Р Е Ш Е Н И Е
№ I - 194 28.07.2020
г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, I-ви въззивен
граждански състав, в открито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета
година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ: Пламена Върбанова
мл.с. Детелина
Димова
при
секретаря Ани Цветанова
като разгледа докладваното
от младши съдия Детелина Димова въззивно гражданско дело № 1230 по
описа за 2020 година на Окръжен съд Бургас,
за да се произнесе взе в предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз
основа на въззивна жалба, подадена от Главна Дирекция „Гранична полиция“ МВР,
представлявана от Директора Светлан Кичиков, със седалище в гр. София, бул.
“Княгиня Мария Луиза“ № 46, чрез юрк. Красимира Иванова против Решение № 721/25.02.2020г. постановено по гр.д. № 8308/2019г. по описа на РС Бургас, с което Главна
дирекция „Гранична полиция” на МВР, е осъдена да заплати на К.В.Г., ЕГН **********, следните суми: 1815,03 лева (хиляда
осемстотин и петнадесет лева и три стотинки), представляваща допълнително
трудово възнаграждение за положен нощен труд от 259,69 часа за периода от
01.10.2016 г. до 30.09.2019 г., които часове са разликата между заплатен нощен
труд и преизчисления такъв с коефициент 1,143, отчетен като извънреден, ведно
със законната лихва върху присъдената сума, считано
от депозиране на исковата молба на 01.10.2019 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата от 420 (четиристотин и двадесет) лева, представляваща разноски
по делото. Със
същото решение Главна дирекция „Гранична полиция“ към Министерството
на вътрешните работи е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Бургаски районен съд сумата от 72,60 лева-дължима държавна
такса за уважения иск и сумата от 190 лева, представляваща разноски за
производството – изплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещото лице по
съдебно-икономическа експертиза.
Във въззивната жалба се навеждат
оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния
закон и необоснованост. Оспорват се като неправилни изводите на
първоинстанционния съд относно приложимата нормативна уредба при разрешаване на
спора, предмет на делото, като въззивника намира, че приложение следва да
намери специалната уредба по ЗМВР, а не тази по КТ.
Ищецът имал качеството държавен служител
в системата на МВР по смисъла на чл. 142, ал.1, т.1 от ЗМВР, като нормата
разграничавала държавните служители в т.1 и т.2: по т.1 - са полицейски органи,
органите на ПБЗН и лицата по ал.3 на същия член, чийто статут по силата на
чл.142 ал.2 от ЗМВР се урежда от ЗМВР, а по т.2 - са останалите държавни
служители в МВР, чийто статут съгласно чл.142, ал.4 от ЗМВР се урежда от Закона
за държавния служител - ЗДС. В системата на МВР работили и лица по трудово
правоотношение - чл.142, ал.1, т.3 от ЗМВР и статутът им съгласно чл.142, ал.5
от ЗМВР се уреждал от КТ и ЗМВР. Правната уредба за една и съща правна материя,
а именно: възникването, изменението и прекратяването на правоотношенията по
повод полагането на труд, статута, правата, задълженията, работното време,
почивките и отпуските, възнаграждението, дисциплинарната и имуществената
отговорност, закрилата, синдикалното сдружаване и др., за трите групи служители
в МВР била регламентирана в три различни нормативни акта - ЗМВР, ЗДСл и КТ. По
тези съображения се сочи, че ЗМВР съдържал специални правни норми, които са
относими само към конкретните правни субекти и правоотношенията с тях, като
изключвали по отношение на последните приложението на общите норми, съдържащи
се в КТ. Поддържа, че КТ не намира субсидиарно приложение по отношение на
държавните служители като цяло и на тези от тях, работещи в МВР, в частност,
защото нито в ЗДСл, нито в ЗМВР имало непряко препращане към нормите на КТ.
Напротив, във всички случаи, в които законодателят счел, че материята следва да
се уреди идентично на тази в КТ, препращането било пряко, чрез посочване на
конкретните правни норми (чл.38а, ал.З от ЗДСл; чл.50а, ал.2; чл.63 ЗДСл и
др.). По законова делегация на съответните нормативни актове били приети
подзаконови такива – наредби като на основание чл.179, ал.2 от ЗМВР и чл.187,
ал.9 от ЗМВР в исковия период били издадени от министъра на вътрешните работи
няколко наредби за условията и реда за изплащане на допълнителни възнаграждения
на държавните служители в МВР и съответно за реда за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на
работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на
дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители в МВР- относно организацията и разпределянето на
работното време. За периода до 29.07.2016г. действала Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г., за периода 29.07.2016 г. - 02.08.2016 г. - Наредба №
8121з-407/ 11.08.2014 г. /поради отмяна на Наредба № 8121з-592/ 25.05.2015 г. с
решение на ВАС/, а за периода от 02.08.2016 г. до отмяната й на 10.01.2020 г. -
Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. Счита, че за ищеца като държавен служител по
чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, съдържанието на неговото правоотношение с ответната
ГДГП се определя от нормите на ЗМВР и на издадените въз основа на него наредби,
които са специални както спрямо ЗДСл, така и спрямо КТ. За разлика от КТ, който
ограничавал нощния труд до 7 часа дневно, такова ограничение не било предвидено
в ЗМВР и при него нормалната продължителност на работното време през деня
съвпада с нормалната продължителност на работното време през нощта и тя била 8
часа, което следвало от спецификата на задълженията на служителите по чл.142,
ал.1, т.1 от ЗМВР. Тази специфика обуславяла и редица други различия именно по
отношение обема на полагания труд. За разлика от работниците по трудови
правоотношения, спрямо които съгласно чл.143, ал.2 от КТ извънредният труд бил
изрично забранен и не може да надвишава 150 часа годишно, в хипотезите на
чл.144 от КТ, когато е допустим, при държавните служители в МВР съгласно
чл.187, ал.7 от ЗМВР извънредният труд не можело да надвишава 70 часа на
тримесечен период и 280 часа годишно, като при бедствия и други извънредни
ситуации се допускал извънредният труд да надвиши тези норми до още 25 часа на
тримесечен период и до още 100 часа годишно. Тези различия не аргументирали
извод за дискриминационно третиране на конкретната категория служители, защото
за служителите в ЗМВР били предвидени редица компенсационни механизми,
допълнителни материални стимули и нематериални блага, от каквито нито
работещите по трудови правоотношения, включително и тези в системата на МВР,
нито останалите държавни служители се ползват и посочва част от тях. Намира, че
в случая не е налице извънреден труд и че първоинстанционния съд допуска
смесване относно нощен труд и извънреден труд. Счита, че предвиденото в чл.9,
ал.2 от НСОРЗ превръщане на нощния труд в дневен цели да установи, дали в
рамките на съответния отчетен период има положен извънреден труд, тъй като в КТ
е предвидена различна продължителност на допустимия нощен труд в сравнение е
дневния такъв. Разпоредба, идентична на
тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ, с основание не била предвидена в наредбите по
чл.187, ал.9 от ЗМВР, тъй като за държавните служители нормална продължителност
на дневния и нощния труд съвпадала. Счита, че преценката на органа, комуто е
делегирана компетентност по издаване на наредбите по чл.187, ал.9 от ЗМВР -
министъра на вътрешните работи за въвеждането на коефициент на превръщане на
нощния труд в дневен, така и за отпадането на този коефициент, е по
целесъобразност и че не подлежи на съдебен контрол. Намира, че в ЗМВР не е
предвидено допълнително възнаграждение за нощен труд извън такова в размер на
не по-малко 0.25 лв. на отработен нощен час.
Поддържа, че материята в ЗМВР не е непълна, а изчерпателна. Моли за
отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Няма искания по доказателствата. В проведеното пред БОС открито съдебно
заседание процесуалния представител на въззивника не се явява, представя
писмена молба, в която прави искане за спиране на производството по делото на
основание чл. 229, ал. 1 т. 4 ГПК до произнасяне на ОСГК на ВКС по тълкувателно
дело №1/2020 г. и прави възражение за прекомерност на претендираното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.
Препис
от въззивната жалба е връчен на ответната страна и в законоустановения срок по
чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор. В същия въззивната жалба се оспорва
като неоснователна, а решението по изложени съображения се намира за правилно и
се прави искане същото да бъде потвърдено. Претендира се присъждане на
сторените пред въззивната инстанция разноски. В проведеното пред БОС открито
съдебно заседание пълномощникът на въззивника не се явява, представя писмена
молба, в която заявява, че поддържа подадения отговор и към която прилага
списък на разноски, ведно с пълномощно и договор за правна защита и съдействие
от 13.07.2020 г..
С
протоколно определение от 15.07.2020 г. съдът е оставил без уважение искането
за спиране на делото като е съобразил, че висящото тълкувателно дело не е
основание за спиране по смисъла на чл. 229, ал. 1 т. 4 ГПК.
Съдът
намира въззивната жалба за редовна и допустима, като подадена в срок от
легитимирано лице и против акт на съда, подлежащ на обжалване.
Бургаският
окръжен съд, след извършена служебна проверка на валидността и допустимостта на
обжалваното решение, на основание чл. 269 ГПК намира, че
същото е валидно и допустимо. Като взе предвид събраните по делото
доказателства, становищата на страните и като съобрази закона, съдът намира, че
същото е правилно и законосъобразно.
С
исковата молба ищецът К.В.Г., ЕГН ********** е предявил
срещу Главна дирекция "Гранична полиция" МВР, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. "Княгиня Мария Луиза" №46, иск с правно
основание чл. 178, ал. 1,
т. 3 вр. чл. 187, ал. 5,
т. 2
от ЗМВР за осъждане на
ответника да му заплати сумата от 1440 лева, представляваща дължимо и
неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд от 240 часа,
след преизчисляване с коефициент 1.143 на положения от него за периода от
01.10.2016г. до 30.09.2019г. нощен труд от 1680 часа в дневен, ведно със
законната лихва върху дължимата главница от датата на депозиране на исковата
молба в съда до окончателното изплащане на задължението. Направено е искане и
за присъждане на разноските по делото.
Ищецът
излага, че през процесния период от време е полагал труд като старши полицай в ГОДГ–
Царево при ГПУ –Царево при Регионална дирекция „Гранична полиция“- Бургас,
която е на структурно подчинение към Главна дирекция "Гранична
полиция" при МВР. Съгласно ЗМВР, ищецът е със
статут на държавен служител. Ищецът сочи, че за процесния период от 01.10.2016
г. до 30.09.2019 г. е положил общо 1680 часа нощен труд, който преизчислен с
коефициента 1.143 възлиза на 1920 часа дневен труд. Преизчисляването на нощния
към дневен труд води до извод за положен извънреден труд от 240 часа, който
следва да бъде допълнително заплатен от ответника и общата стойност възлиза на
сума от 1140 лева. Предявено е искане за назначаване на ССчЕ със задачи,
формулирани в исковата молба.
Ответната
страна Главна дирекция "Гранична полиция"-София е депозирала отговор
на исковата молба, в който се оспорва предявения иск по основание и размер. Не
оспорва обстоятелството, че ищецът е държавен служител по служебно
правоотношение, като посочва, че същият изпълнявал служебните си задължения на
работни смени, съгласно месечни графици и отработеното време били изчислявано
сумарно. При изчисляване на времето, отработено от ищеца, при което бил отчетен
и положения извънреден труд, ответната дирекция е прилагала специалната уредба
по ЗМВР и приетите въз основа на него специални наредби. Сочи, че за част от
процесния период от време, е действала Наредба № 8121з-407 от 2014г., при
действието на която съгласно чл. 31, ал.2 от същата, при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд на месец между 22.00 часа и
6.00 часа се умножавали по 0,143 и полученото число се сумирало с общия брой
отработени часове за отчетния период. За останалата част от процесния период се
прилагали Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018г.,
и двете на Министъра на вътрешните работи, които изчерпателно уреждали
основанието и редът за изплащане на възнаграждението за нощен труд и по тази
причина Наредба за
структурата и организацията на работната заплата се
прилагала само по трудово правоотношение, каквото ищецът не е имал през
процесния период от време. Заявява, че нощният труд, полаган в часовия диапазон
между 22:00ч и 06:00 ч. не е извънреден труд, като такъв би бил налице само ако
служителят действително работи извън установеното за него работно време.
Превръщането на нощните часове в дневни било установено като правило с цел
увеличено заплащане на нощния труд, а не за заплащане на извънреден такъв. Не
се противопоставя на исканата експертиза.
В
хода на първоинстанционното производство е направено изменение на исковата
претенция на основание чл. 214 ГПК, което е прието
и в резултат на това, главният иск се счита предявен за сумата от 1815,03 лв.,
за положени 259,69 часа извънреден труд през заявения с исковата молба период.
Предявеният
иск е с правно основание чл.178, ал. 1,
т.3 вр. чл.187 и чл. 179 от ЗМВР.
По
делото няма спор, че за процесният период от време ищецът е полагал труд като
служител на ГД "Гранична полиция", което налага извода, че страните
са обвързани от служебно правоотношение по ЗМВР, тъй като
ищецът К.В.Г., е държавен служител и приложимият
закон, уреждащ този вид обществени отношения е ЗМВР, който е
специален по отношение на ЗДСл - арг.
от чл. 142, ал. 2 ЗМВР. По делото няма
спор, че предвид характера на заеманата длъжност през процесния период ищецът е
полагал труд на смени по график, включително и през нощта (22. 00часа - 06. 00
часа), а отработеното работно време се е изчислявало сумарно.
Спорен
въпрос по делото е алгоритъмът на изчисляването на положените часове труд,
респективно- дължи ли се превръщане на часовете положен нощен труд в дневен и
следва ли да се заплаща извънреден труд за така преобразуваните часове труд.
От
заключението на вещото лице Тонка Джалева по допуснатата съдебно-икономическа
експертиза, се установява, че за процесния период от време: 01.10.2016г. до
30.09.2019г. ищецът е положил общо 1816 часа нощен труд. Положеният нощен труд
не е бил преизчислен с коефициент 1,143 за превръщането му в дневен такъв.
Съобразно заключението, часовете нощен труд, приравнени с коефициент 1,143, се
равняват на 2075,69 часа за целия период. Разликата между двете величини е
259,69 часа положен извънреден труд, за което се дължи допълнително възнаграждение
в размер на 1815,03 лв.
От
правна страна съдът приема следното:
Съгласно чл. 176 от Закона за
Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) брутното
месечно възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно
месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. Към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения
за извънреден труд (178, ал.1, т.3 ЗМВР).
Съгласно чл. 143, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) извънреден е
трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника
или служителя извън установеното за него работно време. Нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица (чл. 187, ал. 1 ЗМВР
в редакцията преди изм. с ДВ бр.60/2020 г.). Работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или
24-часови смени - сумирано за тримесечен период (чл.187, ал. 3, изр. 1 ЗМВР). При работа на
смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 ч., като
работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период
(чл. 187, ал. 3, изр. 3 ЗМВР). Работата
извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период
- за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50 на сто увеличение
върху основното месечно възнаграждение (чл. 187, ал. 5,
т. 2 вр. ал. 6 ЗМВР).
Редът
за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи (чл. 187, ал. 9 ЗМВР). Приложимата за процесния период от
01.10.2016г. до 30.09.2019г. и относима към спора наредба, е Наредба №8121з-776
от 29.07.2016г. , в сила от 02.08.2016г. , действала до 10.01.2020 г. В посочената
наредба липсва изрично правило,
аналогично на чл. 31, ал. 2 от действалата преди нея, в различни периоди от
време,Наредба №8121з-407/11.08.2014 г., съгласно което при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00ч. за
отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия
брой отработени часове за отчетния период. В чл. 31 от Наредба
№8121з-776/29.07.2016г. е предвидено, че отработеното време между 22,00 и 06,00
ч. се отчита с протокол, като са посочени лицата, които го изготвят, сроковете
за това и начинът на отчитане на броя отработени часове. При липсата на
специално правило, което да определи методология за превръщането на
отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време
по отношение на държавните служители в МВР, правилни са изводите на районния
съд, че субсидиарно приложение следва да намери НСОРЗ. Съгласно чл.46, ал.2 ЗНА, когато
нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат
разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на
акта. Неоснователно е разбирането на въззивника, че по отношение на държавните
служители в МВР е приложима само уредбата по специалния закон, тъй като
законодателят не е целял да постави една група обществени отношения и
работниците и служителите, полагащи труд по служебно правоотношение в системата
на МВР, в по-лошо положение от това на останалите работници и служители.
Изрично разпоредбата на чл.188, ал.2 ЗМВР предвижда,
че държавните служители, които полагат труд за времето между 22, 00 и 6, 00 ч.,
се ползват със специалната закрила по Кодекса на труда. Възприемането
на обратното становище би поставило държавния служител в МВР в
по-неблагоприятно положение спрямо работниците и служителите, чиито
правоотношения се регулират от КТ и НСОРЗ и които
биха получили по-високо възнаграждение за положения от тях нощен труд при
сумирано изчисляване на работното време.
На
следващо място, Конституцията на РБ утвърждава като основно достижение на
социалната държава правото на труд и изрично прогласява гаранции за
пълноценната му реализация, в т.ч. утвърждава като основен принцип равенството
в третирането. Обстоятелството, че едно лице полага труд по служебно
правоотношение само по себе си не е основание за пренебрегване на принципно
признатите права на предоставящите работната си сила по трудово правоотношение.
Именно защото основният закон гарантира равенство на лицата, предоставящи
наемен труд, без оглед на спецификите на правоотношението, в рамките на което
реализират правото си на труд, следва да бъдат поставени при еднакви условия
работещите по трудови правоотношения и тези, работещи по служебно
правоотношение. Ето защо и при принципно утвърдения режим на работа през деня
логично се явява съотнасянето на положения нощен труд при специфичната
организация на 8-, 12- и 24-часови дежурства към дневния посредством нормативно
установеното съотношение в нормата продължителност при различните условия.
Както
се посочи, размерите на допълнителните възнаграждения не могат да бъдат
по-ниски от определените в трудовото законодателство и при липса на изрична
уредба в наредбите, издадени от Министъра на вътрешните работи, то този състав
намира за правилен извода на районния съд, че нормативната празнота следва да
се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл.9, ал. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ). Съгласно това общо
правило, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за съответното работно място, т. е. приложимият
коефициент за преизчисляване на нощния труд в дневен е 1,143, получен като
частно при деление на нормалната продължителност на дневното /8 часа/ и нощното
/7 часа/ работно време. ЗМВР разрешава полагане на нощен труд, средно в размер
на 8 часа за всеки 24-часов период, което не изключва приложението на общите
правила, както и приравняването на нощния труд към дневния и съответно не
изключва приложение на правилата за заплащане на извънреден труд, тъй като при
сумирано изчисляване на работно време, работодателят отчита работното време на
конкретния работник или служител в края на отчетния период. Ето защо съдът
намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения относно
неприложимостта на установения в чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ коефициент към
процесното служебно правоотношение.
В
допълнение, аргумент за правилността на изложените по – горе изводи е и
приетото изменение в разпоредбата на чл. 187 на ЗМВР и въвеждането на нова ал.
4 от същия текст с ЗИДЗМВР, обн. ДВ бр. 60 от 07.07.2020 г. С посоченото
изменение изрично е уредено на първо място, че нормалната продължителност на
работното време през нощта е 8 часа за всеки 24 – часов период, като нощен труд
е този, който се полага между 22:00 часа и 06:00 часа. А в нововъведената ал. 4
за първи път на законодателно ниво изрично се урежда, че при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефицент
равен на отношението между нормалната продължителност на дневното работно време
към нормалната продължителност на работното време през нощта, която
продължителност на свой ред е регламентирана в изменената ал. 1 като 8 часа за
всеки 24- часов период. В мотивите към законопроекта, предвиждащ изменението и
допълнението в чл. 187 на ЗМВР е посочено, че в досегашната уредба е уредена
само максималната продължителност на работното време през деня и седмичната
продължителност при 5-дневна работна седмица, като спецификата на работата на
служителите в ЗМВР, свързана с полагане
на труд на смени (24 часа), обуславя необходимост от регламентиране и на
нормалната продължителност на работното време през нощта за тези
служители. Целта на посоченото изменение
е налагане на „еднаквост при прилагането
на разпоредбите , регламентиращи полагането на нощен труд и допълване на
празнотата в специалния закон“. Използваната от законодателя техника чрез
допълнение и изменение на действащия ЗМВР, ясно посочва, че в действителност до
обнародването на последния ЗИДЗМВР в ДВ бр. 60 от 2020 г. , е била налице
празнота в специалната нормативна уредба, каквато правилно и първоинстанционния
съд е приел за съществуваща. За сравнение при съществуваща, но неясна или
непълна нормативна уредба, приложимата законодателна техника е различна, а
именно чрез задължителното тълкуване, предвидено в чл. 50 от Закона за
нормативните актове, в който случай закона за задължително тълкуване по правило
действа от първоначалния момент, от който има действие тълкувания акт. Ето защо с оглед установената непълнота на
нормативната уредба, действаща по време на исковия период и приложима при
разрешаването на настоящия спор, приложение следва да намерят разпоредбите, отнасящи
се до подобни случаи, каквито са разпоредбите на КТ и на чл. 9, ал. 2 от
НСОРЗ по аргумент от чл. 46, ал. 2 от
ЗНА.
Предвид
изложеното, настоящият състав намира, че исковата претенция за заплащане на
извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените
часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. Същата е доказана и
по размер с приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-икономическа
експертиза, която се кредитира и от въззивният съд. От експертизата е
установено, че за процесния период от време ищецът е положил нощен труд в размер
на 1816 часа нощен труд, които преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на
дневно работно време възлизат на 2075,69 часа, като разликата от 259,69 часа се
отчита като извънреден труд, който не е отчетен по протоколи за положен труд и
чиято стойност не е начислена, съответно - не е изплатена. Изрично в
заключението си вещото лице е посочило, че изчислена по този начин, дължимата
сума за положен нощен труд, преизчислен като дневен и отчетен като извънреден
труд възлиза на сума в размер на 1815,03 лева.
Заплащането
на ставка по 0,25 лева за всеки отработен час в интервала от 22:00 часа до
06:00 часа, съобразно издадената заповед на основание чл. 179, ал. 1 и 2 от ЗМВР е форма на възмездяване, аналогична на предвидената в чл. 8 от НСОРЗ, на
правно основание, различно от заплащането за часовете положен извънреден труд,
получени при сумарно изчисляване на работното време с приложеният коефициент.
По горните съображения Бургаският
окръжен съд счита, че атакуваното решение, като правилно и законосъобразно, следва
да се потвърди на основание чл.271, ал.1 ГПК.
При
този изход на делото въззивникът следва да бъде осъден да заплати на насрещната
страна, направените пред въззивната инстанция разноски. В жалбата е направено
възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. При разглеждането
на същото, съдът следва да извърши преценка за съответствие между размера на
адвокатското възнаграждение, което е заплатено от страната на упълномощения от
нея процесуален представител, и фактическата и правна сложност на делото, като
съобрази и размерите, определени като минимални такива за съответния вид работа
в Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, под които
адвокатското възнаграждение не може да бъде намалено. Предвид отмяната на тази
наредба с Решение № 5419 по адм. дело № 14384/2019 г. на ВАС, II колегия,
считано от 15.05.2020г., и то в частта на чл. 7, ал. 2 т. 2, в която са
определени минималните прагове на адвокатските възнаграждения за
представителство по граждански дела с материален интерес, съдът, за да определи
какъв е в настоящия случай минималния размер на адвокатското възнаграждение
намира, че следва да приложи посочената наредба в редакцията й след отмяната й
с цитираното решение на Върховния административен съд. Основание за този извод дава представения
пред въззивната инстанция договор за правна защита и съдействие, сключен на
дата 13.07.2020 г. , с който е уговорено възнаграждение за процесуално
представителство на въззиваемата страна в настоящото производство в размер на
300 лева с вкл. ДДС. В настоящия случай при материален интерес в размер на 1815,03 лева,
минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция, определен по реда на чл. 7, ал. 2
т. 2 от Наредба №1/2004г./ в редакцията след изм. с Решение №13062 от
03.10.2019 г. по адм.д.№ 3586/2016 на ВАС и
Решение №5419 от 08.05.2020 г. по адм.д.№ 14384/2019 на ВАС, обн. в ДВ.
бр.45 от 15 май 2020г./, е в размер на 200 лева + 6 % за горницата над 1000
лева. Претендираното от въззиваемата страна адвокатското възнаграждение в
размер на 250 лева без ДДС е съобразено с минимално предвидения в посочената
наредба размер, като на основание §2а от същата наредба дължим е и начисления
върху това възнаграждение данък добавена стойност. Изложеното обуславя извод за
неоснователност на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
На
основание чл. 280, ал. 3,
т. 3 ГПК решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Мотивиран
от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 721/25.02.2020г. постановено по гр.д. № 8308/2019г. по описа на РС Бургас.
ОСЪЖДА Главна дирекция "Гранична
полиция" на Министерството на вътрешните работи с адрес: град София,
бул,."Княгиня Мария Луиза" №46 да заплати на К.В.Г., ЕГН ********** ***, сумата от 300.00 лева разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение пред БОС.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. мл.с.