Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…...……….
Гр.София, 29.04.2021год.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, двадесет и
осми януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Димитър Ковачев
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр.дело № 7876 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.256 от ГПК.
Обжалва се решение на СРС, 26 състав под №
46490 от 20.02.2019г., постановено по гр.дело № 90362/ 2017г., с
което е признато за установено, че Г.Б.Р. дължи на „Т.С.“ ЕАД , както следва: 1/ на основание чл.422,ал.1
от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от ЗЕ – сумата от 2
399,35лв.- главница, представляваща неизплатена стойност на топлинна
енергия за периода м.05.2014г.- м.04.2016г., доставена
за топлоснабден имот- ап.№ 108,
находящ се в гр.София, ж.к. **********с аб.№ 244141, ведно със законната
лихва от 10.07.2017г.- до окончателното изплащане и 2/ на основание чл.422,ал.1
от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 512,37лв.- мораторна лихва върху
главницата, натрупана за периода 15.08.2014г.- 19.06.2017г. Решението се
обжалва и в частта, с която Г.Б.Р. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД – сумата
от 717,17лв.- разноски по делото за исковото производство и сумата от 99,48лв.-
разноски за заповедното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението
се обжалва от ответника.
Въззивникът Г.Б.Р.
се позовава на отменителните основания –
незаконосъобразност и неправилност по доводи, подробно развити във въззивната
жалба. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД – не депозира отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В
хода на въззивното производство заявява становище за неоснователност на жалбата
и искане за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира присъждане на
разноските за въззивното производство- юрисконсултско възнаграждение. При условията на евентуалност поддържа
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззивника.
Третото лице – помагач на ищеца
– „П.И.“ ООД – не депозира писмен отговор на жалбата в законоустановения срок и
не заявява становище по жалбата.
Софийски градски съд,
като обсъди становищата и доводите на
страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, приема
за установено следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
По
предявения иск по чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.149 от ЗЕ:
Настоящият
съдебен състав споделя изводите на първата инстанция за доказаност по основание
на предявения иск, но намира за неправилно определен размера на исковата
претенция, който е доказан със събраните по делото доказателства.
Съдът
приема, че че ответницата има качеството
на качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
на чл.150,ал.1 от ЗЕ и пар.1,т.2“а“ от ЗЕ /приложими към процесния период от
време/ и намира за неоснователно възражението й , поддържано с въззивната
жалба- за недоказаност на този правно-релевантен факт. Именно в качеството си на потребител/ клиент
на ТЕ ответницата е подала молба-декларация с вх.№ 1102/ 14.04.2006г.- до ищеца
– за откриване на партида на нейно име
за процесния топлоснабден имот /л.16 от делото на СРС/ и в това качество
е подписала и индивидуалните отчети на уредите за разпределение в процесния
имот /л.82 от делото на СРС/.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие - на
клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба, каквито са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя
от 14.01.2008г. и тези от 12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от
10.02.2014г. и в-к „ 19 минути“. В
случая съдът съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която
предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да
внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия.
Ответницата не твърди и не установява да
е упражнила правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия,
поради което съдът намира, че ги е приела.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл.139 – чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1,
т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за
процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за
които са издадени фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота
на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за
процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на
документите за отчет на индивидуалните уреди за разпределение, /представени по
делото и подписани от ответницата/, като
в последните документи е отразена
разликата между старите и новите показания. От тези документи, представени и
проверени от вещите лица и изготвените
въз основа на тях заключения на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната
експертиза, неоспорени от ответницата, се установява стойността на действително
доставената ТЕ за имота на ответницата за процесния период от време. От тези заключения е видно , че за
процесния период от време , за който първоинстанционният съд се е произнесъл с
обжалваното решение - м.05.2014г. - м.04.2015г., стойността на доставената ТЕ,
определена по нормативното правило на 155,ал.1,т.2 от ЗЕ, е в размер на 1 285,09лв. = сумата от
1 296,70лв., начислена по прогнозен дял /фактури/ - 11,61лв., /сумата, подлежаща на възстановяване по
издадената за този период изравнителна сметка/ . Неправилно с обжалваното
решение при определяне дължимия размер на стойността на доставената за процесния
период от време ТЕ /м.05.2014г.- м.04.2015г./ е включена и стойността на ТЕ за
предходен период от време, извън процесния , а именно – м.03.2013г.- м.04.2014г. по обща фактура №
**********/30.06.2014г. в размер на 1 102,65лв. Стойността на ТЕ за този предходен
период по посочената обща фактура е била заявена с исковата молба, но по нея
първоинстанционният съд не се е произнесъл с обжалваното решение, доколкото с
решението съдът е разгледал и се е произнесъл само по претенцията за ТЕ за
периода м.05.2014г.-м.04.2015г. При тази хипотеза и при липса на заявено в срок
от ищеца искане по чл.250 от ГПК, както и при съобразяване на забраната на
чл.271,ал.1, изр.2 от ГПК, съдът приема,
че неправилно с обжалваното решение е прието, че дължимата стойност на доставената
ТЕ е в размер на сумата от 2 399, 25лв., включваща стойността на
доставената ТЕ за процесния период м.05.2014г.-м.04.2015г. от 1 285,09лв.
и стойността на ТЕ за предходен период, който не е предмет на разглеждане с
обжалваното решение /м.04.2013г.- м. 04.2014г./ - в размер на 1 102,65лв.
Като последица от това, настоящият съдебен състав приема, че за разликата над дължимата сума за процесния
период от време от 1 285,09лв.- до уважения размер от 2 399,25лв.,
искът за главницата следва да бъде отхвърлен, като неоснователен след отмяна на
обжалваното решение в частта , с която той е уважен за тази разлика.
Настоящият
съдебен състав приема, че не следва да бъдат обсъждани като ирелевантни,
заявените от въззивницата-ответница доводи, касаещи услугата за дялово
разпределение, доколкото претенция за стойността на тази услуга не е предмет на
разглеждане с обжалваното решение и суми
за същата не е признати като дължими на ищеца с обжалвания съдебен акт.
По иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с
чл.86,ал.1 от ЗЗД
Настоящият
съдебен състав приема, че исковата претенция по чл.86,ал.1 от ЗЗД - за мораторни
лихви върху главницата- стойност на ТЕ за процесния период от време за м.05.2014г.-
м.04.2015г., натрупана за периода 15.08.2014г.-
19.06.2017г. , е неоснователна. Съдът приема, че ответницата не е изпаднала в
забава за плащане на главницата, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от
12.03.2014г./. С посочените договорни
клаузи е регламентиран падежът за
изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен
състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са
нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите,
като неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителите
/купувачи/ - ответници по делото. С
клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г.
е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по
прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ -
отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“
ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа
на задължението за плащане, с
притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър или смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет,
както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата
възможността за достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно
икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може
да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г.
противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за
вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2014г., които
попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът
приема, че ответницата не е изпаднала в забава в рамките на заявения от ищеца
исков период, тъй като липсва договорен падеж, както и покана за плащане от
страна на ищеца, съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД. Ето защо,
въззивната инстанция приема, че искът по чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1
от ЗЗД е неоснователен и като такъв – следва да бъде отхвърлен, след отмяна на
обжалваното решение в частта, с която той е уважен.
При горния изход на делото и на
основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца се
дължат разноски за първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете
от 308,64лв., поради което за разликата над тази сума- до пълния присъден размер
от 717,17лв., първоинстанционното решение следва да бъде отменено. За
заповедното производство на ищеца се дължат разноски в размер на 42,810лв.-
съразмерно на уважената част от исковете, като за разликата на тази сума- до
пълния присъден размер от 99,48лв., обжалваното решение следва да бъде
отменено. За въззивното производство, настоящият съдебен състав приема, че на ищеца не се дължат претендираните разноски
в размер за юрисконсултско възнаграждение, независимо от установената частична
неоснователност на жалбата на ответницата, доколкото от
упълномощения процесуален представител на ищеца не са извършени реално никакви
процесуални действия по делото, извън бланкетната и еднотипна молба, подавана
по всички дела, по които е „Т.С.“ ЕАД е страна,
с която единствено е заявено оспорване на жалбата.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответницата има правото на разноски за първоинстанционното производство,
съразмерно с отхвърлената част от исковете от 56,96лв.- за адвокатско
възнаграждение, а за въззивното производство- съразмерно на уважената част от
жалбата от 41,68лв.- за държавна такса.
Воден от горните мотиви, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение на СРС, 26 състав под № 46490 от 20.02.2019г., постановено по гр.дело №
90362/ 2017г., в частта, с която е признато за установено, че Г.Б.Р.
дължи на „Т.С.“ ЕАД , както следва: 1/
на основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от
ЗЕ – разликата над дължимата сума от
1 285,09лв.- до размера на сумата от 2399,35лв. - главница, представляваща
неизплатена стойност на топлинна енергия за периода м.05.2014г.- м.04.2016г., доставена
за топлоснабден имот- ап.№ 108,
находящ се в гр.София, ж.к. **********с аб.№ 244141, ведно със законната
лихва от 10.07.2017г.- до окончателното изплащане и 2/ на основание чл.422,ал.1
от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 512,37лв.- мораторна лихва върху
главницата, натрупана за периода 15.08.2014г.- 19.06.2017г. , както и в частта, с която Г.Б.Р. е
осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД – разликата над дължимата сума от 308,64лв.-
до размера на сумата от 717,17лв.- разноски по делото за исковото производство
и разликата над дължимата сума от 42,81лв.- до размера на сумата от 99,48лв.-
разноски за заповедното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от
„Т.С.“ ЕАД срещу Г.Б.Р. искове, както следва: на основание 1/ с правно
основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от ЗЕ – за разликата над дължимата сума от
1 285,09лв.- до размера на сумата от 2399,35лв. - главница, претендирана
като неизплатена стойност на топлинна енергия за периода м.05.2014г.-
м.04.2016г., доставена за топлоснабден имот- ап.№ 108, находящ се в гр.София, ж.к. **********с аб.№ 244141,
ведно със законната лихва от 10.07.2017г.- до окончателното изплащане и 2/ с
правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 512,37лв.-
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, натрупана за периода 15.08.2014г.-
19.06.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА решение на СРС, 26 състав
под № 46490 от 20.02.2019г., постановено по гр.дело № 90362/ 2017г., в останалата обжалвана част, с която е признато за установено, че Г.Б.Р.
дължи на „Т.С.“ ЕАД , на основание чл.422,ал.1
от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от ЗЕ– сумата от 1 285,09лв.- главница, представляваща
неизплатена стойност на топлинна енергия за периода м.05.2014г.- м.04.2016г., доставена
за топлоснабден имот- ап.№ 108,
находящ се в гр.София, ж.к. **********с аб.№ 244141, ведно със законната
лихва от 10.07.2017г.- до окончателното изплащане , както и в частта, с която Г.Б.Р. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД
– сумата от 308,64лв.- разноски по
делото за исковото производство и сумата от 42,81лв.- разноски за заповедното производство, на основание
чл.78,ал.1 от ГПК
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД да заплати на Г.Б.Р.- сумата от
56,96лв.- разноски за първоинстанционното производство и сумата от 41,68лв.-
разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
ОСОБЕНО
МНЕНИЕ
на съдията Д. Ковачев
по отношение част от мотивите по
в.гр.д. 7876/2019г. на СГС, IV „В“ с-в
Не споделям
становището на мнозинството от състава, че е нищожна клаузата на чл. 33, ал. 1
и ал. 2 от Общите условия на ищеца от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., според
която купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на купувача, тъй като поставяла потребителя в значително неравностойно
положение спрямо търговеца, като задължава потребителя да закупи крайно
техническо устройство и да поддържа договори с други доставчици (на интернет
услуги).
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т. е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
Това обаче
не се отразява на крайния резултат по делото, защото при тази редакция на
общите условия, за да настъпи изискуемост и да се постави клиентът на топлинна
енергия за битови нужди в забава, е необходимо установяване на публикуване на
месечните дължими суми на интернет страницата на ищеца, което играе ролята на
покана и изтичане на срока по ОУ след обявяването. След като по ОУ е предвидена
покана и срок след нея, а покана не е доказана, то искът за заплащане на
мораторна лихва се явява неоснователен, какъвто е крайния извод на СГС.
С-я Д.
Ковачев