№ 1379
гр. Пазарджик, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Ангел Ташев
при участието на секретаря Наталия Д.а
като разгледа докладваното от Ангел Ташев Гражданско дело №
20245220102841 по описа за 2024 година
Производството е образувано по повод искова молба от М. К. С., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр. С., ул. ********, чрез адвокат А. Д. от САК, със съдебен
адрес и адрес за призоваване: гр. С., р-н „Средец“, **********, тел. *******, със съдебен
електронен адрес за призоваване: *********, против „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. **********, представлявано от С. П. П., с която
се иска от съда да обяви Договор за паричен заем Standard 14 № *******, сключен между М.
К. С. в качеството й на кредитополучател и „Вива Кредит” АД, в качеството му на
кредитодател, за недействителен на основание чл.22 ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, във
връзка с чл.26, ал.1, предложение първо от ЗЗД.
В условията на евентуалност предявява иск за прогласяване на недействителност на
клаузата на чл.1, ал.3 от договора, на основание чл.10а, ал.2 ЗПК и чл.19, ал.5 ЗПК, във вр. с
чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД
В условията на евентуалност предявява иск за прогласяване на недействителност на
клаузата на чл.4, ал.2 от договора, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предложение първо и второ
ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.4 ЗЗД.
Посочена е банкова сметка по чл.127, ал.4 ГПК - IBAN: ***********.
Претендира разноски.
В исковата молба ищецът твърди, че на 02.11.2023 г. между страните е сключен
договор за паричен заем Standard 14 № *******, с размер на заемната сума от 900 лева,
размер на погасителната вноска – 82,24 лева, срок на кредита - 36 седмици, брой вноски 18,
ГПР 49,39 %, ГЛП 40,32 %. Лихвен процент на ден – 0,11%.
Сочи, че съгласно чл.1, ал.2-4 от договора, ищецът трябвало да заплати такса за
експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 441,90
лева. Съгласно чл.4, ал.2 от договора било предвидено и заплащането на неустойка в размер
на 294,66 лева.
Сочи, че ищцата е заплатила сумата в размер на 355,83 лева към датата на
депозирането на исковата молба.
Твърди, че процесния договор е недействителен на специалните основания по чл.22
ЗПК, тъй като таксата за експресно разглеждане на документи не е посочена като включена в
1
ГПР, поради което има неправилно посочване на ГПР. Цитира решения на СЕС. Счита, че
записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла
па чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите, както е и в настоящия
случай. На следващо място счита, че не е упоменато и кои разходи са включени точно в ГПР
и кой разход какъв процент от ГПР формира.
Твърди, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкувал всяка една клауза и да преценявал дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
По отношение на евентуалните искове посочва, че целта на договорната клауза на
чл.1, ал.3 била да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за
предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие
с добрите нрави и с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Това възнаграждение също е следвало
да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това са разходи по
см. на чл.19, ал.1 от ЗПК. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като
допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
доколкото начисляването и събирането му не представлява плащане на услуга, а прикрит
разход по кредита, с който се стига до надхвърляне на ограниченията на закона за
максималния размер на ГПР, т.е. клаузата е недействителна и на основание чл.19, ал.4, във
вр. с ал.5 ЗПК.
По отношение на клаузата по чл.4, ал.1 от договора счита, че съдържа множество
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя
им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен срок от
усвояване на сумата по Договора, на практика правят задължението неизпълнимо. При това
положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя
води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизалп изцяло извън присъщите и
функции. Счита, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Излага
подробни съображения. Смята, че тази клауза е й в пряко противоречие с Директива
2008/48/ЕО.
Претендира разноски и сочи доказателства.
В проведеното съдебно заседание ищецът не се явява. Постъпила е молба от адвокат
Д. от САК, като моли съда да уважи исковата претенция.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с
който изразява становище по допустимостта, неоснователността и нередовност на исковата
молба.
Не оспорва, че на 02.11.2023 г. между страните е сключен договор за паричен заем
Standard 14 № *******, с размер на заемната сума от 900 лева, размер на погасителната
вноска – 82,24 лева, срок на кредита - 36 седмици, брой вноски 18, ГПР 49,39 %, ГЛП 40,32
%. Лихвен процент на ден – 0,11%.
Посочва, че в процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен процент по
кредита, уговорен е срок на договора, същият съдържа и условия за прилагането му, поради
което не било нарушено правилото на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК.
Оспорва, че процесният договор противоречал на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Оспорва, че таксата за експресно разглеждане на документи цели заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Посочва, че услугата по експресно разглеждане на
документи била допълнителна услуга, от която ищцата доброволно е избрала да се възползва
2
като на основание чл. 19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността
на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Експресното
разглеждане на документи нямало задължителен характер, с което обстоятелството ищцата
било запозната, но в случая тя избрала доброволно да ползва тази услуга срещу заплащане
на такса в посочения в договора размер. Поради тази причина посочения в договор размер
на ГПР е действителния и не било налице заблуждаваща търговска практика.
По отношение на евентуалните искове.
Оспорва твърденията на ищеца, че таксата за експресно разглеждане на документи е в
противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Посочената такса била дължима при
избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния
срок от 10 дни. На практика услугата по експресно разглеждане се извършвала преди
сключване на договора за кредит, следователно посочената такса не можела да се разглежда
като такава по управлението или усвояването на кредита. Смята, че размерът на таксата не
следвало да се включва към ГПР, както и че не противоречала на добите нрави.
По отношение на неустойка смята, че не нарушава добрите нрави и не излиза извън
присъщите й функции. Посочва, че с нейното уговаряне не се цели заобикаляна на
разпоредбата на чл.19, ла.4 ЗПК. Смята, че неустойката не представлява и допълнително
възнаграждение и по този начин не следвало да се включва в ГПР.
Оспорва, че процесните клаузи са неравноправни, тъй като ищецът е имал
възможност да влия на тяхното съдържание.
В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
От представения и приет по делото Договор за паричен заем Standart 14 № ******* се
установява, че на 02.11.2023 г. между ищеца М. С. като заемател и ответното дружество
„Вива кредит“ АД като заемодател е бил сключен Договор за потребителски кредит, по
силата на който кредиторът предоставя на кредитополучателя кредит под формата на
паричен заем в размер на 900 лева, който следвало да се върне на 18 вноски. Размерът на
ГПР е 49,39 %, а на ГЛП 40,32 %. Посочено е, че общата сума за плащане е в размер на
1480,32 лева с включена такса експресно разглеждане. В чл.1, ал.3 от договора е уговорено,
че ищецът дължи сумата в размер на 441,90 лева, представляваща такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем. С включването на тази сума
месечната вноска е в размер на 82,24 лева. В чл.4 е уговорено, че заемателят се задължава в
3-дневен срок от усвояването на сумата по кредита да представи едно от следните
обезпечения – поръчител или банкова гаранция. Посочено е, че при неизпълнение,
ответникът дължи неустойка в размер на 294,66 лева, като в този случай дължимата месечна
вноска е в размер на 98,61 лева, а общо дължимата заемна сума е в размер на 1774,98 лева.
Представена е справка за извършени плащания от страна на ищеца по процесния
кредит, от която се установява, че е заплатил сумата в размер на 454,44 лева, както и че
задълженията по договора възлизат на 583,98 лева.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
Районен съд Пазарджик е сезиран с установителни искове с правно основание чл.22
ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, във връзка с чл.26, ал.1, предложение първо от ЗЗД;
чл.10а, ал.2 ЗПК и чл.19, ал.5 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД и чл.26,
ал.1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.4 ЗЗД.
Основателността на исковата претенция предполага наличие на сочените от ищеца
основания за нищожност на договора за потребителски кредит, които следва да бъдат
установени от него при условията на пълно и главно доказване по делото.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав приема, че
между ищеца и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит по чл.9 и
сл. от ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
3
Следователно ищцата се ползва и от регламентацията на потребителската закрила, уредена в
Закона за защита на потребителите - арг. чл.24 ЗПК, във вр. чл.143 - 148 ЗЗП.
При сключване на договора за кредит е допуснато нарушение на императивната
разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за
потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната
цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от
сключване на договора. Поради това посочването на ГПР е условие за действителността на
самия договор за потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност
на договора съгласно чл.22 ЗПК. Според съдържащото се в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК законово
определение на понятието „обща сума, дължима от потребителя“ същата представлява
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък
представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В процесния договор кредиторът е посочил единствено абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 49,39%/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,32 % не е ясно
как точно участва в него. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на
чл.11, т.10 ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. На следващо място, в случая че към
посочения ГПР в размер на 49,39 % се прибави и процентното съотношение на дължимата
неустойка от 294,66 лева и такса експресно разглеждане в размер на 441,90 лева, ГПР ще
надхвърля максимално допустимия размер съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Поради това, следва се
приеме, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора,
което води до недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност на целия
договор, съобразно чл.22 ЗПК. /В този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС -
Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г., Решение № 122 от 20.09.2021 г. на ОС - Пазарджик
по в. гр. д. № 395/2021 г. и Решение № 184 от 04.11.2021 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д.
№ 635/2021 г./..
На следващо място съдът приема, че вземането по чл.4, ал.2 от договора няма
характеристиките на неустойка, тъй като неговата действителна цел не е да обезпечи
представянето на обезпечение от страна на потребителя, нито да обезщети евентуалните
вреди от необезпечаването на кредита. Макар да е уговорена като санкция, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, тази неустойка е предвидена да се
кумулира към дължимото текущо възнаграждение (договорна лихва), както и към законната
лихва, дължима при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от основните си
функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора.
Освен това заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в
този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза
по смисъла на разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП.
С договореното задължение кредитополучателят да предостави в тридневен срок след
сключването на договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да
4
извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и
при трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това изискване е
обвързано с неустойка, която е значителна по размер - около 47 % от заемната сума, като по
този начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на неустойката към
задълженията по договора на практика се стига до различни стойности както на ГПР, така и
на лихвата.
На следващо място, неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението по т.
3 от ТРОСТК № 1/09 г., със задължителна сила за съдилищата е прието, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии естеството им на парични или
непарични и размерът на задълженията, обезпечени с неустойката, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в
хода на процеса като настъпили юридически факти, както и да извърши преценка за
основателност на възражението в съответствие със задължителна тълкувателна практика на
ВКС.
В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и
евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно
непарично задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора,
ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с
евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да
настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице
интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т. е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на
горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от
сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това
негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът
е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори
при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността
задължението по чл.4, ал.2 от договора да възникне при редовен кредит показва, че целта на
кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата
от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да
породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва.
Доколкото в случая размерът на неустойката се явява около 30 % от размера на
кредита, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази
неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв
начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче
неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по чл.4,
ал.2 от договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни вноски,
неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател
и поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си
позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се
на близо половината от сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на
потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата
5
на договаряне при потребителско кредитиране /чл.19 ЗПК/. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в
пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е нищожна и на основание чл.26, ал.1
ЗЗД. За да достигне до този извод, съдът прави преценка за естеството на договора за
кредит, съотношение между размера на заема и размера на неустойката, съотношение на
законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението. /В горния
смисъл Решение № 110/07.04.2022 г. по в.гр.д. № 64/2022 г. по описа на ОС Пазарджик./.
Относно клаузата за заплащане такса за експресно разглеждане. Разпоредбата на
чл.10а, ал.1 ЗПК дава възможност на страните по договор за потребителски кредит да
договорят допълнителни услуги, но за да са валидни и за да породят правно действие същите
следва да са уговорени в съответствие с чл.10а, ал.2 и 3 ЗПК, забраняващ на кредитора да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие.
Необходимо е също така видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, да бъде ясно и точно определено в договора, както изисква разпоредбата на
чл.10а, ал.4 ЗПК.
Клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане вменява в тежест на
заемополучателя да заплати възнаграждение за услуга, която по естеството си представлява
действие по усвояване и управление на кредита по смисъла на чл.10а, ал.2 ЗПК.
Разглеждането на молбата за кредит, било то и „експресно“, е присъща на дейността по
кредитирането, извършвана от търговци, които предоставят заеми по занятие, и би следвало
да са безплатни за потребителя. В този смисъл уговорката противоречи на разпоредбата на
чл.10а, ал.2 ЗПК.
Клаузата също така е формулирана неясно и в противоречие с повелителната
разпоредба на чл.10а, ал.4 ЗПК, съгласно която видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. От съдържанието на договора за паричен заем не става ясно как тази
допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирана цената за ползването и
и какви конкретни действия от страна на заемодателя се включват в тази услуга.
Услугата по експресно разглеждане е пряко свързана с договора за паричен заем,
доколкото касае оценката на риска за заемодателя и свързаната с нея преценка за
кредитоспособността на заемополучателя. Тя е била известна на кредитора към момента на
сключване на договора за паричен заем.
В случая договорът за кредит не отразява и действителния размер чл.19, ал.4 ЗПК.
Посочването в договора на стойност на ГПР, която не отговаря на действителната, а е по-
ниска, представлява и невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68г, ал.4 ЗЗП във връзка с
чл.68д, ал.1 ЗЗП, тъй като подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19,
ал.4 ЗПК и изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната
икономическа тежест на договора.
С оглед установеното по делото съдът приема, че предявеният установителен иск,
касаещ процесния договор за кредит е основателен. С оглед на това не дължи произнасяне
по предявените искове в условията на евентуалност.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят и сторените от него разноски в общ размер от 71 лева.
На основание чл.78, ал.1 ГПК, във връзка с чл.38, ал.2 ЗА ответникът следва да бъде
осъден да заплати на А. Д. от САК, за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищеца в производството, дължимото се възнаграждение. Във връзка с горното в полза на
процесуалния представител следва да бъде определено възнаграждение на основание чл.7,
ал.2, т.2, от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер на 573 лева с вкл. ДДС. Неоснователно се явява възражението на
6
ответника за прекомерност, тъй като съдът го присъжда в претендирания размер, който се
явява минимален по наредбата.
По отношение на възражението, че към определеното и присъдено от съда
възнаграждение не следва да се включва и ДДС, съдът намира същото за неоснователно,
поради следните съображения:
Адвокатското възнаграждение съставлява облагаема доставка по смисъла на чл.2, т.1
вр. чл.8 от ЗДДС и адвокатът е данъчно задължено лице, което дължи внасяне на ДДС върху
полученото възнаграждение съгласно чл.3, ал.2 от ЗДДС, а още повече това изрично се
предвижда от законодателя в § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004г. Предоставената
безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв, която следва да се заплати по реда на чл.38,
ал.2 ЗАдв от осъдената за разноски страна, не е безвъзмездна, тъй като с присъждането на
адвокатското възнаграждение тя се овъзмездява и това води до данъчното й облагане -
затова и дължимото възнаграждение следва да включва ДДС. В този смисъл е определение
№ 306/06.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на ВКС, II т.о., определение № 521/25.10.2017 г.
по ч.т.д. № 1225/2017 г. на ВКС, I т.о., определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019
г. на ВКС, II т.о. и определение № 261/24.06.2019 г. по гр.д. № 3946/2018 г. на ВКС, III г.о.).
Поради изложеното съдът не споделя посоченото определение на ВКС, тъй като това е
единичен случай и счита, че следва да се придържа към константната практика в ВКС,
обективирана в посочените по-горе съдебни актове.
По изложените съображения и на основание чл.235, ал.2 ГПК Районен съд
Пазарджик.
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между М. К. С., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: гр. С., ул. ******** и „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. ********** договор за паричен заем Standard
14 № ******* от 02..2023 г., поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ж.к. **********, да заплати на М. К. С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: гр. С., ул. ********, сумата в размер на 71 лева, сторени разноски в хода на
производството.
ПРИСЪДЕНАТА сума може да се заплати по следната банковата сметка: IBAN:
***********.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ж.к. **********, да заплати на адвокат А. Д. от САК, на основание чл.38, ал.2, във
връзка с чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. сумата в общ размер на 573 лева с вкл. ДДС,
представляващо адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
7