РЕШЕНИЕ
№ 9868
гр. София, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110177579 по описа за 2024 година
Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК вр. чл. 124 ГПК.
Производството е образувано по искова молба от Д. Й. З. срещу „ЕОС Матрикс“
ЕООД за признаването за установено по отношение на ответника, че ищецът не му
дължи сумата от 17675 лева, представляваща главница по изпълнителен лист, издаден
за неизпълнение на задължение по договор за кредит от 20.12.2005 г. Твърди, че
посоченият изпълнителен лист е издаден в полза на „Банка ДСК“ ЕАД за сумата от
17 675 лв. главница, както и акцесорни вземания.
Твърди се в исковата молба, че въз основа на горепосочения изпълнителен лист е
образуванопри ЧСИ , в хода на което взискателят „Банка ДСК“ АД прехвърля
вземането на „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия. Посочва, че изп. д.
г. по описа на ЧСИ Н е прекратено на 09.01.2018 г. поради настъпила перемпция, след
което изпълнителния лист е предаден на взискателя „ОТП Факторинг България“ ЕАД.
На 14.12.2021 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия прехвърля
вземането на „ЕОС Матрикс“ ООД. Посочва, че от прекратяване на изпълнителното
дело до настоящия момент не е образувано ново изпълнително дело въз основа на
посочения изпълнителен лист. Излага съображения, че давността за процесните
вземане е изтекла, тъй като последното изпълнително действие по изп.д. г. по описа на
ЧСИ Н е предприето на 13.11.2015 г., а дори да се приеме, че давността тече от
прекратяването на делото през м.01.2018 г., от тогава до датата на предявяване на
исковата молба – м. 12.2024 г., не са били предприемани други прекъсващи
погасителната давност действия, поради което е изтекла давност повече от 5 години.
Въпреки това след извършена справка за кредитна задлъжнялост в Централния
кредитен регистър към БНБ с № БНБ – 139916/04.11.2024 г., ищецът установява, че
ответникът е подал данни за негово задължение с идентификатор № 3, а именно
главница от 17 675 лева и акцесорните на нея вземания, възникнали от договор за
кредит от 20.12.2005 г. Твърди, че е подал писмо до ответника, че счита задължението
1
за погасено, получено от ответника на 17.12.2024 г., като в своя отговор на 23.12.2024
г. ответникът не признава, че задължението е погасено по давност и посочва, че
компетентен за това е съдът. Въз основа на посоченото обосновава правен интерес от
предявяване на отрицателния установителен иск за недължимост на сумата срещу
ответника. Моли да бъде признато за установено в отношенията му с ответника, че
сумата по задължение с идентификатор № 32291463 на ЦКР към БНБ, представляващо
главница в размер от 17 675 лева, е погасена по давност и не подлежи на принудително
изпълнение. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва основателността на предявения
иск. Твърди, че процесното задължение произтича от Договор за кредит за текущо
потребление от 20.12.2005 г., сключен между Д. Й. З. /кредитополучател/ и „Банка
ДСК" ЕАД /кредитор/. По повод принудителното събиране на вземането от страна на
банката е инициирано заповедно производство по ч.гр.д. № 17190/2009 г. по описа на
СРС, завършило с издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист. Вземането било прехвърлено първоначално съгласно сключен
договор за цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД.
Твърди, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД е придобило вземането съгласно сключен договор за
цесия с цедента „ОТП Факторинг България“ ЕАД от дата 14.12.2021 г. По повод
издадения изпълнителен лист било образувано изпълнително дело № г. по описа на
ЧСИ Н при КЧСИ и район на действие СГС. Оспорва твърденията, че вземането е
погасено по давност, както и че последното изпълнително действие, с което е
прекъсната давността, е 13.11.2015 г. Излага доводи, че изпълнително дело № г. по
описа на ЧСИ е образувано по време на действието на ППВС 3/1980 г. и към датата на
постановяване на Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015 г. по търг.д. 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС посоченото изпълнително дело е било висящо, поради което през
цялото време до 26.06.2015 г. давността за процесното вземане е била спряна, като
давността тече най-рано от 26.06.2015 г. Сочи, че давността е прекъсната на 10.04.2017
г. с насрочен опис на движимите вещи в дома на длъжника, а след това отново е
прекъсната през 2022 г., когато при ЧСИ е депозирана молба за конституиране на
новия взискател по делото, с която било направено и искане за налагане на запор
върху банкова сметка на длъжника. Поддържа, че при изчисляване на давностния срок
следва също така да се вземе предвид и спирането на давностните срокове на
основание Закона за мерките и действията по време на извънредното положение за
периода от 13.03.2020 г. до края на обявеното извънредно положение с решение на НС
на Република България. Претендира разноски, в това число и юрисконсултско
възнаграждение.
По съществото на спора, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и съобразно приложимия закон, съдът намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
За успешното провеждане на исковете в тежест на ищеца е да докаже, че след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, са настъпили факти (с оглед на наведените в исковата
молба твърдения – изтекъл давностен срок), които водят до погасяване на
установеното изпълняемо право.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК са отделени фактите, че: 1/
2
ответникът е кредитор по процесното вземане по договор за кредит от 20.12.2005 г., за
което е издаден изпълнителен лист; 2/ че ищецът е длъжник по образувано
изпълнително дело №. по описа на ЧСИ Н/ че процесното вземане е прехвърлено с
договор за цесия от първоначалния взискател „Банка ДСК“ ЕАД на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, който от своя страна го е прехвърлил с договор за цесия от 14.12.2021
г. на ЕОС Матрикс“ ЕООД.
Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано.
Във връзка с изложените твърдения и възражения, спорно по делото се явява
обстоятелството дали вземането е погасено по давност.
Погасителната давност е институт, уреден в полза на длъжника. Съдържанието
се изразява в това, че след изтичането на определен от закона период от време, в който
кредиторът бездейства, той губи възможността да се удовлетвори по пътя на
принудителното изпълнение. Поначало давността е уредена в полза на длъжника и
започва да тече от момента, в който задължението стане изискуемо. Течението на
давността обаче се прекъсва с предприемане на действие, с проява на активност от
страна на кредитора. Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист срещу Д. Й.
З., същият е издаден на основание чл. 417 ГПК, т. е. въз основа на заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение въз основа на документ. В заповедното
производство след издаването на заповедта за изпълнение, длъжникът разполага с
едномесечен срок от връчването /към момента на издаване на заповедта за
изпълнение в настоящия случай срокът за възражение е бил двуседмичен/, в който
срок може да възрази срещу заповедта. В случай на постъпило възражение срещу
заповедта за изпълнение в законоустановения срок, съгласно чл. 415, ал.1 ГПК пред
кредитора се открива възможност да предяви иск по чл. 422 ГПК за установяване
съществуване на вземането си. Давността се прекъсва с предявяването на този иск,
като в случая предявяването има обратно действие, от момента на подаването на
заявлението. Ако обаче искът по чл. 422 ГПК не е предявен или е предявен след
законоустановения срок, давността не се счита прекъсната със заявлението. В този
смисъл е приетото в т.14 от Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. по тълк. д.
№2/2013г. на ВКС. В настоящото производство не се установява след издаването на
заповедта за изпълнение длъжникът да е възразил /към онзи момент е могъл да го
направи в двуседмичен срок/, не се установява и кредиторът да е предявил иск по чл.
422 ГПК, от което следва, че след настъпването на изискуемостта на процесното
вземане на ответника, давността не е била прекъсвана с депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение. В изпълнителния лист от 21.04.2009 г. е отразено, че е налице влязла в сила
заповед за изпълнение, която подлежи на изпълнение. Не се доказа в производството
датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден
изпълнителен лист, поради което съдът приема, че най-късната дата на влизане в сила
на заповедта за изпълнение е датата на издаване на изпълнителния лист, а именно –
21.04.2009 г.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
3
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд –
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК
и Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната
редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не
може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да
оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може
да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по
реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане
на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Както се посочи по-горе, заповедта за изпълнение е влязла в законна сила,
считано от 21.04.2009 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с
влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в
сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се налага с
оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както
длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради
факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е
постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в
сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело № 1722/2021 г.
4
на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. дело №
17190/2009 г. по описа на СРС, 34 състав. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл. 414 от ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна
норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е
установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството,
че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от
ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект,
близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване
на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 от ГПК – при
новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са
разясненията, дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013
г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Извън иска по
чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с
която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД,
давността за вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е 5
години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК от 01.03.2008 г.,
се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл. 424 от ГПК, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл - определение
№ 315 от 15.05.2020 г. по т. дело № 2143/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о./. Когато длъжникът е бил
лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна
на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за
предявяване на искове – чл. 252 от ГПК (отм.), чл. 254 от ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК
(отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане
на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение на
парично задължение се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен
правен спор относно съществуването на вземането. В този смисъл е константната
практика на съдилищата – така напр. решение № 261588 от 10.05.2022 г. на СГС по в.
гр. д. № 9988/2020 г.; решение № 261568 от 10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
5505/2021 г.; решение № 261440 от 28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9262/2020 г. и
др.
С оглед установения момент на влизане в сила на заповедта за изпълнение, а
именно, считано от 21.04.2009 г., то изтеклият до този момент давностен срок не може
да бъде релевиран от ищеца като основание за недължимост в настоящото
производство, като следва да се извърши преценка дали считано от 21.04.2009 г. са
изминали пет години, без да са настъпили обстоятелства, водещи до спиране или
прекъсване на погасителната давност.
В случая кредиторът е депозирал молба при ЧСИ на 10.09.2009 г. за образуване на
изпълнително производство, като е направил искане за извършване на конкретно
имуществено проучване по отношение на длъжника и предприемането на посочени в
молбата изпълнителни действия. Към 10.09.2009 г. не е било изрично отменено
тълкуванието на закона, дадено в Постановление на Пленума на Върховния съд №
3/1980 г., според което давност не тече в хода на започнало изпълнително
5
производство. Макар и това тълкувание да е преодоляно с приетото в т. 10 на
Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС) за
изпълнителното производство, постановено на 26.06.2015 г., в случая тълкуванието на
ВКС не може да има обратно действие. Това е така, доколкото съгласно чл. 5, ал. 3 от
Конституцията Република България е правова държава, а един от основните принципи
на правовата държава е защита на легитимните правни очаквания на гражданите.
Доколкото през 1980 г. е било възприето задължително за съдилищата тълкуване на
закона, че давност не тече, докато трае изпълнителния процес за вземането, то
гражданите са имали очакване това да е така и са съобразявали поведението си с
изразеното от Върховния съд. Поради това и следва да се приеме, че за периода от
образуване на изпълнителното дело и през цялото време на неговата висящност
до 26.06.2015 г. /датата на постановяване на ТР/ давност не е текла по време на
изпълнителния процес. В този смисъл е и приетото разрешение с Тълкувателно
решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването
на публична продан и т. н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, извършването на имущественото проучване на
длъжника и изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение.
Посочи се, че с оглед възприетото в т. 10, Тълкувателно решение № 2/26.06.2015
г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, след 26.06.2015 г. давността за
вземанията по време на изпълнителния процес не е спряла да тече.
Спорен между страните е въпросът дали поискването на изпълнително
действие от взискателя води до прекъсване на погасителната давност, или до
това може да доведе единствено успешното му извършване. Според
задължителното тълкуване, дадено в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело №
2/13 г. на ОСГТК на ВКС, искането на взискателя за предприемане на валидно
изпълнително действие прекъсва давността, доколкото течението на давностния срок е
изцяло обусловено от бездействие на кредитора. Според приетото от ОСГТК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или
е предприето последното валидно изпълнително действие. Нещо повече, с
Определение № 3591/20.11.2023 г. по гр.дело № 1672/2023 г., III г.о. на ВКС, съдебният
състав приема, че всяко искане на взискателя, както и всяко предприемане от съдебния
изпълнител на изпълнително действие прекъсват давността, дори когато
изпълнителното действие е неуспешно проведено не по вина на взискателя, като напр.
при липса на банкова сметка (вземане) на длъжника в (към) съответната банка, на
която е връчено запорното съобщение.
След 26.06.2015 г. /датата на постановяване на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК/, след която дата давността за
вземанията не следва да се счита за спряла, е поискано изпълнително действие, което е
довело до прекъсване на погасителната давност. С молба от 13.11.2015 г. взискателят е
поискал извършването на опис на движимите вещи, находящи се в дома н адлъжника
/л. 165/. Не се установява след тази дата да са поискани или предприети други
изпълнителни действия. В тази връзка следва да се посочи, че не се установяват
твърдените от ответника прекъсващи давността действия на 10.04.2017 г. и приз 2022 г.
По отношение на първата дата /10.04.2017 г./ ответникът сочи, че е насрочен опис на
6
движимите вещи в дома на длъжника, каквито данни няма по изпълнителното дело, а
по отношение на втората дата, посочена само като година /2022 г./, се твърди да са
поискано налагането на запор върху банковите сметки на длъжника от новия взискател
по делото „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Данни за това обаче също не се установяват от
приетия препис на изпълнително дело. Видно е, че след 13.11.2015 г., когато
взискателят е поискал извършването на опис на движимите вещи, е постъпила молба
от взискателя „ОТП Факторинг България“ ЕАД от 10.11.2017 г. /л. 167/, с която
взискателят е консаттирал, че ИД е перемирано и е поискал да му бъде върнат
оригинала на изпълнителния лист. След връщането на оригинала е последвало
прекратяване на ИД с постановление на ЧСИ от 09.01.2018 г. /л. 169/. На 02.08.2022 г. е
видно, че по електронния адрес на ЧСИ е постъпило неподписано съобщение от лице,
представило се за служител на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с което е поискана справка
относно това дали делото е висящо, или не, както и за уведомяване за датата на
последното изпълнително действие /л. 172/. Нито една от тези молби обаче не е довела
до ново прекъсване на давността, тъй като с тях не е поискано извършването на
изпълнителни действия.
Считано от 13.11.2015 г., на която дата е последното поискано изпълнително
действие от взискателя, давността следва да се счита за прекъсната, като е започнал да
тече нов 5-годишен давностен срок. До образуване на настоящото дело на 30.12.2024 г.
е изтекъл срок, по-дълъг от пет години, без да са предприети изпълнителни действия
спрямо имуществото на длъжника, поради което оспореното от ищеца вземане е
погасено поради изтекла погасителна давност. Следва да се отбележи, че независимо,
че е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на сумата, то по време
на висящността на исковото производство давност не тече /чл. 115, б. „ж“ ЗЗД/.
Длъжникът може да се позове на давност, изтекла в хода на делото, но такъв довод е
винаги неоснователен. Предявеният отрицателен установителен иск за вземането
прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен – в този смисъл е
постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50017/27.03.2023 г. по гр. дело №
720/2022 г. на IV г.о. на ВКС. Ето защо съдът съобразява налице ли е изтекъл срок на
погасителна давност до образуване на настоящото исково дело, като стигна до извод,
че в случая вземането е погасено поради изтекъл давностен срок.
По направеното от ответника възражение, че давностният срок е бил спрял да
тече по време на обявеното в страната извънредно положение с ЗМДВИП за периода
от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., съдът намира следното: Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона
за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г. /ЗМДВИП/, за срока от 13.03.2020 г. до
отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с
изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти
/каквито са страните по делото. Възобновяването на течението на спрените срокове е
извършено с § 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето
(обн. ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), според който сроковете, спрели да
текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след
изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“.
Посоченият закон е обнародван на 13.05.2020 г., поради което течението на
давностният срок е възобновено на 21.05.2020 г. Следователно процесният давностен
срок е бил спрян за период от 2 месеца и 7 дни, считано от 13.03.2020 г. до 20.05.2020
г. включително. Дори да се вземе предвид срокът, в който давност не е текла, то това
не променя извода на съда за изтекъл период от време на бездействие на кредитора за
период от време, по-дълъг от пет години. След продължаване на процесния давностен
срок с периода от 2 месеца и 7 дни, през който не е текла давност, следва изводът, че
петгодишната погасителна давност за процесните вземания е изтекла на 20.01.2021 г.
7
Ето защо оспореното от ищеца вземане е погасено поради изтекла погасителна
давност. Предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищеца,
като на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да му заплати сумата
от 707,00 лева заплатена държавна такса в производството.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да бъде осъден да
заплати на адв. М. И. П., вписан в САК, възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищеца в производството. В хипотезите на
предоставена безплатна адвокатска помощ, адвокатското възнаграждение се определя
от съда. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с
решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с
чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.
101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че
съдът не е обвързан от размерите, разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените
от процесуалния представител действия. В случая повдигнатият спор не се отличава с
правна или фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството
гласни доказателствени средства или експертни заключения, като производството е
приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание, в което
процесуалният представител на ищеца се е явил. Предвид изложеното, и като се вземе
предвид материалният интерес в производството, настоящият състав счита, че в полза
на процесуалния представител на ищеца следва да бъде определено адв.
възнаграждение в размер на 1000,00 лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание на осн. чл. 439 ГПК вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК, че Д. Й. З., ЕГН ********** не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК
*********, в качеството му на частен правоприемник на „ОТП Факторинг България“
ЕАД по договор за цесия от 14.12.2021 г., сумата от 17675 лева, представляваща
главница по изпълнителен лист от 21.04.2009 г., издаден по ч. гр. дело № 17190/2009 г.
по описа на СРС, 34 състав, за неизпълнение на задължение по договор за кредит от
20.12.2005 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, поради погасяването й по давност.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК ********* да
заплати на Д. Й. З., ЕГН ********** сумата от общо 707,00 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „ЕОС Матрикс“ ЕООД,
ЕИК ********* да заплати на адв. М. И. П., ЕГН **********, вписан в САК,
адвокатско възнаграждение в размер на 1000,00 лева за оказана безплатна адвокатска
8
помощ и съдействие на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9