Р Е Ш
Е Н И Е
№
261227 16.04.2021 година град Пловдив
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ХVІІІ граждански състав, в публично заседание на двадесет и втори
март две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 7506 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова
молба от Г.Н.В., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника адв. Д.Б.
срещу „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, с която са предявен осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
Ищецът твърди, че на 11.10.2016
г. между ответника и трето лице – кредитор „Сити кеш” ООД бил сключен договор
за паричен заем № ***. По силата на договора, ищецът получил в заем 400 лева,
който следвало да бъде върнат в 6 месечен срок. Възнаградителната лихва била
уговорена на 35.04%, а ГПР 41.656 % .
С договора била предвидена и
неустойка при неосигуряване на обезпечение за периода на ползване на кредита,
съставляващо банкова гаранция, запис на заповед или поръчител в размер на 199.56
лева, която се разпределяла за плащане на 6 броя равни месечни вноски, всяка
една от които в размер на 106.90 лева.
Твърди се, че така сключеният договор бил
недействителен на основание чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Нарушена била
разпоредбата чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен начинът
на изчисляване на годишния процент на разходите и липсва яснота по какъв начин
е формиран същият. В условията на евентуалност ищецът възразява, че уговорената
между страните неустойка е нищожна, тъй като нарушавала добрите нрави и е
прекомерна. Освен това неустойката била недействителна на основание чл. 21, ал.
1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват
от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Също така
клаузата за неустойка била нищожна поради противоречие със закона, доколкото
чл. 71 ЗЗД предвиждал възможност при непредставяне на обезпечение, кредиторът
да търси цялата дължима сума по договора. Клаузата за неустойка противоречала и
на чл. 33 ЗПК. Вземанията по посочения по-горе договор били прехвърлени от „Сити
кеш“ ООД на ответника.
Предвид изложеното, ищецът иска да бъде осъден
ответникът да заплати на ищеца сумата от 50 лева, представляваща недължимо
платена по нищожна клауза за неустойка по Договор за заем № *** от 11.10.2016г.
Претендира законна лихва и разноски.
С определение, от открито съдебно
заседание, проведено на 22.03.2021 г., е допуснато изменение на предявения иск,
чрез намаление на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно:
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 35.33 лева – недължимо
платена по клауза за неустойка по Договор за заем № *** от 11.10.2016 г., ведно
със законната лихва върху посочените по-горе суми от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 29.06.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявения иск. Твърди, че ищцата е заплащала суми за погасяване на
задължението си към кредитора, като плащанията са осъществени изцяло доброволно
от нея. Излага съображения, че видно от разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от
Договора за паричен заем № *** от 11.10.2016 г., с полагането на подписа си,
ищцата е удостоверила, че надлежно е получила в брой, заемната сума в размер на
400 лева, съгласно параметрите, посочени в договора, както и се е задължила да
я заплати на кредитора, съгласно сроковете и условията, посочени в договора,
погасителния план и общите условия, които са неразделна част от него. Сочи, че
договорът за заем е сключен на основание волеизявлението на ищцата, отправено
под формата на искане за заем от нея към заемодателя, като от своя страна, ал.
2 на чл. 4 от Договора свидетелства, че заемодателят се е съгласи,
предоставяйки СЕФ и Общи условия към договор за заем, с които заемателят се е
запознал подробно и с които се е съгласил изрично и безусловно. Ищцата получила
сумата в размер на 400 лева срещу задължението да я върне на заемодателя, ведно
с начислената лихва. Затова счита, че заплащането на сумата от 400 лева от
страна на ищцата, не е получена без основание. Моли за отхвърляне на предявения
иск. Претендира разноски.
С определение, от открито съдебно
заседание, проведено на 22.03.2021 г., е допуснато изменение на предявения иск,
чрез намаление на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно:
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 35.33 лева – недължимо
платена по клауза за неустойка по Договор за заем № *** от 11.10.2016 г., ведно
със законната лихва върху посочените по-горе суми от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 29.06.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
По делото не се спори, че между „Сити
Кеш“ ООД и ищцата Г.Н.В. е подписан Договор за паричен заем № *** от 11.10.2016
г., вземанията, по който договор са прехвърлени с Договор за цесия от
31.10.2017 г. на ответника „Агенция за събиране на вземания” ЕАД.
По
делото не се спори, че по процесния Договор за паричен заем, предоставената в
заем сума от 400 лева, е усвоена от
ищцата. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен
лихвен процент по заема е 35.04 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 41.656
%. Ищецът се е задължил да върне сумата на 6 месечни погасителни вноски, в
размер 73.64 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че
възлиза на 441.86 лева.
Според
чл. 6 от договора за заем, страните се споразумяват, договорът за заем да бъде
обезпечен с поне две от посочените по-долу обезпечения: запис на заповед,
издаден от заемателя или банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. Съгласно чл.
8 от процесния договор, с подписването на договора, Заемателят декларира, че му
е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави
договореното в чл. 6, ал. 2 от договора, в тридневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговоря на условията, посочени в чл. 9, ал. 2, т.
1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят дължи на
Заемодателя неустойка в размер на 199.56 лева, с начин на разсрочено плащане,
подробно посочен в Приложение 2 към настоящия договор за заем, в конкретния
случай, на 6 равни месечни вноски, в размер на 33.26 лева всяка, или заема,
ведно с нестойката по чл. 8 от Договора, следвало да се върне на 6 равни
месечни вноски, всяка в размер на 106.90 лева.
Предвид
изложеното, съдът приема, че между ищцата и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил
заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл.
11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41.656 %, а възнаградителната
лихва– 35.04 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата от повече от 6 % между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да
не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй
като посочените в договора ГПР от 41.656 % и общата сума на плащанията от 441.86 лева,
не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му
сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да се плаща разсрочено
във времето, заедно с месечните вноски, като се добавят по 33.26 лева към
всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез запис на
заповед, поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално
поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им
и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е
твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно
физическите лица – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за
които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция
– която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния
падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение
и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до
скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска
при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо
и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК,
договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на
процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т
см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение
№ 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
За пълнота, следва да се посочи
и, че – клаузата за дължимостта на неустойка в чл. 8 от договора, е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице
нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави
по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество
и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок
от сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка.
Размерът й е посочен и в погасителния план, като отделни суми, месечно дължими
към погасителната вноска – по 33.26 лева.
Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката представлява почти половината – 49.89 % от заетата
сума.
Такава клауза изцяло противоречи
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично
нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът
й да е почти равен на вредите от неизпълнението. Доколкото се посочи, че
процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение, обаче, само
по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV
г. о., ГК/.
Тъй като противоречието между
неустойката и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр.
с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността е
пречка за възникване на задължение.
По делото, страните не спорят, че между „Сити Кеш“ ООД и ищцата Г.Н.В. е
подписан Договор за паричен заем № *** от 11.10.2016 г., вземанията, по който
договор са прехвърлени с Договор за цесия от 31.10.2017 г. на ответника „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД.
Безспорно е и, че ищцата е заплащала
суми на ответника, след датата на цесията (31.10.2017 г.), включително и исковата
сума от 35.33 лева на ответника, с която е погасена неустойка, като според
справката на ответника, която ищецът признава – фактическите плащания на сумата
за неустойка е извършена, след 31.10.2017 г. Липсва основание за получаването
й, поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба до погасяването, като
последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – държавна такса.
Ищецът,
освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е
заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 3) е посочено,
че той се представлява безплатно от адв. Д.Б., поради затрудненото си
материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява
основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни
хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва да бъде
изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лева. Посочената сума
следва да се присъди в полза на процесуалния представител, а не на ищеца, с
оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, да заплати на Г.Н.В., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер
на 35.33 лева (тридесет и пет лева и
тридесет и три стотинки) - получена без основание по клауза за неустойка, по сключения
между „Сити Кеш“ ООД и Г.Н.В., Договор
за паричен заем № *** от 11.10.2016 г., прехвърлен с Договор за цесия от
31.10.2017 г. от „Сити Кеш“ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, ведно
със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 29.06.2020
г. до окончателното погасяване, както и 50
лева /петдесет лева/ - разноски по настоящото гр.д. № 7506/2020 г. по описа
на РС - Пловдив.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, да заплати на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., на адв.
Д.Г.Б.,***, сумата от 300 лева /триста
лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Г.Н.В.,
ЕГН **********, в производството по настоящото гр.д. № 7506/2020 г. по описа на
РС - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала!
РЦ