РЕШЕНИЕ
№ 52
гр. Раднево, 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и седми
април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Асен Цветанов
при участието на секретаря Росица Д. Динева
като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело №
20235520100036 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК и насрещен иск с
правно основание чл. 9 ЗПК.
Производството е образувано по искова молба на А. Г. М., действащ
чрез пълномощника адв. М. от АК-Пловдив, срещу „Сити кеш“ ООД, с която
се предявяват искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 22
ЗПК във вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 2 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал.
1, т. 5 и т. 19 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК. Ищецът твърди, че на 09.12.2021 г. е
сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит №
604112/09.12.2021 г., с който ответникът се задължил да му даде кредит в
размер на 1200 лв. Твърди, че било уговорено, че ако не представи
обезпечение дължи неустойка и такава му била начислена в размер на 2200
лв. Твърди, че ответникът не му предоставил нужната пред договорна
информация и не е подписвал договора на хартия или електронно, с което
била нарушена формата на договора съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК. Твърди, че не
е получавал общи условия и не е подписвал такива, с което била нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК. Твърди, че претендираната неустойка била
сключена в нарушение на добрите нрави и водила до нееквивалентност на
1
престации, като същата била и неравноправна клауза, тъй като
претендираната сума била 2 пъти над сумата по кредита съгласно чл. 143, т. 5
и т. 19 ЗПК, а също и нарушавала правилото на чл. 33 ЗПК. Поради това иска
от съда да постанови решение, с което да установи нищожност на клаузата за
неустойка поради противоречие с добрите нрави и съответно поради нейната
неравноправност. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил от ответника „Сити кеш“ ООД,
действащо чрез юрисконсулт В., насрещен иск с правно основание чл. 9 ЗПК
за заплащане на главница и договорна лихва по кредита. Твърди, че е сключен
договор за кредит и била отпусната на ищеца сумата от 1200 лв., която била
усвоена от него на каса на Изипей, и се бил задължил да я върне ведно с
възнаграждение в срок от 18 месеца, при ГЛП от 40,05% и ГПР от 48,27%.
Твърди, че договорът е сключен от разстояние през интернет, на
предварително обявени общи условия. Твърди, че до момента ищецът не е
правил погашения по кредита. Прави изявление към ищеца за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита. Твърди, че не претендира неустойка от
ищеца. Поради това иска от съда осъди ищеца да му плати сумата от 799,21
лв. главница за вноски с падежи от 10.01.2022 г. до 09.02.2023 г. и сумата от
400,79 лв. предсрочно изискуема главница, както и сумата от 447,89 лв.
договорна възнаградителна лихва за периода от 10.01.2022 г. до 09.02.2023 г.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ищеца А. М.,
явяващ се ответник по насрещния иск, в който взема становище за
неоснователност на насрещните искове. Твърди, че договорът за кредит е
недействителен, тъй като посочените ГЛП и ГПР нямали детайли какво
включват, както и условия за прилагането им. Развива съображения за
нищожност на клаузата за неустойка и че непосочването й в ГПР е нарушение
на ЗПК, а уговорената лихва била в противоречие с добрите нрави. Иска
отхвърляне на насрещните искове. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С протоколно определение от 27.04.2023 г. е обявен за окончателен
проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
2
ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на 09.12.2021 г. ищецът е сключил с ответното дружество
договор за потребителски кредит № 604112/09.12.2021г., с който ответникът
се задължил да му даде кредит в размер на 1200 лв., при ГПР бил уговорен в
размер на 48,27 %, а ГЛП в размер на 40,05 %, при срок на кредита от 18
месеца.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже по иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 22 ЗПК във вр. чл. 10, ал. 1 и
чл. 11, ал. 2 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1, т. 5 и т. 19 ЗЗП вр. чл. 24
ЗПК твърденията си за нарушаване на добрите нрави и неравноправност на
клаузата за неустойка за обезпечение по договора за кредит. Ответникът
следва да докаже насрещните си твърдения за валидност на клаузите от
договора за кредит, чрез доказване на твърдените в отговора факти за това,
както и задължение на ищеца да върне претендираните суми за главница и
договорна лихва, както и обявената предсрочна изискуемост на кредита. По
насрещния иск ищецът „Сити кеш“ ООД следва да докаже наличие на
валиден договор за кредит, усвояване на сумата от 1200 лв. от ответника,
дължима договорна лихва с размер и за съответния период, обявяване на
кредита за предсрочно изискуем. Ответникът по насрещния иск А. М. следва
да докаже насрещните си възражения, изложени в отговора на насрещния иск.
По иска на ищеца А. М. за признаване на неустойката за нищожна
клауза:
С оглед установените безспорни факти е видно, че ищецът е получил в
заем сумата от 1200 лв. и се е задължил да я върне на 18 вноски по
погасителен план, при падеж на първа вноска 09.01.2023 г. и падеж на
последна вноска 09.06.2024 г. Уговорен е лихвен процент в размер на 40,05 %
и годишният процент на разходите по кредита е 48,27 %. Сумата по кредита е
усвоена в същия ден от ищеца чрез изипей.
Ответникът следваше да е представил договора и погасителния план в
логфайла, но това не беше сторено. Въпреки това поради безспорните
обстоятелства между страните, съдът намира, че не е и нужно представянето
на договора, тъй като страните не спорят относно договорките в договора, в
това число и за спорната клауза за неустойка. Тази неустойка ответната
3
страна я предвижда в договорите си за потребителски кредит при
неизпълнение на задължение на кредитополучателя да представи обезпечение
по кредита чрез поръчителство или банкова гаранция. Константна е съдебната
практика, че тази неустойка е нищожна поради множество съображения.
Сключеният между страните договор попада и под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит.
Съдът намира претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение в тридневен срок за нищожна
като неравноправна клауза, за която съдът следи и служебно /чл. 411, ал. 2, т.
3 ГПК, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори/. Клаузата за
предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвижда
обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите,
чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде
събрано. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с
добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели
само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е
настоящият случай и съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД (т.3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК, Р-74-2011,
ІV г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.).
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на чл.
21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
4
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. От съдържанието на процесния договор е видно, че размерът на
уговорената неустойка възлиза на значителна част от заемната сума за срока
на целия договор. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се
заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по
същество е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за неустойка изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя
за неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен
критерий за преценка на това надвишение, доколкото се посочи, че
процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един
вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното
задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя
за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително със значителна сума спрямо предоставената главница. Тъй като
5
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26,
ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение
за неустойка.
Допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която е
уговорена тази неустойка може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО,
доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова институция. От
член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 става
ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в
съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на
целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити
на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се
приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се
улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C-
565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид
това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
двама поръчители или банкова гаранция, което задължение става изискуемо
след неизпълнение на договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
6
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му, да се отпусне кредитът, която практика би съответствала
на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и
от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Съдът има
задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В горния смисъл е и вече утвърдената съдебна
практика – определение № 1054/20.11.2019 г. по в.ч.г.д. № 1592/2019 г. на ОС-
Стара Загора, определение № 1/02.01.2020 г. по в.ч.г.д. № 1684/2019 г. на ОС-
Стара Загора, определение № 734/30.08.2019 г. по в.ч.г.д. № 1379/2019 г. на
ОС-Стара Загора, определение № 585/16.07.2019 г. по в.ч.г.д. № 1286/2019 г.
на ОС-Стара Загора, определение № 584/16.07.2019 г. по в.ч.г.д. № 1290/2019
г. на ОС-Стара Загора, определение № 574/12.07.2019 г. по в.ч.г.д. №
1282/2019 г. на ОС-Стара Загора.
С оглед на това съдът намира, че процесната неустойка е нищожна
клауза и следва да се уважи иска на ищеца като се установи спрямо
ответника, че ищецът не му дължи сумата от 2200 лв. неустойка за
непредставено обезпечение по процесния договор за кредит № 604112 от
09.12.2021 г.
По насрещния иск на ответника по чл. 9 ЗПК за заплащане на главница
и договорна лихва, съдът намира следното:
Установи се, че ищецът А. М. не е правил никакви погашения по
кредита, а в насрещната искова молба ответникът е направил изрично
волеизявление за обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем, което
волеизявление следва да се зачете при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК. А с
оглед на това съдът приема, че кредитът е обявен за изцяло предсрочно
изискуем с волеизявлението на ответника, направено в насрещната искова
7
молба.
С оглед на това цялата предоставена главница от 1200 лв. е дължима,
която е сбор от падежиралите и непадежиралите към момента вноски, а
ответникът А. М. следва да се счита задължен към ищеца по насрещния иск за
връщане на сумата.
В случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника
е предоставена в заем сума от 1200 лв., при уговорен ГЛП в размер на 40,05
% и ГПР от 48,27%. Към датата на сключване на договора за кредит липсват
императивни разпоредби на закона по отношение размера на
възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се
ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че
максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални
средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради
това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г.
на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на
ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.
д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се
вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е
общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет
пункта. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна
лихва в размер на 40,05 % годишно е повече от три пъти по-висока от
размера на законната лихва. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката
противоречи на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в
обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало
за ответника.
8
В чл. 19, ал. 1 от ЗПК са описани разходите, които формират
годишния процент на разходите за даден кредит. Това са лихви, комисионни,
всякакъв вид възнаграждения, както и други настоящи или бъдещи разходи
по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Съдът намира, че в сключения между страните договор е посочено, че
ГПР е 48,27 %, но не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В договора е уредено
задължение за ищеца - в тридневен срок от сключване на договора е следвало
да предостави обезпечение за изпълнение на задължението си – поръчители
отговарящи на определени изисквания или предоставяне на банкова гаранция,
като е уговорено при неизпълнение на това задължение той да дължи
неустойка в размер на 2200 лв., която кредиторът е разсрочил. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
Съдът намира, че така уговорената неустойка от договора не притежава
обезпечителна и обезщетителна функция, тъй като е предвидена не за
неизпълнението на същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, а на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение
към кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, кредиторът следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на
договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит и без
обезпечение. Поради това съдът приема, че основната цел на така уговорената
неустойка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за
сметка на потребителя, тъй като това ще увеличи подлежаща на връщане
сума. Ето защо съдът счита, че уговорената в договора неустойка следва да
9
бъде включена в ГПР, при което положение ГПР ще бъде значително над
50%. Следователно така посочения в договора ГПР от 48,27% не отговаря на
действителния такъв, тъй като с предвидената неустойка се покриват разходи,
които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би
надхвърлил законовото ограничение от 50%, съгласно императивното
изискване на чл. 19, ал. 5 от ЗПК. С оглед гореизложеното съдът намира, че
договорът за потребителски кредит между страните се явява недействителен
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно предявеният иск за възнаградителна лихва е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за
кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на
предоставения кредит до размера на усвоената главница, която в случая е
1200 лв. По делото е установено, че ответникът не е заплащал суми по
кредита, поради което дължи само взетата в заем сума от 1200 лв., поради
което претенцията за главница е основателна за сумата от 1200 лв., като
следва да бъде отхвърлен като неоснователен искът за договорна лихва в
размер на 447,89 лв.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 88 лв. внесена
държавна такса.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. М. М.
от АК-Пловдив за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 624
лева с ДДС за иска за по чл. 124 ГПК, платимо от ответника, с оглед
осъщественото процесуално представителство по предявения иск, на осн. чл.
38, ал. 1 т. 2 от ЗАдв. във вр. с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ.
По отношение на насрещния иск на ищеца „Сити кеш“ ООД по него се
дължат разноски съобразно уважената му част съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК,
10
като общите сторени разноски са в размер на 65,92 лв. държавна такса.
Съразмерно на уважената част следва да се присъдят разноски в размер на 48
лв.
Съответно ответникът по насрещния иск има право на разноски
съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, като такива не са сторени. Относно искането на
процесуалния представител на ищеца адв. М. М. от АК-Пловдив за
присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 вр. чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния представител на
ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС за
иска за по чл. 9 ЗПК, което съразмерно на отхвърлената част от иска е в
размер на 130,46 лв., платимо от ответника, с оглед осъщественото
процесуално представителство по предявения иск, на осн. чл. 38, ал. 1 т. 2 от
ЗАдв. във вр. с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА установено на основание чл. 124 ГПК спрямо ответника
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул. Славянска № 29, ет.
7, че А. Георгиев М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул. ********, не
дължи на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, сумата от 2200 лв., неустойка за
непредставено обезпечение по договор за кредит № 604112 от 09.12.2021 г.
ОСЪЖДА А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул. ********,
да заплати на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул.
Славянска № 29, ет. 7, на основание чл. 9 ЗПК сумата от 1200 лв. /хиляда и
двеста лева/, представляваща главница – чиста стойност по договор за кредит
№ 604112 от 09.12.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен насрещния
иск на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул. Славянска №
29, ет. 7, срещу А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул. ********, с
правно основание чл. 9 ЗПК за заплащане на сумата от 447,89 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 10.01.2022 г.
до 09.02.2023 г. по договор за кредит № 604112 от 09.12.2021 г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул.
Славянска № 29, ет. 7, да заплати на А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр.
Раднево, ул. ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в
11
размер на 88 лв. /осемдесет и осем лева/.
ОСЪЖДА А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул. ********,
да заплати на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул.
Славянска № 29, ет. 7, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в
размер на 48 лв. /четиридесет и осем лева/.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул.
Славянска № 29, ет. 7, да заплати на адвокат М. В. М. от АК-Пловдив, с адрес
гр. Пловдив, бул. ******** Б, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от 754,46 лв. (седемстотин петдесет и четири лева и 46
ст.) с ДДС за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. по всички искове.
Сумата може да бъде преведена по банкова сметка на адвокат М. В. М.
от АК-Пловдив по чл. 39 ЗАдв. в банка „УниКредит Булбанк“ ЕАД, IBAN:
*************.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
12