РЕШЕНИЕ
№1960
гр. Пловдив, 08.11.2022
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на двадесет и трети юни, през две хиляди двадесет и
втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня П. и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив Данаила Станкова,
като разгледа докладваното от съдията административно дело № 1037 по описа
на съда за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от А.С.М.
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. Н.Д. и конкретизирана с
допълнителна молба от 03.05.2022 г., с която искова молба е предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди
против ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство
на правосъдието. Предявеният иск е за сума на обезщетението от 50 000 лева, като
се сочи, че вредите са причинени на ищеца при престоя му в Затвора Пловдив по
изтърпяване на наказание „Лишаване от свобода“ в периода от 01.05.2017 г. до
18.04.2022 г. Неимуществените вреди се сочи да са такива съставляващи болки, страдания, обида,
възмущение, огорчение, погнуса, отвращение, внушаване на чувство за
малоценност, излагане на риск живота и здравето на ищеца, като се твърди същите
да са причинени в резултат от нарушения, извършени чрез бездействие от страна
на затворническата администрация, които се съотнасят към такива на разпоредбата
на чл.3 от ЗИНЗС, респ. чл.3 от КПЧОС. Нарушенията са се изразили според ищеца в следното: в пренаселеност на затворническите
килии - под 3 кв. метра на човек нетна жилищна площ, наличие на дървеници,
хлебарки, гризачи, липса на санитарен възел на определените за това места, липса
на лекар, който да полага постоянни грижи за лишените от свобода, наличие на
лишени от свобода с ХИВ, които не биват изолирани от другите и настанявани на
лечение, наличие на болен от Covid- 19 в килията, който не бил
изолиран от останалите и не бил настанен своевременно в болница, неизвеждане на
ищеца на лекар при застрашено здраве, задименост в помещенията по настаняване
на ищеца поради употреба на опиати за пушене от други лишени от свобода,
наличие на няколко лишени от свобода, които са починали в помещенията по
настаняване на ищеца, включително от ХИВ, като се твърди, че гледката за
останалите била зловеща поради тежкото състояние на починалите, които умирали в
мъки и не били изолирани от останалите, пребиваване в една килия с психично
болно лице, което тормозело останалите и не бивало настанявано на лечение от
управата на затвора, прилаган тормоз от друг лишен от свобода също с психично
заболяване, липса на баня в коридора на поста по настаняване на ищеца и
необходимост да се преминава през двора на затвора за достигане на обособеното
помещение баня, невъзможност за ползване на тоалетна при провеждане престоя на
открито поради липса на такава, лоша хигиена в помещенията поради наличието на
инсекти и гризачи, липса на пералня в затвора, което налагало пране на ръка и
сушене на дрехите в спалните помещения, което водело до образуване на влага и
мухъл. Обезщетението се претендира със законна лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
В съдебно заседание исковата претенции на
ищеца М. се поддържа от пълномощника му адв.Д., която излага подробно становище
по същество и моли за уважаване на исковата претенция, както и за присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Ищецът М. моли съда за
справедливост.
Ответникът ГДИН – София се представлява от
упълномощения ст. юрисконсулт Ч., който заявява в писмен отговор по исковата
молба неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като и в съдебно
заседание моли същата да се отхвърли. В представения писмен отговор се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор Станкова изразява становище неоснователност
на исковата претенция поради липса на установена причинно - следствена връзка
между действия/бездействия на администрацията на Затвора Пловдив и
претендираните вреди. Прави се искане, ако съдът намери за отчасти доказан
иска, да приеме, че заявената претенция за неимуществени вреди е в прекомерен
размер и да присъди такова по справедливост.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че искът е допустим.
С оглед на съдържанието на исковата претенция се касае до иск за неимуществени
вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира
обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът М.
претендира вреди от посочените нарушения за един непрекъснат период на
задържането му по изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Искът поради
това е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да
търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил задържан в място
за лишаване от свобода. Исковата претенция е предявена и против надлежен ответник,
доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава
11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От фактическа страна, въз основа
на събраните гласни и писмени доказателства по делото се установи и следното:
Ищецът М. *** за изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“ на 08.12.2017 г. За времето от 08.12.2017 г. до
01.05.2019 г. не се съхранявала пълна информация за помещенията по настаняване
на ищеца, предвид наличието на утвърдена номенклатура за съхранение на дела в
ГДИН само за три години. Единствено се установява, че за времето от 15.02.2017 г.
до 18.12.2018 г. ищецът М. бил настанен в спално помещение № 65 на пети пост,
което било с площ от 27,24 кв.м. и отделен санитарен възел от 2,65 кв. метра,
както разполагало с два отваряеми прозореца в стаята и един в тоалетната, която
разполагала с течаща студена вода. Всеки лишен от свобода бил снабден с легло и
шкаф, като можел да ползва топла вода в банята по утвърден график два пъти
седмично. Считано от 18.12.2018 г. ищецът М. бил настанен в спално помещение №
8 на шести пост, което било с размери от 29,66 кв. метра и отделен санитарен
възел от 2,54 кв.метра, както и с отварящи се прозорци в спалното помещение и в
тоалетната, в която можело да се ползва течаща студена вода. Към 01.05.2019 г.
и до 19.11.2020 г. ищецът продължавал да е настанен в спално помещение № 8,
където пребивавали в различни периоди общо най-малко петима лишени от свобода и
най-много деветима. На 20.11.2020 г. ищецът бил преместен в стая с № 17, където
пребивавал до 10.10.2021 г. Това помещение било с площ от 28,75 кв.м. с един
отворяем прозорец, като разполагало и със собствен санитарен възел с отдушник.
В стая № 17 за посочения период общо с ищеца били настанени за различни периоди
най-малко шестима лишени от свобода и на-много деветима. Поради нужда от ремонт
на пода на тоалетната в стая 17 ищецът бил преместен на 11.10.2021 г. в стая №
9, която била с площ от 27,99 кв.метра и също разполагала със собствен
санитарен възел с течаща студена вода, както и два отваряеми прозореца в
спалното помещение и един в тоалетната. В стая № 9 М. престоял до 17.10.2021 г.,
като в този период общо лишените от свобода там били 8 човека. От 18.10.2021 г.
след приключилия ремонт ищецът отново бил върнат в стая № 17, където пребивавал
до края на исковия период 18.04.2022 г. и в това време общо настанените в това
помещение варирали от шестима до осем лишени от свобода. На територията на
шести пост, където най-много пребивавал ищецът М., имало обособено помещение за
непушачи - стая № 18, но ищецът не бил изявявал желание да бъде настанен в
него. Отделно на поста имало и общи умивални, които били ремонтирани през 2017
г. В периода на престой на ищеца в Затвора Пловдив имало назначени в различно
време двама лекари, фелдшер, както и стоматолог. От рая на март 2022 г., във
връзка с разпореждане от 25.03.2022 г. на ГДИН и по повод напускането на лекаря
при Затвора Пловдив било разпоредено медицинското обслужване там да се
осъществява от медицинските специалисти при Ареста Пловдив до отпадане на
необходимостта, като бил въведен график за обслужване на лишените от свобода в
Затвора Пловдив всеки вторник и четвъртък от 14,00 до 16,00 часа, а при
необходимост от издаване медицински документи и при неотложни дейности и извън
графика. По време на престоя на ищеца М. *** същият бил извеждан на прегледи
при офталмолог, за което били съставяни амбулаторни листове, включително и бил
стационарно лекуван през 2018 г. в Очна клиника при УМБАЛ „Свети Георги“. В
рамките на целия престой на ищеца М. *** в същия имало служебна пералня, която
по график можело да се ползва от лишените от свобода за изпиране на спално
бельо и лични дрехи при депозиране на съответна молба, като пералнята
разполагала и със сушилня и дрехите се връщали на съответния лишен от свобода
сухи. Всеки лишен от свобода имал възможност да прецени дали да пере на ръка,
дали да предостави прането си на близките си, или да ползва пералнята при
затвора Пловдив. В помещенията по престояване на ищеца проветрението се
осъществявало чрез отваряне на прозорците
по желание на лишените от свобода, с които всяко спално помещение разполагало.
При излизане за престой на открито лишените от свобода можели да ползват
тоалетната, намираща се непосредствено преди изхода, която можела да се ползва
и по времето на самия престой на открито.
По времето на престоя на ищеца в
Затвора Пловдив настъпила смъртта на няколко лишени от свобода, като нито един
от тях обаче, не бил настанен в едно помещение с ищеца. Конкретно в шеста
група, в която се намирали помещенията по настаняване на ищеца починали пет
лица, сред които и посочените в исковата молба на ищеца С.Й. и М.Д.. Първият от
тях действително пребивавал с ищеца в помещение № 8, като на 24.12.2019 г. бил
изведен със Спешна медицинска помощ и настанен в болница, където именно починал
на 31.12.2019 г. Лишеният от свобода М. Д. бил настанен в стая № 18, като
починал на 27.10.2019 г., но също в болнично заведение. По време на престоя на
ищеца в Затвора Пловдив в помещение с №3 на пост шести в края на 2021 г.
преболедувал Ковид-19 лишеният от свобода О.К., на когото ищецът носел
храна. В рамките на част от исковия
период в Затвора Пловдив били настанени и лицата И.С. М. и К.П.Г., но в
помещения, различни от помещенията по настаняване на ищеца. Първото от лицата
било с констатирана форма на умствена изостаналост, а второто с установено
диссоциално разстройство на личността. За част от периода си на престой ищецът М.
бил настанен на работа в „Обособено производство“, както и затворническа кухня
и като работник по дезинфекция, но бил спиран от работа и по трите позиции,
предвид несправяне със задълженията му и допускани нарушения, за които му били
наложени общо шест дисциплинарни наказания.
Посоченото се установява, както от приетите по
делото писмени доказателства, така и макар и само отчасти от разпита на
свидетелите по делото В. и Ш., чиито показания съдът кредитира, но само
частично и то само доколкото са съответни на останалите кредитирани
доказателства. Съдът разглежда показанията на посочените свидетели и критично,
предвид факта, че се касае до лица, изтърпяващи също наказание лишаване от
свобода в Затвора Пловдив, за които на съда е служебно известно, конкретно по
отношение на свидетеля Ш., че също да е завел дело с правно основание по чл.284
от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, по които пък ищецът е
негов свидетел, поради което и за свидетеля Ш. е налице и личен интерес да
твърди конкретни обстоятелства, а пък свидетелят В. е такъв, свидетелствал по
множество дела със сходен предмет, поради което и се предполага известна тяхна
заинтересованост.
На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери следното:
На първо място, предвид определения
от ищеца исков период, установено е, че ищецът е задържан в Затвора Пловдив не
от претендираната начална дата 01.05.2017 г., а по-късно през същата година –
на 08.12.2017 г., поради което и само на това основание исковата претенция е
неоснователна и недоказана и ще следва да се отхвърли без да се разглеждат
оплакванията по същество за тази част от исковия период, като съдът ще разгледа
конкретните твърдения за неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода“ за времето на реалния престой на ищеца в Затвора Пловдив
считано от 08.12.2017 г. и до края на исковия период 18.04.2022 г.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, който е в сила от 01.06.2009 г., всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно човешко
право. Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в
редакцията ѝ вече в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на
лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода, респективно задържането под стража,
причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно
изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от
КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че
задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са
съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на
изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания,
надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и
независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени конкретни
изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната
администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване
нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са
налице и основания за търсене отговорност от държавата. Следва да се има
предвид, че според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В насока
тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание лишаване
от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев
срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че независимо, че
желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири
квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на
разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а
недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно
отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да
представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може
да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на
условията на задържане – като например липса на
уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на
естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на
основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на
задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ,
следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията
по отношение конкретно на липсата на лично пространство, трябва да се вземат
предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално
място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни
метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на
задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от
тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
В случая, разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, която
сочи, че минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е
по-малка от 4 кв. м., е влязла в сила при постъпването на М. в място за лишаване от свобода, а
именно през февруари 2017 г., поради което и за държавата в лицето на
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, е съществувало
законоустановено задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната
жилищна площ, които е следвало да се съблюдават впрочем и преди този момент, предвид
приложимостта по силата на Конституцията
на КЗПЧОС.
Както се
каза, в рамките на частта от заявения исков период, а именно от 08.12.2017 г. до 18.04.2022 г. се
установява ищецът М. действително да е бил задържан в Затвора Пловдив по
изтърпяване на наказание, като само в рамките на един ден, когато е бил на
болнично лечение, а именно на 01.02.2018 г., същият е бил извън затвора. За
част от процесния период, както се каза и по-горе, въпреки изискването на
информация от администрацията на Затвора Пловдив по повод на изричното ѝ
задължаване с определение на съда от 02.06.2022 г. по реда на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, не е била представена пълна информация касателно конкретни условия по
настаняването на ищеца там, а именно такава, от която да се прецени налице ли е
била пренаселеност на помещенията по
задържане. Това обстоятелство се отнася за непълнотата на данните за периода от
08.12.2017 г. до 30.04.2019 г., когато за времето от 08.12.2017 г. до
14.12.2017 г., дори не е предоставена информация в кое помещение е бил настанен
ищецът. При това положение, независимо от обстоятелството, че на практика не се
установява отказ от предоставяне на изисканата информация, доколкото съдът е
уведомен, че предвид установената номенклатура за съхранение в архив на делата
за срок от три годни, не е налице пълна такава, а при непредоставяне на
информация, съгласно чл.284, ал., пр.23 от ЗИНЗС съдът не е длъжен, но може да
приеме за доказани съответните факти, съдът намира, че в случая следва по
отношение оплакването от пренаселеност за периода, за който няма представена
конкретна информация /от 08.12.2017 г. до 30.04.2019 г./, който е част от
исковия период, да се приложи хипотезата на посочената разпоредба. Вярно е в
тази насока, както се каза, че съдът е уведомен, че делата за разпределение и
движение на лишените от свобода не се съхраняват поради утвърдения кратък срок
за това, но факт е и че ответникът е бездействал в хода на производството и не
е ангажирал каквито и да било други доказателства, каквито не е бил ограничен и
би могъл да представи, като се има предвид, че е юридическо лице към Министерството
на правосъдието и в тази насока би следвало да разполага дори с обобщена
информация за капацитета на затвора Пловдив и неговото запълване. В тази
насока, освен прилагане на законовата фикция по чл.284, ал.3, пр.2 от ЗИНЗС, то
съдът взема предвид и публично оповестената информация, съдържаща се в
докладите на Омбудсмана по Националния превантивен механизъм от извършвани
проверки на място в места за лишаване от свобода. Такива доклади, които могат
да се вземат предвид, са налице за 2016 г., както и за 2018 г. От доклада за
2016 г. става ясно, че при проверката в корпуса на Затвора Пловдив е установена
обща видима пренаселеност, а в този от 2018 г. се сочи, че „предоставената нова информация е за
капацитет на корпуса 358 лица при полагаеми 4 кв. метра. Към 18.06.2018 г. в
корпуса е имало 391 лица, а към 26.09.2018 г. – 414 лица“, сиреч отново е установена обща пренаселеност.
Действително, не са налице конкретни данни за 2017 г., но следва да се вземе предвид тук видимата
тенденция, която е била установена в периода 2016-2018 г. на действителна
пренаселеност в корпуса на Затвора Пловдив, която впрочем е била констатирана и
по дела на ЕСПЧ, образувани по оплаквания на лишени от свобода касателно
условията на престой именно в Затвора Пловдив, например „Зинелов срещу
България“ или „Димитров срещу България“ /по жалба № 7102/21/, по които са
одобрени споразумения с правителството на РБългария и съдът е отчел налична
пренаселеност в Затвора Пловдив по първото от делата през 2017 г., а по второто
- за периода 2015 г. - 2018 г., както и за период през 2019 г. С оглед на изложеното и съобразно с нормата на чл.284,
ал.3 от ЗИНЗС съдът намира, че следва да приеме за установени твърденията на
ищеца касателно посочените от него неблагоприятни условия по изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, свързани с пренаселеност за времето, за което не
е представена конкретна информация, а именно за периода от 08.12.2017 г. до 30.04.2019 г. – 498 дни.
Отделно от това, установява се налична пренаселеност и по отношение на част от
останалото време, включено в исковия период от 01.05.2019 г. до края му –
18.04.2022 г., за който са налице и конкретни данни относно помещенията по
настаняване на ищеца М., тяхната площ и броят на настанените с него лишени от
свобода. В тази насока се установява, че за част от времето на престой на ищеца
в стая № 8, както и за част от времето в стая 17 и за цялото време на престой в
стая № 9, ищецът е пребивавал при условия на пренаселеност, като не е бил
спазен установеният стандарт за налична разполагаема площ на един лишен от
свобода от 4 кв. метра, съгласно предвиденото в ЗИНЗС, което се установява, че
за посоченото време е било за още 502 дни. Сиреч, в рамките на целия установен
период на престой на ищеца в Затвора Пловдив от 08.12.2017 г. до 18.04.2022 г.
се установява същият да е пребивавал при условия на пренаселеност за общо 1000
дни. Следва да се има предвид обаче, че не се явява доказано оплакването му
пренаселеността да е била особено съществена, което е свързано с твърденията в
исковата молба, че на всеки лишен от свобода са се полагали и под 3 кв. метра
площ, доколкото това не е установено от доказателствата по делото и дори и за
времето, за което се вземат изходни данни от констатациите на Омбудсмана при
проверките му по Национален превантивен механизъм, не са налице такива, от
които да се направи извод за такова особено съществено нарушение, каквото се
твърди. Действително,
според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата
на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу България/, при оценката на наличното пространство в
местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството,
заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената
площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н. и като особено
съществено нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС се определя от ЕСПЧ наличието на площ на един лишен от свобода
под минимално установения стандарт, съгласно и
цитираната практика на ЕСПЧ, а именно от 3 кв. м. на човек, поради което и само
по себе си, независимо от други фактори, това води до извод за нарушение и на
чл.3 от Конвенцията за правата на човека. Според
съда, посоченото обстоятелство на особено съществено нарушение не се
установява, но все пак, както се каза, установено е нарушение на изискването по
чл.43, ал.4 от ЗИНЗС за разполагаема площ на един лишен от свобода от 4 кв.
метра, което е налице, независимо от факта, че по отношение на ищеца не
се установява да не е било определено самостоятелно място за спане – отделно
легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания.
Що се касае до
възведеното оплакване за наличието на заразеност
на спалните помещения през разглежданата част от исковия период с инсекти и
гризачи, то действително от свидетелските показания и на двамата разпитани
свидетели се установява, че в помещенията на Затвора Пловдив са налични
хлебарки и дървеници. Впрочем, нито един от свидетелите не е потвърдил изобщо
твърдението на ищеца за наличие на гризачи и по-конкретно плъхове и мишки. Следва
да се има предвид, че от доказателствата по делото се установява категорично,
че от страна на ответника са били сключвани периодично договори за дезинсекция,
дезинфекция и дератизация на местата за лишаване от свобода, като са
представени и протоколи, удостоверяващи осъществени дейности по ДДД обработка
на помещенията на Затвора Пловдив през през 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г.,
2021 г. и 2022 г., което впрочем, се потвърждава и от разпита на свидетелите.
Видно е, че ДДД обработките са провеждани периодично през всяка от годините
през няколко месеца, като в част от представените протоколи е изрично
отразявана и констатация, че след осъществяване на съответната химическа
обработка няма установено наличие на вредители. В
тази насока и според съда, по отношение на целия разглеждан период не се
установява да е налице незаконосъобразно бездействие на затворническата
администрация по отношение на този въпрос, доколкото е видно, че са положени и
то съществени усилия за подобряване на средата на живот на лишените от свобода
в насока недопускане съжителството им с инсекти и/или гризачи, като в тази
връзка са предприети активни действия за справяне с иначе наличния проблем. Затова и
въпреки че принципно наличието на инсекти в спалните помещения е от естество да
води до описаните от ищеца неприятни усещания, то същото не може да се приеме
за пряка последица от незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се
установява същият да е положил необходима и дължима грижа за справяне с този
конкретен проблем, като всяка от годините регулярно е извършвана съответната
дейност по ДДД обработка.
Недоказано остава и твърдението на ищеца за липса на санитарен възел на определените за това места. В тази
насока категорично се установява, че към всяко от спалните помещения, в които е
бил настаняван ищецът е бил изграден самостоятелен санитарен възел, като такива
са били налични и в общите части на шести пост. Недоказано е твърдението
относно това, че липсвал санитарен възел, който да се ползва при престоя на
открито, доколкото е налице представена официална справка относно наличието на
такъв при излизането за престой на открито и липсата на забрана да бъде ползван
в рамките на определения дневен престой на открито от лишените от свобода.
Заявеното от страна на пълномощника на ищеца обстоятелство, което действително
се установява от свидетелските показания, а именно, че понякога е налице липса
на налягане на водата в санитарните помещения, което налага лишените от свобода
да се снабдяват с вода от общите умивални, изобщо не е било възведено като
оплакване от страна на ищеца в исковата му молба, поради което и не следва да
бъде разглеждано, като е недопустимо при излагане становището по съществото на
делото да се разширява очертания в исковата молба предмет на доказване.
Що се касае до това, че банята,
която е изградена в Затвора Пловдив предполага преминаване на лишените от през
двора на затвора за достигане до обособеното помещение за къпане, то според
съда действително се установява от свидетелските показания, че се налага такова
придвижване, но по никакъв начин не се установява това обстоятелство да
причинява описаните от страна на ищеца вреди. Следва да се има предвид, че е
категорично установено, че банята се намира в закрито оборудвано по надлежния
ред помещение, в което е осигурена течаща топла вода, като в тази насока не се
установява ползването ѝ да е свързано с описания от ищеца дискомфорт.
Следва да се има предвид, че в случая не се установява изобщо неизпълнение на задълженията на
затворническата администрация по чл.151 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване
на ищеца е неоснователно.
Неоснователно е и твърдението на ищеца относно това, че същият е следвало
да търпи неблагоприятни условия на задименост
в килиите по настаняването си предвид обстоятелството, че други лишени от
свобода пушат, включително и т.нар „бонзай“ /наименование на синтетичен
наркотик за пушене/. В тази насока от доказателствата по делото се установява,
че на шести пост, където ищецът е бил настанен през цялото време е имало
обособена килия за непушачи, но същият не е изявявал желание да бъде настанен
там. Отделно от това, независимо, че се потвърждават от показанията на
свидетелите твърденията на ищеца, че се пуши наркотично вещество в килиите по
настаняване на ищеца, по делото липсват каквито и да било доказателства по
отношение на този факт ищецът да е отправял сигнал до управата на затвора за
преустановяване на тези незаконни действия на лишени от свобода, като се има
предвид, че се касае до държане на забранени вещи. От страна на ищеца в тази
насока не са наведени конкретни оплаквания от незаконосъобразни действия/
бездействия на администрацията на Затвора Пловдив, а напротив- налице е
оплакване от поведението на други лишени от свобода, което същият би следвало
да отправи към Началника на Затвора Пловдив с оглед проверка и вземане на
конкретни мерки за преустановяване на незаконна практика.
Напълно неоснователно е и твърдението за невъзможност от ползване на пералня при Затвора Пловдив. От
представените от Началника на Затвора Пловдив доказателства се установява, че
през целия престой на ищеца е съществувала пералня, като е въведен и график за нейното ползване
за изпиране на спално бельо на всички, както и дрехи на лишени от свобода,
които работят /лишеният от свобода М. е работел на три позиции по време на
престоя му в Затвора/, които имат здравословни проблеми, или са социално слаби.
Налице са данни и че освен пералня има и сушилня, като дрехите се предоставят
на лишените от свобода сухи. Единственото условие да се ползва пералнята е да
се депозира молба до Началника на Затвора. Не се установява такава да е била
депозирана от страна на ищеца и същата да не е била уважавана. В тази насока и
очевидно от доказателствата по делото е, включително и от свидетелските
показания, че въпрос на личен избор на лишените от свобода е дали да перат на
ръка или да депозират молба до Началника на затвора, както и как да перат и
сушат дрехите си. В тази насока в показанията на свидетеля В. се съдържат
твърдения за него самия и неговият избор да не депозира молби, а да пере на
ръка, а свидетелят Ш. от своя страна, макар да твърди, че молбите не се
уважавали, както впрочем и свидетелят В., все пак потвърждава, че преди е давал
дрехите си да се перат в пералня / свидетелствал е да пребивава от 2018 г. в
Затвора Пловдив/, а понастоящем не прави това, но пък дрехите на работещите
затворници се перат в тази пералня. Поради изложеното и съдът счита, че това
оплакване на ищеца, както и свързаното с него такова, че от мокрото пране в
килиите се получавал мухъл, не може да се уважи, доколкото не е установено
посочената последица да се дължи на незаконосъобразно поведение на ответната по
делото страна.
Касателно оплакването на ищеца, формулирано в исковата молба като такова,
съставляващо липса на полагани адекватни
медицински грижи по повод на заявени негови оплаквания, съдът намира, че
същото е неоснователно. Установява се, че през целия период на престой на ищеца
в Затвора Пловдив, в същия е бил наличен медицински център със съответно
назначени медицински специалисти – като в разглеждания период са били назначени
двама лекари, фелдшер и стоматолог. Според цитирания вече доклад по НПВ на
Омбудсмана на Република България през 2018 г. е констатирано на място при
проверка, че „МЦ на затвора е
с добра материално - техническа база. Кадрово обезпечен е със специалисти.“ Единствено от края
на месец март 2022 г., предвид овакантяване на лекарското място, временно е
организирано медицинското обслужване на лишените от свобода от Затвора Пловдив
от медицинските специалисти на Ареста Пловдив, в която връзка е изготвен и
график. В тази насока и като се има предвид обстоятелството, че ареста Пловдив
е изграден на територията на Затвора Пловдив, като според издаденото
разпореждане от ГДИН за временно осъществяване на медицинското обслужване на
лишените от свобода в затвора от медицински специалисти при Ареста, изрично е
предвидено при необходимост от издаване на медицински документи или други
неотложни дейности медицинските специалисти да реагират и извън определения
график, не могат да се приемат като основателни твърденията на ищеца, както и
свидетелите, че липсва осигурено медицинско обслужване на затворниците.
Напротив, от представената медицинска документация, която е оформяна за ищеца
именно по време на престоя му в Затвора Пловдив, се установява, че същият е бил
извеждан за преглед при специалист във връзка с оплаквания от очно заболяване,
а освен това е бил настаняван и за стационарно лечение в специализирана клиника
по очни болести. Видно е, че върху молба на лишения от свобода до Началника на
Затвора Пловдив е била поставяна резолюция да бъде прегледан, като на ищеца са
издавани медицински справки със съответни предписания от лекаря при затвора. В
тази насока и твърденията на ищеца, че е бил „оставен на произвола“, без
медицинска грижа, не се потвърждават, включително и от свидетелските показания
по делото, независимо, че в същите се изразява негативна оценка по повод
въпросите, свързани с медицинското обслужване на лишените от свобода. Следва да
се има предвид, че в показанията и на двамата свидетели в тази насока са налице
противоречия, като едновременно се твърди, че нямало лекар, а в същото време е
посочено, че лекар бил идвал от ареста, че никой лекар не приемал лишените от
свобода, но и че същевременно били осъществявани приеми /напр. в показанията на
свидетеля Ш./. Последният свидетел, впрочем, е потвърдил, че на ищеца е била
извършвана очна операция, именно докато е бил задържан в Затвора Пловдив, което
е в противоречие със заявеното от същия този свидетел, че никой не бил обръщал
внимание на оплакванията на лишените от свобода. Същото се отнася и до
показанията на свидетеля В., който хем твърди, че никой не обръщал внимание на
лишените от свобода, хем, че при налични оплаквания им били предоставяни
медикаменти. Посоченият свидетел заявява и че само при много тежко здравословно
състояние на лишен от свобода била викана линейка, но именно такова е
нормалното поведение не само по отношение на лишени от свобода, доколкото екип
на СМП се повиква при наличие на спешни състояния. Не се установяват от
доказателствата по делото твърденията на ищеца относно това, че не му е била
оказвана медицинска помощ по отношение на негови заболявания на зъбите и
дискова херния. На първо място, подобни заболявания не са отразявани в
представената за ищеца медицинска документация, като от показанията на
свидетеля Ш. се установява, че ищецът бил с извадени зъби. Същевременно по
делото липсват доказателства ищецът да е правил искания във връзка с посочените
от него заболявания да бъде извеждан за преглед и това да му е било отказвано.
В исковата си молба М. е заявил, че по отношение на заболяването „дискова
херния“ му е бил предоставян съответен обезболяващ медикамент, а както се каза,
когато е била установена нужда от преглед и лечение извън мястото за лишаване
от свобода, такова е било осигурено на ищеца, при това, както се каза вече, в
специализирана клиника с оглед на конкретното заболяване. Ето защо и съдът не
намира за установено нарушение на затворническата администрация, свързано с
липса на оказвана адекватна и навременна медицинска помощ.
По оплакването на ищеца,
свързано с това, че претърпял неимуществени вреди поради заболяването на друг лишен от свобода О.К.от Ковид-19, когото никой не изолирал,
нито настанявал в болница, нито лекувал, а К.боледувал тежко и ищецът му носел
храна, съдът отново не намира да е налице причинна връзка между поведение на
администрацията на затвора и твърдените като претърпени от ищеца неимуществени
вреди. От доказателствата по делото се установява, че посоченото лице О.А. К.действително
е бил задържан в Затвора Пловдив и е бил настанен в помещение, което обаче е
различно от помещенията по настаняване на ищеца М., но на същия шести пост,
като действително през декември 2022 г. е преболедувал от Ковид -19. С оглед на
станалите публично известни данни за заболяването Ковид -19, действително е
възможно при някои хора заболяването да протече тежко, включително и с много
висока телесна температура, както и да е продължително. Посоченото
обстоятелство, само по себе си обаче, не съставлява такова, което да налага
някакво задължително поведение на администрацията на Затвора Пловдив, а и
впрочем, макар и че по чисто човешки причини влошеното здравословно състояние
на друг човек да може да предизвика у другиго притеснения и страхове, то това
не е в пряка причинна връзка с евентуално незаконосъобразно поведение на
администрацията по отношение на болния, каквото и в случая поведение изобщо не
е установено. Ищецът М. не е пребивавал в едно и също помещение със заболелия
Кьоров, както твърди, поради което и неговото здравословно състояние не е било
лично застрашено с оглед на евентуална възможност от заразяване с вируса,
причиняващ посоченото заболяване. Ищецът твърди, че е носел храна на заболелия
от Ковид -19 друг лишен от свобода, но нито от показанията на свидетелите, нито
от които и да било други доказателства се установява ищецът да е бил
принуждаван да се занимава с подобна благородна дейност, а е вършел това по
собствено желание и по собствени подбуди. Не се установява ищецът да е бил
принуден и от обстоятелствата да осъществява такава помощ за друго лице. В тази
насока и според съда не може да се счете, че изпълнението на подобна доброволно
поета обязаност от страна на ищеца по оказване на грижа спрямо друг човек, е
довело, или може да доведе изобщо до твърдените от ищеца обида, възмущение и
внушаване чувство на малоценност, погнуса и пр. вреди.
Същото се
отнася и досежно твърденията на ищеца за претърпени
вреди, съставляващи последица от незаконосъобразно бездействие на
администрацията, свързано с факта, че по времето на престояване на ищеца в Затвора Пловдив, там са били настанени също така и лица – едното с умствена
изостаналост, а другото с диссоциално разстройство на
личността, на които лица не било осигурено настаняване на лечение в
психиатрична клиника и лечение от психиатър. Действително, както от писмените,
така и от гласните доказателства се установява, че за част от времето на
престоя на ищеца М. *** в същата група са се намирали и лишените от свобода И.М. и К. Г., първият с форма на
умствена изостаналост, а вторият – с разстройство на личността, но нито един от
тях не е бил настанен в едно и също помещение с лишения от свобода М.. В тази
насока и твърденията на ищеца, че е бил принуден да търпи прояви на М.,
свързани със замърсяване на спалното помещение и ниска лична хигиена, не се
потвърждават, доколкото става ясно, че ищецът не е бил в едно спално помещение
с това лице, като впрочем, нито един от свидетелите не потвърждава ищецът да е
бил в една килия с него. Свидетелят Ш. в
тази насока е заявил изрично, че ищецът не е имал проблеми с лицето И.. Същото
се отнася и до другото посочено лице Г., за което пък свидетелят В. сочи, че не
е имало проблеми с никого. Не се установява ищецът да е бил тормозен от това
лице, както се твърди в исковата молба. Следва да се има предвид в тази насока,
че нито диссоциалното личностово разстройство, нито умствената изостаналост са
психични заболявания по смисъла на определянето им, включително и по МКБ, за да
се твърди изобщо задължение на администрацията на Затвора Пловдив за
настаняване на посочените две лица в психиатрична клиника, или назначаване за
тях лечение от психиатър. Очевидно, освен това, предвид настаняването им в
място за лишаване от свобода, което се осъществява от съд, извършващ цялостна
проверка, посочените лица са били определени като вменяеми и такива, чието
здравословно състояние, включително и психическо такова позволява да престояват
в място за лишаване от свобода. Поради това и изцяло неоснователни са
оплакванията на ищеца от твърдяното незаконосъобразно бездействие, предвид
това, че затворническата администрация не е имала задължение да настанява двете
посочени лица в психиатрична клиника, или да осигурява за тях конкретно лечение
от психиатър.
Също
така, неоснователно е оплакването на
ищеца за допуснато нарушение по чл.3 от ЗИНЗС от страна на ответника във връзка
с обстоятелството, че в Затвора Пловдив бил
пребивавал с лица, които са с диагноза ХИВ, или са болни от СПИН. Твърди се незаконосъобразно бездействие на
администрацията на пенитенциарното заведение, изразило се в липса на прилагано
лечение, изолация, или настаняване на тези лишени от свобода с ХИВ или СПИН в
болница. В тази насока и се сочи, че от това е налице реален риск за живота и
здравето на ищеца, а в становището по същество се изтъква от процесуалния му
представител, че понеже ХИВ е заразна болест, то това предполагало изолация и
разделяне на здрави от болни.
За
разлика от ниското ниво на достоверна научна информация, поради недостатъчни
изследвания и проучвания за заболяването Ковид-19, по отношение на
изследванията на ХИВ - инфекцията е налице достатъчно натрупана проверена във
времето медицинска информация, която е и широко публично оповестена. В тази
насока всеизвестно е, че не всеки инфектиран с ХИВ задължително достига до
последния стадий от развитието на заболяването – СПИН, както и че средният
период от заразяване с ХИВ и поява на първи признаци, които могат да доведат до
диагноза СПИН е 8-11 години, като този значителен период варира при всеки
отделен човек и зависи от множество фактори. Известно е също така и че не
винаги ХИВ-инфекцията води до развитие на СПИН /в тази насока вж. „Национална
информационна кампания за изследвания на ХИВ“ на Национална пациентска
организация, както и данни на UNAIDS/.
При това положение и твърденията на
ищеца, че щом имало лишени от свобода с ХИВ, то те били болни от СПИН са
напълно произволни. Широко известни са и начините на предаване на вируса, като
е видно, че част от тях са известни на ищеца, доколкото същият е описал как според
него се заразяват лишените от свобода. Така в медицинската наука е установено,
че ХИВ може да се предаде чрез кръвта при директен кръвен контакт
/кръвопреливане, ползване на обща игла, нестерилизирани медицински
инструменти/, чрез необезопасени сексуални контакти, както и от майка на дете
по време на раждане, или чрез кърма. Доброто проучване на вируса е доказало, че
той не се пренася по въздуха или с храната. В тази насока и категорично
медицински е изключено предаването на ХИВ чрез слюнка, сълзи, пот, урина или
изпражнения. Доказано е от медицинската наука, че ХИВ не се предава чрез
ръкуване, целувка, прегръдка, ползване на общи помещения, обща храна или
прибори, обща тоалетна, басейни, кашлица или хрема, ухапвания от насекоми и
т.н. В тази насока и медицинската наука е приела, че в никой случай не се
налага изолация на носителите на вируса и те биха могли да общуват и
съжителстват с околните в ежедневието, без опасност последните да бъдат
заразени, освен по посочените три основни пътя – кръвен, сексуален, от майка –
на дете. В тази насока и липсата на изолация на лишените от свобода с ХИВ от
останалите не само, че не е нарушение на администрацията на Затвора Пловдив, но
обратното – това, което се иска от ищеца да върши администрацията би било
именно незаконосъобразно поведение, свързано със засягане основни права на
такива лица и дискриминационно отношение спрямо тях. Затова и страховете на
ищеца за живота и здравето му, дори и същият да е преживял такива по повод н
това, че в затвора е имало инфектирани с ХИВ лица, освен, че са неоснователни,
не може да се счете, че са причинени от действия/бездействия на администрацията
на Затвора Пловдив, поради това, че действителният им причинител е ниското ниво
на осведоменост на лишения от свобода М..
От
доказателствата по делото, както се каза, се установява, че по време на престоя
на ищеца в Затвора Пловдив няколко
лишени от свобода са починали. Категорично при съпоставка на представените
данни относно настаняването на тези лица се установява, че нито едно от тях не
е било в едно спално помещение с ищеца М.. Става ясно, че в групата по
настаняване на ищеца от лицата, които същият е посочил в исковата си молба са
починали само лицата М.Я.Д. и С.И.Й., като обаче, според представената
информация и двамата са починали в медицински заведения, в които са били
настанени поради влошаване на здравословното им състояние. В тази насока и
твърденията на ищеца, че е бил свидетел на смърт на лишени от свобода именно в
неговото спално помещение, които са претърпявали „адски мъки“, защото са били
оставени без помощ и това било довело до изживени от ищеца стрес и погнуса,
изобщо не се доказват. Видно е, освен това и от приложените копия на докладни
от дежурства, в които са описани настъпилите нещастни събития на смърт на лишен
от свобода, че при всеки от тях от страна на администрацията са били
предприемани бързи и адекватни мерки за оказване помощ, както чрез обаждане до екипи на СМП, така и чрез директно
транспортиране на лишен от свобода в болнично заведение поради влошаване на
състоянието му, при което, независимо от тези усилия, е настъпвала смърт, но
последната в никакъв случай не може да се определи като последица от
незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от състава на Затвора
Пловдив.
В обобщение на казаното по-горе съдът намери, че са неоснователни
оплакванията на ищеца, с изключение единствено на отчасти доказаните му такива
за пренаселеност в рамките на периода на установено задържане на ищеца М. /от
08.12.2017 г. до 18.04.2022 г./, включен в рамките на исковия период за общо
1000 дни. Поради това и според съда, както се каза и по-горе, ще следва отчасти
искът да се отхвърли за периода от 01.05.2017 г. 07.12.2017 г., когато ищецът
не е бил в затвора, както и по отношение на останалите оплаквания, възведени в
исковата молба, с изключение на това за пренаселеност. В тази връзка и съдът
намира, че искът следва отчасти да се отхвърли и по отношение на претендирания
размер на обезщетение от общо 50 00 лева като недоказан по следните
съображения:
На първо място, отговорността на държавата в лицето на специализираните
органи по изпълнение на наказанията във връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е
обективна. Редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена след 2017 г.,
вече не съдържа изискване действията/бездействията по поставяне в
неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е в
съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено поведение не пречи неблагоприятните
условия на задържане да съставляват нечовешко или унизително отношение в
нарушение на член 3 от КПЧОС. Както се каза и по-горе,
посочените като
установени условия на пренаселеност за общо 1000
дни в рамките на установения действителен престой на ищеца в затвора Пловдив,
съдът счита, че съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. Като взе предвид продължителността на времето, в което ищецът е търпял
неблагоприятните условия, които се установиха, възрастта на ищеца, а също и
предвид разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая
действително е налице доказано причиняване на неимуществени вреди в резултат от
незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора по осигуряване на
благоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, макар и
да не е установено кумулативно въздействие на множество нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. В случая с
оглед продължителността на търпяната пренаселеност, налице е поставяне в неблагоприятни условия на ищеца М., над нормално присъщите
на лишаването от свобода, като в
тази връзка и според
съда се установява твърдението за причинени неимуществени вреди в резултат от
престоя му в пенитеницарно заведение, защото посочените неблагоприятни условия,
дори и сами по себе си, са от естество да причинят описаните от ищеца усещания
на психологически дискомфорт, обида, възмущение, стрес, огорчение, чувство на
малоценност. Пренаселеността в помещенията, макар да не е била съществена по
смисъла, вложен от ЕСПЧ, е такова обстоятелство, което и обективно води до
извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху
човешкото достойнство. В тази връзка и описания от ищеца цялостен
психологически дискомфорт според съда е реална последица от посочените
неблагоприятни условия. Съдът тук взема предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от
27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е необходимо доказването на настъпили вреди
при наличието на нечовешки и/или унизителни условия на живот в ареста, като съгласно чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване
на противното. Установено е с оглед посоченото подробно по-горе при анализа на конкретното
оплакване нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед съдържанието на
същото, съдът намира, че то действително води до неприятните психически
изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника не са
ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се касае конкретно до интензитета на търпените неимуществени вреди, то съдът го определя като средно висок, като взема предвид, от
една страна, продължителността на установения брой дни – точно 1000, за които
се установява в една или друга степен проявление на описаното неблагоприятно
условие на живот в място за лишаване от свобода, но от друга страна – факта, че
значителният период на престой на ищеца в затвор е предпоставен от негово
предходно поведение по осъществяване на тежко престъпление, за което същият е
получил осъдителна присъда и сериозно наказание. В тази насока, също така,
следва да се има предвид, че от медицинската документация става ясно, че ищецът
е бил задържан и по-рано през 2014 г. в същото място за лишаване от свобода,
като е видно, че след това е осъден на престъпление, извършено при условията на
опасен рецидив, сиреч при налични предходни осъждания. Поради това и очевидно
ищецът, който е бил вече в затвора Пловдив преди постъпването му в описания по
настоящото дело период, не е имал задръжки, свързани с неблагоприятните условия
в затвора, така, че да не попадне отново в място за лишаване от свобода и да
търпи тези именно условия на живот, от които се оплаква. При това положение и съдът намери, че
справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от страна на
ищеца М. неимуществени вреди като резултат от незаконосъобразно бездействие,
осъществило нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от специализираната администрация в местата
за лишаване от свобода, ще бъде такова в общ размер на 7000 лева. В тази насока
и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на
присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение Иванов и др. срещу
България, както и Йорданов и Джелебов срещу България, Илиев срещу България и
др. и взема предвид като основа за преценката си и присъдените по тях
обезщетения от ЕСПЧ, като съобразява обстоятелството, че по отношение на
лицата, за които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и
значително по-голям брой и по-сериозни оплаквания от условията в местата за
лишаване от свобода, отколкото по настоящото дело, като е преценявано и
кумулативното им въздействие върху лишените от свобода. Затова и като взе
предвид и размерите на минималната пенсия и минималната работна заплата за
страната в периода, за който е установено задържане на ищеца и предвид
посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение
по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като
се съобразят и съответната правна система и традиции и като се вземе предвид и
жизненият стандарт в държавата, дори ако това би довело до присъждане на суми,
които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело
Domjan v. Hungary/, съдът намери, че посоченият размер на
обезщетение по иска против ГДИН, което ще присъди, ще съответства на
установения принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост.
В тази връзка и се взе предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече е
имал възможност последователно да затвърди и становището си, че с оглед различията в жизнения стандарт в
различните държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30 процента от
това, което този съд е определил, би било достатъчно и справедливо /Решение
Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and others v. Italy и др./.
Предвид претендирането на
законна лихва от ищеца, такава ще следва да се присъди върху размера на
присъжданото обезщетение, доколкото се касае до акцесорна претенция, следваща
съдбата на главната. Според
т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на администрацията,
началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите
административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им, а за незаконни действия или
бездействия на административните органи – от момента на преустановяването им. Съгласно
нормата на чл.204, ал.4
от АПК преценката за законосъобразността на действието, респективно бездействието, се извършва от съда, сезиран с исковата
претенция за обезщетение. При действието на тази разпоредба
обезщетение за вреди от незаконни бездействия на администрацията може да се иска след признаването им
за незаконни, което се установява в самото
производство по чл.203 и чл.204,
ал.4 от АПК като преюдициален въпрос и затова вземането става изискуемо от влизане на решението в
сила. Тъй като обезщетението за вреди от
незаконосъобразно бездействие става изискуемо след влизане в сила на
решението, с което бездействието е прието за незаконно, то от тази дата и до
окончателното изплащане на сумата ще са дължими и лихвите за забава върху обезщетението. Ето защо и законната лихва върху обезщетението ще следва да се присъди не
от момента на завеждане на исковата молба, както е поискано, а от момента на
влизане в сила на настоящото решение. В тази насока се е произнасял именно ВАС
с Решение № 1172/2014 г. по адм. дело № 9687/2013 г., Решение 2990/2013 г. по
адм. дело № 5513/2012 г., Решение № 2012/2022 г. по адм. дело № 7584/2021 г. и
много др.
При този изход на производството и съобразно разпоредбата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за
образуване на производството, което се претендира от страна на ищеца. В исковата молба се претендира и
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Същевременно
обаче, нито е посочено при коя от хипотезите на чл.38 от ЗА се иска присъждане
на адвокатско възнаграждение, нито пък изобщо е представен договор за правна
защита и съдействие. За да
упражни своето право на присъждане на разноски адвокатът следва да представи
сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да се
посочи, че последните са престирани безвъзмездно на основание изрично посочена
хипотеза от тези по чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата. Поради липсата на
представен по делото договор за правна защита и съдействие, не може да
бъде уважено искането на процесуалния представител на ищеца за определяне на
дължимо адвокатско възнаграждение. В тази насока е налице и произнасяне на ВАС с Решение
№ 1526 от 17.02.2022 г. по адм. д. № 8458/2021 г.
Що се
касае до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то
същото не може да бъде уважено, доколкото, независимо
от това, че е налице частично отхвърляне на исковата претенция по иска срещу ГДИН, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция срещу ГДИН
искането
на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност. Разпоредбите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, тълкувани
и в тяхната взаимовръзка, се
явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.78
от ГПК, във вр. с чл.144 и
чл.143 от АПК. Разноските по производството, по аргумент от чл.75
и чл.76 от ГПК са средствата за
възнаграждение на свидетели и вещи лица, т.е. разноските, направени по
процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени. По аргумент
от горните текстове на ГПК и нормата на чл.286, ал.2 от ЗИНЗС отговорността на загубилия делото
ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството. Обратно,
съгласно
чл.286, ал.3 от ЗИНЗС при частично или пълно уважаване на иска, ответникът заплаща на
ищеца и разноски за производството, както и заплатена от него
държавна такса и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с
уважената част от иска. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда
отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника
при пълно или частично отхвърляне на иска му, означава, че такова не се дължи.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София да заплати на ищеца А.С.М.
с ЕГН **********,***, сумата от 7000 лв. /седем
хиляди лева/, представляваща обезщетение за
причинени
неимуществени вреди при задържането му в Затвора Пловдив за времето
от 08.12.2017 г. до
18.04.2022 г. в резултат от незаконосъобразно бездействие на
затворническата администрация по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, а именно
достатъчно разполагаема площ за един лишен от свобода, ведно със законната
лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на влизане в сила на
настоящото решение до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за обезщетение на неимуществени вреди, предявена против
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ -
София по отношение на част от посочения от ищеца общ исков период,
а именно за времето от 01.05.2017 г. до 17.12.2017
г., както и за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 50 000 лева и
по отношение на останалите оплаквания на ищеца от неблагоприятни условия
при изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца А.С.М. с ЕГН **********,***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: