№ 296
гр. Велико Търново, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:МАЯ НЕДКОВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20254000500454 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по подадени въззивни жалби от Прокуратурата на Република
България и З. А. И. против Решение № 163/ 02.07.2025 г. по гр.д. № 623/ 2024 г. по
описа на ОС – Габрово, с което съдът е осъдил Прокуратурата да заплати на И. сумата
15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение
в извършване на престъпление по чл.252, ал.1 НК, за което е оправдан с влязло в сила
Решение № 178/ 19.03.2024 г. по НОХД № 301/ 2023 г. по описа на ВКС, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 19.03.2024 г. до окончателното й
изплащане и е отхвърлен като неоснователен искът на И. за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лв. до претендирания
размер от 50 000 лв.
Прокуратурата на Република България обжалва решението в осъдителната му
част, като счита, че съдът не е обсъдил всички наведени от нея възражения в тяхната
относимост и взаимовръзка с фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, а само
формално изложил, че било нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно
производство в емоционалната сфера на лицето са се породили негативни психически
преживявания. Присъденият размер на обезщетението бил необосновано завишен и не
1
кореспондирал с вида и интензитета на реално претърпените вреди. От мотивите на
решението не ставало ясно кои конкретни обективни обстоятелства са взети предвид
от съда при преценката за размера, дали съдът приема за доказани вреди над
обичайните такива и съответно какви са те по вид и степен на засягане на личността и
живота на ищеца, липсвал обстоен анализ на трайната съдебна практика във връзка с
присъжданите обезщетения по сходни казуси. Моли решението в обжалваната му част
да бъде отменено или изменено чрез намаляване размера на присъденото обезщетение.
Жалбоподателят З. А. И. счита решението в частта, с която е отхвърлена
исковата му претенция за обезщетение за неимуществени вреди, за неправилно като
постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Съдът не обсъдил
всички, релевантни към определяне размера на обезщетението, обстоятелства, поради
което несправедливо оценил претърпените от него болки и страдания и му присъдил
силно занижено обезщетение. Прави подробен анализ на търпените от него вреди и
събраните по делото доказателства, които ги установяват. Моли решението в
обжалваната му част да бъде отменено и исковата му претенция да бъде уважена в
пълния заявен размер.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК не са постъпили отговори на въззивните жалби от
насрещните страни.
Въззивните жалби изхождат от страни с правен интерес да атакуват
първоинстанционното решение, подадени са в законовия срок и отговарят на
изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.261 ГПК, поради което са
процесуално допустими и следва да се разгледат по същество. В изпълнение на
задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно
валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и
намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност –
постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални
нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в
рамките на въведените оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:
Релевантните за спора факти и обстоятелства са подробно изяснени от
първоинстанционния съд при анализ на събраните по делото доказателства и
жалбоподателите не релевират оплаквания срещу възприетата от него фактическа
обстановка. Те не спорят и формирания въз основа на нея правен извод за
осъществяване на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обуславящ
ангажирането отговорността на Държавата в лицето на нейния процесуален
субституент Прокуратурата на РБ за обезщетяване на претърпените от З. И.
неимуществени вреди, настъпили като пряка и непосредствена последица от
2
незаконното му обвинение в извършено престъпление. Срещу ищеца е водено
наказателно производство за извършено престъпление по чл.252, ал.2 НК, което
производство е приключило с Решение от 19.03.2024 г. по н.д. № 301/2023г. на ВКС,
като той е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение.
Правопораждащият вземането за обезвреда факт е влизането в сила на постановена
спрямо него оправдателна присъда, която дава на повдигнатото му и поддържано в
рамките на наказателния процес обвинение характеристика на „незаконно“. Спорът
пред настоящата инстанция е сведен само до справедливия размер на дължимото на
ищеца обезщетение.
Неимуществените вреди обхващат всички, намиращи се в пряка причинно-
следствена връзка с повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство,
физически и психически увреждания на пострадалия, претърпяните от него в
определен период от време болки, страдания и социален дискомфорт, които в своята
съвкупност формират цялостните му негативни емоционални изживявания. Съгласно
постановките на ППВС № 4/ 1968 г. и съдебната практика, базирана на същите,
относимите към преценката за справедливия размер на обезщетението обстоятелства
са тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, продължителността
на наказателното производство, мерките за процесуална принуда, личността на
увредения, начинът му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система,
отражението на обвинението и наказателното производство върху личния му,
обществен и социален живот, последиците за физическото и психическото му здраве,
продължителността и интензитета на търпените нематериални вреди, обществено-
икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите, съдебната
практика по сходни казуси. Трайна е практиката на ВКС и съдилищата, че при
преценката на вредите съдът не е ограничен от формалните доказателства за
наличието им, защото настъпването на редица вреди е закономерна последица от
упражнената наказателна репресия и те са нормално присъщи в подобни случаи. Вън
от всяко съмнение е, че привличането на едно лице към наказателна отговорност и
поддържането на обвинение по отношение на него е такова събитие, което по
естеството си създава сериозен психически дискомфорт и поставя лицето в състояние
на стрес за целия период още от започване на разследване срещу него, но особено
след повдигане на обвинение до влизане в сила на оправдателната присъда. Поради
това пострадалият не следва да доказва негативните си изживявания на страх и
притеснения от неоснователно осъждане и търпене на наказание, чувството за
несигурност, неудобство, унижение, засегнатите самооценка, чест и достойнство,
чувствителност към негативното отношението на обществото. Само при твърдени
вреди, различни от присъщите – например настъпили последици за здравето му, вреди
в личния му и социален живот в резултат на специфични за случая обстоятелства като
личността на увредения, обичайната му среда, общественото му положение и
3
професионалната му заетост и пр., ищецът е длъжен да ги докаже, за да бъдат
съобразени от съда при преценка на обема и интензитета на вредите и съответно –
размера на дължимото обезщетение.
При определяне размера на дължимото обезщетение в съответствие с чл.52 ЗЗД
в настоящия казус съдът взе предвид следните обстоятелства:
На ищеца И. е било повдигнато обвинение за престъпление по чл.252, ал.2 вр. с
ал.1 НК за това, че в периода м.януари 2014 г. – м.декември 2018 г. в гр. Севлиево, без
съответното разрешение на БНБ съгласно разпоредбите на чл.13 ал.1 ЗКИ, извършвал
по занятие като физическо лице банкови сделки, като предоставял кредити по смисъла
на чл.2 ал.1 от ЗКИ на множество лица – тежко умишлено престъпление по смисъла на
чл.93, т.7 НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 5 до 10 години
и глоба от 5 до 10 хиляди лева, с възможност съдът да наложи и конфискация на част
или цялото имущество. С присъдата на ОС Габрово, постановена на 08.03.2022 г., той е
бил оправдан за по-тежкия престъпен състав на чл.252 – по ал.2 НК и е бил признат за
виновен по по-лекия състав – ал.1, който предвижда от 3 до 5 години и конфискация
до 1/2 от имуществото на дееца. От този момент насетне процесът срещу него се е
водил за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК, но доколкото
отново предвижда наказание лишаване от свобода, възможната присъда е от естество
да поддържа значителни негативни изживявания на страх, притеснение и безпокойство
по повод развитието на съдебното производство. Ищецът не е имал основание да се
притеснява от отнемането на имущество, тъй като не е притежавал такова. Воденото
срещу него наказателно производство от датата на повдигане на обвинението
07.12.2018 г. до датата на влизане в сила на оправдателната присъда 19.03.2024 г. е
продължило 5 години, 3 месеца и 12 дни. Независимо от предмета на доказване и
обема на доказателствения материал, както и от ритмичното насрочване на съдебни
заседания и липсата на неоснователно забавяне на производството в съдебната му
фаза, този срок не може да бъде приет за разумен, защото в него се включва период от
близо една година, през който Прокуратурата е внасяла два пъти обвинителния акт в
съда и производството по делото е било прекратявано и връщано за отстраняване на
констатирани процесуални нарушения: На 05.11.2019 г. ОП Габрово е внесла в съда
обвинителен акт и образувано НОХД № 127/2019 г. на ГОС е било прекратено на
16.12.2019 г. с връщането му на ОП за отстраняване на констатирани процесуални
нарушения. На 25.02.2020 г. ОП отново е внесла обвинителния акт, но съдебното
производство по образуваното НОХД № 18/2020 г. на ГОС отново е било прекратено –
на 20.06.2020 г. – и делото повторно е било върнато на ОП за отстраняване на
допуснатите процесуални нарушения. На 09.10.2020 г. е бил внесен в съда
обвинителният акт, по който е било образувано НОХД № 113/2020 г. Т.е. ако не са
били налице допуснати от Прокуратурата процесуални нарушения, наказателното
производство е щяло да приключи по-бързо и съответно ищецът щеше да търпи вреди
4
в по-кратък период от време. Спрямо И. е била взета най-тежката мярка за
неотклонение „задържане под стража“ и той е търпял същата продължителен период
от време – от 12.12.2018 г. до 29.03.2019 г. – 3 месеца и 17 дни. Тази мярка безспорно
го е поставила в неблагоприятна жизнена среда, препятствала е свободното му
придвижване и избора на местопребиваване, лишила го е от възможността да бъде със
семейството си. Същевременно следва да бъде отчетено, че през по-голямата част от
този период, от 25.01.2019 г. ищецът е бил на лечение в болницата към Централен
софийски затвор във връзка със здравословното си състояние. Считано от 29.03.2019 г.
мярката на ищеца е изменена в най-леката – „парична гаранция“ в размер на 5 000 лв.,
каквато тя е била до приключване на делото. При оценяване на вредите съдът отдава
съществена тежест и на обстоятелството, че на двете съдебни инстанции И. е бил
признат за виновен и осъден условно на 3 г. лишаване от свобода с 5-годишен
изпитателен срок. Наказателният процес е ангажирал сериозно ищеца, който е
присъствал лично на всички проведени 15 съдебни заседания, на които са събирани
множество доказателства. Твърденията му, че по време производството Прокуратурата
е демонстрирала нападателно отношение спрямо него не се подкрепят от протоколите
от съдебните заседания. Представителите на Прокуратурата не са проявили никакво
лично отношение към ищеца и не са били правени искания за отвод на същите.
Субективната му представа, че отношението им е било нападателно, не поражда право
на обезвреда. Що се отнася до оплакванията, че Прокуратурата е поддържала
обвинението спрямо него „ожесточено, с изключителна и неоправдана упоритост и
последователност“, следва да се отбележи, че съгласно чл.127 от Конституцията на РБ
Прокуратурата следи за спазване на законността, като привлича към отговорност
лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни
дела от общ характер. При очертан в чл.252 НК престъпен състав, тя е действала в
рамките на своите правомощия и в съответствие с дългогодишното тълкуване на
нормата, което е променено с ТР № 1/ 15.03.2024 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСНК на
ВКС, постановено след Решение на СЕС по дело С-27/22 по преюдициално запитване
на ВКС. Ищецът е признат за невиновен, не защото не е извършил деянията, за които
му е повдигнато обвинение, а с оглед приетото от ВКС, че „предоставянето по занятие
на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното
осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъпление по чл.252 ал.1
от НК“. Именно неправилното, макар и съответстващо на дългогодишната съдебна
практика, тълкуване на материалния закон е основанието за ангажиране отговорността
на Държавата, а не злоумишлени действия и липсата на обективност у нейни
представители.
Твърдените от ищеца И. с исковата му молба специфични вреди са сериозно
влошаване на здравословното му състояние – както на физическото, така и на
5
психическото му здраве; дистанциране на близки, приятели и познати от него и
възприемането му от тях като престъпник; „усложнение“ в семейната му среда;
злепоставянето му в обществото със създаване на негативен образ на лош човек,
лихвар, лице, което се занимава с незаконна финансова дейност; създаване на
необосновано впечатление у всички посочени в обвинителния акт лица, че същите са
„пострадали“ и даденото от тях подлежи на връщане.
От заключението на вещото лице съдебен лекар се установява, че ищецът е
страдал от хронични заболявания на сърдечно-съдовата система преди образуването на
наказателното производство срещу него – исхемична болест на сърцето –
хипертонично сърце без застойна сърдечна недостатъчност; данни за т.нар.
метаболитен синдром – повишено артериално налягане, нарушен глюкозен толеранс,
наднормено телесно тегло, повишени нива на холестерол и триглицериди; склероза на
венечните артерии без значително стеснение на същите. В снетата му анамнеза в
амбулаторен лист от 19.06.2019 г. той е заявил, че повече от 5 г., т.е. много преди
привличането му като обвиняем, е с повишени стойности на артериално налягане, с
наследствена обремененост – родители с АХ, като в амбулаторен лист от 26.09.2019 г.
е отразена анамнеза за нередовна терапия с недобър контрол. Експертът е направил
извод, че състоянието на И. по време на наказателния процес се е влошило в резултат
на обостряне и манифестиране на така съществувалите заболявания, като основен
фактор за това е стресът, на който е бил подложен особено при задържането му под
стража. С оглед на това съдът приема, че е налице пряка причинно-следствена връзка
между здравословните проблеми на ищеца през 2019 г. и воденото срещу него
наказателното производство, доколкото последното е повлияло негативно на здравния
му статус, като същевременно отчита и неглижиране от пострадалия на собственото
му здраве, изразяващо се в непровеждането на непрекъснато и контролирано
медикаментозно лечение. По време на задържането му в следствения арест ищецът
получил и възпаление на конюнктивата на лявото око, което според вещото лице може
да бъде свързано с незадоволителни хигиенно-битови условия там. Прокуратурата
обаче не може да носи отговорност за претърпените вреди в резултат от лошите
битови условия в ареста по време на наложената мярка „задържане под стража“, тъй
като съгласно чл.3, ал.2 ЗИНЗС правомощията по управлението и стопанисването на
местата за лишаване от свобода и следствените арести, респективно създаването на
подходящи социално-битови условия, които не нарушават основни човешки права,
принадлежат на ГДИН към Министерство на правосъдието.
Вещото лице психиатър излага, че за периода на воденото наказателно
производство липсва документация относно психичното състояние на ищеца,
потвърждаваща симптоми за наличие на психично разстройство и за провеждани
консултации или лечение и затова въпреки продължителността на стресовата ситуация
не може да се твърди със сигурност претърпяно от него психично разстройство. Не са
6
ангажирани доказателства и след приключване на делото ищецът да е посещавал
специалист психиатър или психолог с оплаквания от подобно естество. Съдът приема,
че И. е претърпял обичайните негативни емоции за житейската ситуация, в която е бил
поставен, с обичайния интензитет на преживените емоционални страдания.
Твърденията на ищеца за дистанциране на неговите близки и приятели от него и
за възприемането му от тях като престъпник за недоказани. От показанията на
разпитаните свидетели М. Д., А. С. и П. А. става ясно, че те са дългогодишни
приятели на И. и винаги са го считали за добър, точен човек, който помага на всички,
за „мъжкар“, „много печен човек“, „да е измамник, това е абсурд“. Не е доказано и
неясно какво „усложнение“ е имало в семейната му среда. Според свидетелите той
живее със съпругата и сина си и никой от тях не е дал показания за някакви проблеми
в семейството му. Свидетелите са единодушни, че към настоящия момент ищецът е
по-добре отколкото е бил преди, което дава основание на съда да приеме, че
негативните емоционални преживявания в значителен степен са намалили своята
интензивност и социално му функциониране е възстановено.
Относно злепоставянето му в обществото със създаване на негативен образ на
лош човек, лихвар, лице, което се занимава с незаконна финансова дейност и
създаване на необосновано впечатление у лицата, посочени в обвинителния акт, че са
„пострадали“ и даденото от тях подлежи на връщане: На първо място по делото не е
установено с какво име се е ползвал ищецът преди повдигането на обвинението и
съответно настъпила ли е промяна в начина, по който е възприеман от съгражданите
си в общността. На второ място, следва отново да се посочи, че И. е извършил
деянията, за които му е повдигнато обвинение и които, независимо че не съставляват
престъпление, пораждат облигационни правоотношения – той е предоставял заеми
срещу лихва на множество лица и без да е повдигано и поддържано обвинение срещу
него, хората, с които той е договарял и които са част от малка общност, са формирали
конкретно отношение към неговата дейност и личност. Обстоятелството, че хората
започнали да го съдят за връщане на пари, каквито не им се полагали, ако отговаря на
действителното фактическо положение, не се намира в причинно-следствена връзка с
воденото наказателно производство, а е обусловено от гражданското правоотношение
между тях. Твърденията на ищеца, че те са започнали да го избягват, защото се
страхували от него, съдът също намира за недоказани, като не кредитира показанията
на св. М. Димитров, че хората мислели И. за опасен. Престъплението, за което му е
повдигнато обвинение, не е срещу личността и не предполага изпитване на страх от
извършителя, при което ако те действително се страхуват от ищеца, то не може да бъде
обоснована връзка с воденото срещу него наказателно производство. Освен това от
показанията на св. А. С. се установява, че ищецът стопанисвал два магазина, но като
го задържали, хората спрели да ходят в тях. От една страна свидетелят посочва, че
причината била, че смятали З. за престъпник, но същевременно твърди, че това се
7
дължало на факта, че той им продавал на версия, защото хората от махалата били
„просяци“ и записвал дълговете им и те „като имаха версия, спряха да идват.“ Второто
обяснения е житейски логично и съдът приема него като основание за това, хората да
избягват ищеца.
При съобразяване на всички горепосочени обстоятелства, настоящата съдебна
инстанция намира, че обезщетение в размер на 10 000 лв. за претърпените от ищеца
неимуществени вреди от незаконното обвинение срещу него в извършване на
престъпление, удовлетворява обществения критерий за справедливост по смисъла на
чл.52 ЗЗД. Претендираният от него размер обезщетение от 50 000 лв. съдът счита за
прекомерно завишен и несъобразен както с реално претърпените от него вреди, така и
с обстоятелството, че определянето на паричния еквивалент винаги е обусловено и от
конкретната икономическа конюнктура в страната, стандартът на живот на българските
граждани и средностатистическия размер на доходите на населението. Многократно в
своята казуистична практика /Решение № 480/ 23.04.2013 г. по Гр. дело № 85/ 2012 г.
на IV г.о. ВКС, Решение № 55/ 11.03.2013 г. по Гр. дело № 1107/ 2012 г. на IV г.о. ВКС/
ВКС е разяснявал, че обезщетението не може да се яви източник за обогатяване на
пострадалия, нито да го компенсира за нещо различно от тези вреди, които са пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение срещу него. Към датата на
влизане в сила на оправдателната присъда минималната работна заплата в България е
933 лв., средната работна заплата по данни на НСИ за първото тримесечие на 2024 г. –
около 2 190 лв., а годишният доход средно на лице от домакинство за 2023 г. възлиза
на 10 846 лв.
По изложените съображения решението на първоинстанционния съд следва да
бъде отменено в частта, с която исковата претенция на И. е уважена за сумата над
10 000 лв. до присъдената сума от 15 000 лв., искът му в тази му част следва да бъде
отхвърлен като неоснователен, а в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над
15 000 лв. до претендираните 50 000 лв. решението следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 163/ 02.07.2025 г. по гр.д. № 623/ 2024 г. по описа на ОС
– Габрово в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати
на З. А. И. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигнато
му обвинение в извършване на престъпление по чл.252 ал.1 НК, по което е оправдан с
Решение № 178/19.03.2024 г. по н.д.№ 301/2023 г. на ВКС, за сумата над 10 000 лв. до
присъдената сума 15 000 лв., заедно със законната лихва върху нея, считано от
19.03.2024 г. до окончателното й изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
8
ОТХВЪРЛЯ предявения от З. А. И. ЕГН **********, от гр. Севлиево, ********,
против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигнато му обвинение в
извършване на престъпление по чл.252 ал.1 НК, по което е оправдан с Решение №
178/19.03.2024 г. по н.д.№ 301/2023 г. на ВКС, за сумата над 10 000 /десет хиляди/ лв.
до 15 000 лв., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.03.2024 г. до
окончателното й изплащане, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9