Р Е Ш Е Н И Е
№ 260312 / 7.10.2020г.
гр. Перник, 07.10.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XI състав, в
открито съдебно заседание на четиринадесети септември през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Цветелина Малинова, като разгледа докладваното от съдия
К. Костадинова гр.д. № 6727 по описа
на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 415 от ГПК.
Образувано е
по искова молба на „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК: *********, подадена
чрез процесуалния му представител – юрк. Георги Георгиев, срещу А.Р.З., с ЕГН: **********,
с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от общо 4696.80 лева, от
които сумата от 1829.21 лева – представлява главница по договор за кредит №
**********/30.10.2017 г., 767.23
лева – представлява възнаградителна лихва и 2100.36 лева – представлява стойността
на закупен пакет от допълнителни услуги, както и законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на ЗИПЗ до
окончателното плащане на сумата. Претендират се и направените по делото
разноски.
В исковата
молба се твърди, че процесните вземания произтичат от договор за кредит №
**********/30.10.2017 г., сключен
между ищеца и ответницата. Твърди се, че договорът е сключен при следните
параметри: сума на кредита – 2000 лева, срок на кредита – 24 месеца, годишен
процент на разходите /ГПР/ 49.89 %,
годишен лихвен процент /ГЛП/ 41.17 % и лихвен процент на ден – 0.11 %.
Твърди се, че ответницата е закупила и пакет от допълнителни услуги към
договора за кредит на стойност общо 2400.96 лева. В тази връзка се твърди, че
общото задължение на ответницата възлиза в размер на 5368.32 лева като размерът
на всяка погасителна вноска е 223.68 лева, а падежната дата 15-то число на
месеца.
На следващо място се твърди, че преди
сключване на договора за кредит ответницата е била запозната с условията по
същия, бил й е предоставен „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация относно потребителски кредит“ и същата е приела да сключи договора
при тези параметри. Посочва се и че ответницата е била наясно със съдържанието
на пакета от допълнителни услуги, какво представлява същият и че има възможност
да не сключва такъв, както и неговата стойност, но въпреки това е изявила
желание да се ползва от предлагания пакет от допълнителни услуги.
Твърди се,
че след сключване на договора ищецът е изпълнил надлежно задълженията си по
същия като е превел на ответницата сумата от 2000 лева.
Допълва се,
че към договора е сключен и Анекс № 1/16.04.2018 г., с който е отложена една
вноска и страните са уговорили нов погасителен план.
На следващо
място в исковата молба се твърди, че първоначално длъжникът е изпълнявал точно
задълженията си по кредита, но впоследствие е започнал да допуска забава в
плащанията, като на 15.04.2018 г. е преустановил същите. В тази връзка се
уточнява, че ответницата е заплатила три пълни месечни вноски по договора за
кредит и една вноска частично. Посочва се, че поради допуснатата забава на
плащанията кредиторът се е възползвал от правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем като е изпратил съобщение в този смисъл до ответницата на
04.07.2018 г. Поддържа се, че дори посоченото уведомяване за предсрочната
изискуемост да не е редовно, то последната следва да се счита уведомена за
същата с връчването на препис от исковата молба. В тази връзка се посочва, че
неизплатената част от задълженията на ответницата по договора за кредит и
пакета допълнителни услуги към него възлиза на 4696.80 лева, която се
претендира изцяло с исковата молба.
На последно място се обръща внимание,
че макар към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не всички вноски по договора за кредит да са били с настъпил падеж,
то следва да се вземат предвид падежиралите вноски към датата на приключване на
устните състезания.
Излагат се подробни доводи, че ищецът,
а и дружеството кредитодател не са банки, а небанкови финансови институции,
поради което спрямо тях не намирали приложения разясненията, дадени в т. 18 към
ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С тези
аргументи се иска предявените искове да бъдат уважени.
С исковата
молба са представени Договор за потребителски кредит № **********/30.10.2017 г. със споразумение за предоставяне на пакет от допълнително услуги
към него, общи
условия на „Профи кредит България“ ЕООД, погасителен план към договора,
преводно нареждане, искане за отпускане на потребителски кредит, стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация, извлечение от сметка,
заявление за промяна на погасителен план, анекс № 1 към договор за
потребителски кредит нов погасител план
и уведомително писмо.
В срока по чл. 131 от ГПК от страна
на ответника по делото не е постъпил писмен отговор. В депозираното възражение
по реда на чл. 414 от ГПК ответницата е посочила, че действително е в
облигационни отношения с ищеца като му дължи суми по договора за кредит, но
възразява срещу дължимостта на вземанията за 767.23 лева – възнаградителна
лихва и 2100.36 лева стойност на закупен пакет от допълнителни услуги. С тези
аргументи се иска предявените искове за тези суми да бъдат отхвърлени.
В съдебно
заседание, проведено на 14.09.2020 г., от процесуалният представител на ищеца е
постъпила писмена молба, с която изразява становище за неоснователност на
възраженията на ответника. Иска се исковите претенции да бъдат уважени.
Ответникът
А.Р.З.
редовно призована, не се явява и не
изпраща представител.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема
за установено от фактическа страна следното:
От ищцовото дружество е депозирано заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу
ответника за вземанията, които са предмет на настоящото производство. В тази
връзка по подаденото заявление районният съд е издал заповед № 1146/05.03.2019
г. по ч.гр.д. № 1654/2019 г. по описа на РС Перник. Последната е връчена на длъжника
А.Р.З., който е депозирал възражение срещу същата.
Страните не спорят, а и от представено по делото копие
от Договор за потребителски кредит № **********/30.10.2017 г. се установява, че на 30.10.2017 г. между
ищеца, като заемодател, и ответника, като заемополучател, е сключен договор за
паричен заем при следните параметри: сума на кредита: 2000 лева, срок на кредита
24 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 49.89 % и годишен лихвен процент /ГЛП/ 41.17 %. При тези параметри общото
задължение по кредита е в размер на 2967.36 лева. Към договора обаче е закупен
и пакет от допълнителни услуги на стойност 2400.96 лева. В тази връзка общото
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги е в размер на 5368.32
лева като ежемесечната вноска е в размер на 223.68 лева.
По делото липсва спор, а и от представеното платежно
нареждане е видно, и че от страна на ответницата – кредитополучател по договора
за кредит на 30.10.2017 г. е усвоена сумата в размер на 2000 лева.
На следващо място страните не спорят, а и от
представеното извлечение от сметка се установява, и че от страна на ответника
са постъпили плащания в размер на 671.52 лева. Видно
от извлечението с посочената сума са погасени 170.79 лева от стойността на
главницата и 200.13 лева от стойността на лихвата – съгласно погасителния план.
Погасени са и 300.60 лева от стойността на пакета от допълнителни услуги.
От представено по делото заявление за промяна на
погасителен план от 28.03.2018 г. е видно, че ответницата е поискала отлагане
на една вноска по кредита. В тази връзка и между страните е сключен анекс № 1
от 16.04.2018 г. Видно от приложен към същия погасителен план последната вноска
по кредита вече е с дата 15.12.2019 г., като е отложена вноската от 15.03.2018
г.
От представено по делото уведомление до ответника е
видно, че ищецът е упражнил правото си да обяви вземанията по договора за предсрочно
изискуеми. Уведомлението е изпратено на 04.07.2018 г., но липсват данни същото
да е достигнало до заемодателя.
По делото е извършена и съдебно счетоводна експертиза.
От същата се установява, че сумата от 2000 лева е преведена от страна на
заемодателя в полза на ответницата на 30.10.2017 г. В изпълнение на
задълженията си по кредита ответницата е направила плащания в размер на 671.52
лева. С посочената сума в счетоводството на ищеца са погасени 170.79 лева от
стойността на главницата, 200.13 лева от стойността на лихвата и 300.60 лева от
стойността на пакета от допълнителни услуги – съгласно погасителен план.
Съгласно експертизата ако по договора за кредит не е
налице задължение в размер на 2400.96 лева – за пакет от допълнителни услуги с
внасяне на сумата от 671.52 лева биха били погасени – лихва 372.83 лева и
главница 298.89 лева. В тази връзка и неплатените задължения по кредита биха
били в размер на 2295.84 лева, от които 1701.11 лева – главница и 594.73 лева –
лихва за периода от 15.05.2018 г. до 15.12.2019 г.
Изготвената експертиза следва да бъде кредитирана,
доколкото вещото лице е отговорило пълно, изчерпателно и обосновано на
поставените му въпроси. Същото е работило въз основа на представените по делото
документи и е проучило счетоводството на ищеца. Освен това липсват и данни за
евентуална заинтересованост на вещото лице от изхода на спора.
Така установената фактическа обстановка налага
следните изводи от правна страна:
Искът
е с правно основание по чл. 240 от ЗЗД вр. с чл. 9 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/ вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК – за установяване вземането на ищеца към ответника по Договор за потребителски кредит № **********/30.10.2017 г, за което е издадена заповед № 1146/05.03.2019
г. по ч.гр.д. № 1654/2019 г. на Пернишкия РС за
изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е депозирал в
срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение срещу същата. Това е наложило даване
на указания за предявяване на иск в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК. В
тази връзка предявеният установителен иск е допустим като целта му е издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила
след установяване съществуването на вземането по съдебен ред в исково
производство.
Ответникът по настоящото производство има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и липсват
данни ползваната от него услуга да е предназначена за
извършване на търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на
потребителя за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните
елементи: действителен договор за потребителски кредит,
предоставяне на договорения заем и настъпване на
падежа на вземането за неговото
връщане.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът прави извода, че е налице
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Договорът е сключен в изискуемата се от чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмена форма, а
съдържанието на неговите клаузи са изцяло съобразени със специалната уредба на този вид
договори, които са
уредени в чл. 11 от ЗПК.
В договора се съдържа информация за данните (име, адрес и
ЕГН) на кредитополучателя, срока на договора (24 месеца), падежите на всяка
вноска (15-то число на съответния месец), брой на вноските (24), сумата на
кредита (2000 лева), ГЛП (41,17 %), ГПР (49,89 %) и общата сума дължима от потребителя
(5368,32 лева – сбор от сумата по кредита, възнаградителна лихва и пакет
възнаграждение по пакет от допълнителни услуги), поради което същият отговоря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 5, 6, 7, 9 и 10 ЗПК.
Договорът е съобразен с чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК,
според която разпоредба следва да е налице погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Това е така, тъй като всяка вноска е в един и същи размер
от 223.68 лева, а техният брой и падеж е също посочен: 24 броя и 15-то число на
съответния месец, т. е. съдът приема, че спазена разпоредбата на чл. 11, т. 11
от ЗПК. В договора се съдържа разяснение за правото на потребителя да получи
информация за обстоятествата, съдържащи се в чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, както и
за правото на отказ по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК.
Горното налага извод, че не са налице основанията за недействителност
на договора за кредит, съдържащи се в чл. 22 от ЗПК, вр., чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2
ЗПК.
Налице е настъпила изискуемост на кредита. Посоченият извод следва от
обстоятелството, че договорът е сключен на 30.10.2017 г. за срок от 24 месеца,
т. е. същият е изтекъл на 15.11.2019 г. Предвид направеното отсрочване на една
вноска с анекс № 1 – то договорът е изтекъл на 15.12.2019 г. От представеното по делото уведомление за
предсрочна изискуемост не се установи същото да е достигнало до ответника.
По делото се установи и частично плащане – в размер на общо 671.52 лева. С
посочената сума са погасени 170.79 лева от стойността на главницата и 200.13
лева от стойността на лихвата – съгласно погасителния план. Погасени са и
300.60 лева от стойността на пакета от допълнителни услуги
Исковите претенции обаче съдът намира за основателни до сумата от 1701.11
лева за главница и до сумата от 594.73 лева – възнаградителна лихва за периода
от 15.05.2018 г. до 15.12.2019 г. За сумата от 128.10 лева – разликата до
пълния претендиран размер на главницата от 1829.21 лева и за сумата от 172.50
лева – разликата до пълния претендиран размер на възнаградителната лихва от
767.23 лева, исковете следва да бъдат отхвърлени. Следва да бъде изцяло
отхвърлен и искът за сумата от 2100.36 лева – възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги.
Посоченият извод се обосновава с обстоятелството, че вземането от 2400.96
лева – стойност на пакет от допълнителни услуги поначало не се дължи от
ответника. Последният има качеството потребител, поради което се ползва от защитата срещу неравноправни клаузи,
уредена в ЗЗП, за наличието на които съдът следи служебно и без да е наведено
от страната подобно възражение. В този смисъл е и трайната съдебна практика, съгласно която съдът следва да следи служебно за съществуването
на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза
в потребителския договор и да се произнася, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни. В този смисъл е и практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Съобразно последната националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата.
От своя страна в разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП се съдържа
легално определение на понятието „неравнопрана
клауза" в договор с потребител, съгласно което такава е всяка уговорка във вреда на същия, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочения текст. Освен това според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, а
съгласно ал. 2 – не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. В този
смисъл са и разрешенията, дадени в цитираната
Директива 93/13/ЕИО.
В конкретния случай, по делото не се
спори, че процесният договор за потребителски кредит е сключен при общи условия, т. е. при
предварително определени от ищеца договорни клаузи. Това е видно и от самия
договор, който представлява стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено, поради което настоящият състав намира, че същият не е бил предмет на предварително договаряне между
страните и ответникът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието му. Видно е
също, че в договора за потребителски кредит като съставна част е включен и съответен
избран и закупен пакет от
допълнителни услуги, за който ответникът дължи заплащане на възнаграждение в
размер на 2400.96 лева.
На следващо
място съдът намира, че клаузите за заплащане на възнаграждение по допълнителния пакет
услуги противоречат на добрите нрави и на нормите на 10а, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което обосновава извод за тяхната нищожност. Възнаграждението в размер
на 2400.96 лева за
допълнителния пакет се явява прекомерно – дори надвишава отпуснатата в заем
по кредита сума, и не отговаря на
изискванията на закона. Посоченият извод следва на първо място от
обстоятелството, че процесните услуги не са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит,
каквото е изискването на императивните разпоредби на закона, като не е
формирана и цената за всяка от услугите по отделно. В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 10 а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит, което в
случая не е направено. В
противоречие с императивното изискване на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор е определено общо
възнаграждение за плащане за различните видове допълнителни услуги, като наред
с това заплащането на възнаграждението от потребителя е уговорено да е предварително.
Следователно, то е дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените в споразумението услуги
и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на
действието на сключения между страните договор. Подобно разрешение обаче противоречи на принципа за добросъвестност и справедливост при
договарянето, който изисква потребителят да заплаща такса за реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетичното
ползване на такава, каквато е тезата на ищеца. По тези съображения настоящият
състав намира, че е налице неравноправна
клауза в договора за кредит, доколкото потребителят
се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за услуги, които не са му предоставени, поради което тази уговорка противоречи и на добрите нрави.
В тази връзка следва да се вземе
предвид, че според чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая включените
във въпросния пакет т.нар. „допълнителни услуги“, представляват
именно услуги във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се
приеме, че същите попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.
Регламентираните в последната норма допълнителни услуги са такива, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия
случай обаче посочените в т. 2, 3 и 4 от споразумението допълнителни услуги по
своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора /в този
смисъл Решение № по в.гр.д. № 306/2019 г. по описа на Пернишкия ОС и много други/.
С оглед гореизложеното, доколкото съдът прие, че по договора са извършени
плащания в размер на 671.52 лева, то при отпадане на задължението по пакета от
допълнителни услуги, с тази сума са погасени: лихва 372.83 лева и главница 298.89 лева. В
тази връзка и неплатените задължения по кредита са в размер на 2295.84 лева, от
които 1701.11 лева – главница и 594.73 лева – лихва за периода от 15.05.2018 г.
до 15.12.2019 г. – до които суми исковете следва да бъдат уважени, като за
разликата до пълния претендиран размер исковете следва да бъдат отхвърлени.
Изцяло следва да бъде отхвърлен и искът за сумата – възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги.
По исканията за разноски на страните:
Съгласно т.
12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС съдът, който разглежда иска по чл. 422 респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК,
следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени в заповедното
производство като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноски, както в исковото, така и в заповедното производство.
Искане за
разноски е направила само ищцовата страна:
По
разноските в производството по ч.гр.д. № 1654/2019 г. по описа на РС Перник
/заповедно производство/:
В това
производство ищцовото дружество претендира разноски в размер на общо 145.03
лева, от които 95.03 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско
възнаграждение, определено от заповедния съд по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК. С
оглед изхода на делото съобразно уважената част от претенцията от тези разноски следва да му бъде присъдена сумата
от 70.07 лева.
По
разноските в производството по гр.д. № 6727/2019 г. по описа на РС Перник
/исково производство/:
В това
производство ищцовото дружество претендира разноски в размер на общо 513.94
лева, от които 93.94 лева държавна такса, 300 лева – юрисконсултско възнаграждение
и 120 лева – депозит за експертиза, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ на ищеца следва да бъдат определени разноски
за юрисконсулт в минималния размер от 100 лева. От така посочените суми /общо
313.94 лева/ с оглед изхода на делото на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер 153.46 лева съобразно уважената част от иска.
Ответната
страна не претендира разноски и не представя доказателства да е извършила
такива.
Водим от
горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че А.Р.З., с ЕГН: ********** и адрес: ***
ДЪЛЖИ на „Профикредит
България“, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 1701.11 лева – неизплатено парично задължение /главница/ по Договор
за потребителски кредит № **********/30.10.2017 г. и сумата от 594.73 лева –
възнаградителна лихва за периода от 15.05.2018 г. до 15.12.2019 г. или вземане
на обща стойност 2295.84 лева, както и законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 01.03.2019 г. до окончателното плащане на сумата, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1654/2019 г. по описа на Пернишкия РС КАТО ОТХВЪРЛЯ исковете: 1/за сумата от 128.10 лева - главница, представляваща разликата между уважения
размер от 1701.11 лева и пълния размер на претенцията за главница от 1829.21
лева; 2/ сумата от 172.50 лева – възнаградителна лихва, представляваща разликата между
уважения размер от 594.73 лева и пълния размер на претенцията за
възнаградителна от 767.23 лева, 3/ както и изцяло иска за сумата от 2100.36 лева – представлява стойността
на закупен пакет от допълнителни услуги, поради неоснователност на претенциите.
ОСЪЖДА А.Р.З., с
ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Профикредит
България“, с ЕИК: ********* сумата от общо 70.07 лева, представляваща разноски
в производството по ч.гр.д. № 1654/2019 г. по описа на Пернишкия РС и сумата от
общо 153.46 лева, представляваща разноски в настоящото исково производство
съобразно уважената част от претенциите.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЛЕД влизане на
решението в сила на решението, изисканото ч. гр. д. № 1654 по описа за 2019 г. на Пернишки районен съд
да бъде върнато на съответния състав, като към него се приложи и препис от
влязлото в сила решение по настоящето дело.
РАЙОНЕН СЪДИЯ
К.
КОСТАДИНОВА
Вярно с оригинала: И.Д.