Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 23.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 15778 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 76022 от 26.03.2019 г., постановено по
гр. д. № 50877/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 57-ми състав,
поправено с решение № 252125/23.10.2019 г., постановено по същото дело, поради
допусната очевидна фактическа грешка, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД
установителни искове по реда на чл. 422
от ГПК за признаване за установено, че ответниците И.Й.Г. и Т.В.Л. – Г. дължат
на ищеца солидарно следните суми: 1./ на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД сумата
от 2,87 лева, представляваща стойността на дължимата и незаплатена топлинна
енергия за периода м. 05.2013 г. – м. 07.2013 г. за аб. № 298285, ведно със
законната лихва, считано от 04.05.2017 г. до окончателното плащане, 2./ на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 0,76 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 15.09.2014 г. до 03.04.2017 г., начислена върху главницата
за доставена топлинна енергия, 3./ на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД сумата от 22,44
лева, представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода
м. 05.2013 г. – м. 07.2013 г., и 4./ на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата
от 8,30 лева, представляваща мораторната лихва, начислена за периода 15.09.2014
г. до 03.04.2017 г. върху главницата за възнаграждение за услугата дялово
разпределение.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД, в която се сочи, че обжалваният съдебен акт е неправилен и постановен при
нарушение на материалния закон. Оспорва се изводът на районния съд, че
претендираната сума е погасена по давност, като ищецът се позовава на чл. 33 от
Общите условия, в който счита да е определен редът и срокът, по който
купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно в
45 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Посочва се, че
сумата по обща фактура за период м. 05.2013 г. – м. 07.2013 г., издадена м.
07.2014 г., става изискуема съответно едва на 01.09.2014 г., а заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено на 04.05.2017
г., поради което и давността е прекъсната. С оглед изложеното се отправя искане
за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване изцяло на предявените
искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ответниците И.Й.Г. и
Т.В.Л. – Г. са подали отговор на въззивната жалба, в който същата се оспорва
като недопустимо – като подадена извън законоустановения срок, и неоснователна
по подробно изложени в отговора съображения. Отправя се искане за потвърждаване
на атакуваното решение. Претендират се разноски.
Третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява
становище по жалбата на ищеца.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, противно на заявеното от ответниците, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи
на обжалване, поради което е допустима.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
В предмета на
делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на
установения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със
сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Съгласно нормата на чл. 153
от ЗЕ
всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на
вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция
на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
По делото е установено
обстоятелството, че към 21.06.2013 г. ответниците са били собственици в режим на СИО на процесния имот
– ап. 7, находящ се в гр. София, жк „************, и в това си качество са били
клиенти на топлинна енергия и съответно, че са били обвързани от облигационна
връзка с предмет – доставка на топлинна енергия. Доводи в тази насока не са
релевирани от страните и във въззивното производство. Его защо и с оглед
разпоредбата на чл. 269 от ГПК този въпрос е извън пределите на въззивния
контрол.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.
В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е
възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД с договор,
сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице –
помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за
исковия период.
В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане
на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина
енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки
потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация.
За установяване стойността на доставената до имота
топлинна енергия по делото е допуснато изслушването на съдебно - техническа
експертиза. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената от ответниците топлинна енергия през
процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота
през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на
действащата през периода нормативна уредба. Вещото лице е установило, че стойността
на цената на доставената топлинна енергия /за БГВ/ за процесния период без
взимане на суми за прихващане и през други периоди, извън процесния, е в размер
на 15,17 лева. Съдът изцяло възприема
експертното заключение, тъй като същото е компетентно дадено, обстойно
мотивирано и обосновано. Изводите на вещото лице изцяло кореспондират с
ангажираните по делото доказателства, като не са представени такива, които да
разколебават доказателствената му стойност.
Ответниците своевременно са релевирали по делото – с
депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна
давност. Същото е разгледано от решаващия съд, който правилно е приел, че всички
вземания на ищеца за исковия период са погасени.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на
ВКС, ОСГТК, е прието, че вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ от ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Предвид обстоятелството, че настоящият иск се счита предявен
от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
04.05.2017 г., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, към този момент е изтекла
погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 04.05.2014 г.,
каквито в случая се явяват вземанията за стойността на топлинна енергия и
дялово разпределение за периода от м. 05.2013 г. – м.
07.2013 г.
По отношение на вземанията за периода м.
05.2013 г. – м. 07.2013 г. приложение намират Общите условия
на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от
2008 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Давността за тях започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Предвид
обстоятелството, че искът се счита предявен на 04.05.2017 г., към този момент е изтекла погасителната
давност за вземания, станали изискуеми преди 04.05.2014 г. Следва да бъде посочено, че издаването на
общата фактура и изравнителната сметка не установява нововъзникнало задължение
на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ за определяне окончателния
размер на консумираната топлинна енергия.
Предвид гореизложеното, за
погасени по давност следва да се считат всички месечни вземания, чиято
изискуемост е настъпила преди повече от три години назад, считано от датата на
подаване на заявлението - преди 04.05.2014 г.,
или претендираните вземания за периода м. 05.2013 г. – м. 07.2013 г. са
погасени по давност. Съответно, правилно районната съдебна инстанция е
отхвърлила изцяло исковите претенции на ищеца с правно основание чл. 79, ал. 1от ЗЗД като погасени по давност.
По отношение иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
основателността на последния предпоставя наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. По аргумент от чл. 119 от ЗЗД лихва не се дължи върху погасената по давност главница за
периода м. 05.2013 г. – м. 07.2013 г., с оглед което акцесорните претенции правилно
са били отхвърлени от СРС като неоснователни.
Предвид изложеното, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
имат ответниците. Същите са поискали присъждането на такива до приключване на
последното заседание пред настоящата съдебна инстанция. Видно от представените
по делото договори за правна защита и съдействие от 27.08.2019 г., сключени
съответно между ответника И.Й.Г. и адвокат М.И.Д. - Д., и между ответника Т.В.Л.
– Г. и адвокат М.И.Д. - Д., за изпълнение на възложената работа адв. М.И.Д. – Д.
е осъществила
безплатна
правна помощ на възложителите на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за
адвокатурата. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна
правна помощ, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания,
съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер,
не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36,
ал. 2 от ЗА. Предвид горното и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК във вр. чл.
38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата, ищецът „Т.С.“ ЕАД следва да
бъде осъден да заплати в полза на адв. М.И.Д. – Д. сумата от 300,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство,
съобразено с редакцията на Наредба № 1/2004 г. към момента на сключване на договора
за правна защита и съдействие - 27.08.2019 г. При определяне размера на
адвокатското възнаграждение съдът намира, че същото се дължи в еднократен
размер, а не в претендирания от адвоката размер от 600 лева /по 300 лева за
всеки от ответниците/, доколкото извършената от процесуалния представител
защита по отношение и на двамата ответници е била еднаква, а и предявените
срещу последните искове са били при условията на солидарност.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖАДАВА
решение № 76022 от 26.03.2019 г., постановено по гр. д. № 50877/2017 г., по
описа на Софийски районен съд, ГО, 57-ми състав, поправено с решение №
252125/23.10.2019 г., постановено по същото дело, поради допусната очевидна фактическа
грешка.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, да плати на адв. М.И.Д. – Д., с личен номер *******от АК-гр.
Перник, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т.
2 от Закон за адвокатурата сума в размер на 300 лева – адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.