва: върху главница в размер на 132 лева, считано от 01.06.2022 г. до окончателното й изплащане; върху главница в размер на 140 лева, считано от 12.07.2022 г. до окончателното й изплащане; върху главница в размер на 56 лева, считано от 02.09.2022 г. до окончателното й изплащане и върху главница в размер на 772 лева, считано от 22.11.2023 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за разликата до пълния й предявен размер от 10 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и за останалите периоди в обхвата на претендирания (от 31.03.2022 г. до 02.04.2024 г. вкл.), а така също и иска за заплащане на лихва, считано от датата на увреждането.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Г. Н. С.” № ** да заплати на И.К.В., ЕГН **********, сумата от 10 (десет) лева разноски по делото.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Г. Н.С.” № ** да заплати на адвокат Н.П.Д. с адрес ***, сумата в размер на 143 (сто четиридесет и три) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Г. Н.С.” № ** за присъждане на разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.